Бернар Моатесие
Дългият път (13) (Сам между морето и небето)

13. Времето на Самото начало

Малко съм гроги тази сутрин. Все пак не чак толкова. Хубаво нещо е безветрието. Небето се заоблачи. Във всеки случай никой не може да ми отнеме коледната нощ. Вятърът задуха, едва доловим. Пак тюлени. „Здравей-здравей“. „Джошуа“ се плъзга по гладкото море с 4 възла, с носа на юг, за да заобиколи възможно най-отдалече остров Стюарт, който се намира 100 мили на югоизток. Югозападният нос на Нова Зеландия е на 40 мили източно, обедното определяне го постави на точното му място на картата въпреки облачното небе.

После вятърът утихва. След малко, още в първите часове на нощта, духва отново, този път от запад, съвсем лек, но от запад. Чува се равномерното плискане на водата, порена от вълнореза, еднообразен шум, защото няма никакво надлъжно клатене. Спя, бодърствувам, отново заспивам, пак се качвам на палубата, за да слушам нощта. През цялата нощ ще чувам монотонното пляскане на водата, порена от вълнореза, сред великото спокойствие на морето и нощта.

На следващия ден при определянето са отбелязани 100 мили. Остров Стюарт, южно от Нова Зеландия, сега е на 32 мили на изток-североизток, а усамотеният опасен риф Саут Трап е едва на 44 мили право на изток.

После всичко ще се изясни, Тихият океан ще бъде единствено за мен, ще бъда сам с морето и вятъра до нос Хорн. Но засега нос Хорн го няма. Тук е само остров Стюарт, обграден с рифове, навътре в открито море, и Саут Трап почти на самата повърхност на водата, и двата скрити.

От време на време бледият диск на слънцето се мярка през облаците и успях да направя безупречно определяне на обяд. Миналата нощ въздухът бе сух, по палубата нямаше роса, облаците бяха слоести или нещо подобно, без да крият някаква опасност. Само малко лоша видимост, нищо сериозно.

Покривът от облаци изтънява и какво виждам?… Остров Стюарт е на мястото си — малки синкави хълмове, плаващи на хоризонта отляво. Вълнувам се много, когато усещам Тихия океан тъй близо. Но вятърът отслабва на 1–2 бала. Продължавам на югоизток, за да мина далече, поради приливо-отливните течения, които биха могли да ме отнесат към рифовете на Саут Трап, намиращи се до самата повърхност на водата, на 20 мили от остров Стюарт. Дълго му се любувам. Това е последната видима веха преди Тихия океан. После той отново изчезва в леката мъгла, появява се пак за няколко минути и се скрива зад един слоест облак. Компас за пеленговане.

Изведнъж усещам, че умирам от глад. Винаги е така при едно ориентиране. Слагам четири глави лук да се запържат с голямо парче сланина, канче ориз, глава чесън и затварям тенджерата под налягане.

Вятърът духва от югозапад със сила 4 бала, барометърът се задържа на 761 мм, скоростта е почти 7 възла. Бизанстакселът е вдигнат от зори с един допълнителен стаксел от 8 кв.м, значи 8 кв.м в повече. Дий! „Джошуа“… давай! Опитай се да оставиш Саут Трап в браздата преди нощта. Скорост 7,2 възла. Вълнорезът мърка от удоволствие. Апетитната миризма на ризото по рецептата на Флоранс Ербюло ми прави компания чак до щага на стаксела… трябва да угася примуса, защото ще загори. Животът е прекрасен, когато ветрилата са издути и брегът не е далече!

Небето се прояснява, а западният вятър се усилва до 5 бала. Истинското хубаво време се връща! „Джошуа“ лети със 7,7 възла.

Кафе, цигара. Качвам се на палубата да погледам, слизам да си свия друга цигара и да помечтая, като слушам как водата бучи по корпуса, качвам се да я слушам на палубата, отпред, отзад, отвсякъде, нагласявам един шкот, който вече е нагласен, натягам още стаксела, който чудесно е натегнат преди малко, но въпреки всичко трябва да го натегна още, така е. А тенджерата под налягане изстива, но не ме интересува, нямам време да се занимавам с нея. Когато „Джошуа“ прекоси дължината на Саут Трап (което значи „Клопка на Юга“), тогава ще мога да спя, с хиляди мили свободна вода пред вълнореза. Но Саут Трап е още на 23 мили североизточно.

Все пак хапнах малко.

Мечтая, седнал по турски пред масата с картите, пия кафе или пуша, или пък хвърлям поглед към картата, показвам глава през люка, за да погледна навън към носа, после към лага. Не, не съм нервен. Просто правя каквото трябва, за да водя „Джошуа“ възможно най-бързо по най-късия и най-сигурния път, по който ще избегне последния участък със скали и рифове при навлизането в Тихия океан.

