Дийн Кунц
Студен огън (27)

2

„Феър Хевън“ се намираше извън границите на Солванг и се помещаваше в голяма, П-образна едноетажна сграда, в чиято архитектура нямаше нищо датско.

На Холи мястото й хареса. Почти й се прииска да живее тук, да е на осемдесет години, да гледа телевизия всеки ден, да играе шах, а най-голямата й грижа да е, че не помни къде си е сложила зъбната протеза, като я свали снощи.

Вътре коридорите бяха широки и просторни, с жълти винилови плочки по пода. За разлика от много санаториуми за възрастни хора, тук не се усещаше вонята на пациенти, които не могат да се въздържат, оставени на самотек от небрежния персонал, нито пък на тежкия дезинфектапт, който се използваше в такива случаи, за да се премахне или поне да се поприкрие тази миризма. Стаите, покрай които минаха, изглеждаха приятни, с големи прозорци, които гледаха към долината или пък към градината в двора. Някои пациенти бяха в леглата си, или пък седяха отпуснати в инвалидните си колички с безизразни или тъжни лица, по това не бяха нещастните жертви на тежки удари, или пък на склероза в тежка форма, погълнати от своите спомени и терзания, почти откъснати от света около себе си. Всички изглеждаха щастливи, всъщност дори се дочуваше смях, който беше рядкост в такива места.

Според дежурната главна сестра, Хенри Айрънхарт живеел във „Феър Хевън“ от четири години.

Госпожа Данфорт, адмииистраторката, в чийто кабинет бяха поканени, беше назначена след идването на Хенри Айрънхарт. Беше пълничка, спретната, с безобидния самодоволен вид да жената на пастора в богата енория. Не разбираше защо трябва да удостоверява нещо, което Джим вече знае, но все пак провери в деловодните си книги и им показа, че да, наистина, месечната сметка на Хенри Айрънхарт се плаща стриктно от Джеймс Айрънхарт с чек.

— Радвам се, че най-после дойдохте да го видите, и се надявам да ви бъде приятно — каза тя с вежлив упрек, с който го караше да се чувства виновен, че не е посещавал дядо си по-често, без, в същото време, да го обижда.

Като излязоха от кабинета й, спряха в ъгъла на централното фоайе, встрани от забързаните сестри и пациентите, приковани към инвалидните си колички.

— Не мога да му се тръсна просто ей така — запъваше се Джим. — Не и след всичкото това време. Свива ме… стомахът. Холи, страх ме е от него.

— Защо?

— Не съм сигурен.

Очите му, в които се четеше отчаяние, граничещо с паника, бяха толкова тревожни, че на Холи не й се искаше да ги гледа.

— Наранявал ли те е, когато беше малък?

— Не мисля. — Той се напрегна да прозре през мъглата в паметта си, но после поклати глава. — Не зная.

Най-вече защото се страхуваше да го остави сам, Холи се опита да го убеди, че би било по-добре да отидат при стареца заедно.

Но той настояваше тя да отиде първа.

— Попитай го за всичко, което искаме да узнаем, за да може като дойда, да не се налага да стоим по-дълго, отколкото би ни се искало… в случай че се получи неловко, неприятно. Подготви го, че ще се видим, Холи. Моля те.

И понеже изглеждаше така, сякаш ще побегне, ако не стане неговото, Холи най-сетне се съгласи. Но още докато го проследяваше с поглед как се отдалечава към двора, вече съжаляваше, че го остави да се изплъзне от погледа й. Ако пак започне да губи контрол, ако Врагът започне да го притиска, до него няма да има никой, който да му даде кураж да устои на ненадейната атака.

След като не откри Хенри Айрънхарт в стаята му, една дружелюбна сестра й помогна да го намери. Посочи й го сред седналите на една маса за игра на карти в жизнерадостна на вид зала за отдих, в другия край на която пет-шест души гледаха мач по телевизията.

Хенри играеше покер с приятелчетата си. Четиримата седяха на маса, предвидена за инвалидни колички и нито един от тях не беше облечен в обичайните пижами или анцузи. Освен Хенри, на масата имаше двама крехки на вид възрастни господа — единият с широки памучни панталони и поло, а другият също с памучни панталони, но с риза и папийонка — и подобна на птичка дама със снежнобяла коса и яркорозов костюм с панталон. Бяха насред горещо оспорвана ръка, с внушително количество сини пластмасови чипове в купата със залозите, и Холи изчака отстрани, защото не й се искаше да ги прекъсва. После, един по един, демонстрирайки актьорските си заложби, те разкриха картите си, а жената — казваше се Телма — възкликна от радост и заприбира печалбата си с театрална алчност, докато мъжете закачливо я задяваха, усъмнявайки се в честността й.

Най-сетне Холи се намеси в закачките им и се представи на Хенри Айрънхарт, без обаче да казва, че е годеница на Джим.

— Бих искала да поговоря с вас, ако може.

— Божке, Хенри — обади се мъжът с полото, — тя може да ти бъде внучка!

— Винаги си е бил стар перверзник — отбеляза мъжът с папийонката.

— О, я опитай пак, Стюарт — каза Телма, обръщайки се към господин Папийонка. — Хенри е джентълмен, и винаги е бил такъв.

— Леле, Хенри, сто процента ще си женен, преди да излезеш днес от тази стая!

— Което пък ти със сигурност няма да бъдеш, Джордж — продължи Телма. — А ако питате мен — тя намигна, — щом става дума за Хенри, не е необходимо непременно да има женитба.

Всички избухнаха в смях при тези думи, а Холи каза:

— Мисля, че точно тук ще бъда разбита.

— Телма в повечето случаи постига онова, което си е наумила — намеси се Джордж.

Холи забеляза, че Стюарт е събрал картите и бърка тестето, затова побърза да каже: — Не исках да ви прекъсвам играта.

— О, изоощо не се притеснявайте — каза Хенри. В резултат от удара говореше малко завалено, но доста разбираемо.

— Просто ще обявим почивка за тоалетна.

— На нашата възраст — обясни Джордж, — ако не координираме почивките за тоалетна, няма да успеем да се съберем повече от двама на масата!

Другите се отдалечиха, а Холи примъкна един стол и седна до Хенри.

