Бернар Моатесие
Дългият път (32) (Сам между морето и небето)

Проблеми при плаване

Астронавигация

Използувах английските таблици АР 3270 (които съответствуват на американските НО 249). Необходими са трите тома (два за слънцето — планетите — луната и един от звездите), за да се обхване цялото земно кълбо. Линия на положението се определя много бързо, много по-бързо, отколкото с набора таблици „Диомгар-Батай“: една-единствена входна величина са звездите, две за слънцето и планетите при таблици НО 249, докато при „Диомгар-Батай“ са необходими осем или девет параметъра, следователно повече време и възможности за грешки.

Трябва да отбележа, че изданието на таблиците НО 249 от 1963 година позволява да не се използуват ефемеридите до 2000 година. Тези таблици НО 249 са издадени от Американската морска океанографска служба. Морис Оливо в „Астрономическа навигация за всички“ (изд. „Компас“) и Оливие Щерн-Вейрин в „Самотник или не“ (изд. „Арто“) обясняват определянето на географското положение на яхтата съвсем простичко и практично.

Секстант

Добре е оптическата тръба на един секстант да се маха лесно, за да може да се наблюдава едновременно с две очи, когато морето е бурно или когато се снема височината на звездите. В началото на нощта хоризонтът се вижда много по-добре, ако двете очи са отворени.

По време на това плаване само три пъти определих мястото си по звездите, защото имаше достатъчно слънце, а проблемите с навигацията са прости в открито море. Ето защо се задоволявах с една линия на мястото по слънцето сутрин и една кулминация на обяд, освен по крайбрежието, когато следобед определях още една линия на мястото. Трябва да се помни, че при следобедните определяния има известен процент грешки вследствие на по-голямата рефракция, особено в топлите морета. При звездите няма рефракция и определянията могат да бъдат невероятно точни (по-малко от половин миля, понякога четвърт миля), а това е ценно край ниски брегове и атоли. Тук нощните определяния могат да се окажат най-важни, ето защо наблюдението със секстанта трябва да е добро. Без оптическа тръба, с две отворени очи често съм правил много точни определяния по звездите в безлунна нощ по време на предишните ми плавания. Това щеше да е невъзможно с оптическата тръба.

Времето

Четири секунди грешка на хронометъра дават 1 миля грешка при определянето. Една минута грешка прави 15 мили грешка във водите около екватора и около 12 мили в умерените ширини. Откакто съществува радиото, няма вече проблеми и може да се плава дори и с будилник. За точно време използувам радиостанцията на форт Колинс (W,W,V), която дава точно време по Гринуич на всеки 5 минути през цялото денонощие на 5000, 10 000, 15 000 и 20 000 килохерца. Чувах я по време на цялото плаване. За тази цел използувах радиоприемника „Текнифранс“, който е на борда от осем години.

А що се отнася до хронометрите, използувам големия часовник „Фред“, който работи с малка живачна батерия. Той редовно изоставаше с 3 секунди на денонощие и батерията му издържа около шест месеца. Когато се изтощи, я смених. Този голям часовник много ми харесваше, защото благодарение на големите му стрелки можех да виждам секундите от кокпита. Имах и един водонепроницаем автоматичен часовник „Ролекс“, не го свалих от ръката си по време на цялото плаване и каишката му не се скъса, както се опасявах. Много точен и надежден часовник, служех си само с него при засичането, защото можех да го използувам в което и да е кътче на палубата, където бях в момента на наблюдението.

Трябва да се отбележи, че съществува относително ново устройство на часовник без балансьор, чиято точност била гарантирана до една секунда на денонощие.

Компас

На яхта със стоманен корпус компасът силно се влияе от металната маса. Дори да е направено добро унищожаване на девиацията за дадена зона, компасът може да затанцува в други области, където склонението е различно: в този случаи не е достатъчно да се прибавят или извадят градуси за магнитно склонение, за да се получи точно показание, а цялата девиация на компаса трябва да се преработи. И за да се усложнят още повече нещата, се добавя и клатенето, което прави всичко още по-неточно. Ето защо предпочетох да опростя всичко: на борда на „Джошуа“ има един компас на края на койката (той не е верен, но показва промените в курса) и един компас за пеленговане „Вион“ в кокпита. На нито един от тях не е унищожена девиацията. Дори изхвърлих магнитите. Когато стоя изправен в средата на кокпита и държа компаса възможно най-високо, показанията му са точни. Освен това често сверявам курса си по азимутите на слънцето и звездите, особено когато приближавам суша. С таблиците НО 249 е детинска работа (няма нужда от секстант), само един поглед към часа, отваряш таблиците и тридесет секунди по-късно имаш азимута на слънцето или на звездата.

