Дийн Кунц
Студен огън (20)

4

С помощта на метла, лопатка, кофа вода, четка и няколко парцала на бърза ръка приведоха горната стая в приличен вид. Джим дори домъкна от килера на къщата препарат и хартиени кърпи, та да смъкнат от стъклата мръсотията и да стане по-светло. Холи подгони и уби не само паяка, който висеше над вратата, но и седем други, а накрая изследва с фенера най-тъмните ъгли, за да се увери, че се е справила с всичките.

Разбира се, на долния етаж сигурно бъкаше от безбройни гадинки. Опита се да не мисли за тях.

Към шест часа денят започна да избледнява, но в стаята бе достатъчно светло и без петролната лампа. Седнаха по турски на надуваемите спални чували с голямата хладилна чанта помежду си. Като използваха затворения капак за маса, си направиха сандвичи, отвориха пакетите с картофките и кифличките със сирене и по една кутия бира. Макар да не бе обядвала, Холи не се бе сещала са храна, докато не започнаха да я приготвят. Изпитваше по-силен глад, отколкото би очаквала при подобни обстоятелства. Всичко й беше вкусно, по-прекрасно и от менюто на скъп ресторант. Белият хляб със сирене и маслиновият салам с горчица й напомняха за вкусотиите от детството, за силните усещания и забравената невинна чувственост на младостта.

Не говореха много, докато се хранеха. И двамата не се смущаваха от мълчанието, а и изпитваха такова първично удоволствие от храната, че никакъв разговор, колкото и да бе духовит, не би направил мига по-приятен. Но това бе само една от причините за сдържаността им. Холи поне не беше в състояние да измисли какво да каже при тези необикновени обстоятелства — седнала в горната стая на порутена вятърна мелница, в очакване на свръхестественото. Приятен лек разговор, независимо от темата, би бил неподходящ, а сериозна дискусия на каквато и да е тема би звучала смехотворна.

— Чувствам се нелепо — сподели накрая тя.

— И аз — призна той. — Мъничко.

В седем часа, като отвориха кутията с шоколадовите сладки, изведнъж й дойде наум, че в мелницата няма тоалетна.

— А с банята какво ще правим?

Той вдигна ключовете си от пода и й ги подаде.

— Иди в къщата. Канализацията работи. Точно до кухнята има малка баня.

Изведнъж забеляза, че стаята се изпълва със сенки, а като погледна през прозореца, установи, че навън вече е паднал здрач. Бутна сладките настрани и рече:

— Искам да изтичам дотам и да се върна, преди да се сгъмни.

— Давай. — Джим вдигна ръка, сякаш се заклеваше през знаме. — Кълна се във всичко, което е свято за мен на този свят, че ще ти оставя поне една сладка.

— Като се върна, половината кутия да е налице, или ще те изпратя в Свенборг да купиш още.

— Приемаш своя дял от сладките много насериозно.

— Така е, дявол да го вземе.

Джим се ухили.

— Харесват ми такива жени.

Тя взе фенера, за да превземе долния етаж, стана и се упъти към вратата.

— Няма да е зле да запалиш лампата.

— Дадено. Като се върнеш, ще завариш тук истински уютен малък лагер.

Докато слизаше по тесните стълби, мисълта да се отдели от Джим започна да я тревожи и притеснението й се усилваше с всяка измината минута. Не се страхуваше, че е сама. Плашеше я, че го оставя сам. Което беше смехотворно. Той бе възрастен мъж, с далеч по-добри умения за самозащита от средностатистическия гражданин.

Като влезе за пръв път в мелницата, на долния етаж бе много по-светло от сега. Покритите с паяжини мръсни прозорци изобщо не допускаха вътре слабата светлина на здрача.