Това не бе мъжът с вид на здравеняк, когото бе видяла сноши на снимката в дневната, и без никаква подсказка надали би го познала. След удара дясната половина на тялото му бе съвсем слаба, макар и не парализирана, и през голяма част от времето той държеше тази си ръка свита пред гърдите, както ранено животно би пазило лапичката си. Беше изгубил много от теглото си и вече не изглеждаше здравеняк. Лицето му не беше съвсем изпито, лицевите мускули отдясно бяха неестествено отпуснати и страната му беше малко провиснала.

Общият му изглед, както и лекото заваляне, от което всяка изречена дума звучеше по-твърдо от обикновено, спокойно можеха да потопят Холи в депресия на тема неизбежната посока на всеки човешки живот — ако не бяха очите му, които разкриваха непреклонна душа. Той приказваше, макар и малко по-бавно заради говорния дефект, като весел и жизнерадостен човек, който не би оставил орисниците да се радват на отчаянието му; ако изобщо проклинаше предателското си тяло, сигурно го правеше насаме.

— Аз съм приятелка на Джим.

Устните му се извиха на една страна, което тя прие като проява на изненада. Отначало като че ли не знаеше какво да каже, но после попита:

— Как е Джим?

Тя реши да се придържа към истината и каза:

— Не е много добре, Хенри. Има проблеми.

Старецът отклони поглед от нея и го спря на купчината чипове насред масата.

— Да — тихо отвърна той.

Холи бе очаквала да види едва ли не чудовищен детенасилник, който носи поне до известна степен вината за желанието на Джим да се откъсне от действителността. А Хенри бе всичко друго, но не и това.

— Исках да се срещна с теб, да поговорим, защото с Джим не сме просто приятели. Обичам го, той също твърди, че ме обича, и се надявам да сме заедно дълго, дълго време.

За нейна изненада очите му се напълниха със сълзи, които се търкулнаха като лъскави мъниста по плавните гънки на повехналото от възрастта лице.

— Извинявай, разстроих ли те?

— Не, не, Боже мили, не — каза той и изтри очи с лявата си ръка. — Извини ме, че съм такъв стар глупак.

— Изглеждаш всичко друго, но не и това.

— Просто никога не съм мислил… Ами, мислех, че Джим ще прекара живота си в самота.

— Защо?

— Ами…

Явно мисълта да каже нещо негативно за внука си много го измъчваше, с което разсея всичките й предварителни опасения, че по някакъв начин е тиранизирал Джим.

Реши да му помогне.

— Умее някак си да държи хората на разстояние. Това ли имаш предвид?

Той кимна и рече:

— Дори и мен. Обичах го с цялото си сърце през всичките тези години, и зная, че ме е обичал по свой начин, макар че винаги му е било много трудно да го показва, а на глас не би го изрекъл никога. — Холи тъкмо се канеше да го попита нещо, но той изведнъж разтърси силно глава, а изкривеното му лице се сгърчи в такава силна болка, че тя за миг се уплаши дали не получава втори удар.

— Не е виновен само той. Бог е свидетел, че не е виновен само той. — От вълнение думите му излизаха още по-завалени. — Трябва да призная — охладняването между нас е и моя грешка, заради вината, която хвърлих върху него.

— Вина?

— Заради Лина.

Сянка страх премина през сърцето й и я втресе, сякаш имаше температура.

Погледна през прозореца, който гледаше към двора. Питаше се къде е Джим, как е… и кой е всъщност.

— Заради Лина? Не разбирам — каза тя, макар да се опасяваше, че разбира.

— Сега ми се струва непростимо — онова, което направих, което си позволих да мисля. — Той поспря, вперил поглед не в нея, а някъде отвъд нея, към някакво далечно време и място.

— Но тогава той беше толкова странен, съвсем не онова дете, което беше преди. За да можеш изобщо да проумееш какво направих, трябва да знаеш, че след Атланта той стана много странен, напълно затворен в себе си.

Холи веднага се сети за Сам и Емили Нюсам, чийто живот Джим бе спасил в денонощния магазин в Атланта — и за Норман Ринк, в когото, обзет от сляпа ярост, бе изстрелял осем куршума. Само че Хенри очевидно не говореше за скорошните събития в Атланта — ставаше дума за някакво предишно произшествие, много по-назад в миналото.

— Не знаеш ли за Атланта? — попита той, като видя, че тя явно се обърка.

В стаята се чу странен звук, който разтревожи Холи. За миг не можа да го разпознае, но после разбра, че пищят някакви птици, както когато се опитват да защитят гнездата си. Но в стаята нямаше никакви птици и Холи заключи, че крясъците им отекват от покрива през комина. Просто птици. Звукът утихна.

Тя се обърна отново към Хенри Айрънхарт.

— Атланта? Мисля, че не знам.

— И аз не мисля, че знаеш. Бих се изненадал, ако ти е разказвал, дори на теб, дори да те обича. Той просто не говори за това.

— Какво се е случило в Атланта?

— Там има едно заведение, което се нарича „Патока Дикси“…

— О, Боже мой — прошепна тя. Била е вече там, в съня си.

— Значи знаеш нещо. — Очите му сякаш се бяха превърнали в кладенци на скръбта.

Собственото й лице се сгърчи от мъка, но не за родителите на Джим, които никога не бе виждала, нито дори за Хенри, който, предполага се, ги бе обичал, а за Джим.

— О, Боже мой.

А после вече не можеше да каже нищо повече, защото думите й се удавиха в собствените й сълзи.

Хенри протегна осеяната си с жълтеникави петънца ръка, тя я пое и я задържа, докато си възвърна способността да говори.

От телевизора се разнесоха подсвиркванията на публиката.

Родителите на Джим не са загинали в никаква катастрофа. Чрез тази версия той избягваше да разказва ужасяващата истина.

Последният й сън не беше предупредително пророчество, а поредният спомен, който Джим бе проектирал в съзнанието й, докато двамата спяха. В съня тя не е била себе си. Била е Джим. Точно както две вечери преди това беше Лина. Ако насън се бе видяла в огледало, щеше да види неговия образ, точно както бе видяла отражението на Лина в прозореца на мелницата. Ужасната гледка на потъналия в кръв ресторант отново изникна в главата й — толкова ярко, че никога нямаше да може да я заличи от съзнанието си — и тя потръпна силно.

Погледна през прозореца към двора, страхувайки се за него.

— Цяла седмица бяха изнасяли представления в един клуб в Атланта — заразказва Хенри. — Отишли с Джим да обядват в любимата му закусвалня, която помнел от последното им пребиваване в града.

С разтреперан глас Холи попита:

— Кой е убиецът?

