Дийн Кунц
Студен огън (10)

5

На следващата сутрин облече своите дрехи, които отец Гиъри беше изпрал. Прекара по-голямата част от деня в дневната, седнал в огромен фотьойл, с възглавничка под краката, и докато свещеникът се занимаваше с енорийските си дела, Джим чете списания и дрема.

Опърленото му от слънцето и обрулено от вятъра лице започваше да се втвърдява. Като маска.

Вечерта приготвиха вечерята заедно. Отец Гиъри почистваше на кухненската мивка марули, целина и домати за салата. Седнал на масата, Джим отвори бутилка евтино Кианти, а после наряза консервираните гъби на тънки ивици в тенджерката със сос за спагети.

Работеха сред необременяващо взаимно мълчание и Джим се питаше какви са тези чудати взаимоотношения. Последните няколко дни бе изпълнен със странното усещане, че всичко се случва насън, сякаш не просто бе намерил убежище в малък град сред пустинята, а място извън истинския свят, където царува мир; град в зоната на здрача. Свещеникът бе престанал да задава въпроси. Всъщност сега на Джим му се струваше, че отец Гиъри не беше и наполовина толкова любопитен и настоятелен, колкото обстоятелствата му даваха основание. А освен това подозираше, че християнското му гостоприемство обикновено не стигаше чак дотам да настанява в къщата си подозрителни ранени и непознати. За него бе загадка защо се радва на особените грижи на отеца, но му бе благодарен.

Когато вече бе нарязал половината от гъбите, той ненадейно изтърси:

— Спасителен мост.

Със стрък целина в ръка, отец Гиъри се извърна.

— Моля?

Ледена тръпка премина по тялото на Джим и той едва не изпусна ножа.

— Джим?

Треперейки, младият мъж се обърна към свещеника и прошепна:

— Трябва да се добера до някое летище.

Летище?

— Веднага, отче.

Облото лице на свещеника се смръщи озадачено, а загорялото му от слънцето и отдавна олисяло теме се набърчи.

— Но тук няма летище.

— На какво разстояние се намира най-близкото? — тревожно попита Джим.

— Ами… на два час път с кола. Чак в Лас Вегас.

— Трябва да ме закарате там.

— Какво? Сега ли?

— Веднага.

— Но…

— Трябва да отида в Бостън.

— Но ти беше болен…

— Вече съм по-добре.

— Лицето ти…

— Боли ме и изглежда ужасно, но не е фатално. Отче, трябва да отида в Бостън.

— Защо?

Той се поколеба, но след това се реши да разкрие истината поне донякъде.

— Ако не отида в Бостън, някой там ще бъде убит. Някой, който не бива да умира.

— Кой? Кой ще умре?

Джим облиза устните си, които все още се белеха.

— Не зная.

— Не знаеш?

— Но като ида там, ще разбера.

Отец Гиъри дълго време го гледа втренчено. Най-сетне каза:

— Джим, ти си най-странният човек, който съм срещал.

Джим кимна.

— Аз съм най-странният човек, който аз самият някога съм познавал.

 

 

Когато потеглиха от къщата на енорийския пастор с шестгодишната му тойота, от дългия августовски ден оставаше още час, макар че слънцето вече се бе скрило зад облаците с цвят на пресни синини.

Пътуваха едва от половин час, когато мълния раздра мрачното небе и затанцува с кривите си крака по навъсения хоризонт. Избухваха блясък след блясък, които в чистия Мохавски въздух изглеждаха по-остри и по-ярки от всички светкавици, които Джим бе виждал другаде. След десет минути небето притъмня, надвисна още повече, заизливаха се сребърни водопади дъжд, които не отстъпваха по нищо на видяното от Ной, докато е бързал да скове ковчега.

— Летните бури са рядкост тук — заяви отец Гиъри и включи чистачките.

— Не бива да се бавим — разтревожено отвърна Джим.

— Ще те откарам — увери го свещеникът.

— Не ще да има много нощни полети на изток. Повечето са през деня. Не мога да го изпускам сега и да чакам до сутринта. Трябва да съм в Бостън утре.

Нажеженият пясък попиваше пороя. Но някои участъци бяха скалисти и спечени от месеци жарко слънце и там водата се разплискваше по стръмното, образувайки ручейче от всяка плитка вдлъбнатина. Ручейчетата ставаха потоци, потоците бързо прерастваха в реки, докато скоро всеки крайпътен канал беше пълен с кипяща мътна вода, по повърхността на която плуваха туфи изровена пустинна трева, мъртви огничета, плавей и мръсна бяла пяна.

Отец Гиъри имаше две любими касети, които държеше в колата — сборна на златните хитове на рокендрола и „Най-доброто от Елтън Джон“. Пусна Елтън Джон. Пътуваха сред бурята, а после през плисналия в нощта дъжд, придружавани от „Погребение за приятел“, „Даниел“ и „Бени и дъ Джетс“.