За много кратко време небето отново се забули от единия край на хоризонта до другия. Но вятърът продължава да е добър, морето е спокойно или най-малкото съвсем леко развълнувано. Не е имало време да се развълнува опасно след голямата почивка през последните два дни. Доста любопитно е, че за толкова висока ширина (почти 48° южна ширина) голямата вълна — много дълга, много висока, — която обикновено идва от югозапад или запад, днес я няма. Сякаш сме в Средиземно море в началото на мистрала, но с облачно небе.

Чувам познати подсвирвания. Излизам бързо, както винаги, когато делфините са тук. Но мисля, че никога не съм виждал толкова много. Водата е бяла от пръските им, цялата набраздена от острите им гръбни перки. Около стотина са.

Бих искал да ги заснема с кинокамерата, но времето е твърде мрачно, снимките ще са лоши, а нямам вече много лента, за да рискувам да я разваля. Преди един час щях да направя най-хубавите снимки от пътешествието, толкова бе слънчево наоколо.

Двадесет и пет делфина плуват в плътна редица един до друг и на три вдишвания минават от кърмата към носа на яхтата от дясната й страна, после цялата група завива надясно и се спуска на 90°, разсичайки водата едновременно с гръбните си перки, като при изплуването вдишват всички заедно.

Повтарят същото повече от десет пъти. Дори слънцето да се покаже отново, вече не бих могъл да се откъсна от цялата тази радост, целия този живот, за да сляза да взема камерата. Никога не съм виждал толкова съвършено балетно изпълнение. Все така се спускат надясно на 90° на около тридесетина метра, като разпенват морето. Сигурно е, че изпълняват точно нареждане. Но не зная дали е същата групичка от двадесет-двадесет и пет делфина: много са, за да мога да ги разпозная. Изглеждат неспокойни. Не разбирам. И другите изглеждат неспокойни, плуват насам-натам с много пръски, като често удрят водата с опашките си, вместо да си играят при вълнореза, както обикновено. Цялото море се оглася от виковете им.

Минават още веднъж отзад напред със същия рязък и гъвкав завой надясно. На какво играят днес? Никога не съм виждал такова нещо… Защо са неспокойни? Защото са неспокойни, сигурен съм. И това също никога не съм го виждал.

Нещо ме тегли, нещо ме тласка, гледам компаса… „Джошуа“ се носи с пълен попътен вятър със 7 възла право към остров Стюарт, скрит зад слоестите облаци. Постоянният западен вятър се е обърнал от юг, без да разбера. Не забелязах промяната в посоката, му, защото морето е съвсем леко развълнувано, без вълни, и „Джошуа“ нито се повдига, нито се клати. Обикновено „Джошуа“ ме предупреждава за промените си в посоката, без да става нужда да гледам компаса, ако небето е облачно. Но сега тя не можеше да ме предупреди.

Свалям бизанстаксела, после натягам шкотите и настройвам флюгера за бейдевинд. Сигурно сме на повече от 15 мили от подводните скали, пръснати край остров Стюарт. Но от колко време „Джошуа“ лети към брега, скрит зад облаците? Дали бе точно преди последното минаване на делфините с деветдесетградусовия завой надясно… или преди идването им, дори преди първото им появяване?

Слизам да облека мушамата си, защото ръми, а има и пръски, тъй като плаваме бейдевинд. Вятърът отслабва малко, но не е стихнал въпреки дъждеца. Изсушавам си добре ръцете и си свивам цигара на топло в каютата. Мисля си за делфините и все още чувам подсвирванията им. Опитвам се да доловя промяна в силата на подсвирването.

Не съм сигурен, че има някаква разлика. Ще бъде невероятно, ако има. Но ухото ми не е достатъчно чувствително, слуховата ми памет може да ме лъже. Ако бях сляп, щях да мога да отговоря със сигурност. Слепите си спомнят много точно всички звуци. Не зная вече. Тъй е лесно да се излъжеш и да повярваш в каквото и да е. И да разказваш после какво ли не.

Отново се качвам на палубата. Смукнах само няколко пъти от цигарата си. Делфините пак са така много, както и преди. Но сега играят с „Джошуа“, разпръснати като ветрило отпред, във върволица от двете й страни, с безкрайно гъвкави и много весели движения, които са ми добре познати.

И тук виждам нещо фантастично: голям черно-бял делфин прави невероятно три-четири метрово салтомортале, с две пълни завъртания. Пада по корем с опашката напред.

Три пъти подред повтаря своите двойни завъртания, с които изразява бурно огромната си радост. Сякаш вика на мен и на останалите делфини: „Човекът разбра, че му казвахме да завие надясно!… Ти разбра… ти разбра!… Продължавай така, пред вълнореза е чисто!…“

Прав с мушамата си, качулката, ботушите и кожените ръкавици се държа с ръка за надветрената ванта на гротмачтата. Почти всичките ми делфини също плуват покрай надветрения борд. Това ме учудва още повече.

