Дийн Кунц
Студен огън (24)

8

Холи стоеше на най-горното стъпало и бе насочила фенера надолу в тъмното. Джим предположи, че разсъждава дали наистина ще им попречат да напуснат фермата — и ако да, до какво ще прибягнат.

Лежеше на спалния чувал, гледаше я и не разбираше защо събитията се развиват таткова зле.

Бе дошъл в мелницата, защото след необикновените, страшни събития в собствената му спалня в Лагуна Нигел преди повече от осемнадесет часа, вече бе невъзможно да пренебрегва тъмната страна на мистерията, която го обгръщаше. Преди това му се бе искало да продължава все така, да изпълнява поставените задачи, да спасява човешки животи в последния миг, да бъде един замислен, но винаги супер герой, готов да се впусне в акция, който обаче трябва да разчита на самолети, когато иска да лети, и който трябва сам да си пере дрехите. Но все по-настоятелната намеса на Врага — каквото и, по дявалите, да представлява той, несъмнената му злина и бруталната му враждебност вече не му позволяваха лукса да бъде неосведомен. Врагът се опитваше да проникне в този свят отвън, може би дори от друго измерение, и като че ли с всеки опит се приближаваше. Засега не бе чак толкова важно да открие коя е висшата сила, която направлява действията му, защото бе почувствал, че като му дойде времето, ще получи просветление; но да разбере кой е Врагът и какво иска, се бе превърнало в неотложна задача, от която зависеше оцеляването му — както и това на Холи.

Въпреки всичко бе пристигнал във фермата с убеждението, че там ги чака както нещо лошо, така и нещо добро, че ще изпитат страх, но и радост. Каквото и да научеше, като се впусне в неизвестното, поне щеше да открие нещо повече за свещените животоспасителни мисии, както и за свръхестествената сила, която се крие зад тях. Но откакто пристигнаха, се чувстваше по-объркан. Някои от развилите се събития го изпълваха с почуда и радост, точно както бе очаквал — пеещият камък, например, и красивата, почти божествена светлина — светлина, която бе същността на Приятеля. Откритието, че не просто спасява човешки животи, а измъква от ноктите на смъртта хора, които са толкова важни, че оцеляването им е в състояние да промени към по-добро съдбата на цялото човечество, го довеждаше почти до екстаз. Но от това духовно опиянение го откъсваше нарастващото опасение, че Приятелят или не им казва цялата истина, или, в най-лошия случаи, че лъже. Детинската сръдливост на съществото го изнервяше до крайна степен и Джим вече съвсем не беше сигурен, дали след като спаси Нюсамови миналия май, изобщо е извършил нещо в служба на доброто, не в услуга на злото.

Но надеждата не оставяше страха да го завладее напълно. Въпреки че отчаянието вече се бе загнездило в сърцето му и набъбваше като гъба, дълбоко вкорененият в душата му открай време оптимизъм, колкото и да бе крехък, не оставяше тази духовна инфекция да се разраства.

Холи изгаси фенера, влезе и седна на чувала си.

— Не зная, може би само ни заплашваше, но няма как да разберем, докато не опитаме да си тръгнем.

— Искаш ли?

Тя поклати глава.

— Какъв смисъл има въобще да напускаме фермата? Както вече знаем, навсякъде може да ни докопа. Нали така? Искам да кажа, идвало е при теб в Лагуна Нигел, пращало те е на мисии, достигна те дори в Невада, за да те накара да идеш в Бостън да спасяваш Никълъс О’Конър.

— От време на време съм чувствал присъствието му, независимо къде съм се намирал. В Хюстън, във Флорида, във Франция, в Англия — то ме направляваше, известяваше ми какво ще се случи, за да мога да извърша онова, което то искаше.

Холи изглеждаше изтощена. Бе по-замаяна и по-уморена, отколкото личеше на тайнствената светлина на петролната лампа, а очите й бяха оградени с тъмни кръгове. С напрегнат израз на лицето притвори за миг клепачи и притисна с пръсти основата на носа си, сякаш я болеше глава.

Джим съжаляваше до дъното на душата си, че е попаднала сред всичко това. Но както страхът и отчаянието му, съжалението, което го изпълваше, също не бе съвсем искрено, защото присъствието на Холи му носеше неизказана радост. И макар да бе егоистично от негова страна, бе щастлив, че тя е с него, независимо къде щеше да ги отведе тази странна нощ. Вече не бе сам.

Холи продължаваше намръщено да притиска сбърченото си чело.

— Това същество не действа само около езерото — каза тя, — нито пък само чрез психически контакт на големи разстояния. Може да се появи навсякъде, като съдим по белезите, които ми остави, и по начина, по който се вмъкна в тавана на спалнята ти тази сутрин.

— Добре де, чакай малко. Да, знаем, че Врагът може да се материализира на значителни разстояния, но не знаем дали Приятелят също притежава тази способност. От твоя сън е изскочил Врагът, и сутринта пак той се домогваше до нас.

Холи отвори очи и отпусна ръка. Лицето й беше безизразно.

— Мисля, че те са едно и също нещо.

— Какво?

— Врагът и Приятелят. Не вярвам, че в кораба под езерото живеят две отделни същности — ако изобщо има кораб, което, предполагам, все пак е вярно. Смятам, че има само една същност. Врагът и Приятелят са просто различни нейни аспекти.

Ясно беше какво иска да каже, но идеята се струваше на Джим прекалено ужасяваща, за да я възприеме веднага.

— Нали не говориш сериозно? Можеш и да кажеш, че е… откачено.

— Точно това казвам. Страда от извънземния еквивалент на раздвоение на личността. Дава израз и на двете страни, но не знае, че го прави.

Почти отчаяната необходимост, която изпитваше да вярва в исконно добронамерената природа на Приятеля сигурно се бе изписала на лицето му, защото Холи обхвана с двете си ръце дясната му длан и заговори по-бързо, та да не я прекъсне:

— Детинската раздразнителност, помпозните му твърдения, че изменя цялостната ни съдба като биологически вид, театралните му появи, ненадейните колебания от захаросана добронамереност към враждебна лошотия, дяволски прозрачните лъжи, които върти, като същевременно само себе си заблуждава, че е много хитроумно, тайнственото премълчаване на някои факти, при положение, че няма видими причини да потайничи — всички тези неща намират логичното си обяснение, ако приемем, че имаме насреща си неуравновесено съзнание.

