Дийн Кунц
Студен огън (6)

1

Джим Айрънхарт се взираше тревожно през зацапаното стъкло на откраднатото „Камаро“. Слънцето бе сякаш снежно кълбо и пръскаше бяла, парлива като вар светлина. Даже и с тъмните очила трябваше да присвива очи. Над опърления от слънцето асфалт се носеха потоци пренагрят въздух, които чертаеха измамни образи на хора, коли и огромни водни повърхности.

Бе уморен, а очите му смъдяха. Освен миражите, тук-там се издигаха вихрушки прах, които съвсем затрудняваха видимостта. Сред безкрайните пясъци на Мохавската пустиня бе трудно човек да направи точна преценка на скоростта — макар той да не усещаше, че колата лети с почти сто и шейсет километра в час, това бе самата истина. В такова състояние трябваше да кара много по-бавно.

Но го изпълваше нарастващо опасение, че вече е прекалено късно, че няма да успее. Някой ще умре, защото той не е реагирал достатъчно бързо.

Хвърли един поглед към заредената ловна пушка напряко на другата седалка, чийто приклад бе опрян на пода, а цевите сочеха към прозореца. На самата седалка имаше цяла кутия с гилзи.

Почти прималял от ужас, натисна педала на газта още по-силно. Стрелката на скоростомера отскочи над сто и шейсет.

Заизкачва се по високо възвишение. Под него се простираше куполовидната долина, петдесетина километра в диаметър, чийто метален цвят почти се доближаваше до бяло; с изключение на някое и друго посивяло огниче и едва прорасналите пустинни храсталаци, тя бе пуста. Може да се е образувала от съприкосновението с някой астероид преди стотици хиляди години, а очертанията й да са се смекчили с течение на хилядолетията, но иначе изглеждаше първична като всяко друго място на земята.

Разсичаше я черна магистрала, върху която блестяха измамни езера. По аварийните платна безсилно се гърчеха и трепереха фантоми, образувани от омарата.

Най-напред видя колата — комби. Беше спряла отдясно, на около два километра, близо до отточния канал, където освен по време на редките бури и внезапните наводнения, не течеше никаква вода.

Сърцето му затуптя още по-силно и въпреки струята хладен въздух, която лъхаше от таблото, плувна в пот. Това бе мястото.

После забеляза и караваната — на километър след колата — която плуваше по повърхността на един от по-наситените водни миражи. Тя се отдалечаваше тромаво към далечния скат на долината, където магистралата се издигаше нагоре сред голите, червени планини.

Като доближи комбито, Джим намали, тъй като не знаеше къде се нуждаят от неговата помощ. Комбито и караваната еднакво привличаха вниманието му.

Щом стрелката на скоростомера се плъзна назад по скалата, той зачака да му се изясни поставената цел. Но просветление не идваше. Обикновено се чувстваше принуден да действа, сякаш някакъв вътрешен глас му заповядваше на подсъзнателно ниво, или пък бе машина, която изпълнява предварително зададена последователност от команди. Но не и този път. Нищо не долавяше.

С нарастващо отчаяние заби рязко спирачки, колата зави остро и спря точно до шевролета-комби. Не се потруди да влезе в аварийната лента. Погледна пушката, но разбра, че не му е необходима. Поне засега.

Слезе от камарото и забърза към другата кола. В задното отделение беше натрупан багаж. Хвърли поглед през страничния прозорец и видя, че на предната седалка бе проснат мъж. Отвори вратата — и потръпна. Толкова кръв.

Човекът си отиваше, но още бе жив. Беше прострелян два пъти в гърдите. Главата му бе повдигната на дръжката на дясната врата — напомняше на Христос, който виси на кръста със сведена глава. Докато се опитваше да фокусира погледа си върху Джим, очите му за миг се проясниха.

С глас едновременно обезумял и немощен, той проговори:

— Лайза… Сюзи… Жена ми… дъщеря ми…

После очите му се замъглиха. Дъхът тихо просвистя, главата му се килна на една страна и той издъхна.

Прималял, изпълнен с чувство на вина заради смъртта на непознатия, което едва не го извади от равновесие, Джим отстъпи от отворената врата на комбито и за миг спря на асфалта под жаркото слънце. Ако бе карал по-бързо, може би щеше да пристигне няколко минути по-рано и да предотврати случилото се.

