Дийн Кунц
Студен огън (12)

2

След като спаси живота на Никълъс О’Конър, Джим спа непробудно за първи път от пет дни насам, след което в петък следобед, на 24-ти август, си замина от Бостън. С трансконтиненталния полет спечели три часа от часовата разлика и пристигна на летище „Джон Уейн“ в три и десет следобед, а половин час по-късно си беше у дома.

Запъти се направо към скривалището си, повдигна килима и отдолу се подаде сейф, който бе вграден в пода на килера за дрехи. Набра комбинацията, повдигна капака и извади пет хиляди долара, десет процента от парите в брой, които държеше там.

После отиде до бюрото си и ги запечата в плътен плик. Напечата на машина адреса — до отец Лио Гиъри от „Нашата Богородица от пустинята“ и залепи марка на достатъчно голяма стойност, която да покрие пощенските разходи. Утре сутринта първата му работа ще е да го пусне.

Влезе в дневната и включи телевизора. Пусна един след друг няколко филма по кабелната телевизия, но нито един от тях не успя да привлече интереса му. Известно време гледа новините, но мислите му блуждаеха. След като си стопли в микровълновата печка парче пица и отвори кутия бира, се настани да чете книга, която го отегчи. Прелисти купчина списания, но нито една статия не му се видя любопитна.

Привечер отвори друга бира и седна на двора. В листата на палмите шумолеше лек ветрец. От жасмина по оградата се носеше сладък аромат. Червените, пурпурните и розовите цветове на слабоногата грееха в полумрака почти като боядисани с флуоресцентна боя; а когато слънцето най-после залезе, те избледняха, сякаш бяха стотици малки лампички на реостат. Падна нощ, която захлупи двора като огромна шапка от почти безтегловна черна коприна.

И макар че наоколо цареше спокойствие, Джим бе тревожен. Ден след ден, седмица след седмица, откакто бе спасил живота на Сам Нюсъм и дъщеря му Емили на 15-ти май, му бе все по-трудно да се отдава на обикновените ежедневни задължения и удоволствия. Не беше в състояние да се отпусне. Все мислеше за цялото добро, което може да стори, за всички хора, чийто живот може да спаси, за съдбите, които може да промени, стига да чуе отново думите „спасителен мост“.

След като вече бе изпитал какво е да си инструмент в ръцете на могъща сила, Джим вече не можеше да се примири с нищо по-малко от това.

Холи прекара деня в събиране на информация за Джеймс Медисън Айрънхарт и компенсира безсънната нощ с двучасова дрямка, после започна дългоочакваната отпуска с полет до Ориндж Каунти. Като пристигна, подкара наетата кола към мотела „Лагуна Хилс“, където си бе запазила стая.

Лагуна Хилс се намираше навътре от брега и не беше курортна зона. Но в Лагуна Бийч, Лагуна Нигел и другите крайморски градове квартирите отдавна бяха резервирани. Тя и без друго не възнамеряваше да ходи на плаж и да плува. Обикновено се печеше на слънце, без да се страхува, че ще заболее от рак на кожата, но тази отпуска се очертаваше като работна.

Докато пристигне в мотела, вече й се струваше, че очите й са пълни с пясък. Като качваше куфара в стаята си, земната гравитация й погоди жесток номер, привличайки я поне пет пъти по-силно от обикновено.

Стаята беше семпла и чиста, а климатичната инсталация работеше досптъчно силпо, за да пресъздаде спокойно климата на Аляска, в случай че един ден тук бъде настанен някой ескимос, на когото му е мъчно за дома.

От автоматите в безистена между гаража и централната сграда си беше купила пакет бисквити с фъстъчено масло и сирене и кутия диетично безалкохолно и сега утоли глада си, седнала в леглото. Чувстваше се направо изтръпнала от умора. Всичките й сетива бяха притъпени от изтощение, включително и усещането за вкус. Със същия успех можеше да похапне картон и да го полее с мулешка пот.

Заспа в мига, в който главата й докосна възглавницата.

През нощта засънува. Бе странен сън, защото всичко беше черно като в рог, нямаше никакви образи, а само звуци, миризми и вкусови усещания — може би сънищата на хората преди да се родят, когато не виждат още, са точно такива. Тя е в някакво влажно хладно място, което понамирисва на вар. Отначало не се страхува, а само се чувства объркана и внимателно се движи опипом покрай стените на помещението. След малко разбира, че стената всъщност е само една, непрекъсваща каменна извика, защото помещението е кръгло. Единствените звуци издава тя — а на заден план се чува шумоленето и потропването на дъжда по керемидите на покрива някъде горе.

В съня тя се отдалечава от стената, крачейки по стабилния дъсчен под, протегнала ръце. И макар че не се натъква на нищо, изведнъж любопитството й започва да прераства в страх. Спира да се движи, застава насред стаята, без да помръдва, убедена, че е чула нещо зловещо.

Едва доловим звук. Приглушен от тихото но непрестанно трополене на дъжда. Ето го пак. Цвъртене.

За миг помисля, че това ще да е огромен плъх, но звукът е прекалено провлачен и доста странен, за да произлиза от тая гадина. По-скоро проскърцване, но не идва и от дъските под краката й. Заглъхва… след няколко секунди пак се появява… заглъхва… появява се… ритмично.