Всичко това, признавам го, е малко „любителско“. И все пак е много по-добре, отколкото да разчитам на компас с унищожена девиация на стоманена яхта. Още повече… това съответствува на темперамента ми, който ме подтиква да чета пътя си в небето и по знаците на морето, а не да следя намагнитената стрелка. Но ако трябваше да плавам често в Ламанш или други подобни места, пълни с мъгла, скали и течения, бих постъпил като Жан-Луи Мартине, който бе инсталирал компаса си на топа на мачтата на „Йорана“ (9-метров стоманен тендер), далече от металните части, с електронен репитер в кокпита. Той монтира това съвършено устройство с много малко разходи, защото си го измайстори сам най-добросъвестно.

Метеорологични прогнози

За Ламанш, Бискайския залив, нос Добра Надежда и Австралия записвах на касетофона си метеорологичните прогнози от радиото. Това ми даваше възможност да прослушвам отново лентата и да почувствувам по-добре общото развитие, защото не изтривах прогнозите за предишните дни.

След известно време един касетофон може да загуби звуковите си качества и да ни се стори, че високоговорителят е повреден. Впоследствие научих, че е достатъчно да се избърше леко главата на касетофона (един вид издатина, която притиска лентата) с тънка хартия, за да се оправи качеството на звука: главата се беше замърсила твърде много. Научих също, че съществуват касетки, наречени „почистващи“, те отстраняват частичките, които са се полепили върху главата на касетофона. Трябва да се помни също, че касетките от 60 минути по принцип са по-добри от тези от 90 или 120 минути.

Принадлежности на фирмата „Гойо“

Лебедките и ракскарабините „Гойо“ напълно ме задоволиха. Разглобих лебедките след плаването: нови. Освен това те са с проста и здрава конструкция и въпреки цената си струват определено по-евтино от много други лебедки. Лебедките „Гойо“ бяха подарени на „Джошуа“ от производителя, но повтарям, че с тези редове не им се отплащам за услугата, ако не можех да ги препоръчам на ветроходците, не бих говорил за тях. Смятам, че е необходимо да се внимава много при монтирането на лебедките, да се изолира добре основата им чрез леко заваряване към стоманата на яхтата, за да се избегнат рисковете от корозия. За целта използувах „Бостик“, черна паста на каучукова основа в пластмасови туби, и четирите закрепващи болта бяха целите намазани. Същите предпазни мерки трябва да се вземат и за бронзовите лебедки.

Ракскарабините „Гойо“ ме изненадаха. Тези на големия стаксел, който се използуваше почти винаги благодарение на трите му реда рифове, изкараха 34–35 000 мили почти без следа от износване (тъй като стакселът се скъса преди края на плаването). Класически ракскарабини от месинг по всяка вероятност не биха издържали и една трета от това: по време на миналото пътешествие съм виждал как се износват при едно обикновено прекосяване на Атлантическия океан. Не трябва да се забравя, че безветрията подлагат ракскарабините на сериозно изпитание; тогава те се износват най-много вследствие на триенето в щага. На тези, които използуват ракскарабините „Гойо“, препоръчвам да ги потопят за няколко дни в масло, преди да ги монтират на ветрилото; малко е мазно през първата седмица, но това гарантира съвършено действие за дълго време. Когато използувам ракскарабините „Гойо“, предпочитам да взема един номер по-големи, това дава възможност на ветрилото да се спуска по-лесно, ракскарабините, които са съвсем по мярка, могат и да се заклещят при сваляне на ветрилото: 10-милиметрова ракскарабина за фал от 8 мм ми се струва най-разумно решение.

Неръждаеми скоби (шегели) за бързо съединяване без резба

По време на цялото плаване си служих с тях за халсовите и фаловите ъгли на кливерите и стакселите (8-милиметрови скоби) и бях напълно доволен. Тези скоби, изработени от фирмата „Вишар“, винаги са се освобождавали без помощта на клещи и не са се разхлабвали. Освен това няма опасност да се загуби щифтът, тъй като той не може да излезе напълно от скобата: значи една грижа по-малко.

