Дийн Кунц
Студен огън (23)

7

Вятърната мелница пак си беше чисто и просто вятърна мелница. Камъни и трупи. Хоросан и гвоздеи. Прахоляк, гниещо дърво, ръждясало желязо и паяци, които тъкат мрежи по скришните си дупки.

Холи седна точно пред Джим, опряла колене в неговите, и се нагласи за дълъг разговор. Хвана двете му ръце, отчасти защото допирът до тях й вдъхваше сила, отчасти защото искаше да го успокои и да смекчи думите, които се канеше да му каже.

— Виж, миличък, ти си най-интересният човек, когото познавам, със сигурност най-привлекателният и, смятам, с най-доброто сърце на света. Но проведе разговора с нещото по ужасен начин. Повечето ти въпроси не бяха добре обмислени, не се насочваше към най-същественото, задаваше несъстоятелни въпроси и като цяло не успя да изкопчиш наистина важните отговори. Като репортер си достатъчно наивен, за да смяташ, че интервюираният е винаги искрен с теб, при положение, че те никога не казват истината пред журналистите, тъй че обикновено не се пита направо, както би било редно.

Не изглеждаше обиден. Усмихна се и рече:

— Не си представях, че съм репортер, който взима интервю.

— Да, съкровище, но ситуацията беше точно такава. Приятелят, както се нарича сам, има информация, от която се нуждаем, за да разберем какво се случва, да си вършим работата.

— Аз си го представях по-скоро като… не знам… като богоявление. Когато Бог слязъл при Мойсей с десетте Божии заповеди, предполагам само му ги е казал, и дори Мойсей да е имал въпроси, не му е било удобно да тормози Всевишния.

— Това в стените не беше Бог.

— Зная. Вече се отказах от тази идея. Но бе извънземен интелект, толкова по-съвършен от нас, че спокойно може да бъде Бог.

— Не сме сигурни — търпеливо отвърна тя.

— Разбира се, че сме сигурни. Като си помислиш за високата степен на интелект и за хилядолетията, необходими на една цивилизация да съумее да прекоси галактиката — Божичко, та ние сме само маймуни в сравнение с тях!

— Ето, виждаш ли, точно за това говоря. Откъде знаеш, че е от друга галактика? Защото вярваш на онова, което ти каза. Откъде знаеш, че на дъното на езерото има космически кораб? Защото вярваш на думите му.

Джим започваше да губи търпение.

— Защо ще ни лъже, какво ще спечели с лъжи?

— Не зная. Но не можем да бъдем убедени, че не ни манипулира. А когато се върне, както обеща, искам да сме подготвени. Искам да прекараме следващите час, два или три — колкото е необходимо — в съставяне на списък от въпроси, за да можем да го подложим на внимателно обмислен разпит. Трябва да изработим стратегия, посредством която да измъкнем от него истинна информация, факти, а не фантасмагории, и въпросите ни трябва да съответстват на тази стратегия. — Като го видя, че се мръщи, заговори още по-бързо, за да не я прекъсне. — Добре, добре, може би е неспособно да лъже, може би е благородно и неподправено, може всичко, което ни каза, да е Божата истина. Но виж какво, Джим. Това не е богоявление. Приятелят наложи правилата, като те накара да купиш бележници и флумастер. Зададе формата въпрос-отговор. Ако не беше искал да се възползваме максимално от този похват, просто щеше да ти каже да си затваряш устата, щеше да се превърне в пламнал храст и да ти надрънка каквото си поиска!

Той се втренчи в нея. Прехапа замислено устни.

После отмести поглед към стената, където изтъканото от светлина създание бе плувало в стената.

— Дори не го и попита защо те кара да спасяваш живота на определени хора.

Той отново впери очи в нея, очевидно изненадан от откритието, че не е изискал отговора на най-важния въпрос. В белезникавите отблясъци на тихо съскащата лампа очите му пак бяха сини и бяха загубили зеленикавия оттенък, който бяха придобили от кехлибарената светлина. И тревожни.

— Добре — съгласи се той. — Права си. Явно съм се заплеснал по цялостния ефект. Искам да кажа, Холи, че каквото и, по дяволите, да е това, то е изумително!

— Изумително е — потвърди тя.

— Ще направим както казваш и ще съставим списък с въпроси. А като се върне, ти ще ги задаваш всичките, защото ще се справиш по-добре с импровизациите, ако то даде отговор, който изисква страничен въпрос.