Джим търсеше слабо място в разсъжденията и най-после откри едно:

— Нали не си мислиш, че едно побъркано същество, един побъркан извънземен индивид, е в състояние да управлява невероятно сложен космически кораб в продължение на светлинни години, като минава през какви ли не опасности, и същевременно съвсем не е с ума си?

— Не казвам, че е било точно така. Може да се е побъркало, след като е пристигнало тук. Може изобщо да не е упраалявало кораба, може той да е напълно автоматизиран, с изцяло роботизирани системи. А може да е имало и друга като него, които са управлявали кораба, но вече са мъртви. Джим, то изобщо не е споменавало за екипаж. Говореше само за Врага. И като приемем, че вярваш в извънземния му произход, звучи ли ти правдоподобно само две същества да потеглят на междугалактическо пътуване? Може да е убило другите.

Хипотезите й дотук можеха и да се окажат верни, както и всичко друго, което би й хрумнало. Имаха работа с „Неизвестното“ с главно „Н“, а възможностите в една безкрайна вселена са безкрай. Припомни си прочетеното някъде, че дори според учените е допустимо всичко, което човешкото въображение може да роди, независимо колко е фантастично, да съществува някъде във вселената, защото безкрайната природа на творението означава, че то е не по-малко гъвкаво, не по-бедно от сънищата и мечтите на който и да е мъж или жена на света.

Джим изказа тази мисъл пред Холи и допълни:

— Притеснява ме само, че сега вършиш онова, което по-рано отричаше. С все сили се опитваш да го обясниш с човешки понятия, а то може да е толкова чуждо за нас, че въобще да не можем да го проумеем. Как така приемаш, че един извънземен вид изобщо може да страда от психически разстройства също като хората, или пък че природата му допуска раздвоение на личността? Всички тези понятия се отнасят само за хората.

Тя кимна.

— Прав си, разбира се. Но в момента това е единствената теория, която ми изглежда правдоподобна. Докато не се случи нещо, което да я опровергае, ще трябва да работя с презумпцията, че нямаме пред себе си рационално същество.

Той протегна свободната си ръка, увеличи фитила на лампата и в стаята стана по-светло.

— Божичко, тръпки ме побиват — заяви Джим.

— Да не мислиш, че на мен ми е хубаво?

— Ако е шизофреник, ако ту приема, ту отхвърля ролята на Врага… какво може да ни направи?

— Не искам и да си мисля. Ако притежава далеч превъзхождащ ни интелект, както изглежда, ако принадлежи на безсмъртна раса, чийто опит и познание е в сравнение с нашия като великите книги за Запада редом с един къс разказ, сто процента знае жестокости и мъчения, пред които Хитлер, Сталин и Пол Пот биха изглеждали като преподаватели в неделното училище.

Замисли се за миг над думите й, макар хич да не му се искаше. Шоколадовите сладки, които бе погълнал, образуваха пареща топка в стомаха му.

— Като се върне… — опита се да каже Холи.

— За Бога! — прекъсна я Джим. — Повече никакви безжалостни тактики!

— Оплесках всичко — призна тя. — Но все пак в случая правилният подход е именно нападателният — просто се увтякох. Притиснах го прекалено много. Като се върне, ще променя тактиката.

На Джим му се струваше, че е повярвал на теорията й за лудостта повече, отколкото му се искаше да признае. Обливаше го студена пот при мисълта с какво би могъл да ги посрещне Приятелят, ако поведението им го накара да прескочи в другата, тъмната половина на личността си.

— А защо да не отхвърлим конфронтацията изцяло, да продължим да си играем с него, да гъделичкаме егото му, да поддържаме доброто му настроение, докато…

— Няма смисъл. Лудостта не може да се контролира с мило отношение. Това само задълбочава разстройството. Предполагам, че всяка психиатрична сестра би ти казала, че най-добрият начин да се справиш с един потенциалио нападателен параноик е да се държиш мило, с уважение, но твърдо.

Издърпа ръката си, защото дланите му се бяха запотили. Избърса ги в ризата си.

В мелницата беше неестествено тихо, сякаш се намираха във вакуум, където звукът не може да се движи; сякаш бяха запечатани под огромен стъклен похлупак в музей в страната на великаните. В друго време тишината сигурно би му се сторила обезпокоителна, но сега й се радваше, защото може би означаваше, че Приятелят или спи, или най-малкото се занимава със свои проблеми, които нямат нищо общо с тях.

— То иска да бъде добро — рече той. — Може и да е лудо, другата му страна да е жестока и дори зла, като най-обикновен доктор Джекил и мистър Хайд. Но точно като доктор Джекил то всъщност иска да направи добро. Това поне е в наша полза.

Тя се замисли за миг.

— Добре. Тук печелиш. А като се върне, ще се постараем да изкопчим още нещо.

— Това ме плаши най-много — можем ли наистина да научим от него нещо, което да ни свърши работа? Дори и да ни каже цялата истина за всичко, ако е умопобъркано, рано или късно ще изпадне в пристъп на неконтролируемо буйство.

Холи кимна.

— Все пак трябва да опитаме.

Последва тягостно мълчание.

Джим погледна часовника си и видя, че е един и десет. Не му се спеше. Не му се налагаше да се тревожи ще се унесе ли или не, с което да „отвори врата“, но бе физически изцеден. Въпреки че само бе шофирал, а после бе стоял или седял в горната стая, чакайки откровение, мускулите го боляха като след десетчасов физически труд. Лицето му бе потъмняло от умора, а очите му пареха и смъдяха. Голямото психическо натоварване омаломощава точно толкова, колкото и напрегнатата физическа дейност.

Улови се, че си пожелава Приятелят изобщо да не се връща повече, и то не си го пожелава просто ей така, а с цялата искреност на малкото момче, което се надява предстоящото посещение при зъболекаря да не се състои. Желаеше го с цялото си същество, сякаш убеден — както са убедени децата — че желанията понякога наистина се сбъдват.

Припомни си един цитат, който бе използвал в уроците си по литература, когато преподаваше за романите на По и на Хоторн: „Неистовият страх събужда у нас детската нагласа.“ Ако някой ден се върне в класната стая, благодарение на преживяното в мелницата, ще преподава този урок дяволски добре.

В един и двадесет и пет Приятелят се появи ненадейно. Този път нямаше камбани. Червената светлина разцъфна в стената като спукан флакон алена боя в бистра вода.

Холи скочи на крака.

Както и Джим. Вече не можеше да си седи преспокойно в присъствието на мистериозното нещо, защото едва ли не очакваше то всеки миг да ги нападне с безмилостна жестокост.