Вече знаеше какво трябва да направи.

Седна отново в камарото и напълни дълбоките джобове на сините си памучни панталони с патрони. Вече заредена, късоцевната въздушна 12-калиброва пушка му беше подръка.

Погледна в огледалото за обратно виждане. Тази понеделнишка сутрин магистралата сред пустинята бе пуста. Не можеше да разчита на помощ. Всичко зависеше от него.

Далеч напред караваната изчезна сред вълните горещ въздух, които се полюшваха като завеси от мъниста.

Джим рязко превключи на скорост. За миг колелата се завъртяха на празни обороти, после се плъзнаха по размекнатия от слънцето асфалт и гумите изсвириха остро, а звукът зловещо отекна сред безбрежната пустиня. Представи си писъците на непознатия и семейството му, когато са го застреляли от упор в гърдите. Колата се разтресе от съпротивлението, после се стрелна напред.

Педалът на газта почти опираше пода на колата; младият мъж присви очи и се взря в далечината, търсейки с поглед караваната, която преследваше. За секунда завесите от нажежен въздух се разтвориха и огромният автомобил изплува на пътя, сякаш бе гигантски параход, който се плъзга по това безводно море.

Караваната не можеше да съперничи на камарото, което бързо я настигна и почти се долепи до задната й броня. Беше деветметров стар модел „Роудкинг“, навъртял не малко километри. Бялото алуминиево покритие бе очукано, зацапано със засъхнала кал и тук-там се виждаха ръждиви петна. Прозорците бяха закрити с жълтеникави перденца, които очевидно някога са били бели. На пръв поглед караваната не бе нищо повече от дом на двойка пенсионери-любители на пътешествия, които живеят с чезнещите си авоари от социалното осигуряване и вече не могат да я поддържат.

Странното в случая беше мотоциклетът. Отляво на стълбичката към покрива с вериги бе прикрепен Харли Дейвидсън. Не беше най-големият модел, но беше мощен, — но пък и не беше нещо, което семейство пенсионери биха притежавали.

Освен мотора, в роудкинга нямаше нищо подозрително. Но карайки точно зад него, Джим Айрънхарт изведнъж изпита толкова силно усещане за нещо зло, сякаш го блъсна черен прилив, в чиито вълни бе събрана цялата сила на морето. Задави се, като че подуши покварата на собствениците на караваната.

Поколеба се за миг от страх, че всяко негово действие би могло да подложи на безсмислен риск живота на жената и детето, които очевидно бяха отвлечени. Но най-рисковано бе да отлага. Колкото по-дълго останеха майката и дъщерята в ръцете на хората от караваната, толкова повече намаляваха шансовете им да оцелеят.

Свърна в лентата за изпреварване. Смяташе да ги задмине и да препречи пътя.

Шофьорът на караваната явно бе видял в огледалцето си как Джим спира до комбито и слиза да го огледа. Той го остави да се изравни с него, след което рязко зави наляво и го удари страничпо.

Разнесе се стържещ звук и колата се разтресе.

Воланът заигра в ръцете на Джим, но той напрегна сили и го удържа. Караваната се отдалечи, а после пак го удари, при което камарото излезе върху чакълестата отбивка. Още неколкостотин метра двата автомобила продължиха да се лашкат един в друг с бясна скорост, без да променят местоположението си — роудкингът бе минал в насрещното платно, рискувайки да се забие челно в някое превозно средство, което може да изскочи сред завесите мараня и ослепителен слънчев блясък; камарото пък вдигаше огромни облаци прах след себе си и летеше с безумна скорост по ръба на шейсетсантиметров бордюр, който отделяше пътното платно от пясъка на пустинята.

Дори и най-лекото докосване на спирачката можеше да изнесе колата няколко сантиметра наляво, тя щеше да се затъркаля надолу. Единственото, което Джим посмя да направи, бе да отпусне педала на газта и да остави скоростта постепенно да намалее.

Шофьорът на караваната реагира навреме и също намали, без да се отделя от камарото. После неотклонно, сантиметър по сантиметър, започна най-безмилостно да го притиска все по-наляво — караваната вече почти бе стъпила на чакълестата отбивка.