— Просто някакъв малоумен. Точно това го прави най-тежко. Без никакъв смисъл. Просто ненормалник.

— Колко души загинаха?

— Много.

— Колко, Хенри?

— Двадесет и четирима.

Представи си как малкият Джим Айрънхарт пълзи всред тази касапница, през обезобразените тела; в помещението кънтят викове на болка и ужас, вони на кръв и повръщано, на жлъчка и урина от размазаните трупове. Сякаш отново чува оглушителния гръм на пушката, па-па-па-па-па-па, и ужасения глас на малката келнерка, „моля-ви-моля-ви-моля-ви-мо-ля-ви“. Даже и като сън, това надхвърляше границите на поносимото, в него бе сгъстен целият случаен ужас на живота и всичката жестокост на човешкия род; то бе съкрушително изживяване, изпитание, след което пълното психологическо възстановяване, дори за възрастен човек, би отнело цял живот. За едно десетгодишно момченце би било невъзможно да се съвземе, действителността би му изглеждала непоносима, отхвърлянето на всичко това — необходимост, и единствено чрез фантазията то би могло да запази поне частица от здравия си разум.

— Джими беше единственият оцелял — продължи Хенри. — Ако полицията бе дошла само няколко секунди по-късно, и Джими нямаше да е сред нас сега. Ченгетата застреляли безумеца. — Той стисна лекичко ръката на Холи. — Намерили момчето в един ъгъл, в скута на Джейми, в скута на баша му, целият покрит с… с кръвта на баща му.

Холи си спомни края на съня…

… лудият идва право срещу нея, преобръща маси и столове, тя излазва в един ъгъл, върху някакъв мъртвец, малоумният идва все по-близо и по-близо, вдига пушката, тя не може да го гледа, както го беше гледала келнерката, а след това беше умряла, затова извръща лице към трупа…

… и как се събуди стресната, задавена от отвращение.

Ако бе имала време да погледне трупа в лицето, щеше да види бащата на Джим.

Пронизителният птичи писък отново отекна в залата за отдих. Този път беше по-силен. Двама от пациентите, които можеха да ходят, отидоха да проверят дали птиците не са попаднали в комина.

— С кръвта на баща му — тихо повтори Хенри.

Беше ясно, че дори след всичките тези години мисълта за този миг му причиняваше неизмерима болка.

Освен, че е било сгушено в мъртвия си баща, момченцето със сигурност е знаело, че и майка му лежи мъртва някъде в бъркотията наокало, че е осиротяло, че вече е само на света.

 

 

Джим седеше на секвоената пейка в двора на „Феър Хевън“. Беше сам.

За края на август, когато лятната суша трябва да е в разгара си, небето беше необичайно натежало от дъждоносните облаци, и все пак изглеждаше като преобърната купа пепел. Дърветата потръпваха, сякаш простудени от слабия августовски ветрец.

Задаваше се нещо. Задаваше се нещо страшно.

Вкопчен в теорията на Холи, Джим си повтаряше, че нищо няма да дойде, ако той не го накара да се появи. Трябва просто да се контролира, и всички ще оцелеят.

Но все пак усещаше приближаването му.

Нещо.

Птиците пищяха пронизително.

 

 

Писъците заглъхнаха.

След малко Холи пусна ръката на Хенри, извади от чантата си хартиени кърпички, издуха носа си и избърса очите си. Като се посъвзе, каза:

— Той се обвинява за случилото се с майка му и баща му.

— Винаги се е обвинявал. Никога не го е казвал, но личеше, че се обвинява, че мисли, че е можел да ги спаси.

— Но защо? Бил е едва на десет години, а такова малко момче по никакъв начин не би могло да възпре възрастен въоръжен мъж. За Бога, как може да се чувства отговорен?

За миг бодрото излъчване в очите на Хенри помръкна. Нещастното му изкривено лице, сега бе провиснало още повече от неизказана мъка.

Най-сетне той промълви:

— Говорил съм с него много пъти за това, взимах го на скута си и му говорех, и Лина също, но той така се беше затворил в себе си, че не обелваше нито дума.

Холи погледна часовника си.

Беше оставила Джим сам прекалено дълго.

Но не можеше да прекъсне Хенри Айрънхарт насред откровението, което беше дошла да чуе.

— Мислех за това през всичките тези години, и може би до известна степен съм го разбрал. Но когато започнах да разбирам, Джим вече беше пораснал и отдавна бяхме престанали да говорим за Атланта. Да си призная честно, тогава вече изобщо не си говорехме.

— И какво разбра?

Хенри хвана сакатата си ръка със здравата и се вгледа в бучките, които образуваха кокалчетата му в изтънялата от възрастта кожа. По реакцията му Холи отсъди, че той не е много сигурен дали трябва да разкрие онова, което трябваше и искаше да разкрие.

— Обичам го, Хенри.

Той вдигна очи и срещна нейните.

— Преди малко каза, че съм дошла тук да науча за Атланта, защото Джим никога не би ми казал, и беше прав. Дойдох, защото ме е изолирал напълно от някои събития в живота си. Той наистина ме обича, Хенри, в това не се съмнявам, но е затворен като мида и не може да се освободи от мъката си. Ако ще се оженя за него някой ден, ако се стигне дотам, трябва да знам всичко за него — или пък да се откажа от шанса да бъдем щастливи. Съвместният живот не може да се гради на мистерии.

— Разбира се, съвсем си права.

— Кажи ми защо Джим се вини? Това го убива, Хенри. Ако изобщо мога да му помогна, трябва да знам всичко.

Той въздъхна и най-сетне се реши.

— Онова, което ще ти кажа, ще прозвучи като суеверна измишльотина, но не е така. Ще говоря просто и кратко, защото ако взема да описвам в детайли, ще ти се стори още по-налудничаво. Жена ми, Лина, притежаваше някаква сила. Може да се нарече предусещане, предполагам. Не че познаваше бъдещето и можеше да ти каже дали ще спечелиш конно състезание или пък къде ще се намираш другата година по това време. Но понякога… ами, човек я кани на пикник следващата неделя, и без да мисли, тя изтърсва, че тогава ще вали като из ведро. И, Бога ми, валеше. Или пък някоя съседка забременее, а Лина започва да нарича бебето „той“ или „тя“, макар че изобщо нямаше как да се разбере — и винаги се оказваше права.

Последните парченца на мозайката се подреждаха. И когато Хенри я погледна с изражението „може би ме мислиш за стар глупак“, тя хвана болната му ръка и я притисна успокоително.