Светлината се разчлени на потоци, които се завихриха из цялата стая, а после започна да преминава от червено в кехлибарено.

Приятелят заговори, без да чака въпроси:

— Първи август. Сиатъл, щата Вашингтон. Лора Ленаскиан, спасена от удавяне. Ще роди дете, което ще стане велик композитор и чиято музика ще дава утеха в трудни мигове на много хора. Осми август. Пеория, щата Илиноис. Дуги Бъркет. Като порасне, ще стане служител в „Бърза помощ“ в Чикаго, където ще извърши много добрини и ще спаси живота на много хора. Дванадесети август. Портланд, щата Орегон. Били Дженкинс. Ще създаде блестящи медицински технологии и изобретенията му ще предизвикат революция в здравеопазването…

Джим потърси погледа на Холи и дори не му се наложи да се пита какво ли си мисли тя — същото като него. Приятелят бе изпаднал в раздразнителното си. „ей-сега-ще-ви-покажа“ настроение и ги засипваше с подробности, които очакваше да придадат достоверност на фантастичните му твърдения, че изменя хода на съдбата на човечеството. Само че нямаше как да узнаят дали говори истината — или просто си съчинява, за да обоснове измишльотините си. Важното вероятно бе, че то като че ли много държеше да му повярват. Джим не можеше да си обясни защо неговото или Холиното мнение са потрябвали толкова на същество, което ги превъзхожда по интелект, както те превъзхождат полските мишки, но фактът, че то наистина имаше значение като че ли бе в тяхна полза.

— … Двадесети август. Мохавската пустиня, щата Невада. Лайза и Сюзан. Лайза ще обгради дъщеря си с достатъчно любов, грижи и съвети, за да може момичето да преодолее тежката психическа травма, причинена от убийството на баща му, и да стане един ден най-великата жена-политик в цялата история на света, сила, която ще работи в полза на просвещението и на благотворителната дейност. Двадесет и трети август. Бостън, щата Масачузетс. Никълъс О’Конър, спасен от експлозия в шахта с високо напрежение. Като порасне, ще стане свещеник, който ще посвети живота си на грижи за бедните в бордеите на Индия…

Опитът на Приятеля да опровергае нападките на Холи и да им представи не чак толкова величествена версия на постиженията си бе по детински прозрачен. Бъркет нямало да спасява света, а просто щял да стане адски добър лекар, а пък Никълъс О’Конър щял да бъде скромен човечец, който щял да води изпълнен със себеотрицание живот сред онеправданите — но останалите продължаваха да бъдат велики, блестящи и изумително талантливи по един или друг начин. Нещото вече си даваше сметка, че легендите за величие, които разправя, се нуждаят от здравомислие, но не можеше да се накара да смекчи кой знае колко блясъка на изумителните си постижения.

А и нещо друго тревожеше Джим — гласът. Колкото повече го слушаше, толкова повече се убеждаваше, че го е чувал и преди, но не преди двадесет и пет години в тази стая, и съвсем не в същия контекст, в който се сблъскваше с него сега. Би трябвало, разбира се, да е нагоден, защото в естественото си състояние извънземното почти със сигурност не притежава орган, сходен с човешките гласни струни — неговата анатомия е нечовешка. Сякаш бе имитатор, който дава представление. Гласът принадлежеше на човек, когото Джим бе познавал. Но не можеше да се досеш точно на кого.

— … Двадесет и шести август. Дъбюк, щата Айова. Кристин и Кейси Дубровек. Кристин ще роди още едно дете, което ще стане най-великият генен инженер през следващия век. Кейси ще бъде изключителен учител, който ще оказва невероятно влияние върху живота на учениците си и който никога няма да доведе нито един от тях до самоубийство.

Сякаш го удариха с чук в гърдите. Това жестоко обвинение, което бе насочено специално към него и се отнасяше за Лари Каконис, разклати и последната му надежда, че съкровеното желание на Приятеля е да прави добро.

— Е, това беше подло — каза Холи.

Дребнавостта на нещото отврати Джим, защото с цялата си душа бе искал да вярва в заявените от него цели и в добрината му.

Танцуващата кехлибарена светлина се гмуркаше и се вихреше в стените, сякаш Приятелят се радваше на ефекта от нанесения удар.

За миг Джим бе обзет от такова отчаяние, че дори дръзна да си помисли, че в нещото на дъното на езерото няма добро, а само зло. Сигурно хората, които бе спасил от петнадесети май досега, не са предопределени да извисят човешката природа, а да я унизят. Сигурно в действителност Никълъс О’Конър ще стане един ден сериен убиец. Били Дженкинс пък ще бъде пропаднал военен пилот, който знае как да измами защитните системи, за да пусне няколко атомни бомби над някой милионен град. А Сюзи Жаволски, вместо най-великата жена-политик в световната история, ще бъде активист в радикална организация, ще слага бомби в общежития и ще стреля с картечница по всички, които не са съгласни с нея.

И докато се люшкаше на ръба на черната пропаст, пред очите му изплува лицето на малката Сюзи Жаволски, която бе на пръв поглед олицетворение на невинността. Не можеше да повярва, че дори и в най-лошия случай тя няма да стане извор на позитивна сила в живота на семейството и съседите си. Беше извършил добри дела, ето защо Приятелят, независимо дали е луд или не, също бе вършил добри дела, въпреки че можеше да бъде и жесток.

Холи се обърна към нещото в стената:

— Имаме още въпроси.

— Питайте, питайте.

Холи погледна в бележника си, а Джим се надяваше, че няма да забрави да посмекчи тона. Чувстваше, че сега Приятелят е по-нервен, отколкото при която и да е от другите си появи тази вечер.

— Защо избра Джим за свой инструмент?

— Беше подходящ.

— Искаш да кажеш, защото живееше във фермата?

— Да.

— Работил ли си с друг по начина, по който работиш с Джим?

— Не.

— С никого, през всичките тези десет хиляди години?

— Това капан ли е? Мислите си, че можете да ме подведете? Още ли не вярвате, че ви казвам истината?

Холи погледна Джим, а той поклати глава, с което искаше да й каже, че нямат време за обстоятелствени пререкания и че не само не бива да рискуват излишно, но това е и единствената им надежда да оцелеят.

После се запита дали нещото може да чете мислите му, щом като умее да се намесва в тях и да му дава заповеди. Сигурно не. Ако можеше, вече щеше да кипи от ярост, вбесено от факта, че още го смятат за лудо, и се държат снизходително.