Камарото не бе така мощно и не можеше да удържи на натиска. Въпреки усилията на Джим да държи волана изправен, колата му бе изтикана наляво. Предната гума увисна във въздуха и автомобилът се наклони. Той удари спирачки — нямаше друг изход. Но дори след като натисна педала докрай, задното колело последва предното. Камарото се преобърна и се претърколи надолу.

Беше му навик да си слага предпазния колан и макар че се мяташе насам-натам, а очилата му отхвръкнаха, поне не си заби лицето в стъклото и воланът не се вряза в гърдите му. Предното стъкло се покри с паяжина от пукнатини. Джим стисна очи и върху него се посипаха парченца закалено стъкло. Колата се претърколи още веднъж, понечи да се преобърне трети път, но не успя и остана да лежи на покрива си.

Стегнат с колана, той висеше с главата надолу, и макар да не бе ранен, целият трепереше. Облаците бял прах, който се снпеше през разбитото предно стъкло, го задушаваха.

Ще дойдат да ме търсят.

Заопипва нервно за закопчалката на капана, освободи я и се стовари на тавана на преобърната кола. Озова се върху пушката. Дяволски късмет извади, че тя не гръмна, докато се подмяташе насам-натам из търкалящото се камаро.

Идват да ме търсят.

Бе загубил ориентация и му бе необходимо известно време да открие дръжката на вратата, която се оказа над главата му. Протегна се и я дръпна. Най-напред вратата отказваше да се отвори. После се отметна навън с металическо проскръцване.

Джим изпълзя на пясъка, чувствайки се като в сюрреалистичен свят на странни перспективи a la Дали. Отново се пъхна вътре, за да извади пушката.

Ситният като пепел пясък вече се уталожваше, но Джим продължаваше да кашля. Стиснал зъби, той се опитваше да преглътне всяко задавяне. Ако искаше да оцелее, не трябваше да вдига никакъв шум.

Макар да не беше бърз и незабележим като пустинните гущерчета, които се стрелкаха пред краката му, младият мъж се сниши и се втурна към пресъхналата вада. Като се добра до този естествен водоотточен канал, установи, че той е едва около метър дълбок. Плъзна се по ръба и краката му се озоваха на твърдото дъно.

Приклекнал в плитката долчинка, той бавно надигна глава и погледна иззад ръба към преобърнатото камаро, около което завесата от металнобелезникав прах още не се бе разсеяла напълно. Караваната се връщаше на заден ход и тъкмо спираше успоредно с неговата кола.

Вратата се отвори и отвътре изскочи мъж. Друг мъж, който бе излязъл от оттатъшната страна, обиколи забързано предницата, за да се изравни с приятеля си. Никой от тях не беше симпатичен пенсионер на държавна издръжка, какъвто човек би очаквал да види зад волана на тази старичка каравана. Изглеждаха едва прехвърлили тридесетте, груби като калените на жегата пустинни скали. Тъмната коса на единия бе опъната в конска опашка — в онзи старомоден стил, който днешните деца наричат „крок“. Другият имаше къса щръкнала коса по горната част на главата, а отстрани бе обръснат — сякаш беше герой от старите серии за лудия Макс. И двамата носеха тениски без ръкави, дънки и каубойски ботуши и бяха въоръжени с пистолети. Тръгнаха предпазливо към камарото и се разделиха, за да го доближат от двете страни.

Джим се смъкна на дъното на канавката, обърна се надясно, приведе се и побърза да се отдалечи. Хвърли поглед назад, за да провери оставя ли следи, но по наноса, спечен от безпощадното слънце, не оставаха стъпки. След петнайсетина метра каналът рязко завиваше на юг. След двайсетина метра се сля с отточния канал, който минаваше под магистралата.

За миг го изпълни надежда, но тръпките страх, които непрекъснато го разтърсваха, откак намери умиращия човек в комбито, не утихваха. Гадеше му се. Но не бе закусвал и нямаше какво да повръща. Каквото и да казват диетолозите, понякога си струва да прескочиш едно хранене.

Скрит в плътна сянка, проходът под пътя бе сравнително хладен. Изкуши се да спре, да остане скрит там — и да се надява непознатите също да се откажат, да си отидат.

Разбира се, нищо подобно не можеше да направи. Не беше страхливец. Но дори ако съвестта му му прости изгубеното самообладание, мистериозната сила, която го водеше, не би го оставила да зареже всичко и да хукне да се спасява. До известна степен бе марионетка на невидими конци, безпомощен в ръцете на незнаен кукловод, в куклено представление, чиято фабула не проумяваше и чиято тема му убягваше.