— Съгласна — отвърна Холи и си отдъхна.

Освен че беше по-добре обучена да взима интервюта, отколкото бе той, в конкретната ситуация беше и по-надеждна, отколкото Джим изобщо можеше да бъде. Приятелят се бе свързал с него отдавна и дори признаваше, че вече се е набърквал в паметта му, карайки го да забрави за срещата, която са имали преди двадесет и пет години. Холи трябваше да приеме, че Джим вече е заплетен, до една или друга степен повлиян, макар да не можеше да го осъзнае. Приятелят вече е бил вътре в съзнанието му, може би десетки или стотици пъти, когато Джим се е намирал във формираща възраст и е бил особено уязвим поради загубата на родителите си, което го е направило още по-податлив на манипулация и зависимост от повечето десетгодишни момченца. На подсъзнателно ниво Джим Айрънхарт може би е програмиран да защитава тайните на Приятеля, вместо да спомага за разкриването им.

Холи знаеше, че се намира на тънката като конец граница между разумната предпазливост и параноята, може би дори по-скоро от страната на второто, отколкото на първото. При тези обстоятелства малко параноя бе гаранция за оцеляване.

Когато обаче Джим обяви, че отива навън да се облекчи, тя предпочете да го придружи, отколкото да остане сама. Последва го надолу по стълбите и застана до форда, с гръб към него.

Взираше се в тъмното черно езеро.

Слушаше жабите, които пак се бяха разкрякали. Жътварките също се бяха разпели. Събитията от днешния ден я бяха разтърсили из основи. Вече дори гласовете на дивата природа й се струваха злонамерени.

Питаше се дали не са се сблъскали с нещо, което е прекалено странно и прекалено силно, за да се остави на неуспяла репортерка и бивш гимназиален учител. Питаше се дали не трябва да се махат от фермата веднага. Дали ще ги оставят да си отидат.

След като Приятелят си отиде, страхът на Холи не намаля. Нещо повече, нарасна. Струваше й се, че над главите им е надвиснала огромна тежест, която се крепи на един-единствен човешки косъм, но магията отслабва и косъмът вече е обтегнат и крехък като влакънце.

В полунощ вече бяха изяли шест шоколадови сладки и бяха съставили седем страници с въпроси за Приятеля. Захарта е източник на енергия и действа добре в тежки моменти, но за обтегнати до крайност нерви не помагаше. Тревогата на Холи само се изостри още повече, като добре наточен бръснач.

Разхождайки се насам-натам с бележника в ръка, тя каза:

— И този път няма да го оставим да се измъква с писмени отговори. Това само забавя контакта между питащия и отговарящия. Ще настояваме да ни говори.

Джим бе легнал по гръб, скръстил ръце под главата си.

— Не може да говори.

— Откъде знаеш?

— Ами, предполагам, че не може, иначе щеше да го стори от самото начало.

— Не предполагай нищо. Щом може да проникне в стената, да плува в камък — и във всичко, ако може да му се вярва — и да приема каквато си поиска форма, значи сто процента може да си измисли уста и гласни струни и да заприказва, като всяка уважаваща себе си висша сила.

— Сигурно си права — с неохота рече той.

— Вече каза, че ако иска, може да ни се яви под формата на мъж или жена, нали?

— Ами, да.

— Дори не искам физическо въплъщение. Само глас, безтелесен глас, малко звук към познатите ни светлини.

Слушайки собствените си думи, Холи си даде сметка, че използва нервността си, за да се настрои, да възприеме нападателен тон, който щеше да й свърши добра работа, като се върне Приятелят. Това бе стар трик, който бе научила като интервюираше прекалено импозантни или заплашителни личности.

Джим седна.

— Добре, може да говори, ако иска, но не пожела.

— Вече решихме, че няма да го оставяме да диктува всички правила, Джим.

— Само не разбирам защо трябва да се настройваме срещу него.

— Не се настройвам срещу него.

— Мисля, че трябва да се отнасяме поне малко по-уважително.

— О, уважавам го до немай-къде.

— Не ти личи.

— Убедена съм, че може да ни смачка като мухи и това ме изпълва с колосално уважение към него.

— Нямах предвид такова уважение.