Понякога се обръщат на една страна. Тогава лявото им око се различава ясно. Мисля, че ме гледат. Сигурно ме виждат много добре, благодарение на жълтата мушама, която се откроява на фона на белите ветрила над червения корпус.

Моите делфини плуват вече повече от два часа около „Джошуа“. Делфините, които съм срещал досега, рядко са играли по-дълго от петнадесетина минути, преди да продължат пътя си. Тези ще останат повече от два часа, всички заедно.

Когато си тръгнаха всички заедно, два от тях останаха с мене до здрач общо пет пълни часа. Те плуват и, изглежда, малко им е скучно, единият е отляво, другият — отдясно.

В продължение на три часа плуват на два-три метра от яхтата, всеки от своята страна, без да играят, изравнявайки скоростта си с тази на „Джошуа“. Никога не съм виждал подобно нещо. Никога не съм бил съпровождан толкова дълго от делфини. Сигурен съм, че са получили заповед да останат близо до мен, докато „Джошуа“ бъде извън всякаква опасност.

Не ги гледам през цялото време, защото съм леко изтощен от този ден, от огромното напрежение, което не се усеща в мига, когато трябва да се стегнеш целият, за да преминеш в нов океан.

Слизам да се поизлегна, качвам се пак, засичам показанието на лага. Моите делфини са тук, на същото място. Слизам да нанеса последното изминато разстояние на картата, лягам си пак за минутка. Когато се връщам на палубата, се покатервам за десети път на мачтата, за да огледам по-надалече, двата делфина са все още тук и приличат на две феи в здрача. Тогава слизам да полегна малко.

За първи път ме обзема такова спокойствие, защото това спокойствие се е превърнало в увереност, нещо, което не може да се обясни, също като вярата. Зная, че ще успея, и намирам, че тази пълна увереност, в която няма нито страх, нито възгордяване, нито изненада, е съвсем естествена. Цялото море пее, простичко, в тоналност, която още не познавам, и това ме изпълва с нещо, което едновременно е и въпрос, и отговор.

Все пак в един миг ме блазни мисълта да взема курс отново към рифовете, за да видя какво ще кажат моите делфини. Нещо ме възпира. Когато бях малък, майка ми разказваше приказки. Веднъж един много беден рибар хванал голяма риба с цветовете на дъгата. И хубавата риба го помолила да й подари живота. Тогава рибарят я пуснал, а вълшебната риба му казала да й се обажда винаги, когато има нужда от нещо. Рибарят помолил рибата покривът на колибата му да не тече повече и да има какво да яде, ако е възможно, не толкова рядко. Когато се върнал в колибата си, имал нов покрив, масата била сложена, а супникът — пълен с лещена чорба с препечени хапки отгоре. Горкият рибар никога не бил тъй щастлив, както когато ядял лещената чорба с хапките, които плували отгоре, в колибата, където покривът вече не течал. А пък леглото било оправено със сух сламеник и ново дебело одеяло. Но после рибарят поискал други неща, после още и още. И колкото повече имал, толкова повече искал. Обаче дори когато имал дворец с многобройна прислуга и множество каляски в двора, той далеч не бил тъй щастлив, както когато ядял лещената чорба с хапките в колибата, си, която не течала вече, и когато заспивал върху сухия сламеник — в началото на приятелството му с вълшебната риба с цветовете на дъгата. После поискал да стане цар. Тогава вълшебната риба наистина се разсърдила, лишила го от приятелството си и му върнала колибата с пробития покрив, влажния сламеник и празния супник.

Вълшебни неща вълнуват ума и сърцето ми, но имам чувството, че нещо ще прелее. Би било лесно да отпусна шкотите и да тръгна с попътен вятър за няколко минути към невидимите рифове, за да видя какво ще направят моите делфини.

Би било лесно… но морето още е изпълнено с приятелските им подсвирвания, не смея да разваля всичко, което вече ми дадоха. И чувствувам, че съм прав, защото човек никога не трябва да приема лековато приказките. Те ми помогнаха да разбера много неща и ме научиха да ги уважавам. Благодарение на приказките на Киплинг зная как големият рак Пау Ама измислил приливите и отливите по времето на Самото начало и защо всички раци сега имат щипци (това е благодарение на златните ножици на малкото момиченце), и как слонът се сдобил с хобот, защото задавал много въпроси, как леопардът станал на петна и как ще премина може би край нос Хорн благодарение на моите делфини и на приказките, които ми помогнаха да намеря времето на Самото начало, където всички неща са прости.

И щом нанесох на картата последната изчислена точка, която най-сетне ме поставяше оттатък подводния риф, се качих бързо на палубата. Моите два делфина вече ги нямаше.

Нощ е. Небето се проясни, вятърът задуха отново от запад. Луната, в първата си четвърт, сякаш е увиснала зад бизана и огрява браздата в морето. Рифът е вече избегнат, делфините ми са далече, пътят е свободен до нос Хорн.

Свободен отдясно, свободен отляво, свободен отвсякъде.