В прохода растяха трънливи храсти, чиито остри вършини го издраха, като се втурна през образуваната от тях преграда. Излезе от другата страна на магистралата, в другия ръкав на канала, и се закатери по опърлената от слънцето стена на канала. Проснат по корем на пясъка, той излази до ръба на издигнатото над пясъка пътно платно и внимателно подаде глава да огледа шосето. Видя камарото, което приличаше на мъртва хлебарка, обърната по гръб. Двамата мъже стояха край него. Очевидно току-що бяха надникнали в колата и знаеха, че той не е там.

Говореха оживено, но бяха прекалено далеч от Джим, за да се чува какво казват. Някои думи долитаха до него, но те бяха приглушени от разстоянието.

В очите му непрекъснато се стичаха струйки пот и замъгляваха погледа му. Избърса лицето си с ръкав и отново се взря в мъжете.

Бяха започнали бавно да се отдалечават от камарото навътре в пустинята. Единият от тях бе нащрек и непрестанно обръщаше глава насам-натам, а другият внимателно разглеждаше пясъка, докато вървяха — без съмнение, търсеше следи от стъпките на Джим. Ама че късмет щеше да извади, ако се окаже, че единият от тях е отгледан от индианци. Какво, ако незабелязано се приближат и се хвърлят върху него като нгуана, която се мята върху пясъчен бръмбар.

От запад се дочу бръмченето на мотор — отначало тихо, но докато Джим обърне глава, то бързо се усили. От миражния водопад изплува тежкотоварен камион. От ниската наблюдателна позиция на Джим той изглеждаше толкова грамаден, че дори не приличаше на камион, а на някаква футуристична бойна машина, която се бе върнала назад във времето от двадесет и втори век.

Водачът му ще забележи преобърнатото камаро. Воден от традиционния самарянски дух, който повечето тираджии проявяват на пътя, ще спре да предложи помощ. Пристигането му ще обърка двамата убийци и Джим ще ги пипне, докато са все още разсеяни.

Всичко беше изчислил — само дето не се получи така. Като наближи, камионът не намали скоростта си и Джим разбра, че ще трябва да му махне да спре. Но преди да е успял да се изправи, тирът профуча край него с драконовски рев сред вълна горещ вятър, надвишавайки ограничението за скоростта, като че се мъчеше да подобри рекорд на Гинес. Сякаш бе каляска, теглена от демон и натоварена с души, които дяволът иска в ада на мига.

Джим понечи да скочи и да кресне след него: „Къде ти отиде традиционният самарянски дух, бе, лайнар?“, но се овладя.

В горещия летен ден отново настана тишина.

От отсрещната страна на пътя двамата главорези погледнаха за миг след камиона, после продължиха да търсят Джим.

Разгневен и уплашен, той се плъзна обратно от аварийното платно на пясъка, легна отново по корем и запълзя на изток към караваната, влачейки пушката със себе си. Издигнато пътно платно го делеше от тях; нямаше как да го видят, и все пак очакваше да прекосят тичешком асфалтовата настилка и да изстрелят в него пет-шест куршума.

Когато дръзна отново да погледне към пътя, установи, че се намира точно срещу спрелия роудкинг, който скриваше двамата мъже. Ако той не ги вижда, значи и те не го виждат. Скочи на крака и прекоси тичешком магистралата, доближавайки караваната откъм дясната страна.

Вратата й беше открехната.

Джим хвана дръжката. После осъзна, че вътре с жената и детето може да е останал трети човек. Не биваше да рискува, преди да се е справил с двамата отвън, защото така щеше да се изложи на кръстосан огън.

Заобиколи караваната и точно стигна до предницата, когато чу гласове. Застина, очаквайки човека със странната прическа да се появи иззад предната броня. Но мъжете спряха от другата страна.

— … на кой му дреме…

— … може да е видял номера…

— … къв е шансът, ранен е кофти…

— … нямаше кръв в колата…

Джим приклекна на един крак до гумата и погледна под автомобила. Бяха от другата страна, близо до шофьорската врата.

— … просто хващаме следващата отбивка на юг…

— … с ченгетата по петите ни…

— … докато се добере до първото ченге, вече ще сме в Аризона…

— … надявай се…

— … сигурен съм…

Джим се изправи и предпазливо тръгна напред.