Той попита:

— Видяла си нещо особено, което е видял и Джим, нали, нещо магическо?

— Да.

— Значи може би знаеше накъде клони всичко това.

— Може би.

Невидимите птици пак се разцвърчаха. Гледащите телевизия намалиха звука и се заоглеждаха, опитвайки се да разберат откъде идват крясъците.

Холи погледна през прозореца. Никакви птици. Но от писъците им косата й настръхваше — бяха свързани по някакъв начин с Джим. Не беше забравила как ги видя в гробището и как следеше с внимателен поглед полета им, докато пътуваха към Солванг.

— Джейми, синът ни, беше като майка си — продължи Хенри, сякаш изобщо не чуваше птиците. — Просто понякога знаеше какво ще стане. Даже беше малко по-талантлив от Лина. А след като се ожени за Кара и вече бяха живели известно време заедно и тя забременя, един ден Лина каза — „Бебето ще бъде особено, ще бъде истински маг.“

— Маг?

— Диалектна дума за някой, който притежава сила, който е малко особен по начина, по който бяха особени Лина и Джейми. Само че тя искаше да каже наистина особено. И тъй, Джим се роди и като стана на четири години… е, вече правеше разни неща. Например веднъж пипна гребенчето, което си бях купил от тукашната бръснарница, и започна да описва какво има в магазина, макар никога да не беше ходил там, защото живееше с Кара и Джейми в Лос Анджелис.

Поспря за миг и си пое няколко пъти въздух. Заваляше думите още по-осезателно. Десният му клепач се беше затворил. Очевидно говоренето го изморяваше като тежко физическо усилие.

Над камината се беше навел един фелдшер с фенер. Той се взираше нагоре и се опитваше да види дали в пролуките около капака не се е заклещила някоя птица.

Сега вече неистово пляскане на криле заглушаваше писъците.

— Джими докосваше някой предмет и разбираше къде се е намирал преди това, това-онова за собственика му. Не всичко обаче. Просто знаеше това-онова и нищо повече. Може да докосне нещо твое и да отгатне имената на родителите ти, или пък какво работиш. После пък ще пипне друга нечия вещ и единственото, което ще разбере, е къде е учил човекът, или пък как се казват децата му. Все различни неща, не можеше да ги направлява. Но винаги успяваше да разбере нещо, когато се опиташе.

Фелдшерът, направляван от съветите на трима пациенти, се беше отдалечил от камината и сега се мръщеше пред вентилаторите на климатичната система. Свадливият птичи крясък още ечеше в стаята.

— Да излезем на двора — предложи Холи.

— Чакай — стресна се Хенри, — нека да довърша, нека да ти разкажа всичко докрай.

„Джим, за Бога — мислеше си Холи, — почакай още минутка, само минутка-две.“

Неохотно седна.

— Странните способности на Джим бяха семейна тайна, както и способностите на Лина и Джейми. Не искахме целият свят да научава, да се домъкват вкъщи да слухтят, да ни наричат изчадия и кой знае още какво. Но Кара винаги е искала да бъде в шоубизнеса. Джейми работеше в „Уорнър Брос“, където се беше и запознал с нея, а той искаше онова, което искаше Кара. Решиха да организират пътуващо представление с Джими, да го нарекат „момчето-чудо гадател“, но без никой никога да разбира, че става дума за истинска сила. Представяха всичко като трик, с много закачки към зрителите, предизвиквайки ги да отгатнат как точно са го постигнали — а то през цялото време си беше истинско. Добри пари изкарваха, а и им се отразяваше добре като семейство, непрекъснато бяха заедно. Преди представлението бяха много близки, но след като започнаха да пътуват, се сближиха още повече. Никои родители не са обичали детето си повече от тях — нито пък са получавали в отговор толкова много обич. Бяха толкова близки… невъзможно бе да си представи човек, че изобщо някога ще се разделят.

 

 

Косовете се стрелкаха в мрачното небе.

Джим седеше на секвоената пейка, втренчил поглед в тях.

Почти се изгубиха в облаците на изток, но после изведнъж се обърнаха и пак долетяха.

Известно време кръжаха над главата му.

Тъмните фигури на фона на сивото небе бяха като от някое стихотворение на Едгар Алан По. Като дете много обичаше По и знаеше наизуст всичките най-зловещи стихове. Зловещото крие своето очарование.

 

 

Птиците изведнъж млъкнаха. Възцари се благословена тишина, но Холи, странно защо, се уплаши повече от това, отколкото от зловещия им писък.

— А силата все нарастваше — тихо, но твърдо продължи Хенри Айрънхарт. Понамести се в инвалидната количка, но дясната му половина отказваше да заеме новото положение. За първи път той даде някакви признаци на раздразнение. — Когато стана на шест, Джим вече можеше да повдига сложена на масата монета от един цент само със силата на волята си: да я плъзга насам-натам, да я изправя на ръбчето й. Като стана на осем, можеше вече да я подхвърля във въздуха. На десет вече подхвърляше двадесет и петцентова монета, грамофонна плоча и дори тавичка за сладкиш. Това беше най-удивителното нещо, което някога съм виждал.

„А да видиш какво може да прави на тридесет и пет“ — рече си Холи.

— В представлението никога не включваха такива трикове. Ограничаваха се само с ясновидство — взимаха лични вещи от някой зрител, а Джим им казваше подробности за тях, а те, знаеш, се удивляваха. Джейми и Кара смятаха все пак да включат и левитации, но не знаеха как точно да го направят, без да издават тайната. После отидоха в „Патока Дикси“ Атланта… и всичко свърши.

Не всичко. Беше свършило едно, а тепърва започваше нещо друго, и то зловещо.

Холи осъзна, че липсата на птичите крясъци е по-тревожна от самия звук. Писъците сякаш бяха съскащ фитил на пръчка динамит. Докато чуваше звука, значи експлозията все още можеше да се предотврати.

— И точно за това смятам, че Джим е бил убеден, че би могъл да ги спаси. Защото правеше разни номера със силата на волята си — значи е мислел, че сигурно е могъл да сплеска куршумите в пушката на лудия, да замрази с поглед спусъка, да заключи предпазителя, нещо да направи, нещо…

— Дали наистина е бил способен?

— А-ха, може би. Но тогава е бил просто малко уплашено момче. За да подхвърля монетите и тавите, трябваше да се съсредоточи преди това. А когато куршумите са засвистели, не е имал време да се съсредоточава.

