Дийн Кунц
Студен огън (11)

1

В малките часове след полунощ в петък вечер Холи седеше пред празния компютърен екран в новинарския отдел на „Прес“ и се чувстваше толкова съсипана психически, че й се искаше просто да се прибере вкъщи, да се пъхне в леглото и да се завие презглава за няколко дни. Презираше хора, които вечно се жалваха. Опита се да се упрекне за лошото си настроение, но само започна да се самосъжалява, че се е принизила дотолкова, че да го стори. Разбира се, беше невъзможно човек да не забележи колко нелепа е цялата ситуация, но тя някак не можеше да се принуди дори да се усмихне за своя сметка; вместо това започна да се вини, че е толкова глупава и сантиментална.

Радваше се, че утрешният сутрешен брой вече е набран за печат и новинарският отдел е почти празен, тъй че никой от колегите й нямаше да я види в подобно ужасно състояние. Единствените, които се мяркаха наоколо, бяха Томи Уийкс, дългунът-чистач, който изпразваше кошчетата и метеше, и Джордж Финтел.

Джордж, който все пишеше за градската управа, седеше на бюрото си в далечния край на голямата стая, приведен напред, захлупил глава върху скръстените си ръце, и спеше. От време на време прохъркваше достатъчно високо, за да долети звукът до Холи. Случваше се като затворят всички барове, Джордж да дойде в редакцията, вместо да иде в апартамента си — точно като стар впрегатен кон, който като му отпуснеш юздата, откарва каручката по познатия път до мястото, което смята за дом. По някое време през нощта се събуждаше, осъзнаваше къде е и най-после се замъкваше уморено в леглото си.

— Политиците — често казваше той — са най-низшата форма на живот, произлязла от първите слузести гадини, които за изпълзели от първичния океан.

На петдесет и седем Джордж вече беше прекалено изтощен емоционално, за да започва нова кариера, тъй че продължаваше да прекарва дните си в писане за управниците, които в приятелски кръг ругаеше. Постепенно бе намразил и себе си и търсеше утеха в застрашителните количества коктейли с водка, които поглъщаше ежедневно.

Ако алкохолът й понасяше поне малко, Холи би се страхувала да не свърши като него. Но от едно питие главата й приятно се замайваше, на второто се напиваше, а на третото заспиваше.

„Тоя живот не мога да го понасям“ — помисли си, после гласно изрече:

— Погледни я как седи и се самосъжалява.

Ами да, така е. Мразя живота, всичко е толкова безнадеждно.

— Гади ми се от твоето отчаяние — тихо, но с крайна погнуса продължи на глас.

— На мен ли говориш? — попита Томи, който метеше пред нейното бюро.

— Не, Томи. На себе си.

— Ти? Божке, от какво толкова си недоволна?

— От живота си.

Той спря, подпря се на метлата и кръстоса длъгнестите си крака. С това широко луничаво лице, щръкналите си уши и рижавата си четина изглеждаше сладък, невинен и миличък.

— Май не излезе, както го гласеше, а?

Хали взе палупразното пликче с бонбони, лапна няколко и се облегна назад.

— Като завърших университета в Мисури с диплома за журналист, възнамерявах да преустроя света, да пиша сензационни статии и да получавам Пулицър под път и над път — а я ме виж сега. Знаеш ли какво правих тази вечер?

— Каквото и да е било, не ти е било весело.

— Бях в „Хнлтън“ на годишния банкет на Областната асоциация на производителите на дървени изделия да интервюирам производители на готови плоскости, търговци на талашит и разпространители на етажерки от секвоя. Връчваха „Дървената купа“, както я наричат — за „Най-добрия производител на дървени изделия на годината“. Отгоре на всичко трябваше да интервюирам победителя, а после да предам материала, преди да са подготвили сутрешния брой. За такива горещи новини човек не иска да остави гадовете от „Ню Йорк Таймс“ да го изпреварят.

— Мислех, че водиш страницата за култура и развлечения.

— Писна ми. Да ти кажа, Томи, един некадърен поет може да те отврати от изкуството за цяло десетилетие.

Лапна още няколко шоколадови бонбончета. Обикновено не ядеше сладки неща, защото бе решена да не се сблъсква никога с проблема с теглото, който винаги бе преследвал майка й, и сега ги гълташе, само за да се чувства още по-бездарна и нещастна. Бе попаднала в лошо течение, което я завличаше все по-надолу.