— Извинявай — каза Холи. — Не беше капан, съвсем не. Само искаме да те опознаем. Ти просто ни очарова. Моля те, опитай се да ни разбереш — ако ти задаваме обидни въпроси, то не е нарочно, а от невежество.

Приятелят не отвърна. Светлината във варовика запулсира по-бавно, и макар да знаеше колко е опасно да се тълкуват извънземни действия с човешки понятия, на Джим му се струваше, че променените мотиви и темпо на лъчението показват, че Приятелят се е замислил. Сигурно предъвкваше думите на Холи и се питаше дали е била искрена или не.

Най-сетне проговори отново, този път с омекнал глас:

— Можете да задавате въпросите си.

— Ще освободиш ли някога Джим от тази работа? — попита Холи, надзъртайки отново в бележника.

— Той иска ли да бъде освободен?

Холи го погледна въпросително.

Като се има предвид какво беше преживял през последните няколко месеца, Джим сам се изненада от отговора си:

— Не, ако онова, което правя е наистина добро.

— Добро е. Как можеш да се съмняваш в това? Но независимо дали смяташ намеренията ми за добри или лоши, никога няма да те освободя.

Заплашителният тон на последното изявление разколеба успокоението, което изпълваше Джим от уверенията на нещото, че не е спасил живота на крадци и убийци.

— Защо… — започна Холи.

Приятелят я прекъсна:

— Избрах Джим за тази работа заради още нещо.

— И какво именно? — поиска да знае Джим.

— Ти имаше нужда.

— От какво?

— Цел.

Джим разбра. Страхуваше се от Приятеля не по-малко от преди, но се трогна от намека, че е искал да му помогне. Изпълвайки със смисъл празния му разбит живот, той бе спасил и него, така както бе спасил Били Дженкинс, Сюзи Жаволски и всички останали, макар тях да ги грозеше много по-реална физическа смърт, а над него тегнеше бавната разруха на душата. От думите на Приятеля излизаше, че той можеше да бъде и състрадателен. А Джим знаеше, че след самоубийството на Лари Каконис наистина беше за окайване, защото бе изпаднал в страхотна депресия. Състраданието, дори да бе поредната лъжа, трогна Джим много повече, отколкото бе очаквал, и в очите му блеснаха сълзи.

— Защо ти бяха необходими цели десет хиляди години, за да се решиш да използваш някой Джим, за да променяш човешките съдби?

— Първо трябваше да проуча обстановката, да събера информация, да я анализирам, и чак тогава да реша дали намесата ми би била уместна.

— И за това решение ти трябваха десет хиляди години? Но защо? Та дори писаната история на човечеството не обхваща толкова голям период.

Никакъв отговор.

Тя повтори въпроса.

Най-сетне Приятелят рече:

— Сега си тръгвам.

После, сякаш не искаше да изтълкуват последните му думи на състрадание като слабост, добави:

— Ако се опитате да си тръгнете оттук, ще загинете.

— Кога ще се върнеш? — попита Холи.

— Не заспивайте.

— Все някога ще трябва да поспим — отбеляза Холи, докато кехлибарената светлина преминаваше в червено и заливаше стаята с кървави отблясъци.

— Не заспивайте.

— Но часът е два сутринта.

— Сънищата са врати.

— По дяволите, не можем да стоим будни за вечни времена — избухна Холи.

Светлината в каменните стени угасна.

Приятелят си бе отишъл.

 

 

В този миг някъде се смееха хора. Някъде свиреше музика и танцуваха; някъде влюбени се устремяваха към екстаз.

А в горната стая в мелницата, предвидена за склад, сега изпълнена с очакване насилието да връхлети всеки миг, настроението определено бе мрачно.

Холи мразеше чувството за безпомощност. През целия си живот бе проявявала решителност, макар действията, които предприемаше, да бяха по-скоро деструктивни. Когато някой проект се окажеше не толкова удовлетворителен, колкото се бе надявала, тя не се поколебаваше нито за миг да се откаже и да се захване с друго. Ако някоя връзка се окажеше безинтересна, Холи я прекратяваше на бърза ръка. И ако често се бе измъквала от проблемите — от отговорността да си съвестен журналист, след като вече се бе уверила, че журналистиката е мръсна игра като всичко останало; от любовта; от необходимостта да се установиш някъде и да пуснеш корени — е, поне измъкването бе някаква реакция. Сега дори и това не можеше да направи.

В това отношение Приятелят й влияеше добре. Нямаше да я остави да се измъкне от този проблем.

Известно време обсъждаха последното му посещение и незададените въпроси, които допълниха и преработиха. Последната част от продължаващото интервю с Приятеля бе свързана с интересна и потенциално полезна информация. Само потенциално полезна обаче, защото и двамата все още смятаха, че не могат да бъдат сигурни в правдоподобността на нито една негова дума.

В три и петнадесет сутринта вече бяха прекалено уморени, за да стоят прави, и прекалено схванати, за да продължат да седят. Доближиха спалните чували, изтегнаха се по гръб един до друг и впериха очи в куполовидния таван.

За да не заспят, усилиха лампата докрай. Чакаха завръщането на Приятеля и говореха непрестанно, но не за нещо важно, а просто бъбреха за какво ли не, само и само да останат будни. Не е лесно да се задреме насред разговора, а и ако някой се унесе, другият ще разбере по липсата на отговор. Освен това се бяха хванали за ръка — по силата на логиката, че ако единият се унесе по време на някоя дори най-кратка пауза в разговора, другият ще го усети по отпускането на дланта.

Холи не смяташе, че да остане будна би представлявало трудност за нея. Като студентка будуваше по цели нощи преди изпит или преди предаване на курсови работи, като издържаше без особени усилия по тридесет и шест часа без сън. В първите години като репортер, когато все още вярваше, че журналистиката е нещо важно, бе работила над някои статии по цели нощи — препрочиташе материалите по сто пъти, слушаше за пореден път записите на интервютата или пък се потеше над някой пасаж. През последните години също й се бе случвало да пропусне някоя и друга нощ сън, най-малкото защото понякога я мъчеше безсъние. Тъй или иначе по природа си беше нощна птица.