Холи си спомни убийствения звук: па-па-па-па…

— Като го доведохме от Атланта, почти не говореше, само от време на време подхвърляше по нещо. Не ни гледаше в очите. Когато си отидоха Джейми и Кара, в него самия си отиде нещо, което така и не успяхме да върнем, независимо колко много го обичахме и колко много се стараехме. Силата му също изчезна. Или поне така изглеждаше. Никога след това не повтори триковете с монетите, и много години по-късно вече бе трудно да се повярва, че е бил способен на всички тези чудатости.

Въпреки силния си дух Хенри Айрънхарт приличаше на осемдесетгодишен човек. А сега изглеждаше още по-стар.

— След Атланта Джими беше толкова странен, сякаш недосегаем, изпълнен с ярост… понякога дори едновременно го обичах и се страхувах от него. По-късно, прости ме, Господи, го заподозрях в…

— Зная — прекъсна го Холи.

Изкривеното му лице се понапрегна и той я погледна остро.

— Жена ти. Лина. Странната й смърт.

Още по-твърдо и от преди Хенри каза:

— Знаеш прекалено много.

— Прекалено много. Точно това е забавното. Защото цял живот съм знаела толкова малко.

Старецът отново виновно погледна ръцете си.

— Как съм можел да повярвам, че момче на десет години, пък макар и разстроено, би могло да я блъсне по стълбите, след като я обичаше толкова много? Но чак по-късно осъзнах, че съм бил толкова дяволски жесток с него, толкова безчувствен, толкова дяволски глупав. Тогава вече не би ми дал възможност да се извиня за стореното… за онова, което подозирах. Като замина за колежа, повече не се върна. Цели тринадесет години не се върна нито веднъж, докато получих удар.

„Върнал се е веднъж — каза си Холи — деветнадесет години по-късно, откакто Лина вече я нямало, за да сложи цветя на гроба й.“

— Таткова ми се иска някак да му обясня, да ми даде една възможност поне да му обясня…

— Той е тук — каза Холи и пак стана.

Под бремето на страха лицето на стареца сякаш стана още по-изпито.

— Тук?

— Дойде да ти даде този шанс — бе единственото, което можа да измисли Холи. — Искаш ли да те отведа при него?

 

 

Косовете се събираха в ято. В сивото небе кръжаха вече цели осем.

Никой смъртен — уверявам! — не е бивал посещаван

в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;

над вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор

и да грака: „Nevermore!“

— И да грака: „Nevermore“! — пошепна Джим на истинските птици.

Дочу тихо, ритмично потропване като непрестанно въртящо се колело, и стъпки. Като вдигна очи, видя Холи, която буташе дядо му, прикован към инвалидната каличка, по алеята към пейката.

Откакто замина да учи в колежа, бяха минали осемнадесет години и през цялото време бе видял Хенри само веднъж. В началото бяха провели няколко телефонни разговора, но скоро Джим престана да се обажда, а накрая дори отказа да разговаря с дядо си. Когато пристигаха писма, ги изхвърляше, без да ги отваря. Сега си припомни всичко това — но започваше да се досеща и защо.

Понечи да стане. Краката му не го държаха. Отпусна се на пейката.

 

 

Холи обърна количката към Джим, а после седна до него.

— Как си ти? — попита.

Той кимна мълчаливо и предпочете да вдигне глава към птиците, кръжащи на фона на пепеливите облаци, отколкото да погледне дядо си в очите.

Старецът също не можеше да издържи да гледа Джим. Изучаваше цветните лехи с такова внимание, сякаш искаше да види само цветята и нищо друго.

Холи знаеше, че няма да е лесно. Изпитваше съчувствие и към двамата и беше готова да направи всичко възможно, за да ги сдобри.

Първо обаче трябваше да изгори до корен избуялите плевели на последната лъжа, в която Джим я бе накарал да повярва, и в която, съзнателно или не, бе вярвал и самият той.

— Не е имало никаква катастрофа, миличък — каза тя и сложи ръка на коляното му.

Джим сведе очи от небето и я погледна, изпълнен с нервно очакване. Личеше, че копнее да узнае истината, но мисълта да я чуе, го изпълва с ужас.

— Случило се е в закусвалня…

Джим поклати бавно глава.

— … в Атланта…

Продължаваше да клати глава, но очите му се разширяваха.

— … и ти си бил с тях…

Той престана да отрича и лицето му придоби ужасен израз.

— … наричала се е „Патока Дикси“ — продължи тя.

Споменът избухна в съзнанието му със силата на парен чук, той се приведе напред, но не повърна. Ръцете му се свиха в юмруци, лицето му се скова от болка и той започна да издава тихи, нечленоразделни звуци, които бяха отвъд границите дори на мъката и ужаса.

Холи обгърна приведените му рамене.

Хенри Айрънхарт я погледна и възкликна:

— О, Боже!

Започваше да осъзнава до какво крайно отрицание на действителността бе стигнал внукът му.

— О, Боже!

Докато сподавените болезнени стонове на Джим полека преминаваха в хлипане, Хенри Айрънхарт отново загледа цветята, после сбръчканите си ръце, после краката си на поставката на количката — навсякъде другаде, не и към тях двамата, — но най-после срещна погледа на Холи.

— Водихме го на психотерапевт — прошепна той, сякаш да изкупи вината си. — Знаехме, че може би ще му е необходима терапия. Заведохме го при един психиатър в Санта Барбара. Ходихме няколко пъти. Направихме, каквото можахме. Но лекарят — Хемпхил се казваше — заяви, че Джим е добре, че няма защо да го водим повече; още на шестата визита каза, че Джим е добре.

— Какво ли знаят докторите? — отвърна Холи. Какво е можел да направи Хемпхил, след като всъщност изобщо не го е познавал и не го е обичал?

Хенри трепна, сякаш Холи го удари, макар да не бе искала да го осъжда с думите си.

— Не — бързо каза тя, надявайки се да й повярва, — исках да кажа, че няма нищо чудно в това, че стигнах много по-далеч, отколкото Хемпхил. И то защото го обичам. Това е единствената изцелителна сила. — Тя погали косата на Джим. — Не си можел да ги спасиш, дечко. Тогава не си имал силата, която имаш сега. Какъв късмет, че си се измъкнал жив! Повярвай ми, миличък, чуй ме и ми повярвай.

За миг и тримата замълчаха, потънали в мъката си.