— … прецепили през Аризона в Ню Мексико…

— … абе и там има ченгета…

— … в Тексас, ще сме загърбили няколко щата, ще караме цяла нощ, ако трябва…

Джим се благодареше, че аварийната лента бе покрита с пръст, не с чакъл. Той безшумно изпълзя до фаровете от страната на шофьора и остана приведен.

— … знаеш за скапаното сътрудничество между щатите…

— … някъде там е, да го вземат дяволите…

— … и не само той, ами и милиони скорпиони и гърмящи змии…

Джим заобиколи караваната и пристъпи откъм тяхната страна с насочено оръжие.

— Не мърдайте!

За миг го зяпнаха, както той би зяпнал триок марсианец с уста на челото. Бяха само на два метра и половина, достатъчно близо да ги заплюе човек, което те, ако се съди по вида им, заслужаваха. Отдалеч изглеждаха опасни като змии, но сега му се сториха още по-страшни от всички гадини, щъкащи в пустинята.

Държаха пистолетите си насочени към земята. Джим вдигна пушката и кресна:

— Хвърлете ги на земята, по дяволите!

Двамата бяха безнадеждно тъпи или откачени — вероятно и двете, — защото не се смразиха при вида на пушката. Оня с опашката се хвърли на земята и се претърколи. Другият вдигна пистолета си и Джим изпразни пушката в гърдите му почти от упор — главорезът отхвръкна назад, направо към ада.

Оцелелият пропълзя под караваната.

За да не бъде прострелян в стъпалата и глезените, Джим сграбчи отворената врата и скочи на стъпалото под вратата на водача. Още в мига, когато краката му се отделяха от земята, два изстрела избумтяха изпод караваната и единият проби гумата до Джим.

Вместо да се скрие вътре, той скочи отново на земята, просна се по корем и пъхна пушката под автомобила, смятайки да изненада противника си. Но онзи вече се беше измъкнал от другата страна и тичаше към задната част на караваната. Заобиколи я… и изчезна.

Стълбата. В задния десен ъгъл. Точно до Стойката с мотоциклета.

Копелето ще се качи на покрива.

Джим набързо се пъхна целият под караваната, преди убиецът да успее да надникне от покрива, да го забележи и да стреля. Под автомобила не беше по-хладно, защото напечената от слънцето чакълеста настилка излъчваше топлината, която бе събирала от изгрев слънце.

Две коли, близо една зад друга, преминаха с рев по пътя. Не ги бе чул да приближават, може би защото сърцето му туптеше толкова силно, че в главата му отекваха удари на барабан. Изруга безгласно шофьорите, но после осъзна, че не може да очаква от тях да спрат при вида на страховит тип, спотаил се на покрива на караваната с пистолет в ръка.

Имаше повече шансове да успее, ако действа непредсказуемо, тъй че веднага запълзя по корем — с бързината на морски пехотинец под обстрел — към задната част на роудкинга. Извърна се по гръб, подаде глава изпод задната броня и надникна към пречките на стълбата, които сякаш плуваха под ослепително бялото слънце.

Ала убиецът вече беше на покрива. Може би си мислеше, че временно е объркал противника с изчезването си, но в никакъв случай не би очаквал най-непредпазливо да го последват.

Джим побърза да се качи на стълбата. С една ръка стискаше нагорещената странична пречка, в другата държеше пушката, като се стараеше да се качва колкото се може по-безшумно. Противникът му се бе спотаил върху алуминиевия покрив и не издаваше никакви звуци, които да заглушат случайните проскърцвания и пропуквалия от пречките под краката на Джим.

Като стигна до върха, младият мъж предпазливо надигна глава и се огледа. Убиецът беше в предната част на караваната и се взираше надолу. Лазеше на четири крака, което сигурно бе болезнено — макар изцапаната с времето бяла боя да отразяваше голяма част от слънчевите лъчи, покривът се бе нагрял достатъчно, за да опари дори много загрубели ръце и да прониква през дънков плат. Но дори и да изпитваше болка, онзи не даваше никакви признаци за това; очевидно бе не по-малко самоубийствено нахакан от приятелчето си.

Джим изкачи още едно стъпало.