Но въпреки, че откак изхвръкна от леглото в Лагуна Нигел вчера сутринта не бяха минали дори двадесет и четири часа, тя усети приближаването на Сънчо. Последните няколко дни бяха изпълнени със събития, които нищо чудно да са изсмукали силите й. А и няколко пъти нощем не си бе отпочивала кой знае колко, дори само заради сънищата. Сънищата са врати. Сънят е опасен, трябва да стои будна. По дяволите, не може да й се спи толкова много, независимо от напрежението, на което бе подложена напоследък. Опитваше се с все сили да поддържа разговора с Джим, макар че от време на време се улавяше, че изобщо не знае за какво говорят, нито пък разбира думите, които изрича собствената й уста. Сънищата са врати. Все едно бе упоена, сякаш Приятелят, след като ги предупреди да не заспиват, упражняваше таен натиск върху сънотворното копче в мозъка й. Сънищата са врати. Бореше се с обземащия я унес, но нямаше сили и воля да се изправи… и да отвори очи. Очите й бяха затворени. Не бе усетила кога е склопила клепачи. Сънищата са врати. Дори паниката не можеше да я разсъни. Гушеше се все по-уютно под чадъра на Сънчо, макар да чуваше, че сърцето й бие по-учестено и по-силно. Усещаше как ръката й се изплъзва от дланта на Джим и знаеше, че той ще реагира на предупреждението и ще я събуди, но усещаше още, че неговата ръка също се изплъзваше, от което заключи, че и двамата едновременно са се предали на Сънчо.

Гмурна се в тъмното.

Струваше й се, че я наблюдават.

Което едновременно я успокояваше и я плашеше.

Щеше да се случи нещо. Усещаше го.

Известно време обаче нищо не се появи. Освен мракът.

После полека-лека разбра, че има да изпълнява мисия.

Но това не можеше да бъде вярно. Джим пращаха на мисии, не нея.

Мисия. Нейната мисия. Щеше да бъде изпратена на специална, жизненоважна мисия. От това как ще се представи, зависеше животът й. Както и този на Джим.

Мракът продължаваше да я обгръща.

Тя сякаш плуваше сред него. Усещането беше приятно.

Спеше дълбоко. По едно време засънува. Като всички кошмари, този също беше доста странен, сякаш всичко се сливаше в едно, но никак не приличаше на последните й сънища, свързани с мелницата и с Врага. Само че бе по-страшен, защото бе изпълнен с болезнени подробности и през цялото време тя не можеше да се откопчи от паниката и ужаса, които бяха толкова силни, че нищо от досегашния й опит не можеше да се сравни с тях, даже и самолетната катастрофа.

Лежи под някаква маса, на облицован с плочки под. На една страна. Погледът й се плъзга по пода. Точно пред очите й стои стол, под него има златисти пържени картофки и хамбургер, месото се е изплъзнало от питката и сега лежи върху оплескания с кетчуп лист маруля. После видя някаква възрастна жена, и тя лежи на пода, а главата й е извърната към Холи. Тя се взира изненадана в Холи, взира се, взира се, дори не мигва и тогава Холи вижда, че окото й откбм пода вече го няма, на мястото му има кухина, от която тече кръв. О, госпожо. О, госпожо, съжалявам, съжалявам. Холи чува ужасяващ звук, па-па-па-па-па-па-па, не може да го разпознае, чува как пищят хора, много хора, па-па-па-па, продължават да пищят, но не толкова силно, калкото преди, разбива се стъкло, дъски се цепят с трясък, някакъв мъж реве като мечка, много ядосано и много гръмогласно, па-па-па-па-па-па-па-па. Сега разбира, че това е гърмеж от огнестрелно оръжие, тежък, ритмичен гърмеж на огнестрелно оръжие, и иска да се махне оттук. Тогава се обръща на другата страна, защото не иска — не може, просто не може! — да се сгърчи до възрастната дама с липсващото око. Но на пода зад нея лежи момиченце, около осемгодишно, с розова рокличка, черни обувки и бели чорапки, момиченце с лененоруса коса, момиченце с… момиченце с… момиченце с черни лачени обувки, момиченце с… с… с половин лице! Устните му са окървавени. Разбити бели зъбки в изкривена червена усмивка. Хлипане, писъци и пак па-па-па-па, никога няма да спре, ще продължава вечно, този отвратителен звук, па-па-па. После Холи се размърдва и се отдалечава лазешком от възрастната дама и момиченцето без лице. Ръцете й шляпат, плъзгат се и се хлъзгат сред топли картофки, горещ сандвич с риба, локва горчица, и тя лази ли, лази, крие се под масите, после шльопва в локва разляна кола, а когато вижда картинката на „Патока Дикси“ на голямата хартиена чаша, най-сетне разбира къде се намира — в закусвалнята на „Патока Дикси“, едно от най-любимите й места на света. Вече никой не пищи, сигурно са разбрали, че тук не е прилично да се пищи, но някой хлипа и стене, а някой друг непрекъснато повтаря „моля-ви-моля-ви-моля-ви-моля-ви“. Холи понечва да изпълзи изпод поредната маса, на няколко метра пред себе си вижда костюмиран мъж, полуобърнат към нея, и си мисли, че може би всичко е само трик^[1], някакъв маскарад. Само че днес не е Халоуин. А мъжът все пак е_ костюмиран_, обут е във войнишки кубинки и камуфлажни панталони, с черна тениска е, а на главата му има барета, като на Зелените барети, само че неговата е черна, и това трябва да е маскараден костюм, защото той не прилича на истински войник, не може да е войник с това провиснало шкембе, а и май не се е бръснал поне от една седмица, а войниците трябва да се бръснат, и значи просто е намъкнал военни одежди. Момичето е коленичило на пода пред него — една от тийнейджърките, които работят в закусвалнята, готината с червената коса, дето все намига на Холи, като й приема поръчката, та сега тя е коленичила пред оня тип с войнишкия костюм, свела глава, и само повтаря „моля-ви-мо-ля-ви-моля-ви-моля-ви“. Оня нещо й крещи за ЦРУ, промиване на мозъци и шпионски мрежи, чийто щаб бил в склада на „Патока Дикси“. По едно време престава да крещи и се вглежда в червенокосото момиче, просто я гледа изотгоре, а после й казва „я-ме-погледни“, а тя продължава „моля-ви-моля-ви-недейте“ а той пак и вика „я-ме-погледни“, и тя вдига глава и го поглежда, а той и разправя „к’во-си-мислиш-да-не-съм-ма-лоумен“? Момичето е толкова уплашено, просто извън себе си от страх, и казва „не-моля-ви-не-знам-за-подобно-нещо“, а той отвръща „мамка-ти-не-знаеш“, и навежда автоматична карабина, навира я право в лицето й. Тя пелтечи „о-Боже-мой-о-Боже-мой“, той й казва „и-ти-си-от-тия-плъхове“, Холи е сигурна, че ей-сега ще хвърли оръжието и ще се разсмее, и всички, които се правят на умрели ще станат и ще се разсмеят и те, режисьорът ще излезе и ще получи бурни ръкопляскания за доброто Халоуинско представление, само дето не е Халоуин. После оня тип дърпа спусъка, па-па-па-па-па, и червенокосото момиче се свлича на пода. Холи се снишава и започва да се промъква в обратна посока, колкото може по-бързо, за да се изплъзне, преди да я е забелязал, защото е луд, няма съмнение, просто е откачен. Гази из същите разсипани храна и безалкохолни, покрай момиченцето с розовата рокличка, точно през локвата кръв до него, молейки се лудият да не чуе как се измъква. ПА-ПА-ПА-ПА-ПА-ПА! Сигурно стреля на другата страна, защото наоколо не свистят куршуми, и тя продължава напред, покрай мъртвец с изкормени вътрешности, вече чува сирени, навън вият сирени, ченгетата ще го пипнат тоя ненормален. После изотзад чува трясък, катурва се маса, но толкова близо, че тя се извръща и го вижда, съзира малоумния, който се е засилил право към нея, блъска масите, рита столовете, забелязва я. Тя прескача трупа на друга мъртва жена и се оказва в един ъгъл, върху свлечен на пода труп, в скута на мъртвеца, в прегръдката на мъртвеца, и няма как да се измъкне, защото психопатът идва. Изглежда толкова страшен, толкова лош и страшен, че тя не може да го гледа как се приближава, не иска като червенокосото момиче да вижда автоматичната пушка в лицето си и извръща глава, извръща глава към мъртвеца…

