Бернар Моатесие
Дългият път (22) (Сам между морето и небето)

22. Време за избор
(Продължение)

Още едно дърво, две дървета, три дървета… цяла редица дървета. За да могат колите да минават свободно. Необходими са сто години, докато едно дърво стане столетник, а гигантският булдозер го изкоренява за тридесет секунди.

Човекът е измислил булдозера и бетонобъркачката, за да работят вместо него. И те работят, както са ги учили — ефикасно, без да се обременяват с подробности. Наистина работят. И когато за тях вече няма работа, те си я измислят. Не могат да бездействуват, ще пукнат.

Че човекът ще пукне един ден — от това не им става нито по-топло, нито по-студено. Важното е булдозерът и бетонобъркачката да не пукнат.

Работата продължава. Разрушението продължава. С редовни документи. В това е силата им: в документите. Законът. Правото. Правото да опустошават всичко. Динозаврите са направили може би същото с огромните кореми и с мозъците си, не по-големи от лешник.

Много хора смятат, че булдозерът и бетонобъркачката не мислят. Тези хора грешат: те мислят.

Мислят си, че ако не работят, няма да печелят пари и тогава робите им няма да могат да купуват маслото и бензина, от които те се нуждаят, за да живеят и да продължават да мислят за сериозни неща.

Мислят, че човешките същества са много изостанали, щом още създават малките си сред радост, любов и болка. Техният начин на възпроизводство е много по-ефективен: работят с пълна пара и никога не се изморяват, произвеждат печалби и с тях робите им бързат да правят нови булдозери и нови бетонобъркачки, които се раждат направо зрели и се залавят за работа, без да губят нито минута.

А това, за което мислят най-много, е, че трябва да побързат да закрепят ерата на робота, преди хората да имат време да се усетят. За да не останат булдозерът и бетонобъркачката никога без масло, без бензин, без деца гиганти — които стават все по-гигантски, за да продължават расата и да се множат до безкрай.

Циментовият кей пред шосето с петте платна е завършен. Напечен е и единствената сянка е от мощните улични лампи с двойни стъкла. Бетон, червено, черно. Няма зелено. Къде ли е някогашният Съвет на старейшините?

До входа на пристанището е оцеляло парче земя. Гола е, но е земя, със скали над морето, със зеления мъх на водораслите, мириса им, раците. Плисъкът на морето по естествените скали не е като кухия звук, който се чува, когато вълните се плискат по циментовия кей. Тук колите не минават много близо, уличните лампи са достатъчно далече, за да не ни заслепяват.

Това е кътчето, където сме потърсили убежище — една английска яхта, две американски, една испанска, една немска, две швейцарски, една канадска, на която жената е полинезийка, три френски. А Иво е холандец, най-младият сред нас, пристигнал с яхтата си — малко по-голяма от кибритена кутия. Двадесетгодишен е.

Паспортите са много, но са от един вид — този на гражданите на света, приятелите на зелените неща. Лоранс, тригодишна, е родена почти в морето. Елоди е била на две години, когато е прекосила Атлантическия океан. Вай-Теа и Нина-Нюи, децата на Берт Канадеца, отиват да ловят риба с Матуатуа и Берт чак до атолите отвъд хоризонта.

Спокойни сме в това кътче, но плъхът създаде известни проблеми. Клаус дори изстреля по него в процепа на една скала парашутна ракета от среден калибър. Ракетата сякаш имаше очи; тя отскачаше, тичаше във всички посоки и се опитваше да стигне целта. В началото мнозина бяха побеснели срещу плъха. Но останалите смятаха, че всяко живо същество има право да живее спокойно. Това бе и моето мнение, заради старата история. След няколкоседмични спорове Клаус предложи да му даваме да яде в скалите, за да не идва да си взема ядене от нас. Най-трудно убедихме Ив и Бабет, защото плъхът често посещаваше „Офелия“, мъкнеше сламки и парцалчета, натъпкваше ги в левия сандък на кокпита, сякаш искаше да си направи гнездо. Най-сетне… Беше прието. И тъй, изпиваме кокосовите си орехи, счупваме ги, за да може плъхът лесно да изгризе ядката, и ги оставяме близо до скалата, в която живее.

Когато времето се разваля, опасните вълни проникват тук и яхтите ни трябва да се преместят. Тези, които имат мотор, теглят другите. Един ден Марк от „Мейлис“ взе четирима от нас, навързани един за друг, а Хулио помагаше на Жори — теглеше го с малката си моторна лодка. И всички се озовахме до циментовия кей в края на пристанището.

Тук сме защитени. „Защитени“ сме, но се задушаваме без сянка. „Защитени“ сме, но подлудяваме от колите, които минават на пет метра от борда. През нощта големите улични лампи изпращат светлината си чак до дъното на каютите ни. Никаква прашка не би могла да се справи с тях, плексигласът им е много здрав. Може би тези лампи дори са армирани.

Щом метеорологичните условия се подобряват, ние бързо се връщаме да хвърлим котва до нашето кътче истинска земя. Но чувствуваме, че ако останем тук със скръстени ръце, бетонът ще дойде един ден и ще ни изгони или ще ни затвори.