По мое мнение неръждаемата скоба за бързо съединяване без резба е междинно решение между обикновената галванизирана скоба с резба — шегел, и свръхбързата състезателна система, при която е достатъчно да се натисне с палец, за да се освободи скобата. При регати последната система е доказала предимствата си, но скобата е от месинг, а аз нямам доверие в месинга, защото изисква продължителни усилия.

Фенер (корабни светлини)

По морските пътища използувах един малък фенер с увеличително стъкло (мисля, че диоптрово е точната дума). Това е газена лампа, чието стъкло концентрира светлината на фитила, вместо да я остави да се разсее, както би станало с обикновено стъкло. Светлината на този фенер стига много по-далече, отколкото светлината на голям фенер, а освен това той гори много малко газ (около 4 супени лъжици на нощ). Този фенер никога не угасна от вятъра и за него съм чувал само хубави неща. Бях го закрепил на люка на задната кабина, значи много ниско, за да не бъде закрит от някое ветрило, защото кливерите и стакселите имат относително високи шкотови ъгли. На това място той се виждаше от всички точки на хоризонта, леко затулен от бизанмачтата, защото беше поставен на 70–80 см пред нея. Но при леките отклонения от курса светлината на фенера сигурно се виждаше на интервали и отзад, а това даваше възможност да се привлече вниманието на някой кораб. Но по принцип никога не спя дълбоко, когато съм в близост до морските пътища; само се изтягам от време на време в кокпита, за да си почина, без да влизам в каютата. Освен това се старая да пресичам морските пътища под прав ъгъл, за да се озова по-бързо от другата страна. (Главните морски пътища са отбелязани на справочните карти.)

Когато времето е лошо и морето бурно, предпочитам да използувам лампа от 250 свещи, тя наистина се вижда от много далеч и освен това около нея има ореол. Консумация: 1 бутилка газ на нощ.

Филми и снимки

Въпреки че това не е част от мореплавателското снабдяване, трябва да кажа няколко думи и по този въпрос. Бях снабден с японски фотоапарат за подводно снимане „Никон“, подарен от „Сънди Таймс“. Никакви проблеми, правех хубави снимки, без страх от водните пръски. Кинокамерата ми беше 16 мм, марка „Болийо“. Беше ми горещо препоръчана от Ървинг Джонсън, който е обиколил седем пъти света под ветрила на борда на знаменитата „Янки“ и има голям опит в снимането по море. Не съжалявах, че послушах съвета му: тази много лека кинокамера ми позволи да заснема трудни за хващане моменти от бушприта и особено от мачтите; на практика не развалих нито един кадър, въпреки че ми липсваше опит, благодарение на много доброто качество на обективите (75 — 25 — 10) и на вградената фотоклетка, която дава възможност да не се правят грешки с отвора на диафрагмата. За да заменя малката акумулаторна батерия от кадмий-никел, която след петнадесетина кинофилма трябва отново да бъде заредена от електрическа мрежа или с помощта на генератор, ми бяха приготвили кутия с пет кръгли стандартни батерии за мощен прожектор за гмуркане. Пет батерии „Уондър“ 1,5 волта ми послужиха за 10–12 кинофилма с по двадесет и четири кадъра в секунда. Това ми осигуряваше почти пълна автономност, защото батериите, които ми остават от наличния запас, натоварен преди три години, все още работят отлично.

Ботуши

Гумените ботуши съхнат лесно, след като се намокрят, достатъчно е да се избършат с парцал отвътре. Тези, които са подплатени с кожа или плат, остават влажни.

Къси вълнени чорапи

Един найлонов плик върху късите чорапи, пристегнат с малък ластик на глезените, дава възможност да се движа удобно в каютата, когато подът е влажен, а това често се случва, когато влизам с мушама след някоя маневра или престой на палубата. Лойк ме посъветва да взема и пакет вестници: няколко разстлани на пода листа попиват водата. По тях може да се ходи, без да се подхлъзваш, резултатът е отличен и тези вестници могат да останат едно денонощие, а после се слагат нови. Дори ми се е случвало да оставям вестниците по няколко дни, преди да стане нужда да ги сменя.

Жан Риволие ми даде подплатени терлици от някаква найлонова материя с много меки кожени подметки, които използувал по време на полярните експедиции на Пол-Емил Виктор. Много е приятно, като се носят в каютата, и много топлят. С тях няма нужда от найлонови пликове.

Ръкавици, ръкавици с един пръст

Имах кожени ръкавици за отвън и ръкавици само с един пръст за каютата. Дори мокри, ръкавиците „за отвън“ топлеха ръцете.