— Телевизията и филмите изкарват журналистиката вълнуваща професия. Вятър и мъгла, приятелю!

— И моят живот — каза Томи — не тръгна, както го планирах. Да не мислиш, че съм смятал, че ще се озова в „Прес“ като чистач?

— Предполагам, не — каза тя, чувствайки се като егоистка пред него.

— По дяволите, права си. Още когато бях малък, просто си знаех, че като порасна, ще карам един такъв голям боклукчийски камион, ще се возя горе в оная ми ти кабина и ще натискам копчетата, с които се управлява хидравличния компактор^[1].

После продължи с още по-замечтан глас:

— Да се возя над целия свят и да командвам цялата тая страшна машинария. Това ми беше мечтата и аз се заех да я осъществя, но не можах да си извадя медицинско. Абе имам проблем с бъбреците. Нищо особено, но беше достатъчно здравните застрахователи да не ме пуснат.

Зяпнала го недоверчиво, Холи реши, че в крайна сметка широкото му лице изобщо не изглежда нито невинно, нито миличко. Бе изтълкувала чертите му погрешно. Това бе глупаво лице.

Искаше й се да му кресне: „Идиот такъв! Аз си мечтаех за Пулицър, пък седя и фабрикувам похвални слова за промишлеността и загубената им купа! Това вече е трагедия. Да не мислиш, че изобщо може и да става сравнение с това че трябва да се примириш да си чистач, вместо боклукчия?“

Но не каза нищо, защото осъзна, че може да става сравнение. Неосъществената мечта, независимо дали е величава или простичка, все е трагедия за мечтателя, който дори е престанал да се надява на осъществяването й. Неспечелените Пулицъри и боклукчийските камиони можеха еднакво да докарат човека до отчаяние и безсъние. А това беше най-потискащата мисъл, която й бе хрумнала тази вечер.

Отнесеният поглед на Томи се проясни отново:

— Не трябва да разсъждаваш за тия работи, госпожице Торн. Животът е… да ти сервират в сладкарницата кифла с боровинки, пък ти си поръчал паста с кайсии и ядки. В кифлата няма ни кайсии, ни ядки, и може да си седиш и да се тръшкаш какво губиш, вместо да разбереш, че и боровинките са вкусни.

— Като си поговорихме, се чувствам по-добре — излъга Холи. — Благодаря ти, Томи.

— Винаги на ваше разположение, госпожице Торн.

Той отново грабна метлата и се отдалечи между бюрата, а Холи лапна още няколко бонбончета и се запита дали ако се подложи на пълен медицински преглед, ще се окаже в достатъчно добро здравословно състояние за шофьор на боклукчийска кола. Плюсовете бяха, че работата ще бъде различна от журналистиката в познатата й светлина — щеше да събира, вместо да прави боклук, и да изпитва удовлетворение от мисълта, че в Портланд има поне един човек, който се пръска от завист.

Погледна стенния часовник. Не й се искаше да се прибира у дома, да лежи будна, да се взира в тавана и да затъва все по-дълбоко в самоанализ и самосъжаление. Е, истината е, че точно това искаше, защото се чувстваше адски потисната, но знаеше, че то не е никак препоръчително. За съжаление, нямаше избор — в Портланд след полунощ през работната седмица нощният живот се изчерпваше с един денонощен магазин за сладкиши.

Оставаше й по-малко от ден до началото на отпуската, от която вече безкрайно се нуждаеше. Не бе предвидила нищо особено. Просто щеше да си даде почивка, да се размотава и изобщо да не погледне вестник. Може би ще отиде на кино или ще прочете някоя и друга книга. А може и да се разходи до центъра „Бети Форд“^[2], за да изтрезнее от самосъжалението.

Бе стигнала до опасната точка, в която започваха размислите над името й. Холи Торн^[3]. Страхотно. Направо велико. Какво, по дяволите, бе накарало родителите й да й лепнат подобно име? И как изобщо си представя, че комитетът „Пулицър“ ще връчи авторитетната награда на жена, чието име е по-подходящо за герой от рисувано филмче? Понякога — разбира се, винаги посред нощ — се изкушаваше да се обади на родителите си и да попита настоятелно дали тази историята с името е просто проява на лош вкус, неудачна шега или съзнателна жестокост.