Другият легна по корем, макар че покривът сигурно го пареше през тънката тениска. Опитваше се да се сниши, очаквайки Джим да се появи.

Айрънхарт изкачи още едно стъпало. Покривът вече му стигаше до кръста. Извърна се и прехвърли едното си коляно през страничната пречка, нагласяйки се така, че да сграбчи здраво пушката, за да не падне при отката.

Ако оня на покрива нямаше шесто чувство, значи бе страшен късметлия. Джим не бе издал нито звук, но скапанякът изведнъж хвърли през рамо един поглед и го забеляза.

Ругаейки, Джим замахна с пушката.

Убиецът се хвърли настрани и рипна долу.

Без да стреля, Джим преметна крака си обратно на стъпалото и скочи от стълбата. Успя да запази равновесие, изскочи иззад ъгъла на караваната и стреля.

Но престъпникът се втурна вътре през страничната врата. В най-лошия случай някоя сачма го беше улучила в крака. Но вероятно дори това му се бе разминало.

Отиваше при жената с детето.

При заложниците.

А може би искаше да ги пречука, преди на него да му видят сметката. През последните няколко десетилетия се бяха навъдили престъпни социопати, които кръстосваха страната, търсеха лесна плячка, нападаха хората и изпитваха от бруталните убийства не по-малка наслада, отколкото от изнасилване.

В главата на Джим звучеше изтерзания глас на умиращия човек в комбито: „Лайза… Сюзи… Жена ми, дъщеря ми…“

Нямаше време да размисли, гневът му бе по-силен и от страха. Втурна се в караваната след убиеца, озовавайки се в задната част на шофьорската кабина. Заслепените му от слънцето очи не можеха толкова бързо да се приспособят към мрака в купето, но успя да различи откачения, който отиваше към задната част на караваната.

Обърна се и стреля. Куршумът откъсна парче от стенното шкафче и върху Джим се посипаха парчета гетинакс и димящ талашит.

Не знаеше къде са жената и детето. Страхуваше се да не ги нарани. Пушката не бе най-подходящото оръжие в този случай.

Убиецът отново стреля. Вторият куршум мина толкова близо до лицето на Джим, че остави след себе си гореща въздушна струя, която го опари по дясната страна като огнена целувка.

Той също стреля и разтърси тънките стени. Главорезът беше отхвърлен към кухненската мивка. Джим инстинктивно стреля отново, почти оглушал от изстрелите. Непознатият сякаш увисна във въздуха и политна към стената, която разделяше общото помещение от спалнята. После се свлече на пода.

Джим трескаво зареди отново пушката и мина покрай изтърбушения диван.

Знаеше, че врагът му е мъртъв, но не виждаше достатъчно добре, за да бъде сигурен в каквото и да било. И макар лъчите на пустинното слънце да проникваха през предното стъкло и отворените врати като жигове за мъчения, благодарение на плътно спуснатите завеси на страничните прозорци задната част на караваната бе изпълнена със сенки, обвити с тръпчива прозирна пушечна завеса от стрелбата.

Когато се добра до другия край на тясното помещение, Джим вече не се съмняваше, че сгърченият на пода мъж е мъртъв. Кървав човешки отпадък. Приживе отпадък, а сега мъртъв отпадък.

При вида на разкъсания, обезобразен труп го обзе гневно чувство за справедливост, което бе едновременно възбуждащо и плашещо. Искаше му се да бъде отвратен от стореното, макар убитият да бе заслужил смъртта си, но въпреки че му се гадеше от тази касапница, не се чувстваше виновен. Бе се сблъскал с въплъщение на злото. Негодниците заслужаваха много по-страшна съдба, отколкото онова, което им бе причинил; заслужаваха дълга, бавна смърт в големи мъчения и ужас. Чувстваше се като ангел отмъстител, дошъл да възцари правда и изпълнен с божествен гняв. Знаеше, че е близо до умопомрачението, че само лудите са безусловно сигурни в правотата дори на най-невероятните си постъпки, но не откриваше у себе си и капчица съмнение. Всъщност гневът му нарастваше все повече и повече, сякаш самият той бе Божие въплъщение, в което струеше апокалиптичният гняв на Всемогъщия.

Извърна се към затворената врата.

Майката и детето трябва да са там.

„Лайза… Сюзи…“

Още кой?