— Досега единствено такова си е спечелил в моите очи — отвърна тя и започна да го обикаля, вместо да ходи назад-напред. — Като спре да ме манипулира, като престане да ми изкарва ума и започне да ми дава отговори, които звучат истинно, може да го зауважавам и по други причини.

— Поизсилваш се.

— Кой, аз ли?

— Толкова си враждебна.

— Не съм.

Той се намръщи.

— На мен ми прилича на сляпа враждебност.

— Нарича се безжалостна журналистика. Това е тонът и подходът на съвременните репортери. Не разпитваш субекта, за да разясняваш след това думите му на читателите, а го атакуваш. Имаш план, версия на истината, която искаш да представиш на света, независимо от самата истина, и го изпълняваш. Никога не съм одобрявала тези методи, никога не съм ги използвала, което обяснява и защо все другите репортери получаваха материалите и повишенията. Сега, тук, тази вечер, изцяло застъпвам атакуващата страна. Голямата разлика е, че наистина искам да се добера до истината, а не да я видоизменям, и просто държа да измъкна от този твой извънземен малко действителни факти.

— Той може и да не се появи.

— Каза, че ще се върне.

Джим поклати глава.

— А защо ще идва, ако ще се държиш по този начин?

— Искаш да кажеш, че може да се уплаши от мен? Що за висша сила е това?

Камбаните зазвъняха и Холи тревожно подскочи.

Джим се изправи.

— Спокойно.

Камбаните млъкнаха, после пак зазвъняха, после пак млъкнаха. Когато зазвучаха за трети път, в стената се появи настоятелна червена точка. Тя светеше все по-силно, постепенно придобиваше по-светли оттенъци, а после изведнъж избухна в куполовидната стая като заря, след което камбаните престанаха да звънят, а множеството искрици пак се строиха във вече познатите пулсиращи амебоподобни форми.

— Много драматично — каза Холи.

И докато светлината преминаваше постепенно от червено към оранжево и кехлибарено, тя грабна инициативата:

— Бихме искали да се откажеш от тромавия начин, по който отговаряше на въпросите ни преди и просто да ни заговориш направо.

Приятелят не отвърна.

— Ще говориш ли направо?

Никакъв отговор.

Хвърли поглед към бележника и прочете първия въпрос.

— Ти ли си висшата сила, която изпраща Джим на мисии?

Изчака.

Тишина.

Опита отново.

Тишина.

Упорито повтори въпроса.

Приятелят не отговори, но Джим каза:

— Холи, виж това.

Обърна се и го видя да разглежда другия бележник. Показа й го и разлисти първите десетина листа. Треперливата зловеща светлина, която се излъчваше от камъка, бе достатъчно силна и Холи успя да различи познатия почерк на Приятеля.

Грабна бележника и прочете първия ред:

ДА. АЗ СЪМ ТАЗИ СИЛА.

— Вече даде отговор на всички въпроси, които бяхме приготвили — каза Джим.

Холи запрати бележника в другия край на стаята. Той се удари в отсрещния прозорец, но не счупи стъклото, а тупна на пода.

— Холи, не можеш…

Тя го стрелна с гневен поглед.

Светлината плуваше в преобразения варовик по-енергично от преди.

Холи се обърна към Приятеля:

— Бог е дал на Мойсей Десетте заповеди, изписани върху камък, да, но освен това е бил достатъчно възпитан, за да разговаря с него. Щом Бог може да се унизи да разговаря с човешко същество, значи и ти можеш.

Не погледна Джим, за да види как ще реагира на безжалостните й нападки. Молеше се само да не я прекъсва.

Приятелят продължи да мълчи и тя повтори първия въпрос:

— Ти ли си висшата сила, която изпраща Джим на мисии?

— Да. Аз съм тази сила.

Гласът бе тих, мелодичен баритон. Както и камбанния звън, той сякаш се чуваше отвсякъде. Приятелят не се материализира от стената в човешка форма, не извая лице във варовика, а просто заговори от въздуха.

Холи зададе втория въпрос от списъка:

— Как разбираш, че тези хора ще умрат?

— Аз съм същност, която живее във всички измерения на времето.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Минало, сегашно и бъдеще.

— Можеш ли да предричаш бъдещето?

— Аз живея в бъдещето, както в миналото и в сегашното.

Светлината в стените вече не искреше толкова силно — сякаш извънземното бе приело условията и пак бе омекнало.