Но те бяха най-почтени работници, които се бяха отказали от не едно удоволствие, за да й осигурят първокласно образование, и искаха за дъщеря си само най-доброто. Щяха да бъдат напълно съкрушени, ако разберат, че тя ненавижда името си, докато те, без съмнение смятаха, че то е остроумно и дори изискано. Обичаше ги от все сърце и само ако изпаднеше в най-дълбоките дебри на депресията, би си позволила да ги вини за неуспехите си.

Поуплашена да не вземе да вдигне телефона и да им се обади, тя се обърна пак към компютъра и активизира файла, в който работеше в момента. Чрез компютърната система на „Прес“ всеки репортер можеше да следи материалите по време на редактиране, предпечатна подготовка и печат. И понеже утрешният брой вече беше форматиран, набран и изпратен в печатницата, тя дори можеше да извади на екрана всяка негова страница. Понякога, като прочетеше някоя сензационна статия преди вестникът да излезе, живваше малко; това поне припалваше у нея слабата искрица на задоволство, че е в кухнята на нещата — един от аспектите, които привличаха мечтателните младоци към призванието на журналиста.

Но докато преглеждаше заглавията на първите страници и търсеше интересен материал, й стана още по-криво. „Голям пожар в Сейнт Луис, девет жертви“. „Предвестници на война в Близкия Изток“. „Страхотен ураган и наводнения в Индия, десетки хиляди остават на улицата“. А федералното правителство пак повишаваше данъците. От край време знаеше, че новинарската индустрия процъфтява от трагедии, катастрофи, скандали, жестоко насилие и конфликти. Но изведнъж й се стори, че това е изумително мръсна работа и осъзна, че не иска повече да бъде в кухнята на нещата и да научава първа тези потресаващи новини.

И тъкмо да затвори файла и да изключи компютъра, едно заглавие я накара да подскочи: ЗАГАДЪЧЕН НЕПОЗНАТ СПАСЯВА МОМЧЕНЦЕ. Не бяха минали и дванадесет дни от събитията в училище „Макалбъри“ и тези четири думи бяха свързани за нея с по-особени асоциации. Пламнала от любопитство, тя зададе на компютъра команда да увеличи полето, в което започваше статията.

Мястото на събитието беше Бостън, а към статията имаше и снимка. Тя беше още неясна и тъмна, но текстът бе достатъчно едър, за да се чете, макар и малко грудно. Тя зададе на компютъра команда да увеличи още едното поле, изваждайки първата колона в такъв размер, че да не се напряга, като чете.

Първото изречение накара Холи да се поизправи на стола:

„В четвъртък вечер в Бостънски жилищен квартал безстрашен случаен минувач, който каза само името си — Джим, спаси живота на шестгодишния Никълъс О’Конър при експлозия на шахта на Новоанглийската електрическа компания.“

Холи промърмори тихичко:

— Какво, по дяволите…?

Занатиска клавишите отново и увеличи няколко пъти снимката към статията. После увеличи размера още повече, докато най-сетне лицето изпълни целия екран.

Джим Айрънхарт.

За миг замръзна от изумление, не можейки да повярва на очите си. Изведнъж я обзе бурно желание да узнае още — това бе не просто интелектуална, а чисто физическа необходимост, прилична на внезапен остър глад.

Отново зачете статията, а после я препрочете още веднъж. Момченцето на О’Конърови седяло на тротоара пред собствения си дом, точно върху бетонния капак на входа на шахтата, която била достатъчно голяма четирима мъже да работят в нея едновременно. Детето играело с камиончета пред погледа на родителите си, които били на предната веранда, когато някакъв непознат притичал по улицата. „Запътва се право към Ники — както бе цитиран бащата, — грабва сина ми и аз вече си викам, тоя сто на сто е малоумен детенасилник и сега ще ми отвлече детето. Сграбчил пищящото дете, непознатият прескочил ниската ограда пред дома на О’Конърови и в същия миг в шахтата зад него избухва високоволтова мрежа. От експлозията бетонният капак излита високо във въздуха и от отвора лумва страхотен пламък. Притеснен от похвалните излияния, с които го затрупват благодарните родители и съседите-свидетели на героизма му, непознатият заявил, че подушил горящите кабели, чул съскането, което идвало изпод капака на шахтата и веднага разбрал какво ще се случи, защото «навремето работел в електрическа компания». Раздразнен, че един от свидетелите успял да го снима, непознатият настоял да си тръгне, преди да са дошли медиите, защото, както казал: «Не обичам да се набивам в очите на хората».“

Момченцето се бе спасило на косъм и това се бе случило в Бостън, в четвъртък, в седем и четиридесет вечерта — вчера следобед, в четири и четиридесет Портландско време. Холи погледна часовника в офиса. Беше два часа и две минути, петък сутринта. Ники О’Конър е бил спасен от пожара в шахтата преди около девет часа и половина.

