Бернар Моатесие
Дългият път (11) (Сам между морето и небето)

11. Правилата на играта

Една седмица преди Коледа „Джошуа“ се появява на входа на канала Д’Антрекасто в Тасмания и минава край фара на нос Брюни, който поддържа връзка с „Лойд“. Флаговете ми MIK се развяват много ясно на фала.

Вече не е толкова тъмно, както преди малко. Но още не се е и зазорило. Небето е облачно. Не съм мигнал от снощи, нощта беше тежка. Оставам в дрейф с подветрено застопорен румпел и обратно натегнат стаксел, с надежда, че някой рибарски кораб ще мине наблизо. Но не вярвам. Прекалено съм уморен, за да вярвам сега в каквото и да било.

Очите ми се премрежват, когато изучавам за втори път подробната карта. Търся малък и не много, но все пак достатъчно дълбок залив. Десет пъти намирах на картата този идеален залив и десет пъти забравях къде беше точно. Не искам да отида там да си почивам, а за да пусна един пластмасов бидон като шамандура. Той е готов, с дълго найлоново въже, прикрепено към парче верига, и тежест, която ще му служи за котва, докато някой го намери. Отгоре написах: „известие“.

Вътре сложих писмо с молба към този, който го намери, да предаде всичко на представителя на яхтклуба в Хобарт. В друго писмо до представителя го моля да бъде така добър да прати по пощата пликовете и колета с филмите, които се намират в бидона.

Кафето… Кафето… Сега се зазорява. „Джошуа“ дрейфува бавно. Очите ми не са вече така зачервени, мисълта ми започва да работи по-бързо.

Нещата се оправят почти винаги на зазоряване. Ако можеш да издържиш до зори, по принцип ще издържиш до края. Правя поворот фордевинд, за да мина на другия халс и да почакам още малко. Чух на два пъти бумтенето на рибарски лодки. Но двете лодки минаха прекалено далече, за да мога да им предам бидона. Вече направих 99 % от усилието да стигна дотук и ще бъде прекалено глупаво да си тръгна ей тъй и да оставя бидона на произвола на съдбата в малкия залив, може би няма да го намерят преди Коледа. Може би дори никога, ако въжето се скъса край някоя скала или от ветрилото на някоя рибарска лодка през нощта.

Слизам да си приготвя канче „Овомалтин“ и да хапна сухари с масло и портокалов мармалад. После се изтягам на койката. Часовникът е навит за след четвърт час. Чувствувам се значително по-добре. Вече няма шквалове. „Джошуа“ е леко наклонена.

Слънцето се появи сред облаците, три пръста над хоризонта. Купестите облаци на хубавото време смениха слоестите облаци. Един рибарски кораб мина на половин миля между слънцето и „Джошуа“. Взимам го в мерника на моето огледало, предназначено за корабокрушенци. И чудото става за по-малко от десет секунди. Рибарският кораб променя посоката си. Отправя се към мене. Сега е негов ред в играта.

За втори път правя поворот фордевинд, за да мина на другия халс, и не се опитвам да маневрирам пак, преди всичко да свърши. Цялата ми умора изчезна, мисълта ми работи с пълна скорост. 99-те % от усилието са вече далече в браздата.

Миналата нощ, когато търсех с бинокъла голямата скала, досущ кула, поставена от дядо господ на 20 мили от брега, без да успея да я открия сред пристъпите на дъждовната буря и суграшицата, насмалко не се отказах от намерението си да пратя известие с цената на толкова рискове и умора. Но една обезпокояваща светлина, като сияние на някакво селище, се появи право в открито море, там, където можеше да има само вода — чак до земята Адел. Нямаше луна, шквалове, дъжд, черно небе. Тази светлина в открито море ужасно ме разтревожи. Не беше кораб, нито пък град, изплувал от морето. Не можех да повярвам, че бе фосфоресценцията, предизвикана от дългата западна вълна, разбиваща се в рифа, който търсех отляво, а светлината бе на противоположната страна. Не се върнах в открито море, защото тя ми пресичаше пътя. Бях оставал няколко пъти в дрейф между шкваловете, за да се опитам да дочуя сигнала за някоя опасност в мрака.