Асфалтът блещукаше, сякаш покрит с живачени локви. На Джим му се струваше странно как онзиденшните миражи сега се превръщаха в истина.

Ставаше все по-напрегнат с всяка изминала минута. Бостън го зовеше, но беше толкова далеч, а малко неща са по-тъмни и по-коварни от асфалтова магистрала в раздирана от бурята пустиня нощем. Освен, може би, човешкото сърце.

Свещеникът се приведе над волана. Припявайки тихичко на Елтън Джон, той изучаваше внимателно магистралата.

След малко Джим се обади:

— Отче, има ли лекар в града?

— Да.

— Но вие не го повикахте.

— Взех рецептата за кортизона от него.

— Видях тубичката. Рецептата е била написана за вас преди три месеца.

— Ами… виждал съм болни от слънчев удар и преди. Знаех, че мога да се погрижа за теб.

— Но отначало изглеждахте ужасно разтревожен.

Няколко километра свещеникът мълча. После рече:

— Не зная кой си, откъде си и защо наистина трябва да идеш в Бостън. Но виждам, че си загазил, може би сериозно, толкова сериозно, колкото може изобщо да се случи да загазиш. А и зная още… поне, мисля, че си в сърцето си добър. Както и да е, мислех, че човек, който е загазил, би предпочел да си мълчи.

— Прав сте.

След още няколко километра дъждът заваля толкова силно, че чистачките вече не помагаха и Гиъри се видя принуден да намали скоростта. Помълча и отбеляза:

— Ти си оня, който е спасил жената и момиченцето.

Джим настръхна, но не отвърна.

— Отговаряш на описанието по телевизията.

Изминаха в мълчание още няколко километра.

— Не вярвам в чудеса.

Това изявление смая Джим.

Отец Гиъри спря касетата. Сега се чуваше единствено мелодичното свистене на гумите по мократа настилка и равномерното потропване — като от метроном — на чистачките.

— Вярвам, че чудесата, описани в Библията, действително са се случили — заяви свещеникът, без да отделя поглед от пътя. — Но ми е трудно да повярвам, че статуята на Божията Майка в някаква църква в Синсинати или Пеория или пък Тинек миналата седмица е проронила истински сълзи, които са били видени само от двама тийнейджъри и енорийската чистачка. А и не съм склонен да приема, че сянката от светулките по стената на нечий гараж, която наподобява Исус Христос, е знак за наближаващия апокалипсис. Неведоми са пътищата Господни, но не вярвам в истории за светулки и стени на гаражи.

Свещеникът пак замълча, а Джим се питаше накъде бие.

— Като те намерих в църквата, проснат край парапета на олтара — продължи отец Гиъри с глас, който с всяка дума ставаше все по-тайнствен, — ти беше белязан със стигмите на Христос. На двете ти ръце имаше дупки от гвоздеи…

Джим погледна ръцете си, по не видя никакви рани.

— … а челото ти бе одраскано и зачервено, сякаш от бодлите на трънен венец.

Лицето му бе толкова обезобразено от слънцето и вятъра, че нямаше смисъл да поглежда в огледалото за обратно виждане и да търси малките ранички, които описваше свещеникът.

— Бях… — продължи Гиъри — уплашен, предполагам. Но и изумен.

Стигнаха до бетонен мост, който бе дълъг дванадесет метра, а пороят в канавката под него бе излязъл извън бреговете. Беше се образувало тъмно езеро, което бе заляло ръба на издигнатото пътно платно. Гиъри смело продължи напред. От двете страни на колата като огромни бели крила закипяха вълни, които отразяваха светлините на фаровете.

— Не бях виждал стигми — продължи отец Гиъри, като излязоха от наводнения участък, — макар да бях чувал за този феномен. Дръпнах ризата ти… погледнах ребрата ти… и намерих възпаления белег от нещо, подобно на рана от копие.

Събитията от последните месеци бяха изпълнени с толкова изненади, че Джим вече не се учудваше от нищо. Но историята на отчето го изуми и го накара да потръпне.

Гиъри зашепна:

— Докато те замъкна у дома и те сложа да легнеш, тези белези бяха изчезнали. Но знаех, че не съм си ги измислил. Бях ги видял, те бяха истински, и разбрах, че в теб има нещо особено.

Мълниите отдавна бяха престанали да проблясват и ярките, назъбени електрически огърлици вече не кичеха черното небе. Дъждът започваше да отслабва, чистачките заработиха по-бавно и отец Гиъри даде газ.

Известно време като че ли никой от тях не знаеше какво да каже. Най-сетне свещеникът се изкашля и попита:

— Имал ли си и преди… тези стигми?

— Не. Или поне не знам да съм ги имал. Но, разбира се, и сега не знаех, докато ми казахте.