Следата бе още прясна.

Имаше въпроси към репортера на „Глоуб“, който беше писал материала. Но в Бостън бе едва пет сутринта. Не ще да е дошъл вече на работа.

Тя влезе в мрежа за информационни услуги, към която бе включен „Прес“. Зададе инструкция на програмата „Нюзуеб“ да претърси всички материали, които са минали през кабелната мрежа и са били публикувани в големите американски вестници през последните три месеца, в които се среща името „Джим“, употребено през не повече от десет думи от „отървава“ или „спасява живота“. Зададе още разпечатка на всяка статия, ако се появи такава, без да се имат предвид различните материали, отразяващи едно и също събитие.

Докато програмата извършваше поставената задача, тя премести телефона на бюрото си и се обади на „Информация за междуградски телефонни номера“ за районите с код 818, после 213, 714 и накрая 619, търсейки името „Джим Айрънхарт“ в окръзите Лос Анджелис, Ориндж, Ривърсайд, Сан Бернардино и Сан Диего. Никой от операторите не можа да й помогне с необходимата информация. Ако наистина живее в Южна Калифорния, както й бе казал, значи телефонът му ме е включен в указателите.

Лазерният принтер, който беше свързан към още три компютъра, бръмчеше тихичко. Първото откритие на „Нюзуеб“ вече излизаше.

Искаше й се да хукне към шкафчето, на което стоеше принтерът, да грабне първата разпечтка и да я прочете веднага, но се възпря и вместо това съсредоточи вниманието си върху телефона, като се опитваше да измисли някакъв друг начин да открие Джим Айрънхарт в онази част на Калифорния, която местните наричаха „Саутланд“.

Ако беше преди няколко години, просто щеше да се свърже с главния компютър на Пътния отдел на Калифорнийската полиция и срещу малка такса да получи адреса на всеки човек с валидна шофьорска книжка в щата. Но след убийството на актрисата Ребека Шефър от маниакален почитател, който я бе проследил точно по този начин, излезе нов закон, който наложи ограничения на информационните банки на Пътния отдел.

Мъдрувайки над решението на проблема, Холи забърза към кафе-машината, която работеше с монети. Кафето беше отвратително. Все пак го изпи, защото за през нощта щеше да й трябва кофеин. Купи още една чаша и се върна в редакцията.

Лазерният принтер бе престанал да работи. Тя грабна страниците и седна на бюрото си.

Програмата й бе събрала тлъста купчина от статии от националната преса, в които името „Джим“ бе употребено през не повече от десет думи от „отървава“ и „спасява живота“ Пребори ги на бърза ръка. Двадесет и девет.

Първата беше от „Чикаго Сън-Таймс“ и Холи зачете на глас първото изречение: „Джим Фостър от Оук Парк спаси повече от сто бездомни котки от…“

Хвърли разпечатката в кошчето за боклук и погледна следващата. Беше от „Филаделфия Инкуайърър“: „Джим Пилсбъри, питчер в отбора на «Филис», спаси клуба от унизителна загуба…“

Захвърляйки настрани и тази, тя погледна третата. Беше филмов преглед, тъй че Холи не губи време да търси „Джим“. Холи вече се безпокоеше да не остане с празни ръце от цялата купчина, но четвъртата статия — от „Хюстън Кроникъл“, я накара много по-успешно от кафето да ококори очи. ЖЕНА, СПАСЕНА ОТ ОТМЪЩЕНИЕ НА СЪПРУГА СИ. На 14-ти юли, след спечелването на бракоразводно дело с правото на финансова издръжка и опека над детето, Аманда Кътър едва не била застреляна от съпруга си, Козмо, пред дома им в богатия градски квартал Ривър Оукс. След първите два неуспешни изстрела на Козмо, тя била спасена от мъж, който „изникнал изневиделица“, повалил побеснелия съпруг на земята и го обезоръжил. Спасителят се представил само с името „Джим“ и побързал да изчезне, преди идването на полицията. Тридесетгодишната разведена дама очевидно била очарована, защото описала мъжа като „красив, мускулест, подобен на супергерой от някой филм, с най-мечтателните сини очи на света“.