Джим застана до нея. Стисна лекичко ръката й, като че искаше да й каже „браво“.

Тя реши да не разисква повече способностите на Приятеля да гледа в бъдещето, защото, се страхуваше да не се отклонят и изобщо да не се върнат повече към останалите въпроси, преди той да заяви, че пак си тръгва. Погледна пак предварителните бележки.

— Защо искаш тези конкретни лица да бъдат спасени?

— За да помогна на човечеството — отвърна напевно той.

Може би гласът му звучеше малко помпозно, но не можеше да се каже със сигурност, защото бе съвсем равен, почти като синтетичен.

— Но всеки ден умират толкова много хора — и повечето от тях са невинни; защо си избрал точно тези?

— Те са особени.

— И какво им е толкова особено?

— Ако продължат да живеят, всеки от тях ще има сериозен принос към усъвършенстването на човечеството.

— Проклет да съм! — прошепна Джим.

Холи не очакваше такъв отговор. Той имаше предимството да звучи по нов начин. Но не бе съвсем убедена, че му вярва. Първо, притесняваше я фактът, че гласът на Приятеля й звучеше все по-познато. Бе сигурна, че го е чувала и преди, и то в контекст, който силно накърняваше сегашната му правдоподобност, въпреки авторитетния му тон.

— Да не искаш да кажеш, че не само виждаш какво ще бъде бъдещето, а и какво би могло да бъде?

— Да.

— Не се ли върнахме пак на въпроса ти Бог ли си?

— Не. Не виждам толкова ясно, колкото Бог. Но все пак виждам.

Отново обзет от най-лъчезарното си момчешко настроение, Джим се усмихваше на калейдоскопичните светлинни фигурки в стената, очевидно въодушевен и доволен от онова, което чуваше.

Холи се извърна, прекоси стаята, наведе се над куфара си и го отвори.

Джим я погледна.

— Какво правиш?

— Търся ей това — каза тя и извади тетрадката, в която бе записвата откритията си, докато го издирваше.

Изправи се, отвори я и отгърна на страницата, на която бяха изредени имената на хората, които бе спасил преди полет 246. Обърна се към пулсиращото нещо в стената и каза:

— Петнадесети май. Атланта, щата Джорджия. Сам Нюсам и петгодишната му дъщеря Емили. Какво ще допринесат към развитието на човечеството, та животът им е по-важен от живота на всички останали, загинали този ден?

Никакъв отговор.

— Е? — настоя тя.

— Емили ще стане голям учен и ще открие лекарство за една страшна болест.

Този път наистина звучеше надуто.

— Каква болест?

— Защо не ми вярвате, госпожице Торн?

Приятелят говореше официално, като английски иконом, но на Холи все пак й се стори, че зад горделивата, хладна фасада прозира нацупено детско гласче.

— Кажи ми каква болест, пък може и да ти повярвам.

— Рак.

— Кой рак? Има какви ли не видове рак.

— За всички видове рак.

Тя пак хвърли поглед към бележника си.

— Седемнадесети юни. Кърона, щата Калифорния. Луис Андрети.

— Ще му се роди дете, което един ден ще стане велик дипломат.

„По-добре, отколкото да умре, изпохапан от гърмящи змии“ — помисли си тя.

— Двадесет и първи юни. Ню Йорк. Тадеус.

— Ще стане велик художник, чието творчество ще вдъхне надежда на много хора.

— Изглеждаше мило дете — щастливо каза Джим, който пак бе приел всичко за чиста монета. — Хареса ми.

Без да му обръща внимание, Холи продължи:

— Тридесети юни. Сан Франциско…

— Рейчъл Стайнбърг ще роди дете, което ще стане велик духовен водач.

Тоя глас не й даваше мира. Знаеше, че го е чувала и преди. Но къде?

— Пети юли…

— Маями, щата Флорида. Кармен Дайъз. Ще роди дете, което ще стане президент на Съединените Щати.

Размахвайки бележника като ветрило, Холи попита:

— А защо не на целия свят?

— Четиринадесети юли. Хюстън, щата Тексас. Аманда Кътър. Ще и се роди дете, което ще бъде велик миротворец.

— А защо не Второ пришествие? — попита Холи.

Джим се отдръпна от нея. Опря се на стената между двата прозореца, а зарята продължаваше да се сипе около него.

— Какво ти става?