Престъпниците-социопати обикновено действаха поединично, но понякога действаха на двойки, като тези двамата. По-големи групи обаче бяха рядкост. Чарлс Мансън и „семейството“ му, разбира се. Имаше още примери. Не биваше да пренебрегва нищо — не и в свят, където най-модерните професори по философия учеха, че етиката винаги е ситуационно определена и всяка гледна точка е еднакво правдива и ценна, независимо от логиката или коефициента на омраза. Това бе свят, който раждаше чудовища, а този „звяр“ можеше да се окаже многоглава хидра.

Знаеше, че се изисква безкрайна предпазливост, но опияняващият справедлив гняв, който го изпълваше, пораждаше у него чувството за неуязвимост. Пристъпи към вратата на спалното помещение, отвори я с ритник и се вмъкна вътре; знаеше, че може и да го застрелят, но пет пари не даваше — вдигнал пушката, той бе готов да убива и да бъде убит.

Жената и детето бяха сами. Лежаха върху мръсното легло с омотани с лейкопласт глезени и китки. С лейкопласт на устните.

Жената — Лайза — бе на около тридесет, стройна и невероятно привлекателна блондинка. Но дъщерята — Сюзи — бе неизмеримо по-хубава от майка си, наистина неземно красива: около десетгодишна, с грейнали зелени очи, нежни черти и кожа, гладка като ципата на яйчена черупка. На Джим тя се стори като олицетворение на невинността, добрината и чистотата — сякаш ангел, захвърлен в помийна яма. Като я видя така увързана, със запушена уста сред мръсотията, яростта му пламна с нова сила.

По лицето на детето се стичаха сълзи и то се давеше през лейкопласта, залепен върху устните му, в глухи стонове на ужас. Майката не плачеше, макар очите й да бяха изпълнени с мъка и страх. Чувството й на отговорност към дъщеря й — и видимата ярост, но не като онази, обзела Джим — явно я крепяха да не изпадне в истерия.

Осъзна, че се страхуват от него. Смятаха, че е съюзник на онези, които ги бяха отвлекли.

Подпирайки пушката на вградения скрин, той рече:

— Всичко е наред. Вече се свърши. Убих ги. Убих и двамата.

Майката го зяпна невярващо с широко отворени очи.

Не я винеше, че се съмнява в него. Гласът му звучеше странно — беше изпълнен с ярост, пресекваше на всяка трета дума, трепереше, превръщаше се от шепот в яден крясък и после отново в шепот.

Огледа се за нещо, с което да ги освободи. На скрина имаше ролка лейкопласт и ножица.

Грабвайки ножицата, видя купчина порнографски видеокасети. Изведнъж забеляза, че стените и тавана на стаичката са облепени с неприлични снимки, късани от страниците на секс-списания, и едва не подскочи, като откри перверзната разлика — детска порнография. На снимките имаше и възрастни мъже, чиито лица винаги бяха скрити, но нямаше нито една възрастна жена, а само малки момичета и момчета, повечето от които на възрастта на Сюзи, много от тях дори по-малки, насилвани по всевъзможни начини.

Мъжете, които бе убил, щяха бързо да приключат с майката — щяха да я изнасилят и да я пребият, за да дадат пример на детето. После щяха да й прережат гърлото или да й пръснат черепа на същия самотен прашен път сред пустинята, захвърляйки тялото й за радост на гущерите, мравките и лешоядите. Всъщност им трябваше детето, за което следващите няколко месеца или години щяха да се превърнат в истински ад.

Гневът му прерасна в някакво чувство, далеч надхвърлящо яростта. Като черен нефт, който избликва от дъното на кладенец, в него се надигна ужасяваща тъмнина.

Беснееше при мисълта, че детето е видяло тези снимки и е било принудено да лежи в омърляните, вонящи чаршафи, заобиколено с неописуеми мръсотии. Обзе го налудничавото желание да грабне пушката и да изпразни още няколко патрона в телата на убитите.

Не я бяха докоснали. Слава Богу. Не бяха имали време.

Но стаята. О, Божичко, самият факт, че бе стояла в тази стая, бе насилие.

Целият трепереше.

Забеляза, че майката също трепери.

След миг осъзна, че тя се тресе не като него, от ярост, а от страх. Боеше се от него. Бе ужасена от него, много повече сега, отколкото в момента, когато го видя.