Докато прекосяваше сводестия вход към антрето, я обзе неприятното чувство, че някой я наблюдава. Знаеше, че са сами в мелницата и се нахока, че е такава пъзла. Но тревогата й нарастваше и като стигна в антрето, вече не издържа и обърна лъча на фенера към тъмното помещение отзад. Сенките обгръщаха старинната машинария като завеси от черен креп в къщата на духовете в лунапарк; когато светлината достигна до тях, се плъзнаха встрани, а като се отмести лъчът, пак се спуснаха тихичко. В оголените от светлината ъгли не се криеха шпиони. Може би зад една или друга част на механизма се бе притаил някой и Холи се запита дали да не изследва стаята сантиметър по сантиметър, за да открие натрапника.

Но изведнъж се почувства като глупачка, която се плаши прекалено лесно. Питайки се къде се е изпарила предприемчивата репортерка от едно време, тя излезе навън.

Слънцето се бе скрило зад планините. Небето бе пурпурно и дъгоцветно синьо като в картините на стария Максфийлд Париш. Жабите крякаха, сгушени в сенчестите си скривалища покрай брега на езерото.

През целия път на Холи продължаваше да й се струва, че я следят. И макар да бе възможно някой да се таи в мелницата, надали цял взвод шпиони бяха заели позиция в хамбара, околните ниви и далечните хълмове, решени да следят всяка нейна стъпка.

— Глупачка — присмя се тя на себе си, докато отключваше задната врата с ключовете на Джим.

Въпреки че имаше фенер, неволно посегна към ключа за осветлението. Изненада се, като откри, че електричеството не е изключено. Още повече се изненада от онова, което светлината откри пред очите й — напълно обзаведена кухня. До прозореца имаше маса и четири стола. Закачени на тавана се полюшваха медни съдове и тигани, а на две еднакви поставки на стената над кухненския плот висяха ножове и други домакински инструменти. На плота имаше тостер, скаричка и миксер. Към хладилника с помощта на магнитна фигурка във формата на бирена кутия марка „Будвайзер“ бе прикрепен списък за покупки.

Нима Джим не бе изхвърлил вещите на баба си и дядо си след смъртта им преди пет години?

Холи прекара пръст по един от шкафовете и остави диря в тънкия слой прах. Но той се бе събирал не повече от три месеца, в никакъв случай пет години.

След като посети тоалетната, тя се разходи из антрето, прекоси трапезарията и влезе в дневната, където всички мебели си бяха на мястото, покрити с тънък слой прах. Някои от картините висяха малко накриво. По облегалките и дръжките на креслата и столове имаше плетени на ръка покривчици. Старият часовник не тиктакаше. Поставката за вестници до люлеещия се стол бе претъпкана с какви ли не издания, а джунджуриите в махагоновите витринки, които също бяха прахолясали, блещукаха матово.

Първата й мисъл бе, че Джим държи къщата мебелирана, за да може да я даде под наем, докато намери купувач. Но на едната стена в дневната имаше четири снимки в рамки, които не би оставил на разположение на някой наемател — баща му като млад мъж, на около двадесет и една години; сватбена снимка на бащата и майката на Джим и Джим на пет-шест годинки с родителите си.

В последната рамка имаше семеен портрет на приятна двойка около петдесетте — бяха снимани в едър план, до раменете. Мъжът бе доста едър, със смели, сякаш изсечени черти на лицето, но веднага личеше, че е Айрънхарт; жената бе по-красива, по-скоро женствена, отколкото хубава и някои от чертите й се забелязваха в лицата на Джим и баща му. Холи не се запита нито за миг кои са — това бяха баба му и дядо му, Лина и Хенри Айрънхарт.

Лина Айрънхарт бе жената, в чието тяло Холи присъстваше като дух в снощния сън. Широко ясно лице. Раздалечени очи. Плътни устни. Къдрава коса. Естествена бенка, просто малка тъмна точица високо на дясната й скула.