Обикновено за мен нощта въобще не е непрогледна. Винаги съм я обичал, тя крие много неща, които говорят, пеят или разказват. Но тогава се изплаших. Неясен страх, който не може да се определи и който идваше от това, че нощта бе замлъкнала. Усещах клопката някъде в мрака, но никаква вълна на нощта не ми казваше дали наистина тя се намира от лявата ми страна, както смятах… или от дясната, или пък пред вълнореза.

Най-накрая хванах в бинокъла очертанията на голямата скала. И нощта запя въпреки облачното небе, въпреки шкваловете и умората. Защото страхът ми бе изчезнал. Голямата скала, която зърнах съвсем ясно на 1–2 мили (висока 46 м), ми казваше, че другият риф, до самата повърхност на водата, наистина смъртоносен, се разстилаше широко отляво. И нощта съобщаваше, че сега всичко е ясно до фара на нос Брюни, чиято светлина се виждаше понякога между дъждовните пристъпи. Но се зарекох никога повече да не се опитвам да успокоявам близките си дори ако това ми струва двойно по-малко отсега. А не се бях изложил на истински риск и корабоводенето ми беше съвършено, тъй като бях минал на 3–4 мили от рифа до самата повърхност на водата.

Всичко това е вече много далече, мракът, умората, обетите. Рибарският кораб дойде на тридесетина метра. Дава заден ход, за да убие инерцията на безопасно разстояние. После спира за миг, за да сравни своя дрейф с този на „Джошуа“. Моряк е, знае си работата.

Малката бяла лодка се приближава откъм удобния борд, хвърлям й бидона, който един от тримата мъже сръчно хваща, бъбрим няколко минути… и на път, всичко е уредено. Шефът ми обеща да предаде всичко на представителя на клуба лично след три дни, на връщане от риболова. Никой не можа да ми каже нещо за приятелите. Някой май чул да се говори за англичанин, минал край Нова Зеландия, без да спира. Кога ли? Рибарите не знаят точно. Мислят, че са съобщили по радиото миналия месец. Мътна работа. Не вярвам да става въпрос за Бил Кинг. Може би за Нокс-Джонстън. От тримата, които тръгнаха към юни, единствен Нокс-Джонстън има яхта, която наистина е яхта. Останалите двама бяха потеглили с малки пластмасови съдове, определено неиздръжливи за толкова дълго плаване във високите ширини. Научих, че един от тях се отказал доста преди нос Добра Надежда, в началото на август.

Ще слушам няколко дни емисиите на австралийското радио. Може би ще говорят за преминаването на „Джошуа“ през техни води. Тогава ще се възползуват от случая да съобщят за всички и да кажат къде са другите. Но не си правя илюзии… ние сме сами пред безкрайността.

Небето е много, много красиво, топлият ветрец прелита по ветрилата като ласка, дошла ют запад, с всички обещания на запада и изтока заедно. Под слънцето морето е зелено, такова зелено никога не съм виждал, освен във водите край нос Хорн. Браздата е зелена, пяната е зелена, всичко е зелено, зелено като тревата.

Тасмания е едва на 10 мили в зелената бразда и сякаш никога не е съществувала. Обаче ми стана приятно, като срещнах тези чудесни рибари, които си загубиха времето, за да ми услужат. Но не говоря за някаква чудна среща с човечността, не. Побъбрихме си приятелски, с истинско удоволствие и се разделихме, всеки се зае с работата си без съжаление, със същата простота. Те направиха онова, което трябваше — натовариха се с колета ми, и аз направих това, което трябваше — предадох им го.

Изтегнах се на койката си с огромна радост. Имам чувството, че още чувам щуреца, който свиреше, когато тази сутрин „Джошуа“ минаваше съвсем близо до фара, преди да вземе курс към открито море. Ясната песен на щуреца и мирисът на дърветата, примесен с мириса на мокра пръст. Протягам се под одеялото, тананикайки песен, на която съм забравил мелодията и думите с изключение на един малък откъс: „… и изчезва в слънцето, без да плати сметката си…“ Платил съм своята и в същото време не съм, знамението е да си тъй свободен. Чувствувам се щастлив, лек, едновременно откъснат от всичко и господар на всичко, както когато всички дългове са изтрити и можеш да си живееш живота.

