Бернар Моатесие
Дългият път (19) (Сам между морето и небето)

19. Време за избор

25 февруари

Ако продължавам с темпото от последните дни, нос Добра Надежда е на две, най-много три седмици.

Умерено силен северозападен вятър и много силен дъжд по време на шкваловете, с облаци от пръски. Все пак успявам да събера 50 л вода, половината през деня, половината през нощта, значи още двадесет дни допълнителна автономност. Но съм паднал духом.

Не зная как да им обясня, че ми е нужно да продължа към Тихия океан. Няма да разберат. Зная, че съм прав, чувствувам го дълбоко в себе си. Зная точно къде отивам дори ако не го зная. Как биха могли да проумеят това? Въпреки че е съвсем просто. Но то не се обяснява с думи, ще бъде съвсем безполезно да се опитвам.

Ръмежът спря. Слънцето изгрява, съвсем ясно пред вълнореза. Това е лош знак във високите ширини.

Наистина съм изморен, през нощта не спах. Небето крои нещо лошо.

Сега небето навсякъде е синьо, югозападният вятър е силен, а барометърът — послушен. Знаците на зората бяха лъжливи. Би трябвало да съм щастлив, че хубавото време се върна скоро. Но вече не зная докъде съм стигнал.

Дали Франсоаз и децата ще могат да почувствуват, че лека-полека правилата на играта са се променили, че старите изчезнаха в браздата, за да отстъпят място на новите, от друга категория?

А това пък въобще не мога да го изразя. Ще трябва да седим с часове край огъня…

26 февруари

Изминах 172 мили. Облачно небе и сиво море. Нищо.

27 февруари

Изминах 94 мили. Синьо небе и синьо море. Нищо.

28 февруари

Отказвам се… моят инстинкт ми казва, че това е най-разумно. От една седмица нервите ми са изопнати до крайност. Чувствувах се физически изморен. Бях загубил апетита си, а умората, натрупана във високите ширини и при преминаването на нос Хорн, не бе изчезнала.

Преди три дни, когато духаше умерено силният вятър, стоях цял ден на палубата, за да събера колкото се може повече дъждовна вода. Това ме изтощи. Вятърът бе само умерено силен и духаше със сила не повече от 8 бала откъм кърмата. Но краката ми не ме държаха, бяха като от памук; спомням си, че си зададох следния въпрос: „Ще можеш ли да издържиш още четири месеца до Таити, от които три във високите ширини, с още два велики носа пред тебе и бурни ветрове, които няма да бъдат вече бурните ветрове през лятото? Спомни си за Таити — Аликанте, за онзи страхотен бурен вятър, който продължи шест дни… Спомни си, че в «Старецът и морето» се поставяше подобен въпрос. И отговорът бе: Защото отидох прекалено далече.“

Чувствувам, че силите ми отслабват, имам нужда от слънцето в зоната на пасатите, ако не искам да се разболея. Имам нужда да почувствувам как тялото ми се облива с кофи топла вода, като водата в зоната на пасатите. Имам нужда да се изтегна на палубата, за да може слънцето да проникне в мене и да ми даде силата си. Слънцето трябва да е силно, много силно, за да може да проникне чак до костите ми. Имам нужда от това.

Имам нужда и от още нещо: да успокоя близките си, защото, ако продължа към Тихия океан, те ще останат без никакво известие още месеци наред. Наистина не мога да рискувам да се изморявам повече, приближавайки се до сушата, за да предам писмата при преминаване край нос Добра Надежда или пък край Тасмания. И всъщност какво ли бих им казал?…

И още бих искал отново да видя майка си. Не зная кога ще мога да я прегърна, ако хвърля котва в Тихия океан. Тихият океан е толкова далече от Франция, толкова е необятен, времето там има други измерения.

Мисля и за „Джошуа“. Нейният котвен рудан е в Плимът у Джим и Елизабет, с купища други неща, необходими за яхта, която си почива… въжета за швартоване, боя, малка лодка, резервни ветрила, които имах в излишък за това плаване, но които ще са нужни на „Джошуа“ по-късно, котви, вериги, цинкови протектори и дори малкият 45-килограмов мотор, много удобен за сменяне на котвената стоянка при пълно безветрие. Мислех просто да оставя тези неща, да помоля Джим да ги продаде или да ги раздаде и постепенно да се екипирам отново в Таити. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи…

Дори не зная дали, щом стигна до Тихия океан, ще искам да отида в Таити. Може би, тласкан от инстинкта, ще продължа към Галапагоските острови заради тюлените и пингвините. Тогава не ще имам дори една кутия с боя за най-наложителните грижи около яхтата ми, дори няма да мога сериозно да се вържа, тъй като изхвърлих 20-милиметровото найлоново въже преди първото преминаване край нос Добра Надежда. Нямам малка лодка, за да стигна до сушата, нито подръчни материали, с които да си направя. И никаква възможност да се снабдя с хранителни припаси там, на края на света.

Невероятна умора за мене, безпокойство, тревоги и мъки за семейството и приятелите, нужда да видя отново майка си, грижи по „Джошуа“… Трябва да се насоча на север, към Европа. Там ще мога грижливо да приготвя всичко за ново пътешествие към Галапагоските острови и другите острови в Тихия океан, „Джошуа“ ще бъде обновена, добре екипирана с котви, въжета, хранителни припаси и материали.

Мисля и за филмите си. Извъртени са 92 филма по 30 м. Почти целият запас. Надявам се, че добре са се запазили… Но ако чакам много дълго, може би ще бъдат загубени завинаги. А в тези снимки има толкова много неща. Толкова много истински неща, които бих искал да споделя с другите.

Курс на север! Не се отказвам, а постъпвам просто разумно: вместо да налапам залъка наведнъж, рискувайки да се задавя и да задавя близките си, е добре, ще го глътна на два пъти.

Вятърът се обръща от изток-североизток, със сила 3 бала. Още един знак от небето, неблагоприятен вятър за нос Добра Надежда… и попътен за Европа. Удобно е да предам съобщение за „Лойд“ на остров Тристан да Куня, който е съвсем близо, едва на 90 мили северозападно. Утре ще бъда там!

Не… нямам подробна карта. Ще бъде твърде глупаво да се излагам на опасност заради рифовете, които изобилствуват в този район.

Света Елена е на 1300 мили. Само като погледна картата, мога да почувствувам цялата нежност на пасатите в каютата. Галят ме, хубаво е, приятно е. Гледам малко по̀ на север. Остров Възнесение е на 1700 мили, почти право пред мене. Тогава по-добре остров Възнесение. Ако се оправя с небето и хвана пасата, без да се бавя, би трябвало да достигна остров Възнесение най-много след две седмици, като спя по двадесет часа на ден, ако ми харесва.

Две седмици! Какво облекчение за всичките ми близки! А и за мене!

Чувствувам се добре сега, когато взех решение, разумно за всички.

Мечтая за слънцето от зоната на пасатите, за топлото море, в което ще плувам в първия ден безветрие. Да плувам… да плувам… ще плувам дни наред, без да спирам.

Или пък да избера Света Елена вместо остров Възнесение. Имам време да реша дотогава. Може дори да остана по-продължително в Света Елена. Този остров е толкова красив. Но може би ще избера остров Възнесение заради огромния му, много бял и едновременно златист плаж, пълен с костенурки и слънце. Ще видим, има време, не бързам да избирам.

Да имаш време… да можеш да избираш… да не знаеш къде отиваш и въпреки това да отиваш, спокоен, безгрижен, без повече да си задаваш въпроси.