Холи забеляза, че в небето се събират още косове. Вече бяха десетина. Не знаеше как Джим ги събира — или пък защо, — но знаеше, че той е причината и ги гледаше с нарастващ ужас.

Обви с ръка единия му юмрук, опитвайки се да го разтвори. Полека-лека той престана да плаче, но юмрукът остана така здраво свит, сякаш бе издялан от камък.

Тя се обърна към Хенри:

— Ето. Това е твоят шанс. Обясни му защо си се отдръпнал от него, защо си му причинил… каквото и да си му причинил.

Хенри се покашля, изтри нервно уста с болната си дясна ръка и заговори, като в началото въобще не ги поглеждаше:

— Е… трябва да знаеш… какво се е случило. Няколко месеца, след като се върна от Атланта, в града беше дошла онази филмова компания, снимаха филм…

— „Черната мелница“ — намеси се Холи.

— Да. Той четеше през цялото време… — Хенри замлъкна и затвори очи, сякаш да събере сили. Като ги отвори, се вторачи в приведената глава на Джим, като че ли готов да срещне погледа му. — Ти четеше през цялото време, изчиташе цялата библиотека рафт по рафт, а заради филма прочете и книгата на Уилът. Тя бързо се превърна… по дяволите, не знам… предполагам, че беше обсебен от нея, Джим. Това беше единственото нещо, което можеше да те накара да излезеш от черупката си — обсъждането на книгата, и ние те насърчавахме да присъстваш на снимките. Помниш ли? След време започна да ни говориш, че под нашето езеро и в мелницата съшо има извънземно, както в книгата и във филма. Първо мислехме, че е на шега.

Той замълча.

Мълчанието се проточи.

В небето над тях вече имаше двадесетина птици.

Кръжаха. Безмълвно.

— И това започна да ви тревожи — обърна се Холи към Хенри.

Той докосна с трепереща ръка дълбоко прорязаното си от бръчки лице, не толкова в старание да премахне умората, а сякаш се опитваше да отхвърли натрупаните години и да върне отдавна изгубеното време.

— Прекарваше все повече време в мелницата, Джим. Понякога седеше там цял ден. А дори и нощем. Понякога ставахме посред нощ да идем до тоалетната и виждахме как там свети, в два или три сутринта. А ти не беше в стаята си.

Хенри спираше все по-често. Не беше изморен. Просто не искаше да се рови в отдавна погребаното минало.

— Ако беше посред нощ, отивахме в мелницата и те довеждахме обратно, или Лина, или аз. Все ни разправяше за мелницата и за Приятеля в мелницата. Започнахме да се плашим, не знаехме какво да правим… тъй че… нищо не направихме. Както и да е, онази нощ… нощта, в която тя умря… се задаваше буря…

Холи си спомни съня: … докато върви по пътеката, духа студен вятър…

— … и Лина не ме събуди. Отишла там сама и се качила в горната стая…

… качва се по стълбите…

— … страшна гръмотевична буря, но по онова време и с топ не можеха да ме събудят…

… като минава покрай прозореца на стълбите, блесва светкавица и тя вижда нещо долу в езерото…

— … предполагам, Джим, че си правел онова, което винаги правеше нощем там — чел си на свещ…

… нечовешки звуци отгоре карат сърцето й да забие по-бързо и тя изтичва по стълбата, уплашена, но и любогтитна и загрижена за Джим…

— … най-сетне една гръмотевица ме събуди…

… тя стига най-горе и го вижда, притиснал свитите си юмруци към тялото си, на пода гори жълта свещ в син свещник, а до нея е разтворена книга…

— … видях, че Лина я няма, погледнах през прозореца на спалнята и видях мъждивата светлинка в мелницата…

… момчето се обръща към нея и изпищява: „Страх ме е, помогни ми, стените, стените!“…

— … и не можах да повярвам на очите си, защото крилата на мелницата се въртяха, а още тогава не се бяха движили от десет-петнадесет години, не бяха помръдвали…

… вижда кехлибарена светлина в стените, противните оттенъци на гной и жлъчка; варовикът се издува, тя разбира, че вътре има нещо невъзможно живо…

— … но те се въртяха като самолетна перка, аз намъкнах панталоните и забързах надолу по стълбите…

… изпълнено с ужас, но и с извратено въодушевление, момченцето извиква: „Идва, и никой не може да го спре!“…

— … грабнах един фенер и хукнах в дъжда…

… извитите, споени с хоросан каменни блокове се разпукват като гъбестата мембрана на яйце на насекомо; от купчината вонящи изпражнения се появява въплъщението на черната детска ярост към света и несправедливостта в него; себененавистта му придобила плът; собственото му желание за смърт, приело ужасяваща, свирепа форма, толкова силно, че се е превърнало в отделна същност, съвсем отделна от самото момче…

— … стигнах до мелницата и не можех да повярвам, че нзгнилите крила наистина се въртят, вууу, вууу, вууу!…

Сънят на Хали свършваше дотук, но въображението й бързо нарисува възможна версия на последвалото. Ужасена от оживяващия Враг, зашеметена от откритието, че невероятните приказки на момчето за извънземните под езерото се оказват истина, Лина бе политнала назад и се бе затъркаляла надолу по извитата каменна стълба, без да може да се спре, защото нямаше парапет, за който да се хване. По време на падането й се е прекършил вратът.

— … влязох в мелницата… намерих я в долния край на стълбите, с изпочупени кости и извит врат… мъртва.

Хенри прекъсна разказа си за първи път и преглътна с мъка. През цялото време не беше погледнал Холи нито веднъж, съсредоточил поглед в приведената глава на Джим. Заваляйки по-малко, той продължи:

— Качих се по стълбите и те открих в горната стая. Джими. Помниш ли? Седеше край свещта и стискаше книгата таткова силно, че едва часове по-късно успях да я измъкна от ръцете ти. Не каза нито дума. — Гласът на стареца се разтрепери. — И нека ми прости Бог, но единственото, за което можех да мисля, беше, че Лина е мъртва, че моята мила Лина я няма, а ти се бе държал толкова странно цяла година, държеше се странно дори в онзи миг — стискаше си книгата, не искаше да говориш с мен. И тогава… тогава май побеснях. Мислех, че може да си я блъснал, Джими. Мистех, че сигурно си бил в някой от твоите… черни мигове… и може би си я блъснал.