Радваше се, че наоколо няма огледало. Не би искал да види собственото си лице. Точно в този миг на него може би е изписано безумие.

Трябваше да се овладее.

— Всичко е наред — успокои я отново. — Дойдох да ви помогна.

Нетърпелив да ги освободи, питайки се как да разсее ужаса им, той се отпусна на колене пред леглото и преряза лейкопласта, увит около глезените на жената, а после рязко го дръпна. Преряза и лепенката на китките й, сетне остави жената да продължи сама.

Като освободи китките на Сюзи, тя обви отбранително ръце около себе си. Преряза лейкопласта и на глезените й, а тя го ритна и се сгърчи в мръсните завивки. Вместо да посегне към нея, той отстъпи назад.

Лайза отлепи лейкопласта от устните си, извади парцала и закашля задавено. Заговори с дрезгав глас, който бе едновременно тревожен и примирен:

— Мъжът ми, там в колата, мъжът ми!

Джим я погледна и нищо не каза, неспособен да изрече с думи такава ужасна новина пред детето.

Жената прочете истината в очите му и лицето й за миг се изкриви от безкрайна болка и мъка. Преглътна стона заради дъщеря си, а с него сякаш преглътна и скръбта.

Каза само:

— О, Боже!

И тежката загуба отекна във всяка една от тези думи.

— Можете ли да пренесете Сюзи?

Мислите й бяха при мъртвия й съпруг.

Той я попита отново:

— Можете ли да пренесете Сюзи?

Тя премигна учудено.

— Откъде знаете името й?

— Съпругът ви ми го каза.

— Но…

— Преди — рязко отвърна той, с което искаше да каже „преди да умре“, защото не искаше да й дава напразни надежди. — Можете ли да я изнесете оттук?

— Да, може би.

Можеше сам да пренесе момиченцето, но смяташе, че няма право да се докосва до него. Въпреки че бе ирационално и доста емоционално от негова страна, чувстваше, че за онова, което двамата мъже й бяха причинили — и което щяха да й причинят, стига да бяха имали възможност — по някакъв начин бяха отговорни всички мъже; една, макар и най-малка, частичка от вината, бе и негова.

В този миг единствено бащата на това дете имаше право да го докосне. А той бе мъртъв.

Джим се изправи и се отдалечи от леглото. Опря се на тясна вратичка на шкафа, която се отвори, когато той се отмести.

Хлипащото момиченце на леглото се дърпаше от майка си — то бе толкова травматизирано, че отначало не вярваше в добрите намерения дори на тези познати, обични ръце. После като че изведнъж разкъса оковите на ужаса и се хвърли в прегръдките на майка си. Лайза заговори тихо и успокоително на дъщеря си, като я прегръщаше силно и галеше косите й.

Климатичната инсталация бе престанала да работи още когато главорезите бяха спрели караваната и бяха отишли да разгледат катастрофиралото камаро. С всяка изминала секунда в спалнята ставаше по-горещо, а и вонеше. Миришеше на застояла бира, на пот, от тъмните морави петна на килима дъхаше на нещо, което може и да беше засъхнала кръв, и на какви ли още не смръдни, които Джим не смееше дори да се опита да разпознае.

— Хайде, да се махаме оттук.

На пръв поглед Лайза не беше силна жена, но повдигна дъщеря си без никакво видимо усилие, сякаш взе възглавница. Гушнала момиченцето, тя се запъти към вратата.

— Не й позволявайте да гледа наляво, като излезете — обади се Джим. — Единият труп е точно зад вратата. Не е приятна гледка.

Лайза кимна, очевидно благодарна за предупреждението.

Когато я последва през вратата, видя какво има в тясното шкафче, което се отвори, когато той се отмести от него — касети с домашни видеозаписи. На гърба им бяха залепени етикети, изписани печатно на ръка. Имена. Всички заглавия бяха имена. СИНДИ. ТИФАНИ. ДЖОУИ. СИСИ. ТОМИ. КЕВИН. На две от тях имаше надпис САЛИ. На три други пишеше УЕНДИ. Други имена. Може би общо към тридесет. Знаеше какво е това, но не искаше да повярва. Спомени за жестокости. Запечатани мигове на перверзия. Жертви.

Той сякаш потъна в горчивия мрак.

Последва Лайза през вратата навън, под блесналото слънце на пустинята.