Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cold Fire, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Еленкова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дийн Кунц
Заглавие: Студен огън
Преводач: Весела Еленкова
Година на превод: 1996
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Плеяда“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1996
Тип: роман
Националност: Американска
Печатница: „Полипринт“ — Враца
Редактор: Весела Прошкова
Художник: Димитър Стоянов — Димо
Коректор: Петрана Старчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1260
История
- — Добавяне
3
По-късно, през последния час дневна светлина, откри, че отново е на мотоциклета и се движи през сиви и розови долини, сред които тук-там стърчаха мескити. Мъртвите, обгорени от слънцето огничета го преследваха, гонени от ветреца, който дъхаше на желязо и сол.
Смътно си спомняше как пречупи един кактус и изсмука влагата от влажната месеста част в средата на стъблото, но пак бе жаден. Отчайващо жаден.
Като прехвърли едно възвишение и набра малко скорост по нанадолнището, на около три километра забеляза малък град сгради, скупчени около магистралата. Рядката горичка му се стори като неестествено буйна зеленина след опустошението — физическо и духовно, което бе преживял през последните няколко часа. Стори му се, че градът е мираж, но все пак свърна към него. Изведнъж на фона на небето, чийто пурпурно-червен цвят се задълбочаваше с настъпването на здрача, се очерта църковна кула, с кръст на върха. Даваше си сметка, че не е на себе си и че делириумът се дължи до голяма степен на обезводняване, но веднага се отправи към църквата. Чувстваше, че се нуждае от успокоението, скрито във вътрешността й, много повече, отколкото се нуждаеше от вода.
На километър от града вкара мотоциклета в една канавка и го подпря на стената й, сетне го затрупа с пясък.
Смяташе, че няма да му е трудпо да извърви последните осемстотин метра. Но беше в по-лошо състояние, отколкото бе очаквал. Зрението му ту се проясняваше, ту се замъгляваше. Устните му пламтяха, езикът му лепнеше по небцето на пресъхналата му уста, а гърлото му дращеше — сякаш го бе нападнала силна треска. Мускулите на краката му започнаха да се схващат и да пулсират, а стъпалата му сякаш бяха приклещени в циментови ботуши.
Навярно докато вървеше, бе изпаднал в несвяст, защото внезапно се озова на тухлените стъпала пред дървената бяла църква, без изобщо да си спомня как е изминал последните няколкостотин метра от пътя. На медна табелка до двойната врата пишеше: НАШАТА БОГОРОДИЦА ОТ ПУСТИНЯТА.
Някога беше католик. В душата си продължаваше да бъде такъв. Бе изповядвал различни религии, юдаизъм, будизъм, баптизъм, мохамеданство и какво ли още не — и макар вече да не практикуваше нито една от тях, все пак принадлежеше на всички им едновременно.
Макар вратата да бе на пръв поглед по-тежка и от скалата върху гроба на Христос, той успя някак да я отвори.
В църквата бе много по-хладно, отколкото в потъналата в здрача Мохавска пустиня, но всъщност бе доста задушно. Разнасяше се дъх на смирна и нард, примесен със сладникавия аромат на горящи вощеници, които извикаха цял рояк спомени от дните, когато беше католик, които го караха да се почувства като у дома.
На прага между нартиката и главния кораб натопи два пръста в светената вода и се прекръсти. Потопи свити шепи в прохладната течност, долепи ги до устните си и пи. Водата имаше вкус на кръв. Обзет от ужас, той се огледа в бялото мраморно басейнче, сигурен, че в краищата му са се насъбрали съсиреци, но видя само вода и смътното треперливо отражение на собственото си лице.
Разбра, че нзпръхналите му палещи устни са се напукали. Облиза ги. Кръвта бе негова.
После се озова на колене пред кораба, опрян на парапета на олтара, без да знае как е попаднал там. Пак ще да е бил в несвяст.
Последните минути на деня бяха отлетели като прозирен блед слой прах и горещата нощ се притискаше към прозорците на църквата. Единствената светлина идваше от лампата в предверието, от блещукащите пламъчета на пет-шест вощеници и от малката крушка, която осветяваше разпятието.
Джим видя своето собствено лице, изписано върху статуята на Христос. Премигна с пламналите си очи и отново погледна изображението. Този път видя лицето на мъртвеца от комбито. Светият образ се превръщаше ту в лицето на майката на Джим, ту в лицето на баща му, на детето на име Сюзи, на Лайза — а после вече изобщо не беше лице, а просто тъмен овал, както лицето на убиеца, когато се обърна да застреля Джим.
Но на кръста вече наистина не висеше Христос, а убиецът. Той отвори очи, погледна Джим и се усмихна. Дръпна стъпалата си от вертикалната колона на кръста — от едното продължи да стърчи гвоздей, а в другото зейна черна дупка. Освободи и ръцете си, като гвоздеите останаха забити в дланите му, и се спусна плавно на пода, сякаш гравитацията не властваше над него, освен когато решеше да й се подчини. Закрачи през олтара към парапета, към Джим.
Сърцето на младия мъж биеше лудо, но той си казваше, че това е само халюцинация. Рожба на трескаво съзнание. Нищо повече.
Убиецът застана до него. Докосна лицето му. Ръката му бе мека като гниеща плът и студена като втечнен газ.
Подобно на вярващ в груповото покаяние, който рухва под могъщите ръце на духовния изцелител, Джим потръпна и пропадна в мрака.