Събуди се, както не се бе събуждала никога досега — не с писък, дори не със сподавен в гърлото вик, а задавена. Беше се свила на кълбо и се задавяше от отвращение.

Джим се бе обърнал с гръб към нея, легнал на една страна. Колената му бяха леко присвити. Продължаваше да спи дълбоко.

Като си пое дъх, тя се изправи и седна. Не трепереше, а направо се тресеше. Бе убедена, че чува как костите й се удрят една в друга и потропват.

Радваше се, че освен сладките, снощи не бе хапнала нищо. Стомахът й ги беше преработил. Ако бе яла нещо друго, сега цялата щеше да е омазана с него.

Приведе се и скри лице в дланите си. Стоя така, докато треската не утихна до леко потреперване, а постепенно и то премина в конвулсивни потръпвапия.

Като повдигна лице, първото, което видя, бе дневната светлина в тесния прозорец. Беше матова, сиво-розова, по-скоро слабо сияние, отколкото слънчево-лазурен блясък, но все пак дневна светлина. Холи си даде сметка, че не е била много сигурна дали ще я види отново.

Погледна часовника си. Шест и десет. Сигурно се е зазорило току-що. Спала е не повече от два-три часа. По-добре хич да не беше заспивала — изобщо не се чувстваше освежена.

Сънят. Подозираше, че Приятелят е използвал телепатичните си способности, за да я приспи против волята й. А необичайната реалност на кошмара я караше да вярва, че точно той е пратил в съня й този зловещ филм на ужасите.

Но защо?

Джим промърмори и се размърда, но после пак замря, дишайки дълбоко, но тихо. Сигурно не сънува същия сън като нея — ако беше така, щеше да се гърчи и да пищи, все едно че го разпъват на колелото на мъчението.

Поседя малко, замислена над съня. Питаше се дали това не е било пророческо видение. Да не би Приятелят да я предупреждава, че ще свърши в закусвалнята, лазейки сред храна и кръв, следвана по петите от умопомрачен маниак с автоматична пушка? В действителност не бе и чувала за подобна закусвалня, и не можеше да си представи по-смехотворно място да умреш.

Живееха в общество, където улиците гъмжаха от наркомани и мозъците на някои бяха толкова разбъркани, че те спокойно можеха да грабнат по една карабина, да тръгнат да търсят ония плъхове, дето работят за ЦРУ, и да мислят закусвалните за щаб на шпионска мрежа. През целия си съзнателен живот бе работила в пресата. Бе попадала на не по-малко трагични и също толкова странни истории.

След петнадесетина минути вече не издържаше да мисли за кошмара и минута повече. Вместо анализирането му да й помогне да се овладее, колкото повече мислеше за него, толкова повече се объркваше и потискаше. Кървавите картини не избледняваха в съзнанието й, както обикновено ставаше със сънищата, а й се струваха още по-реални. Точно сега не беше времето да разгадава странния и страшен сън.

Джим спеше и тя се запита дали да го събуди. Но той се нуждаеше от сън не по-малко от нея. По нищо не личеше Врагът да се опитва да го използва като врата, варовиковите стени и дъбовото дюшеме си бяха на място, тъй че Холи остави Джим да спи.

Докато се оглеждаше и изучаваше стените, бе забелязала жълтия бележник на пода под отсрещния прозорец. Бе го запратила там снощи, когато Приятелят бе отказал да отговори гласно на въпросите им и се бе опитал, вместо това, да й връчи писмен вариант на всичките си отговори наведнъж, още преди да е успяла да прочете на глас въпросите. Така и не бе успяла да ги зададе всичките и сега се запита какво ли пише в бележника с отговорите.

Измъкна се от чувала колкото се може по-тихо, стана и внимателно прекоси стаята. Проверяваше с крак всяка дъска, за да се увери, че няма да изскърца като стъпи отгоре й с цялата си тежест.

Като се навеждаше да вдигне тефтера, чу звук, който я смрази. Беше като биене на сърце, но в три такта.

Огледа стените, вдигна поглед към куполовидния таван. Светлината, която идваше от прозорците, и от горящата лампа бе достатъчна, за да се увери, че варовикът си е варовик, а дървото — дърво.

Туп-туп, туп-туп, туп-туп…

Чуваше се слабо, сякаш някой удряше тъпан някъде далеч, извън мелницата, сред хълмовете, покрити с пожълтяла трева.

Но тя знаеше какво е това. Не тъпан. Беше триразмерния ритъм, който винаги предхождаше материализирането на Врага. Точно както камбаните бяха предхождали появата на Приятеля допреди последната им среща.

Заслуша се, но звукът заглъхна.

Напъна се да го чуе, но не успя.

Поуспокоена, но все още трепереща, тя вдигна бележника. Страниците бяха омачкани и докато ги оправяше, вдигна малко шум.

Спокойното дишане на Джим продължаваше да отеква из стаята, без да променя силата и ритъма си.