И сякаш вече му беше прекалено тежко да се обръща към внука си, той заговори на Холи:

— В годината след Атланта се държеше странно… почти като непознато дете. Мълчеше си, както вече казах, но в него бушуваше ярост, такъв бяс, какъвто едно дете не би трябвало никога да изпитва. Понякога ни плашеше. Проявяваше я само на сън… като сънуваше… чувахме го как пищи, кръстосвахме коридора пред стаята му… а той риташе матраха, удряте с юмруци по възглавниците, дереше чаршафите, обзет от дива ярост, която си изкарваше на нещо в съшилата и се налагаше да то събудим.

Хенри поспря и отклони поглед към Холи, свеждайки го към свитата си дясна ръка, увиснала безпомощно в скута му.

Юмрукът на Джим в ръката й оставаше стиснат като менгеме.

— Никога не си удрял нито Лина, нито мен, Джими, ти беше добро момче и никога не си ни създавал проблеми. Но онази нощ в мелницата аз те сграбчих и те разтърсих, Джими, опитвах се да те накарам да признаеш, че си я блъснал. Няма никакво оправдание за онова, което направих тогава, за начина, по който се държах… освен дето бях полудял от мъка по Джейми и Кара, а сега и по Лина: около мен всички измираха, оставаше ми само ти, а ти беше толкова чудат и заключен в себе си, че чак ме плашеше, и се нахвърлих върху теб, вместо да те грабна в прегръдките си. Онази нощ се нахвърлих върху теб… и осъзнах какво съм направил чак години след това… прекалено късно.

Птичето ято се беше сгъстило. Кръжеше точно над тях.

— Недей — тихо рече Холи на Джим. — Моля те, недей.

Докато не откликнеше по някакъв начин, тя нямаше как да разбере дали тези разкрития са за добро или за лошо. Ако се е обвинява за смъртта на баба си само защото Хенри му бе натрапил тази вина, щеше да го преодолее. Ако вини себе си, защото Лина бе видяла как Врагът изскача от стената и ужасена бе политнала по стълбите, пак би могъл да надмогне миналото. Но ако Врагът е изскочил от стената и я е блъснал…

— През следващите шест години се отнасях с теб като с убиец, докато замина за колежа — продължи Хенри. — Като останах сам… ами, с течение на времето започнах да мисля за тези неща по-трезво и разбрах какво съм направил. Разбрах, че не е имало къде да търсиш утеха. Майка ти и баща ти си бяха отишли от този свят, а после и баба ти. Ходеше в града да взимаш книги, но не можеше да играеш с другите деца, защото оня малък негодник Зака, Нед Зака, дето беше два пъти по-голям от теб, изобщо не те оставяше на мира. Единствената ти утеха бяха книгите. Опитвах се да се свържа с теб по телефона, но ти не отговаряше на обажданията. Пишех ти, но мисля, че никога не си чел писмата ми.

Джим седеше неподвижно.

Хенри Айрънхарт насочи вниманието си към Холи.

— Най-сетне, когато получих удар, се върна. Седеше до мен, докато бях в реанимацията. Не можех да говоря правилно, не можех да изкажа онова, което исках, все ми идваха погрешните думи и се получаваха пълни безсмислици…

— Афазия — каза Холи. — Последствие от удара.

Хенри кимна.

— Веднъж, още докато бях закачен на всичките ония машини, се опитах да му кажа онова, което знаех вече почти тринадесет години — че не е убиец и че съм бил жесток с него. — В очите му отново бликаха сълзи. — Но като го изрекох, излезе нещо съвсем друго, съвсем не онова, което мислех, и той ме разбра погрешно, помисли че го наричам „убиец“ и че ме е страх от него. Тръгна си и сега го виждам за пръв път оттогава. След повече от четири години.

Джим продължаваше да седи с наведена глава.

Със стиснати юмруци.

Какво си бе спомнил за онази нощ в мелницата, за онова, което никой, освен него не знаеше?

Холи вече не издържаше да чака неговия отклик и стана от пейката. Стоеше, без да знае къде да иде. Най-сетне пак седна. Сложи ръка върху юмрука му, като преди.

Пак вдигна поглед.

Още птици. Сигурно вече бяха към тридесет.

— Страхувам се — прошепна най-после Джим.

— След онази нощ — рече Хенри, — напълно престана да ходи в мелницата и да споменава за Приятеля или пък за Уилът. Първо си мислех, че този отказ от манията му е хубаво нещо… вече не изглеждаше толкова странен: Но по-късно се питах… дали така не е изгубил единствената утеха, която е имал.

— Страхувам се да си спомня — промълви Джим.

Холи разбра какво иска да каже — оставаше да бъде разкрит един-единствен, отдавна погребан спомен. Дали смъртта на баба му е била злополука. Или пък я е убил Врагът. Дали я е убил той, в образа на Врага.

Холи не можеше да гледа сведената глава на Джим нито миг повече, нито пък тъжното лице на Хенри, изпълнено с вина и плаха надежда, затова пак вдигна очи към птиците — и видя, че се задават към тях. Вече бяха повече от тридесет, като черни ками, които свистяха в мрачното небе, и макар все още да бяха високо, летяха право към двора.

— Джим, не!

Хенри погледна нагоре.

Джим също вдигна глава, но не за да види какво става. Знаеше, че идват. Вдигна глава, за да избодат очите му с острите си човки и със стоманените си нокти.

Холи скочи на крака, за да бъде по-лесна мишена от него.

— Джим, приеми истината, спомни си, за Бога!

Вече не чуваше писъка на връхлитащите птици.

— Дори и да го е направил Врагът — извика и придърпа лицето на Джим към гърдите си, за да го скрие, — пак можеш да го преодолееш някак и да продължиш напред.

Хенри Айрънхарт изкрещя от ужас, после косовете връхлетяха върху Холи, пляскаха с криле и се трупаха по нея, отдръпваха се и други птици налитаха върху й, пърхаха и я дращеха, опитвайки се да се доберат до лицето на Джим, до очите му.

Не я нападаха нито с човки, нито с нокти, но тя не знаеше докога ще я пазят. В крайна сметка това беше Врагът в съвсем нова форма, а Врагът мразеше нея не по-малко от Джим.

Птиците закръжиха над двора и отлетяха в небето като безброй листа, а след тях се изви силна вихрушка.

Хенри Айрънхарт се бе уплашил, но не беше наранен.

— Отдръпни се — извика тя.

— Не.

Той посегна безпомощно към Джим, който остана неподвижен.