Холи си спомни дълбоките сини очи на Джим Айрънхарт. Не бе от онези жени, които биха ги нарекли „мечтателни“, макар че те със сигурност бяха най-ясните и най-стряскащите очи, които някога… О, дявол да го вземе, да, наистина са мечтателни. С неудоволствие трябваше да си признае, че този мъж бе предизвикал у нея странна реакция. Припомни си как когато срещна за пръв път погледа му, той остави у нея зловещото впечатление за нечовешка студенина, което се разсея в мига, в който той се усмихна.

Холи изчете внимателно останалите статии и намери сред тях още две за Айрънхарт, макар в тях да се споменаваше само малкото му име. На 21-ви юни Тадеус Джонсън едва не полетял през покрива на осеметажна сграда благодарение на четиримата членове на местна младежка банда, които не приели добре презрително отхвърлената покана към момчето да се присъедини към наркопласьорското им братство. То било спасено от синеок мъж, който натръшкал четиримата хулигани с главозамайваща серия Тае Куон До удари. „Беше като Батман, ама без смешните дрехи“ — казал Тадеус на репортера от „Дейли Нюз“. Две седмици преди това, на 7-ми юни, друг синеок Джим „буквално се материализира“ в двора на Луис Андрети, двадесет и осемгодишен, от Кърона, щата Калифорния, точно навреме да предупреди собственика да не влиза във водопроводната шахта под къщата си, за да оправя теч. „Каза ми, че там са се заселили семейство гърмящи змии“ — казал Андрети на репортера. По-късно, когато агентите от Окръжната инспекция по отровните животни направили с помощта на халогенна лампа оглед на шахтата отвън, видели не гнездо, а „нещо кошмарно“ и в крайна сметка извадили оттам четиридесет и една змии. „Само не мога да проумея — казал Андрети — как човекът е разбрал, че змиите са там, при положение, че аз живея в тая къща, а дори понятие си нямах.“

Освен спасяването на Ники О’Конър и Били Дженкинс, Холи вече имаше четири подобни инцидента, всички с дата след 1-ви юни. Зададе на компютъра нови инструкции да проведе същото издирване за месеците март, април и май.

Нуждаеше се от още едно кафе и като стана да отиде до бюфета, забеляза, че Джордж Финтел явно се бе събудил и се бе замъкнал у дома. Не го бе чула да излиза. И Томи го нямаше. Беше сама.

Взе си още едно кафе, което не й се стори чак толкова неприятно на вкус като предишното.

В крайна сметка „Нюзуеб“ й събра единадесет случая от март до май, които отговаряха на нейните параметри. След като проучи старателно разпечатките, Холи се спря само на една от тях.

На 15-ти май синеок Джим влязъл в денонощно магазинче по време на въоръжен обир. Прострелял и убил нарушителя — Норман Ринк, който тъкмо се канел да ликвидира двама клиенти — Сам Нюсъм, двадесет и петгодишен, и петгодишната му дъщеричка Емили. Дрогиран след употребата на кокаин, екстаси и метамфетаминов коктейл, Норман Ринк вече бил убил служителя в магазина и двама други купувачи, просто за да се позабавлява. Като очистил Ринк и се уверил, че Нюсъмови са здрави и читави, Джим се измъкнал преди идването на полицията.

Охранителната камера на магазина бе запечатала смътно очертанията на героя. Това бе едва втората снимка, която Холи откри сред многобройните статии. Образът едва личеше. Но тя на мига разпозна Джим Айрънхарт.

Някои подробности около тази случка я дразнеха. Ако Айрънхарт притежава невероятната способност — сила на медиум или каквото е там — да предугажда фатални мигове в живота на непознати и да пристига точно навреме да промени съдбата им, защото тогава не е дошъл в този денонощен магазин няколко минути по-рано, за да предотврати смъртта на служителя и на другите двама купувачи? Защо бе спасил Нюсъмови, а бе оставил останалите да умрат?