Когато разбира, че в крайна сметка това е някакъв скърцащ, несмазан механизъм, Холи би трябвало да се успокои. Вместо това тя седи насред мрачната стая, опитва се да си представи що за машина е тази, а пулсът й се ускорява. Скърцането става мъничко по-силно, но много по-учестено: вместо на пет-шест секунди, то се чува на всеки три-четири, дори на две-три, и накрая на всяка секунда.

Изведнъж зазвучава странно вууу, вууу, вууу, което сякаш синкопира скърцането. Такъв звук издава широк плосък предмет, когато сече въздуха.

Вууу.

Близо е. Но не се усеща да има течение.

Вууу.

Втълпява си налудничавата идея, че това е острие.

Вууу.

Голямо острие. Добре наточено. Сече въздуха. Грамадно е.

Вуууу.

Усеща, че се приближава нещо ужасно, толкова особено нещо, че дори на светло — дори обляно в светлина — човек не може да разбере какво е то. И макар да съзнаваше, че сънува, Холи знаеше, че трябва по-скоро да се измъкне от това тъмно каменно помещение — или да умре. От кошмара не можеш да се измъкнеш, като хукнеш да бягаш, тъй че тя трябваше да се събуди, а не можеше, защото бе толкова уморена, че не успяваше да разкъса оковите на съня. После непрогледната стая като че ли изведнъж се раздвижва, на Холи й се струва, че някаква огромна конструкция се върти ли, върти (скръъц, вууу), възправена в дъждовната нощ (скръъц, вууу), върти се (скръъц, вууу), цепи въздуха (скръъц, вууу), Холи се опитва да изкрещи (скръъц вууу), но не може да изкара от гърлото си ни звук (скръъц, вууу), не може да се събуди и да извика за помощ. ВУУУ!

— Не!

Джим изкрещя едносричното отрицание и подскочи в леглото. Пижамата му бе овлажнена и той целият трепереше.

Бе заспал на запалена лампа — нещо, което често правеше обикновено нарочно, а не по случайност. Вече повече от година го тормозеха кошмари с какви ли не сюжети и най-невероятни призраци, само някои от които помнеше, като се събудеше. Безименното, безформено чудовище, което наричаше „врага“ и което му се присъни, докато се лекуваше в дома на пастора, беше най-страховитата фигура във фантастичните му съновидения, но не и единственото чудовище.

Този път обаче не човек или създание пораждаха ужаса, а място. Вятърната мелница.

Погледна часовника на нощното шкафче. Три и четиридесет и пет сутринта. Измъкна се по долнище от леглото и зашляпа бос към кухнята.

От флуоресцентната светлина го заболяха очите. Чудесно. Искаше да се отърси и от последните остатъци от съня.

Дяволската вятърна мелница.

Включи кафеварката и си направи силно колумбийско кафе. Изпи половин чаша още докато стоеше пред плота, после я допълни и седна на масата. Смяташе да изпразни каничката — ако се върне в кревата, рискува кошмарът да му се присъни отново.

Всеки кошмар отнемаше от съня част от свойството му да си осигурява почивка, но съновидението с мелницата направо го изцеждаше физически. Винаги след това гърдите го боляха, сякаш сърцето е било натъртено от непрестанни тежки удари с чук по гръдния кош. Понякога минаваха часове, докато напълно престане да трепери, а често — както и сега — имаше главоболие, което сякаш опасваше черепа му отгоре и пулсираше с такава сила, като че в главата му има чуждо тяло, което иска да изскочи навън. Знаеше, че ако застане пред огледалото, лицето му ще бъде потискащо бледо и изпито, със синьо-чернн кръгове под очите, подобно на лицето на неизлечимо бален от рак пациент, от когото балестта е изсмукала и последните жизнени сокове.

Сънят за мелницата не беше от най-често повтарящите се кошмари и всъщност му се прнсънваше само един-два пъти месечно. Но беше почти най-ужасннят.

Калкото и да е странно, в него не се случваше почти нищо. Той отново е десетгодишен, седи на прашния дървен под в стаичката над централното помещение, където се намират воденичните камъни, а единствената светлинка идва от треперливия пламък на дебела жълта свещ. Нощта притиска тесните прозорци, които са почти като амбразури във варовиковите стени. По стъклата барабани дъжд. Изведнъж иесмазаната и полуръждясала машинария проскърцва и четирите огромни крила навън започват да се въртят, все по-бързо и по-бързо, като разсичат влажния въздух като гигантски коси. Вертикалната ос, която идва от тавана и изчезва в отвора в средата на пода, също започва да се върти и за миг създава илюзията, че самият под се движи като въртележка. На долния етаж старинните воденични камъни започват да се трият един о друг и започват тихо да трополят като далечни гръмотевици.

Само това. Нищо повече. И все пак му изкарваше ума от страх.

Отпи голяма глътка кафе.

А още по-странното е, че в действителност вятърната мелница бе хубаво място и той никога не я бе свързвал с болка и ужас. Намираше се във фермата на дядо му, от едната й страна имаше езерце, а от другата — царевичак. На малкото момче, което е родено и отраснало в града, огромната мелница се струваше екзотична и тайнствена постройка, прекрасно място за игра и фантасмагории, убежище в беда. Не разбираше защо сграда, която е свързана само с хубави спомени, му се присънва в кошмари.

След като страшният сън отмина, без да я събуди, Холи Торн проспа остатъка от нощта спокойно, неподвижно — като камък на морското дъно.