И макар да бе дала на Джим точно описание, той не бе успял да я разпознае. Може би не е смятал очите й за раздалечени или пък устните за плътни. Може би косата й не е била винаги къдрава, а само за известно време, благодарение на вниманието на някой фризьор. Но бенката трябваше да го подсети, макар и пет години след смъртта на баба му.

Дори и след като влезе в къщата, усещането, че някой я следи, не я изостави напълно. Сега, докато се взираше в лицето на Лина Айрънхарт на снимката, усещането толкова се изостри, че тя се извърна рязко и огледа дневната.

Беше сама.

Забърза към коридора, а оттам премина в предното антре. Пусто.

Към втория етаж водеше тъмно махагоново стълбище. Прахът по колоната, която подпираше перилата, и по парапета бе непокътнат — нямаше отпечатъци от длани или от пръсти. Холи огледа стъпалата до първата площадка и извика „ехо?“ Гласът й прозвуча странно в празната къща.

Никой не й отвърна.

Тя се заизкачва колебливо по стълбите.

— Кой е тук? — извика отново.

Отвърна й само тишината.

Тя се смръщи и на третото стъпало спря. Погледна към антрето, а после пак към площадката.

Наоколо цареше дълбока, неестествена тишина. Пустите къщи също имат свои шумове — от време на време старите дървении проскърцват или изщракват, или изпукват, докато се свиват и разширяват, или пък някой провиснал капак потропва, побутван от пръстите на вятъра. Но къщата на Айрънхартови беше толкова тиха, че ако не чуваше шумовете, които самата тя предизвикваше, спокойно можеше да заключи, че е оглушала.

Изкачи още две стъпала. Отново спря.

Все още й се струваше, че някой я наблюдава. Сякаш самата стара къща я следи със злокобен интерес, оживяла и настръхнала, вторачила в нея хилядите очи, скрити в дървените первази и във фигурките на тапетите.

В светлината, която разпръскваше лампата на площадката, танцуваха прашинки.

Здрачът бе долепил пурпурното си лице до стъклата.

Холи стоеше четири стъпала под площадката, почти под втория ред стълби към коридора на горния етаж, който не се виждаше оттук, убедена, че там я чака нещо. Не непременно Врагът, даже не нещо живо или злонамерено — и все пак нещо ужасяващо, чието разкритие би я потресло.

Сърцето й препускаше. Преглътна и усети бучка в гърлото си. Като пое дъх, едва не се стресна от хриптенето на дробовете си.

Усещането, че я следят и че се клатушка на прага на чудовищно откритие така я завладя, че се извърна и забърза надолу по стълбите. Не се втурна да бяга от къщата, а мина обратно през всички стаи и загаси лампите, но не се бави излишно.

Небето навън бе тъмновиолетово над планините на изток, пурпурночервено над склоновете на запад, а по средата — сапфиреносинъо. Златните поля и хълмовете бяха станали бледосиви, почти като овъглени, сякаш докато бе стояла в къщата, навън беше бушувал пожар.

Докато пресичаше двора и минаваше покрай хамбара, все повече й се струваше, че я наблюдават. Хвърли тревожен поглед към зеещия черен квадрат на сеновала и към прозорците от двете страни на голямата червена двойна врата. Усещането, което изпитваше, свиваше стомаха й с такава първична сила, че далеч надхвърляше инстинктивната тревога. Чувстваше се като морско свинче на лабораторна маса за опити, в чийто мозък са вкарани жици, а учените изпращат импулси направо в церебралната тъкан, която контролира страховия рефлекс и поражда параноидални илюзии. Никога не бе изпитвала подобно усещане и като осъзна, че се олюлява на тесния праг на паниката, положи всички усилия да се овладее.

Тичешком измина извитата пътека покрай езерцето. Държеше загасения фенер като боздуган, готова да халоса всеки, който се изпречи на пътя й.

Отново дочу звън. И въпреки задъханото си дишане, долови чистото, сребърно трептене на езичета, които се удрят в корпуса на идеално настроени камбани.

