Дийн Кунц
Студен огън (5)

5

Същата вечер в апартамента си на третия етаж с изглед към Каунсъл Крест Парк, докато приготвяше за вечеря спагети със сос песто^[1], борови семки^[2], млад чесън и кълцани домати, Холи изведнъж са запита откъде ли е могъл Джим Айрънхарт да знае, че малкият Били Дженкинс се намира в опасност, и то още преди пияният шофьор да е изскочил иззад хълма.

Нарязала домата наполовина, тя престана да реже и погледна през кухненския прозорец. Долу, над зеленината се стелеше пурпурночервен полумрак. Скритите сред дърветата лампи образуваха езерца кехлибарена светлина посред алеите.

Когато Айрънхарт се втурна по тротоара пред „Макалбъри“, блъсна се в нея и едва не я събори, Холи бе тръгнала след него, канейки се да му вдигне скандал. Докато стигне до пешеходната пътека, той вече беше на платното, въртеше се ту наляво, ту надясно и изглеждаше превъзбуден… обезумял. Всъщност изглеждаше толкова странно, че децата се разпръснаха около него в полукръг. Бе забелязала ужасената му гримаса и тяхната реакция при вида му секунда-две преди иззад хълма да изскочи камионът, сякаш каран от малоумник, който изхвърча като от каскадьорска рампа. Едва тогава Айрънхарт спря поглед на Били Дженкинс и измъкна момчето едва ли не изпод колелата на пикапа.

Може би бе чул рева на двигателя, бе осъзнал, че нещо се приближава към кръстовището с безумна скорост и бе реагирал, подтикван от инстинктивния си усет за опасност. Холи се опита да си припомни дали чуваше приближаващата се кола, когато Айрънхарт се бе блъснал в нея, но не успя. Възможно бе да го е чула, но да не бе разбрала като мъжа още на мига какво означава това. А може би пък изобщо не го е чула, защото се опитваше да се откачи от неуморимата Луиз Тарвол, която настоя да я изпрати до колата й; тогава й се струваше, че ако трябва да послуша дърдоренето на поетесата оше няколко минути, съвсем ще откачи и затова неистовата необходимост да се махне я е разсеяла.

А в този миг, в кухнята си, тя долавяше само един звук — на кипящата вода в голямата тенджера на печката. Сега би трябвало да намали газта, да сложи спагетите, да включи кухненското реле… Вместо това стоеше пред дъската за рязане, стиснала в едната си ръка домата, а в другата — ножа, и гледаше с невиждащ поглед парка навън, а пред очите й бе съдбовното кръстовище пред училище „Макалбъри“.

Дори и да бе чул приближаващата се кола от половин пресечка, как бе могъл Айрънхарт толкова бързо да определи посоката, от която се задава камионът, че водачът е извън контрол и, следователно, че децата са в опасност? Възпитателката, която първоначално бе много по-близо до звука от Айрънхарт, се бе изненадала, както се бяха изненадали и самите деца.

Добре, някои хора са надарени с по-чувствителни сетива от други — поради което композиторите долавят в музиката много по-сложни хармонии и ритми от обикновения посетител на концерти, някои бейзболисти виждат летящата топка в блесналото небе преди други, а майсторите-лозари могат да оценят едва доловимите вкусови качества на рядко срещана напитка, които нафирканите пиячи на евтино вино, преследващи само ефекта, не могат. Също така някои хора имат по-бързи рефлекси от други, което бе една от причините Уейн Гретски да струва милиони годишно на професионален хокеен отбор. Бе видяла, че Айрънхарт има светкавичните реакции на атлет. Няма съмнение, че освен това бе надарен и с изключително остър слух. Повечето хора със забележителни физически данни притежават също така и други дарби — всичко бе въпрос на качествени гени. Това бе обяснението. Съвсем просто. Нищо необикновено. Нищо загадъчно. Във всеки случай, нищо свръхестествено. Просто качествени гени.