От 17 декември 1968 г. до 8 февруари 1969 г.

На следващия ден при определянето Тасмания се оказа 73 мили назад. А браздата е синя, защото морето отново стана синьо. Вятърът не е постоянен, но се възстанових напълно от умората. Това бе лека умора, а не дълбоката умора, която изпитах след нос Добра Надежда и която ме караше да съзерцавам остров Мавриций. Сега гледам Нова Зеландия на малкия глобус от „Дамиен“. А погледът ми се плъзга понякога по посока на нос Хорн. И чувствувам, че всичко е наред. Смятам, че всичко ще е наред, що се отнася до „Джошуа“ и мене. Останалото зависи от боговете.

Още 105 мили с непостоянни ветрове, после 164, 147, 153. Сега във въздуха има шквалове и рифовани ветрила. „Джошуа“ се носи с 8 възла, когато вятърът се усилва, и със 7,3 през останалото време.

С часове наблюдавам през подветрените люкове водата, която бяга край борда, хипнотизиран съм от скоростта във върховите моменти. Разбирам защо някои хора се увличат по многокорпусните яхти; трябва да е фантастично да летиш с 15 или 18 възла, с повече от 20 възла при върхови моменти. Но миналата година пет многокорпусни яхти загинаха в австралийските води с екипажа си. Петнадесет мъже никога не се върнаха. И Пайвър, бащата на многокорпусните яхти, също загина това лято със своя тримаран.

Къде ли е Найджъл? Ако всичко е наред, може би е в Индийския океан. Ами после? За мен ще е страшен удар, ако науча някой ден, че Найджъл няма да се върне никога вече. Къде ли е той? Къде ли са Бил Кинг и Лойк?

Рибарският кораб от Хобарт сигурно е предал писмото и колета ми на представителя на яхтклуба и затова редовно слушам радио Австралия и Би Би Си. В „Сънди Таймс“ са били известени първи. В Би Би Си също. И въпреки това — нищо, нито дума, нито намек.

Може би в Би Би Си просто не са съгласни такова плаване да се смята за регата. Може би именно затова не чух никога нищо по този въпрос. Въпреки че техните представители бяха там, при тръгването от Плимът, с микрофони, камери и цялата дандания. Тогава какво? Четирима приятели тръгват по едно и също време на околосветско плаване без спиране и ги оставят без известия един за друг!

Наближава Коледа, чувствувам, че няма да получа никакви вести за тях, че никога нищо няма да получа. Малко съм тъжен. И ме е яд на пресата. Може би съм несправедлив, щом като приех правилата на играта на тръгване: самотно околосветско пътешествие.

Нищо не ми трябва. Само бих искал от време на време да имам по малко вести за тях.

Изучавам подробните карти на Нова Зеландия. Южният бряг, който е на пътя ми, никак не е симпатичен с опасните си рифове, на места много навътре в морето. На английската карта за целия район е отбелязано, че на някои от безлюдните островчета има складирани хранителни припаси и дрехи, а някъде дори китоловни лодки. Картата уточнява също, че тези островчета се посещават един път в годината от правителствен кораб. Мисля, че е заради евентуалните корабокрушенци.

В замяна напразно търся лоцията за тази зона… и скоро трябва да се примиря с фактите: по време на „чистката“ на килограми на кея в Плимът съм оставил този том, обърквайки го с друг! Пак е добре, че подробните карти са тук…

Много съм доволен, че успях да пратя известие от Тасмания, защото щях да сгреша, ако не бях минал далече от южния бряг в открито море. Ще изчакам да премина край Нова Зеландия, за да изпия втората бутилка „Нокер“. Тогава наистина ще бъда зад последния нос преди нос Хорн. Ако „Джошуа“ продължава с това темпо, ще отпразнувам Коледа с шампанско и ще бъде двоен удар.