Като дръзна най-после да погледне нагоре, Холи разбра, че краят още не е дошъл. Косовете сякаш бяха накацали по краищата на брадатите сиви облаци, бяха долетели и още. Вече бяха петдесет-шейсет, сприхави и черни, гладни и пъргави.

Тя чувстваше погледите на хората по прозорците и зад плъзгащата се стъклена врата, която водеше към двора. Излязоха две сестри.

— Назад! — викна им тя, защото не знаеше доколко са застрашени.

Яростта на Джим, макар да бе насочена към самия него и може би към Бог, заради това, че изобщо има смърт, можеше и да се излее навън, върху съвсем невинни хора. Предупреждението сигурно изплаши сестрите, защото се прибраха.

Холи пак погледна небето. Голямото ято летеше към тях.

— Джим — напрегнато извика тя, притиснала лицето му с длани, взряна в красивите му сини очи, вледенени в този миг от студения огън на себеомразата, — остава ти една-единствена крачка, само едно, което трябва да си спомниш.

И макар очите им да бяха на една педя, беше сигурна, че той не я вижда — сякаш гледаше през нея, както преди това в градините Тиволи, когато гигантската къртица се приближаваше към тях.

Спускащото се ято надаваше демонични писъци.

— Джим, дявол да те вземе, случилото се с Лина може и да не си струва самоубийството!

Всичко се удави в оглушителния плясък на криле. Тя придърпа лицето на Джим към тялото си да го защити, а той както и преди не се съпротивляваше, което й даваше надежда. Склони глава и стисна очи с все сила.

Косовете ги връхлетяха — копринени пера, хладни гладки човки, които потракват, дебнат и търсят; нокти, които драскат лекичко, не до кръв; те се трупат около нея като гладни плъхове, въртят се наоколо, стрелкат се, пляскат с криле, блъскат се в гърба й, пъхат се между краката й, приплъзват се нагоре по корема й, опитвайки се да се вмъкнат между гърдите й и лицето на Джим, където ще могат на воля да късат и дерат; блъскаха се в главата й и пищяха непрестанно, както крещят жените в пристъп на истерия; проглушаваха й ушите и искаха кръв, кръв, кръв, а после тя изпита остра болка в ръката — една човка бе разкъсала ръкава й и кожата отдолу.

— Не!

Издигнаха се нагоре и пак се оттеглиха. Холи не бе усетила, че ги няма, защото собственото й сърце така биеше и тупкаше, сякаш наоколо оглушително пляскаха хиляди крила. После отвори очи, погледна нагоре и видя, че птиците се извиват в спирала към оловносивото небе, където ги чакаше цял облак други косове — вече поне двеста на брой, цяла армия.

Погледна към Хенри Айрънхарт. Бяха изкълвали до кръв и двете му ръце. По време на нападението се беше сгушил в количката си, но сега отново се приведе, протегна ръка и извика внука си с умоляващ глас.

Холи се взря в очите на Джим — още не беше осъзнал къде се намира. Сега най-вероятно се намира в мелницата, в нощта на бурята, и вижда баба си миг преди тя да падне; този миг е замръзнал пред очите му и той е неспособен да превърти филма на спомените си още съвсем мъничко.

Птиците се задаваха.

Още бяха далеч, току зад облака, но сега вече бяха толкова много, че плясъкът на крилате им се чуваше много по-отдалеч. Писъците им бяха сякаш гласовете на прокълнатите.

— Джим, можеш да тръгнеш по пътя на Лари Каконис, можеш да се самоубиеш. Не мога да те спра. Но ако Врагът вече не ме иска, а желае само теб, не мисли, че съм спасена. Ако ти умреш Джим, аз също ще загина, ще направя същото, което е направил и Лари, ще се самоубия, и ще гния с тебе в ада, ако не мога да те имам никъде другаде!

Врагът, разчленен на безброй много части, се втурна върху тях и тя скри лицето на Джим за трети път. Себе си не криеше и този път не затвори очите си като преди, а остана изправена сред вихрушката от криле, човки, и нокти. Отвръщаше на хилядите малки, лъскави, катраненочерни очички, които я заобикаляха отвсякъде и я гледаха, без да премигват, всяко едно влажно и дълбоко като нощ; всяко безжалостно и свирепо като самата вселена и като всички тайни на човешкото сърце Знаеше, че взирайки се в тези очи всъщност гледа в очите част от Джим — неговата най-тъмна, и най-скрита част, която другояче не можеше да достигне — и повтаряше името му. Не викаше, не пищеше, не се молеше и не плачеше, в гласа й нямаше нито яд, нито страх — зовеше го тихо, отново и отново с цялата нежност, която изпитваше към него, с цялата си обич. Те се нахвърляха върху нея толкова яростно, че перата на крилата им свистяха; разтваряха закривените си човки и пищяха в лицето й; скубеха заплашително косата й и дърпаха дрехите й, но без да ги късат, оставяйки й последен шанс да избяга. Опитваха се да я стреснат с поглед, със студените си безмилостни очи на хищници, но тя не се поддаваше, просто продължаваше да повтаря името му, после му се кълнеше, че го обича, отново и отново, докато най-сетне…

… те изчезнаха.

Не отлетяха в небето като преди. Изчезнаха. В миг въздухът бе изпълнен с тях и с пронизителните им крясъци — а в следващия вече ги нямаше, сякаш никога не бяха съществували.

Холи задържа Джим до себе си още секунда, после го пусна. Той сякаш беше в транс.

— Джим — умолително изрече Хенри Айрънхарт.

Джим застина за миг, после се свлече от пейката на колене пред стария човек. Грабна съсухрената му ръка и я целуна.

Без да вдига поглед нито към Холи, нито към Хенри, промълви:

— Баба видя как Врагът излиза от стената. Случваше се за пръв път, и аз самият го виждах за пръв път. — Гласът му звучеше странно, сякаш част от него все още беше в миналото, изживяваше наново ненавистния миг, благодарен, че всъщност не бе имало чак толкова основателна причина да се ужасява от него, колкото му се бе струвало. — Видя го, уплаши се и се препъна назад по стълбите… — Той притисна ръката на дядо си до лицето си. — Не съм я убил.

— Зная, че не си, Джим. Боже мили, зная, че не си.

Старецът погледна към Холи и в очите му се четяха хиляди въпроси за птиците, враговете и чудовищата в стените. Но тя знаеше, че за отговорите ще трябва да почака, както бе чакала тя — и както бе чакал Джим.