Вън в парка сенките станаха по-дълбоки. Пътеката потъна в сгъстяващата се тъмнина и сега се виждаха само онези части, върху които фенерите хвърляха светлина. Дърветата като че ли се бяха сгушили по-близо едно до друго.

Холи остави ножа и се приближи до печката. Намали пламъка на газта и бурно кипящата вода закъкри едва-едва. Сложи спагетите да се варят.

Върна се до кухненския плот, взе ножа и отново погледна през прозореца. Пурпурните отсенки на здрача се разтапяха в тъмнината и на небето започваха да изгряват звезди, а керемиденото петно на хоризонта бе потъмняло до виненочервено. Долу вече по-голямата част от алеята се губеше в мрака.

Изведнъж я изпълни странната увереност, че Джим Айрънхарт ще изникне от тъмнината насред езерцето кехлибарена светлина на пътеката, ще вдигне глава и ще погледне право в нейния прозорец; че някак си знае къде живее тя и ще се върне да я вземе. Странна идея. Но по гърба й премина тръпка, която стегна всичките й гръбначни прешлени.

По-късно, към полунощ, като седна на ръба на леглото си и изгаси нощната лампа, тя погледна през прозореца на спалнята, също обърнат към парка, и отново потръпна. Понечи да легне, но после се разколеба и стана. По гащички и тениска, както обикновено спеше, прекоси тъмната стая, застана до прозореца и открехна тънките копринени пердета зад тежките завеси.

Джим го нямаше. Изчака минута, после още една. Той не се появи. Чувствайки се като засрамена глупачка, тя се върна в леглото.

Събуди се треперейки в малките часове на нощта. От съня си спомняше само сини очи, ужасно сини очи, чийто поглед я пронизва като остър нож, който се врязва в меко масло.

Стана и се запъти към банята, водена само от тънкия лунен лъч, който се процеждаше през цепките на пердето. В банята не включи лампата. След като се изпишка, изми ръце и остана за малко пред мивката, вгледана в мътното си, разлато отражение в сребристото огледало. После пийна студена вода. Осъзна, че не бърза да се върне в стаята, защото се страхува, че пак ще тръгне към прозореца.

„Но това е смехотворно — рече си наум. — Какво ти е влязло в главата?“

Влезе в спалнята и се улови, че се отправя към прозореца, вместо към леглото. Разтвори тънките пердета.

Нямаше го навън.

Холи изпита колкото разочарование, толкова и облекчение. Докато се взираше в тъмния парк, тялото й отново потръпна продължително и тя осъзна, че това само до известна степен се дължи на страха. Във вените й сякаш се втурна и някаква странна възбуда, приятно очакване за…

За какво?

Не знаеше.

Джим Айрънхарт бе оказал върху нея дълбоко и трайно влияние. Никога не бе изпитвала подобно нещо. Макар да се опитваше с все сили да осмисли това чувство, просветлението й убягваше. Обяснението не се криеше единствено в сексуалното привличане. Отдавана бе загърбила пубертета и нито внезапните приливи на хормонния подтик, нито пък момичешките стремления към романтичност не можеха така да я впечатлят.

Най-сетне си легна. Бе сигурна, че ще лежи будна през остатъка от нощта, но за своя изненада скоро отново се унесе. Докато се клатушкаше на ръба на съзнанието, се чу да промърморва: „тези очи“, а после сякаш се разтвори в една безкрайна прозявка.

В своето легло в Лагуна Нигел, Дхим се събуди точно преди разсъмване. Сърцето му биеше лудешки. Макар в стаята да бе хладно, той бе плувнал в пот. Бе сънувал един от често повтарящите се кошмари, но само си спомняше, че нещо безмилостно, могъщо и зло го преследваше…

Усещането за всепомитаща смърт бе толкова силно, че се наложи да включи лампата, за да е сигурен, че в стаята при него наистина няма нищо нечовешко и убийствено. Беше сам.

— Но не задълго — рече си наглас.

Запита се какво ли иска да каже с това.