А от описанието как бе нападнал Ринк косите й настръхваха. Изпратил в лудия четири изстрела с 12-калиброва пушка. После, макар че Ринк бил вече, без съмнение, мъртъв, Джим презаредил пушката и стрелял четири пъти. „Беше го обзела такава ярост — казал Сам Нюсъм, — че лицето му бе почервеняло, а вените по слепоочията и челото му пулсираха. Освен това плачеше, но сълзите… не го правеха да изглежда по-малко ядосан.“ Когато всичко свършило, Джим се извинил, че очистил Ринк толкова жестоко пред малката Емили. Обяснил, че хора като Ринк, които убиват други невинни хора, предизвикват „една малка лудост у мен“. Нюсъм заявил пред репортера: „Наистина човекът ни спаси живота, но трябва да призная, че плашеше почти колкото самият Ринк.“

Холи се сети, че понякога Джим може би не е разкривал дори малкото си име и зададе на програмата нови инструкции да претърси статиите от последните шест месеца, в които „отървава“ и „спасява живота“ са употребени през не повече от десет думи от „сини“. Бе забелязала, че повечето свидетели не могат да възстановят много ясно физическите му белези, но повечето бяха запомнили уникалния син цвят на очите му.

Отиде до тоалетната, после си взе още едно кафе и застана до принтера. В мига, в който всяка новооткрита статия се превръщаше в печатно копие, тя грабваше листа, хвърляше му един поглед, запращаше го в кошчето, ако не представляваше никакъв интерес, а когато в него се описваше нечие поредно чудодейно спасяване, го четеше с вълнение. „Нюзуеб“ извади още четири случая, които, без съмнение, принадлежаха към „досието Айрънхарт“, макар в тях да не се споменаваше нито малкото, нито фамилното му име.

Седна отново на бюрото си и зададе на програмата инструкции да претърси националните медии през последните шест месеца за името „Айрънхарт“.

Докато чакаше резултат, подреди вече отделените разпечатки и направи хронологичен списък на хората, чийто живот Джим Айрънхарт бе спасил, включвайки и последните четирима. В този списък отбелязваше името, възрастта, мястото на инцидента и от каква смърт е било спасено лицето.

После го прегледа и си отбеляза няколко интересни факта. Но отложи изводите, докато получи и резултатите от последната задача, която бе поставила на „Нюзуеб“.

Като стана от стола, за да иде до принтера, замръзна от изненада, установявайки, че не е сама в стаята. Трима репортери и един редактор вече бяха на работните си места — все хора, известни като ранобудници, включително Ханк Хокинс, редакторът на финансовата страница, който обичаше да бъде на работа с отварянето на борсите по Източното крайбрежие. Не бе усетила кога са влезли. Двама си разправяха виц и се смееха високо, а Хокинс говореше по телефона, но Холи не ги бе чула, докато не ги видя. Погледна часовника — шест и десет. През прозорците проникваше утриннйта светлина — не бе забелязала и отлива на нощта.

Осъзна, че вече не се самосъжалява. Така добре не се бе чувствала от дни. Седмици. Години. Отново бе истински репортер.

Отиде до принтера, събра разпечатаните страници и се върна на бюрото си. Айрънхартовците явно не предизвикваха чак толкова сензации. През последните шест месеца имаше само пет материала за хора с това име.

Кевин Айрънхарт — Бъфъло, щата Ню Йорк. Щатски сенатор. Оповестил намерението си да се кандидатира за губернатор.

Ана Дениз Айрънхарт — Боца Рейтън, щата Флорида. Намерила жив алигатор в дневната си.

Лори Айрънхарт — Лос Анджелис, щата Калифорния. Композитор на песни. Номиниран за „Оскар“.

Велъри Айрънхарт — Седар Рапидс, щата Айова. Родила четири здрави близначета.

Последният от петимата бе Джеймс Айрънхарт.

Погледна заглавието. Статията бе от „Реджистър“, окръжния вестник на Ориндж Каунти, с дата 10-ти април, и бе една от десетките, посветени на един и същи инцидент, които се бяха появили в щатските вестници. Заради инструкциите, които беше подала на компютъра, той бе подбрал само тази статия, прескачайки подобни материали за същото събитие.

Провери датата и мястото. Лагуна Нигел. Калифорния. Южна Калифорния. Саутланд.

Нямаше снимка, но в даденото от репортера описание се споменаваха сини очи и гъста кестенява коса. Сигурна бе, че това е нейният Джеймс Айрънхарт.

Не се изненада, че го откри. Знаеше си, че с упорити усилия все щеше да го изнамери рано или късно. Изненада я темата на статията, в която най-сетне се бе появило пълното му име. Бе очаквала поредния разказ за това как е измъкнал някого на косъм от смъртта и не бе подготвена за заглавие като:

ЖИТЕЛ НА ЛАГУНА НИГЕЛ ПЕЧЕЛИ ОТ ЛОТО ДЖАКПОТ ШЕСТ МИЛИОНА.