— Това е прекалено.

— Кое?

— Добре, казва, че иска да спасяваш особени хора.

— За да помогна на човечеството.

— Ама как, разбира се — обърна се Холи към стената.

А на Джим каза:

— А не ти ли се струва малко прекалено всички тези хора да са толкова специални? Сигурно аз греша, но всичко е много измислено и пак започва да става банално. Никой не се ражда на тоя свят, просто за да стане някой ден адски добър лекар, или бизнесмен, който измисля нов начин на производство и разкрива десет хиляди работни места, или пък честно и смело ченге, или ужасно добра медицинска сестра. Но не, те са велики дипломати, велики учени, велики политици, велики миротворци. Все велики, велики, велики.

— Това ли е безжалостна журналистика?

— Точно това.

Той се дръпна от стената, приглади с две ръце гъстата си коса назад и наклони глава.

— Разбирам какво имаш предвид и защо всичко това ти звучи като поредният епизод на „Отвъд границите на съзнанието“, но нека помислим. Ситуацията е налудничава и доста чудата. Същество от друг свят, което притежава божествени за нашите измерения сили, решава да ме използва, за да предостави на човешката раса по-добри шансове за оцеляване. Не е ли логично да ме изпраща да спасявам специални, наистина важни хора, вместо например твоя теоретичен бизнесмен?

— О, логично е, разбира се. Просто не ми звучи правдоподобно, а имам относително изострен нюх към измамите.

— И затова ли пожънахте такива блестящи успехи като репортер?

Направо можеше да се изсмее на идеята, че извънземното същество, далеч превъзхождащо човешките възможности, е готово да изпада в унизителни словесни двубои. Само че вече нямаше никакви съмнения относно нетърпеливостта и враждебния тон, които като че ли бе доловила като подтекст в чутите досега отговори, а идеята за хиперприсъствие с божествени сили в момента бе прекалено потискаща, за да звучи нелепо.

— Що за злобни изказвания? — обърна се тя към Джим. — Сигурно всеки момент ще ме нарече мръсница.

Приятелят не отвърна.

Тя погледна в бележника и продължи:

— Двадесети юли. Стивън Еймс. Бърмингам, щата Алабама.

В стените плуваха ята светлинки. Образуваните фигури вече не бяха толкова красиви и очарователни; ако досегашната игра на светлините можеше да се оприличи на визуалното съответствие на някоя от най-бавните Брамсови симфонии, то сега по-скоро наподобяваше дисхармоничните синкопи на джаза.

— И какво за Стивън Еймс? — настояваше тя.

Страхуваше се, но помнеше, че преди проявата на воля бе посрещната с респект.

— Трябва да тръгвам.

— Този прилив не беше от дългите — рече Холи.

Кехлибарената светлина започна да потъмнява.

— Приливите на кораба са неравномерни и не са с една и съща продължителност. Но ще се върна.

— Кажи за Стивън Еймс. Той е на петдесет и седем години и все още е в състояние да зачене някой велик такъв или онакъв, въпреки че му е попреминало времето. Защо спаси Стив?

Гласът стана по-дълбок — вече отиваше към бас — и по-груб.

— Няма да е разумно от ваша страна да се опитвате да си тръгнете.

Очакваше го. В мига, в който чу тези думи, осъзна, че е чакала напрегнато да ги чуе.

Джим обаче се изуми. Обърна се, огледа тъмнокехлибарените сияния, които се завихряха, сливаха се и отново се разделяха, сякаш се опитваше да се ориентира в биологическия релеф на нещото, та да може да го погледне в очите.

— Какво искаш да кажеш? Ще тръгнем, когато решим.

— Трябва да изчакате моето завръщане. Ще загинете, ако направите опит да си тръгнете.

— Не искаш ли вече да помагаш на човечеството? — остро попита Холи.

— Не заспивайте.

Джим застана до Холи. Каквото и охладняване да бе настъпило помежду им заради нападателния тон, който бе възприела към Приятеля, вече бе зад гърба им. Той я прегърна покровителствено.

— Да не сте посмели да заспите.

Варовикът вече бе като напръскан с тъмночервени искрящи петна.

— Сънищата са врати.

И проклетата светлина угасна.

Остана да свети само петролната лампа. В пълната тъмнина, която последва оттеглянето на Приятеля, се чуваше само тихото съскане на горящия фитил.