Вътрешно отопление

Никакво. Вместо него — топли дрехи. Трябва да се каже, че металната яхта е наистина водонепропусклива като консервна кутия — което е прибрано сухо в някой шкаф, се изважда винаги сухо.

Напукани ръце

Състоянието на ръцете е от голямо значение. С напукани, болезнени пръсти човек се въздържа да направи някои необходими манипулации и нещата стават по-бавно. Освен това състоянието им почти винаги се влошава. Преди няколко години, по време на един курс по ветроходство в Средиземно море, напуканият среден пръст на дясната ми ръка ме измъчваше много и станах почти неспособен да натегна някой шкот.

При сегашното плаване обаче се грижех много за ръцете си, използувайки анкерпласт при най-малкото съмнение. Махах го през нощта, изплаквах добре ръцете си със сладка вода и натривах началните напуквания с индийски мехлем, след като бях опитвал други два мехлема, които не ми действуваха така добре. В крайна сметка през тези десет месеца по море нямах никакви неприятности, но винаги бях нащрек що се отнася до ръцете.

Прясна риба

Влачех постоянно лага „Вион“ за изпитване качеството на материала му и не можех непрекъснато да влача и въдица, защото се страхувах, че ще се заплете в лаглина. Условията в морето, които, общо взето, бяха добри при първата околосветска обиколка, ми позволиха да влача въдица през една трета от времето и по-специално през цялото първо прекосяване на Индийския океан. Обаче хванах само две доради в зоната на пасатите в Атлантическия океан и две риби тон по 7–8 кг във високите ширини. Общият улов на прясна риба щеше да е по-добър, ако имах възможност да влача едновременно две-три въдици, както правя обикновено. Но все пак в тези ширини не трябва да се разчита много на морския риболов.

Питейна вода

Смята се, че обикновено на човек са нужни средно по 2,5 л на ден. По всяка вероятност малко повече за тропиците.

2,5 л на ден за десет месеца (или точно триста и три дни) представляват 760 л. Тръгнах с 400 л, значи е трябвало да събера най-малко 360 л дъждовна вода със закачени кофи под гиковете на грота и бизана. Всъщност събрах много повече, защото „Джошуа“ пристигна с наполовина пълен резервоар и по време на плаването използувах доста сладка вода, за да изплаквам бельото си. Можех да стигна в Таити с 400-те си литра от тръгването, ако бях поискал. Следователно във високите ширини по този въпрос няма място за безпокойство; вече бях го установил по време на Таити — Аликанте.

Яхта, която е предприела дълго плаване в тропиците, ще има много по-голяма автономност, ако разполага с тента (насмолено платнище против слънцето), снабдено е много просто устройство, което позволява да се събират големи количества дъждовна вода при стоянка в усамотени кътчета. Системата, използувана на „Джошуа“, ми позволи да живея месеци наред единствено с дъждовна вода.

Тента за събиране на дъждовна вода.

Аварийни резервоари

По време на това плаване за вода беше използуван само един от 400-литровите резервоари. Останалите три съдържаха хранителни припаси, а също и дрехи, одеяла, къси чорапи, ръкавици с един пръст, електрически батерии, резервен радиоприемник, ватиран комбинезон, спален чувал. Всички тези неща бяха „в повече“ и ако яхтата беше направила овъркил през носа, счупвайки всички илюминатори, и се окажеше наполовина пълна с вода, бих могъл да извадя сухи дрехи и други непокътнати вещи от тези резервоари.

Здравен бюлетин

Грейпфрутите се запазиха три месеца и изяждах по един на ден или един на два дни през тези първи три месеца. След това започнах лимоните. Тъй като бяха увити в хартия, всеки отделно, те се запазиха почти седем месеца. Изпивах по един изстискан във вода два пъти на ден.

За цялото плаване изгълтах една опаковка от двадесет таблетки витамин С и от третия месец до края вземах по една таблетка на ден „Лентавит Миди“. Изпивах около половин чаша морска вода на ден и вместо сол прибавях малко от нея във водата, когато варях ориза. Изпих петнадесетина литра вино за десет месеца и никакви концентрати.

Готвех на примус „Оптимюс“ с две горелки, без кардан, с малко азбест в купичката, за да не може спиртът, с който запалвах, да се разлее при клатенето: тогава азбестът, напоен със спирт, служеше за фитил. Използувах и един малък туристически газов котлон, когато исках да си направя чай, „Овомалтин“, готова супа, кафе. Винаги успявах да си сготвя дори и при лошо време.