Холи изчете първата страница, после втората. Установи, че това са същите отговори, които Приятелят бе изрекъл и гласно — освен на възникналите на момента въпроси, които не бяха записани в бележника. Прегледа третата и четвъртата страница, на които той бе изброил спасените от Джим хора — Кармен Дайъз, Аманда Кътър, Стивън Еймс, Лора Ленаскиан — и бе изброил великите дела, които им бе отредила съдбата или които щяха да постигнат.

Туп-Туп-Туп…

Вдигна рязко глава.

Звукът пак се чуваше отдалеч, не по-силно отпреди.

Джим простена насън.

Холи се отдалечи от прозореца, решена да го събуди, но ужасяващият звук отново заглъхна. Очевидно Врагът бе наоколо, но не бе намерил път към подсъзнанието на Джим. Той трябваше да се наспи, иначе нямаше да може да се държи на краката си. Реши да го остави на мира.

Отново застана до прозореца и обърна бележника към светлината. Отгърна петата страница и почувства как кожата на врата й настръхва като кожицата на замразена пуйка.

Отгръщайки страниците едва-едва, за да шуми възможпо най-малко, разгледа шестата, седмата и осмата. Съдържаха едно и също послание, изписано с треперливата ръка на Приятеля, когато използваше малкия си трик с буквите, които сякаш изплуват от страницата. Но това не бяха отговори на нейните въпроси. Без никакви препинателни знаци, по три пъти на страница, се редуваха две изречения:

ОБИЧА ТЕ ХОЛИ

ЩЕ ТЕ УБИЕ ХОЛИ

ОБИЧА ТЕ ХОЛИ

ЩЕ ТЕ УБИЕ ХОЛИ

ОБИЧА ТЕ ХОЛИ

ЩЕ ТЕ УБИЕ ХОЛИ

Втренчена в повтарящите се до побъркване думи, Холи веднага разбра, че „той“ не може да е никой друг, освен Джим. Съсредоточи се върху четирите омразни думи, опитвайки се да проумее.

И изведнъж й се стори, че е отгатнала. Приятелят я предупреждаваше, че ще насочи лудостта си към нея, сигурно защото я мразеше, че бе довела Джим в мелницата, бе го накарала да търси отговори и го разсейваше от мисията му. Ако Приятелят — добрата половина на извънземното създание, можеше да прониква в съзнанието на Джим и да го кара да предприема животоспасителни мисии, дали е възможно Врагът — злата половина — да се вмъква в мислите му и да го кара да убива? Вместо да се материализира в чудовищна форма, както в петък вечерта в мотела и както се опита вчера сутринта в спалнята на Джим, дали ненормалното съзнание може да реши да използва Джим срещу нея, да придобие над него по-голяма власт от Приятеля и да го превърне в машина за убиване? Това би доставило перверзна наслада на лудата-детска страна на умопобърканото извънземно.

Замахна, сякаш пропъждаше досадна оса.

Не. Невъзможно е. Добре, Джим може и да убива, за да защити безпомощните. Само че е неспособен да убива невинни хора. Никакъв извънземен интелект, независимо каква сила притежава, не може да прегази истинската му природа. Дълбоко в сърцето си той бе добър, мил и грижовен. Никаква извънземна сила, колкото и да е могъща, не може да унищожи любовта му към нея.

Но все пак не може да бъде абсолютно сигурна. Беше се отдала на илюзии. Доколкото и бе известно, Врагът притежаваше такива невероятни способности за психологически контрол, че ей сега можеше да проникне в мозъка и, да и нареди да се хвърли в езерото, и тя щеше да се подчини безпрекословно.

Спомни си за Норман Ринк. Джим бе изпратил в тялото му осем куршума — стрелял ли, стрелял по него, дълго след като онзи вече бил мъртъв.

Туп-туп-туп…

Още е далеч.

Джим тихичко изстена.

Холи отново се отдалечи от прозореца, решена да го събуди; тъкмо да го повика и изведнъж осъзна, че Врагът може вече да е влязъл в него. Сънищата са врати. Представа си нямаше какво бе искал да каже с това Приятелят и дали то не е просто театралничене, както и камбанният звън. Може би Врагът може да нахлува в сънищата на хората и оттам — в мислите им. Може би този път изобщо не се кани да излиза от стената, а да използва Джим като оръдие за убийство.

Туп-туп-туп…

Дали не е малко по-силно, малко по-наблизо?

Струваше й се, че започва да губи разума си. Параноя, шизофрения, чисто и просто лудост. По-ненормална е дори от Врага и от другата му половина. Напрягаше се с все сила да проумее едно напълно чуждо съзнание, и колкото повече размишляваше над възможните обяснения, толкова по-странни и разнообразни й изглеждаха те. Всичко може да се случи в безкрайната вселена, всеки кошмар да стане реалност. Разсъждавай на тази тема в напрегната ситуация, от която зависи животът ти, и побъркването ти е в кърпа вързано.

Туп-туп-туп…

Не можеше да се помести. Оставаше й само да чака.

Триделният ритъм отново заглъхна.

Холи шумно въздъхна и се опря на стената до прозореца — сега се страхуваше от Джим Айрънхарт повече, отколкото от камъка. Питаше се дали да го събуди, когато странното туптене заглъхне. Може би Врагът е само в съня му — и следователно в него — само когато звукът се чува.

Не смееше да направи нищо, но и да не направи нищо пак не смееше; хвърли поглед към бележника в ръката си. Страниците вече се бяха затворили и бяха закрили заклинанието ОБИЧА ТЕ ХОЛИ / ЩЕ ТЕ УБИЕ ХОЛИ. Сега бе отгърната страницата със списъка на хората, които Джим бе спасил, заедно с помпозните обяснения на Приятеля колко са важни те за човечеството.

Като видя името на Стивън Еймс, веднага се сети, че това бе единственият човек в списъка, чиято съдба Приятелят не бе предрекъл в нито един от снощните разговори. Помнеше го, защото бе единственият по-възрастен — петдесет и седемгодишен. Като прочете думите под името му, си помисли, че зиморничавата тръпка, която премина преди малко по врата й, не бе нищо в сравнение с леденото шило, което се бе забило сега в него и което пронизваше целия й гръбнак.

Стивън Еймс е бил спасен не защото ще му се роди дете, което ще стане велик дипломат, велик артист или велик лечител. И не защото ще даде значителен принос към добруването на човечеството. Причината да бъде спасен живота му беше изразена само с десет думи, най-ужасяващите десет думи, които Холи бе прочитала досега и които си бе представяла, че може да прочете: ЗАЩОТО ПРИЛИЧАШЕ НА БАЩА МИ, КОГОТО НЕ УСПЯХ ДА СПАСЯ. Не „на бащата на Джим“, както би се изразил Приятелят. Не „когото той не успя да спаси“, както със сигурност би казало извънземното. БАЩА МИ. АЗ НЕ УСПЯХ. МИ. МОЯТ БАЩА. АЗ.