За миг се удиви, че звукът се чува и извън мелницата, при това на разстояние, още повече, че трябваше да заобикоти половината езеро, докато стигне до постройката. Но още преди камбаните да престанат да пеят, улови в периферното си зрение някакви отблясъци, отдели очи от мелницата и погледна към водата.

От средата на езерото извираше на тласъци кървавочервена светлина, която се разливаше към бреговете в идеални концентрични кръгове, подобно на вълните, които се образуват около хвърлен на дълбоко камък. При тази гледка Холи се закова на място и едва не се строполи на колене на чакъла, който сякаш се изплъзна под краката й.

Когато камбаните замлъкнаха, светлината веднага угасна. Сега водата бе много по-тъмна от днес следобед, когато бе видяла езерото за пръв път. Тъмните оттенъци на аспида бяха изчезнали и сега водата беше черна като полирана плочка обсидиан.

Камбаните зазвъняха отново, а огнената светлина замига в сърцето на езерото. Всеки нов цвят се разпукваше не на повърхността, а в дълбините му, и първо бе по-блед, но бързо се издигаше нагоре, а когато доближеше повърхността, избухваше като заря и разливаше вълни светлина към бреговете.

Звънът утихна.

Водата потъмня.

Жабите по брега вече не крякаха. Вечно шумящият природен свят бе утихнал като къщата на Айрънхартови. Не се чуваха ни викове на койоти, ни жужене на насекоми, ни бухане на бухали, ни писъци на прилепи или плясък на крила, дори тревата не шумеше.

Камбаните зазвучаха отново и светлината пак заискри, но този път вече не червена като кръв, а по-оранжева и по-ярка отпреди. Белите треви по брега я улавяха и светеха като дъгоцветни облаци.

От дъното на езерото се надигаше нещо.

Камбаните замлъкнаха и светлината угасна, но Холи стоеше насред пътеката, обзета от благоговение и страх и макар да знаеше, че трябва да хукне да бяга, не можеше да помръдне.

Звън. Светлина. Този път мътнооранжева. Нито отсянка червено.

Холи разкъса оковите на страха и хукна към мелницата. Пулсиращата светлина грееше навсякъде и оживяваше тъмния полумрак. Сенките се люлееха ритмично като апахи, които танцуват около огъня на войната. Изсъхналите царевични стъбла зад оградата бяха противно щръкнали като вретеновидните крачка и плоското тяло на богомолка. Мелницата сякаш в този миг тъкмо се превръщаше от каменна в медна или дори в златна.

Тъкмо стигна до отворената врата, когато светлината помръкна и настъпи тишина.

Прекоси тичешком прага, после се закова в тъмното, точно преди да влезе в долното помещение. През прозорците вече не влизаше никаква светлина. Мракът сякаш лепнеше като катран. Докато търсеше с треперещи пръсти копчето на фенера, й беше трудно да си поеме дъх, сякаш самия мрак се просмукваше в дробовете й и я душеше.

Уцели го точно в мига, в който камбаните зазвъняха наново. Плъзна лъча от единия до другия край на стаята, за да се увери, че никой не протяга в тъмното ръце към нея. После намери стълбите отляво и забърза към горната стая.

Като стигна до прозореца, доближи лице до стъклото, което днес бе отрила с ръка. В езерото долу кръглата като копче тръпнеща светлина бе станала още по-ярка и вече не оранжева, а кехлибарена на цвят.

Холи хукна по оставащите стъпала, викайки Джим.

Докато тичаше, в главата й препускаха налудничаво стихове на Едгар Алън По, които бе учила преди сто години в първите гимназиални класове, и мислеше, че отдавна е забравила:

Сребърни звънци звънтят

и с припевен ритъм верен,

като древен стих размерен,

разпилени, ту пък слени —

звън след звън

в звън един: Дин! — Дин! — Дин!^[1]

Нахлу в стаята, осветявана от петролната лампа. Джим се усмихваше, обикаляше наоколо и оглеждаше очаквателно стените.