Много използувах тенджерата под налягане, тя има и предимството, че не може да се разлее. Малка спираловидна пружина (огнеупорна) я придържаше към котлона. Така закрепвах и другите тенджери, за да не могат да се катурнат от примуса, когато морето бе бурно.

Ядях до насита и дъвчех добре, за да поемам по-пълноценно храната. Учението йога, което открих за себе си по време на плаването, ми помогна много в това отношение. Малко ме беше грижа за пропорцията липиди — глициди — протиди. Основната ми храна беше белият ориз (не намерих червен, който е по-витаминозен) и сушените картофи. Прибавях corned-beef и риба в консерви, и консервирани или сушени зеленчуци (грах, зелен фасул, моркови, понякога аспержи). Сушените продукти бяха от фирмата на професор Грифон (Франция) и от „Бачълърс фудс“ (Англия). Консумирах доста подсладено кондензирано мляко (около една кутия на ден, дори повече) и английско сухо мляко „Марвъл“, прибавено към сушените картофи.

Хранех се винаги два пъти на ден с обилно топло ядене и два-три пъти закусвах с овесена каша, кондензирано мляко и „Овомалтин“. Хапвах малко и два пъти през нощта. Всъщност имаше „от всичко по малко“, както и подправки (къри, ашар, ноук-ман, китайски сос от соя, няколко кутии с пушени стриди, миди, туби с пастет от скариди, пастет от лакерда и други).

Общо взето през първите осем месеца се хранех добре, а през последните два по-лошо, защото бях свършил всичко, което беше по-вкусно.

На тръгване от Плимът тежах 63 килограма. Като пристигнах в Таити, бях 65, без воднянка. Следователно бях наддал два килограма по време на плаването. Нормалното ми тегло е 66–67 кг. Това ненормално ниско тегло 63 килограма на тръгване се дължеше вероятно на умората и на нервното напрежение, свързано с приготовленията.

Бях в явен спад малко след първото минаване на нос Добра Надежда, не бях още стигнал чак дотам, че да мисля за отказване, но бях в депресия, уморен, изтощен, още повече отслабнал, паднал духом. Никак не бях сигурен дали ще мога да стигна до нос Хорн и чувствувах, че дори да успея да го мина, бих се влачил по всяка вероятност като изтощено животно.

Йогийските упражнения, които започнах да правя оттогава благодарение на книжката на Десмънд Дън „Йога за всички“, ми позволиха да премина край още четири носа, без това толкова продължително натоварване да ме доведе до изнемогване. Става дума за физическа и умствена култура едновременно, която ми отнемаше между половин и един час на ден. Много скоро резултатите бяха учудващи. Общото равновесие, което постигнах, ми позволи да достигна по време на това плаване заряд от енергия, много по-голям от този при тръгването ми от Плимът. Язвата бе започнала да ме мъчи след първото преминаване на нос Добра Надежда. Йогийските упражнения пометоха всичко: никакви болки в стомаха въпреки консервите и все по-малко вкусната храна с течение на плаването. Никакво лумбаго въпреки влажните одеяла (защото накрая овлажняха). Никаква нервност въпреки лошото време през есента и зимата в Индийския и Тихия океан и четирите нокдауна през този втори период. Правех редовно йогийските упражнения до нос Хорн, а после вече не така редовно — не бива да пропусна да го кажа, да го призная: защото не бих искал да се мисли, че съм по-различен от другите, че имам желязна воля, че никога не съм се отпускал. Аз съм човек като другите. Правех и малко физкултура, по-специално за коремните мускули.

След като прекосих географската дължина на Таити, продължих десетина дни на запад, за да плавам след това известно време под пасатите, живеейки безгрижно и почивайки, преди да стъпя отново на сушата.

Седем дни след пристигането направих пълни медицински изследвания в болницата „Жан-Пренс“ в Таити. Всички резултати от изследванията бяха нормални, с изключение на снимката на стомаха, защото влача тази язва на дванадесетопръстника от десетина години и следите й по принцип винаги остават на снимките.

В началото на престоя си в Таити бях изморен поради смяната на ритъма: в морето човек често спи през деня, събужда се няколко пъти през нощта, за да хвърли поглед напън, и заспива веднага. Когато се върнах на сушата, нямах възможност да подремвам през деня, защото имах работа, посещения, покани. А през нощта не се възстановявах добре, събуждах се по навик, както в морето. После за две, три седмици всичко се уталожи.