— Не забеляза ли белезите по ръцете си, преди да припаднеш пред олтара?

— Не.

— Но това не е единственото необикновено нещо, което ти се случва напоследък.

Тихият смях се изплъзна от устните му, не толкова защото му бе забавно, а като израз на горчивата ирония, която изпита.

— Далеч не единственото необикновено нещо.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Джим помисли, преди да отговори.

— Да, но не мога.

— Аз съм свещеник. Уважавам тайната на изповедта. Дори полицията няма власт над мен.

— О, вярвам ви, отче. Но не се притеснявам от полицията.

— Ами?

— Врагът ще дойде… — промълви Джим и се намръщи, като се чу да изрича тези думи. Словата някак си дойдоха чрез него, не от него.

— Какъв враг?

Взря се в безкрайната тъма на ширналата се пустиня.

— Не зная.

— Врагът, за когото говореше снощи насън ли?

— Може би.

— Каза, че ще убие всички ни.

— Така и ще направи. — Продължи да говори, може би по-заинтригуван от собствените си думи, отколкото от тези на свещеника, защото не знаеше какво ще каже, докато го изрече.

— Ако разбере за мен, ако открие, че спасявам живота на определени хора, ще се опита да ме спре.

Свещеникът го погледна.

— На определени хора ли? Какво искаш да кажеш с това?

— Не зная.

— Ако ми разкажеш за себе си, няма да разкрия на никоя жива душа и думичка от чутото. Та какъвто и да е този враг — как би могъл той да разбере за теб, ако ми се довериш?

— Не зная.

— Нима?

— Точно така.

Свещеникът раздразнено въздъхна.

— Отче, наистина не се правя на загадъчен. — Джим се понамести на седалката и оправи предпазния колан, опитвайки се да се нагласи по-удобно; но дискомфортът, който изпитваше, бе по-скоро духовен, отколкото физически, и не беше лесно да се освободи от него. — Чували ли сте термина „автоматично писане“?

Гледайки смръщено пътя пред себе си, Гиъри отвърна:

— Екстрасенсите и медиумите говорят за него. Суеверни глупости. Ужким духът хващал ръката на медиума, докато той се намира в транс, и пише послания от Отвъдното. — Той издаде нечленоразделен звук, изразяващ отвращението му. — Същите хора, които се мръщят, ако чуят за разговор с Бога — или дори при самата идея за съществуването на Бога — после наивно възприемат твърденията на всеки шарлатанин, че бил „проводник“ на духовете на мъртвите.

— Е, значи все пак онова, което се случва понякога с мен е, че някой или нещо като че ми диктува какво да правя — нещо като автоматично писане в устна форма. Зная какво казвам само защото се слушам, докато го изговарям.

— И не си в транс.

— Не.

— Смяташ ли се за медиум, за екстрасенс?

— Не. Сигурен съм че не съм такъв.

— Мислиш ли, че мъртвите говорят чрез теб?

— Не. И това не.

— А кой тогава?

— Не зная.

— Бог?

— Може би.

— Но ти не знаеш — раздразнено го имитира Гиъри.

— Не зная.

— Ти не си само най-странният човек, който съм виждал, Джим, ами и най-вбесяващият.

 

 

Пристигнаха на международно летище „Макаран“ в Лас Вегас в десет часа вечерта. По отбивката към летището се движеха само няколко таксита. Дъждът спря. Лекият ветрец разклащаше палмите и всичко изглеждаше чисто и недокоснато.

Пред терминала отец Гиъри още не бе спрял, когато Джим отвори вратата. Слезе от колата, обърна се и се наведе през сваленото стъкло, за да размени със свещеника последни няколко думи.

— Благодаря ви, отче. Вероятно ми спасихте живота.

— Е, не беше чак толкова драматично.

— Бих искал да дам част от трите хиляди, които нося със себе си на вашата църква, но може да ми потрябват всичките. Просто не зная какво ще се случи в Бостън и за какво ще се наложи да ги изхарча.

Свещеникът поклати глава.

— Не очаквам нищо.

— Като се прибера у дома, ще изпратя някаква сума. Ще бъдат пари в брой, поставени в плик, без обратен адрес, но въпреки това, те са честно спечелени пари. Можете да ги приемете с чиста съвест.

— Не е необходимо, Джим. Достатъчно беше, че се запознахме. Може би трябва да знаеш… но ти възвърна чувството на мистичност в живота на един уморен свещеник, който започва понякога да се съмнява в призванието си… но който няма да се усъмни в него никога повече.

Отнасяха се един към друг с взаимна симпатия, която бе изненадваща и за двамата. Джим се наведе в колата, а отец Гиъри се пресегна през седалката и си стиснаха ръцете. Дланта на свещеника бе суха и силна.

— Бог да те пази — промълви Гиъри.

— Дано.