Безкрайната вселена продължаваше да се разраства и сега пред нея изникна съвсем нова възможност, която се роди от разкритието за Стивън Еймс. В езерото нямаше никакви звездни кораби. Никакво извънземно не се е крило във фермата през последните десет хиляди години, десет години или десет дни. Приятелят и Врагът са действителни — те бяха третини, не половини, от една и съща личност, от същество, притежаващо огромна, чудодейна, ужасяваща сила, същество едновременно божествено и все пак човешко, колкото и самата Холи. Джим Айрънхарт. Който е бил покрусен от трагедия на десетгодишна възраст. Който е успял, с голяма мъка, да стъпи на крака, благодарение на сложна фантазия за пътешестващи из звездите богове. Който бе побъркан и опасен, и същевременно със здрав разум и изпълнен с обич.

Не разбираше откъде е добил силата, която бе толкова очевидно, че притежава, нито пък защо съвсем не подозира, че тя е вътре в него самия, а не идва от някакво измислено извънземно присъствие. Откритието, че всичко е свързано с него, че тайната започва и свършва единствено и само с него, а не се крие под езерото, пораждаше много повече въпроси, от отговорите, които даваше. Тя не разбираше как е възможно подобно нещо, но знаеше, че е вярно, че най-после се е добрала до истината. По-късно, ако оцелее, може и да се опита да го проумее.

Туп-туп-туп…

По-близо, но не съвсем близо.

Холи притаи дъх в очакване звукът да стане по-силен.

Туп-туп-туп…

Джим се размърда в съня си. Изхърка леко и раздвижи устни, както правят и най-обикновените хора насън.

Но той представляваше три личности в едно, и поне две от тях притежаваха невероятна сила, а най-малко една от тях бе смъртоносна. И сега приближаваше.

Туп-туп-туп…

Холи притисна гръб в стената. Сърцето й биеше толкова силно, че сякаш ударите му запушваха гърлото й и тя едва преглъщаше.

Звукът утихна.

Тишина.

Заприплъзва се покрай облата стена. С тихи стъпчици. Настрани. Към дървената, обкована с желязо врата. Отлепи се от стената колкото да се протегне към дамската си чанта и да я грабне за каишката.

Колкото повече доближаваше до стълбите, толкова по-убедена се чувстваше, че вратата ще се хлопне, преди тя да стигне до нея, а Джим ще седне в чувала и ще се обърне към нея. Сините му очи няма да бъдат красиви, а ледени, каквито вече ги бе виждала на два пъти; изпълнени с ярост, но студени.

Стигна до вратата, измъкна се с гръб към стълбището, но никак не й се искаше да отделя поглед от Джим. Но ако се опита да се спусне заднишком по тясната стълба без парапет, ще падне и ще си счупи я крак, я ръка. Затова се извърна и заслиза към долния етаж, колкото смееше по-бързо, и колкото можеше по-тихо.

Въпреки че кадифяно-сивата утринна светлина очертаваше прозорците, долното помещение беше предателски тъмно. Не помнеше дали по стената има някакви чупки, в които да внимава да не се блъсне, за да не вдига шум, и затова се придвижваше напред, долепила гръб до каменната извивка. Входната арка като че ли се падаше напред и вдясно. Ако погледнеше наляво, можеше да долови в мрака очертанията на стълбите, по които току-що се бе спуснала.

Опипвайки стената с дясната си ръка, тя откри някакъв ъгъл. Премина под арката и се оказа в антрето. Макар снощи тук да бе тъмно като в рог, сега бледите утринни отблясъци, които танцуваха зад отворената външна врата, изпълваха помещението с дрезгава светлина.

Утринта беше облачна. Приятно хладна за август.

Езерото беше сиво и неподвижно.

Насекоми, жужаха тихо, едва доловимо, като пращенето на радио, усилено докрай.

Забърза към форда и предпазливо отвори вратата.

При мисълта за ключовете отново я обзе паника. После ги напипа в джоба на дънките си, където ги бе пъхнала снощи, след като ходи до тоалетната. Един ключ от къщата, един от дома му в Лагуна Нигел и два от колата, закачени на обикновена верижка.

Захвърли чантата и бележника на задната седалка и седна зад волана, но не затвори вратата, от страх да не го събуди. Още не се бе измъкнала. Може да изскочи от мелницата, изцяло подвластен на Врага, с един скок да се озове до колата и да я измъкне навън.

Ръцете й трепереха, докато се мъчеше с ключовете. Затрудни се, докато напъха правилния в таблото. Но после го уцели, завъртя го, настъпи газта и едва не се разхлипа от облекчение, когато двигателят изрева.

Трясна вратата. Превключи рязко на задна и се заотдалечава по пътеката край езерото. Колелата хвърляха градушка от чакъл във всички посоки и камъчетата трополяха по задницата на колата.

Като стигна до разширението между къщата и хамбара, където можеше да се обърне и да излезе по предната алея, тя вместо това удари спирачки. Вторачи се в мелницата, която оставаше на отсрещния бряг на езерото. Нямаше къде да се скрие. Където и да отиде, той ще я открие. Можеше да гледа в бъдещето, или поне до известна степен, пък макар и не толкова ясно и образно, колкото твърдеше Приятелят. Можеше да превръща стените в ужасяващи чудовища, да преобразява варовика в прозрачна маса, изпълнена с танцуваща светлина, да проектира какви ли не ужасии в сънищата й и върху вратата на мотелската й стая, да я проследи, да я открие, да я подмами в капан. Беше я привлякъл в налудничавата си фантазия и най-вероятно все още искаше тя да изиграе своята роля в нея. Приятелят в Джим — и самият Джим — може би щяха да я пуснат да си отиде. Но третата личност — престъпната, Врагът — щеше да копнее за кръвта й. Можеше и да извади късмет двете добронамерени третини да надделеят над другата, да я възпрат да не хукне да преследва Холи. Но твърде се съмняваше. Освен това не можеше да прекара остатъка от живота си, чакайки някоя стена да се изгърби ненадейно, да се превърне в уста и да й отхапе ръката.

Пък имаше и още един проолем.

Не можеше да го зареже. Той имаше нужда от нея.