Тогава, тъй като не можем самите ние да вземем кирки и да посадим дървета там, където трябва, под страх да бъдем затворени в килия с надпис „революционери-опустошители“, пишем писмо на официалните власти:

„… Още не е късно да се подобрят нечовешките условия на кея, които ни бяха натрапени… Ако се посадят пандануси, те ще хвърлят сянка и ще могат да растат, защото под циментовата настилка има земя… Панданусите ще приглушават ослепителната светлина на лампите… те са много издръжливи дръвчета, два пандануса растат край магазин «Доналд», бетонът не им пречи…

… Работата, която е извършена, въобще не е била съобразена с дълбоките потребности на човека и няма да послужи за нищо добро… Инициаторът е решил така, но шосето можеше да се построи, без да се унищожава сянката и да се погубват столетните дървета… И щурците, и птиците имат нужда от зеленина, за да живеят, а и хората, дори когато не го знаят, имат нужда от щурци и птици, а не само от цимент и електричество.“

Препрочитаме с молив в ръка, преди да го пуснем по пощата. В групата ни споровете са много ожесточени.

— Всичко това са само думи… Мислиш ли, че ще послужи за нещо?…

— А банановите ни дървета? Думи ли са?…

В спокойното ни кътче посадихме десетина бананови дървета. За да има малко зеленина, където да си почиват очите ни. За да може погледът ни да се разхожда по нещо свежо. За да не умира щурецът.

А срещу банановите ни дървета има градинка с истинска трева, която донесохме отдалече, на чимове, плътно един до друг. Поливаме я сутрин и вечер. Расте. Само два метра, напълно достатъчно, за да могат да се съберат приятелите от яхтите, докато слънцето залязва зад остров Мореа.

Спокойно ни е тук, в нашата градинка край морето, близо до яхтите ни, точно срещу протока, чието леко бучене чуваме вечер, когато вятърът утихне. Хубаво е да си пред един проток, чувствуваш се свободен да тръгнеш, когато поискаш, свободен да останеш, ако искаш.

Тук ще е идеалното кътче да се посадят навсякъде трева и дървета. Почти половин хектар само със зеленина, за да се придаде малко нежност и красота на това пристанище. Малко езерце спокойствие, което би прогонило бетона. Семе, донесено от вятъра и паднало тук случайно, което би покълнало един ден, за да израсте в дърво, чиято успокояваща сянка би закриляла неспокойното сърце на човека.

Пред протока. Входът или изходът. Свободата между зеленото и синьото.

Но булдозерът и бетонобъркачката решават. Те не обичат синьото и мразят зеленото. А най-много от всичко се боят от ръждата. И когато вече нямат какво да правят, те пак работят, за да не ръждясат. А ако работата може да им донесе някоя допълнителна печалбица, пак са спечелили нещо. Ето защо в това кътче решиха да направят голям паркинг с път от чакъл, който ще минава точно през градинката.

Новината ни смазва. До последния ден се опитвахме да спрем това, почти бяхме успели, сигурен съм. Но се оказа, както ни съобщи един приятел журналист, занимаващ се с ветроходство, че ставало въпрос за големи печалби.

Плъхът беше свидетел. Не се бе приближил много, още е наплашен от червената ракета, която миришеше много лошо. Но има чувствително ухо и го виждахме добре, когато понякога спираше да гризе кокосовия си орех, за да чува по-добре.

Банановите дървета слушаха, без да потрепват с листа. Слушаха и чувствуваха, и вдишваха въздуха и времето, което им оставаше да живеят. И тревата слушаше, но не можеше да направи нищо, освен да бъде нежна с нас през времето, което й оставаше. И щурецът бе тук, но песента му долиташе тъжно от новото гнезденце, което си бе изровил в тревата на нашата градинка.

Ние… шепа скитници само с прашки, които не са достатъчно силни дори срещу уличните лампи.

После всичко стана много бързо: градинката бе покрита с чакълеста настилка, щурецът умря, три яхти вдигнаха ветрила, за да потърсят по света някое кътче, забравено от Чудовището.

А аз… не разбирам вече нищо. Повръща ми се.

„Скъпи мой Бернар,

Членувам в една асоциация, наречена «Приятелите на Земята». Цел: да протестира срещу безумната цивилизация, която ни е наложена, да пледира за възстановяването на равновесието между човека и природата. Да се опълчим срещу опустошаването на още почти девствени и в екологическо равновесие територии от страна на разни инициатори. Да възстановим не само идеята за природата, но и самата природа в очите на гражданите, които са склонни да я поставят в музей.

Нека думата «Земя» не те плаши, седем десети от нея са океани и на първо място океаните трябва да бъдат спасени от участта на помийни ями за нефт, която им е отредена.

Ален“

Бавно препрочитам писмото на стария ми приятел Ален Ерве. Значи е истина, още не всичко е загубено… там също хора се разгневяват срещу тази полудяла цивилизация, хора се опълчват срещу Чудовището.

Подавам глава през люка на каютата. Гледам унищожаването на градината ни. Булдозерът бучи. Въпреки това огромно доверие изпълва сърцето ми… виждам хора, които се приближават до кокосовата палма, още хора, и още, и още… всички заедно хващат кокосовата палма, разтърсват я, разтърсват я… кокосови орехи ги удрят по главата, но и маймуните започват да падат!… „Ей ти, там! Защо стоиш със скръстени ръце и само гледаш какво правим, нали си от нашите?… Казваш, че се срамуваш от себе си, но май те е страх да не ти падне някой голям макак на главата… Не се срамувай, ние сме човешки същества, не сме булдозери… Обаче можеш спокойно да посадиш едно дърво, докато маймуните се вкопчват в палмите, за да не паднат… Ако в живота си всеки човек посади поне едно дърво, би имало милиарди красиви неща в повече, целият свят би станал по-добър… посади своето дърво!…“

Тогава виждаме нещо фантастично: една наистина огромна маймуна слиза спокойно от кокосовата палма, гледа ни и ни казва:

— Вие не ме плашите, вие, скитниците… но сега съм с вас.

И сваля маймунската си кожа. И отново става човек.