Като замлъкнаха камбаните, Холи се обади:

— Джим, ела да видиш, ела бързо, в езерото има нещо.

Втурна се към най-близкия прозорец, но той бе точно толкова отдалечен от езерцето, че да не се вижда нищо. Другите два прозореца бяха още по-извън обсега на желаната гледка, тъй че дори не ги доближиха.

— Камъкът пее — мечтателно рече Джим.

Холи се върна на стълбите и в този миг камбаните пак утихнаха. Поспря и хвърли поглед назад, колкото да се убеди, че Джим я следва, защото й изглеждаше малко унесен.

Докато бързаше надолу, в мисълта й се мернаха нови стихчета от стихотворението на По:

… с тръпки ледни шепне медни звън —

и със слух, от страх терзан,

знай ухото: вред е злото!

Не бе от онези жени, които се сещат за подходящите за даден момент стихове. Не помнеше да е цитирала или дори чела и един стих — освен бозите на Луиз Тарвол! — откак завърши колежа.

Като стигна до прозореца, заизбърсва трескаво с длан и другото стъкло, за да виждат по-добре какво става долу. Светлината отново бе станала кървавочервена и по-мътна, сякаш онова, което се бе издигало нагоре, отново бе започнало да потъва.

Дан! — Дан! — Дан!

В общи пукот сетне звукът, ужас — звукът сам!

Струваше й се налудничаво да рецитира наум стихове насред всички тези чудати и страшни събития, но никога преди не бе изпитвала такова напрежение. Може би мисълта работи по този начин — като й скимне, измъква отдавна забравени неща — когато й предстои среща с по-висша сила, сигурно Бог, но най-вероятно не. Не вярваше Бог да живее в езерце, въпреки че всеки пастор сигурно би й казал, че Бог е навсякъде, във всички неща. Бог е като четиристотинкилограмова горила, която може да живее където си поиска.

Джим тъкмо дойде до нея и звъненето престана, а алената светлина в езерото бързо угасна. Той застана до нея и доближи лице до стъклото.

Зачакаха.

Изминаха две секунди. Още две.

— Не — каза тя. — Дявол да го вземе, исках да го видиш.

Но камбаните не запяха повече, а езерото отвън оставаше тъмно сред постепенно гаснещия здрач. След няколко минути щеше да падне нощта.

— Какво беше? — попита Джим и се дръпна от прозореца.

— Като във филм на Спилбърг — развълнувано отвърна тя — от дълбините на езерото, през водата, се издигаше светлина, която пулсираше в такт със звъна на камбанките. Предполагам, че звъненето идва оттам, от онова нещо в езерото, и някакси се предава на стените на мелницата.

— Филм на Спилбърг? — Изглеждаше озадачен.

Опита се да му обясни:

— Прекрасно и ужасяващо, внушително и странно, страшно и адски вълнуващо едновременно.

— Искаш да кажеш „Срещи с третия вид“? Да не говориш за космически кораб или нещо такова?

— Да. Не. Не съм сигурна. Не зная. Може би нещо по-странно и от това.

— По-странно от космически кораб?

Почудата и дори страхът й отстъпиха място на раздразнението. Не бе привикнала да не й стигат думите да опише нещо видяно или почувствано. Но с този мъж и с невъобразимите щуротии, в които бе оплетен, рядко богатият й речник и умението да й изплита точни фрази я изоставяха най-позорно.

— По дяволите, да! — най-сетне каза тя. — По-странно и от космически кораб. Най-малкото по-странен от онези, които показват по филмите.

— Хайде — рече й той и се заизкачва отново по стълбите, — да вървим горе. — Тя се забави на прозореца, а Джим се върна и я улови за ръка. — Още не е свършило. Мисля, че едва започва. А нашето място е в горната стая. Зная, че това е мястото. Хайде, Холи.