Дийн Кунц
Студен огън (7)

2

Лайза бе застанала под златисто-белите слънчеви лъчи на отбивката на магистралата, точно зад караваната. Дъщеря й стоеше до нея, плътно притисната към майка си. Светлината ги ласкаеше — плъзгаше се на искрящи потоци по лененорусите им коси, подчертаваше цвета на очите им, както лампата на бижутерската витрина подсилва красотата на изумрудите, поставени върху кадифе, и придаваше на кожата им почти загадъчно сияние. Като ги гледаше човек, бе трудно да повярва, че светлината, която ги обгръща, не струи и вътре в самите тях, и че в живота им бе нахлула някаква тъмнина, която ги изпълваше, както нощта изпълва света след здрач.

Джим едва понасяше присъствието им. Всеки път, когато ги погледнеше, се сещаше за мъртвеца в комбито и душата му започваше да се гърчи от мъка, която бе не по-малко болезнена от най-силната физическа болка, която някога бе изпитвал.

С ключа, който откри на връзката за караваната, Джим отвори желязната стоика и свали мотоциклета. Беше модел FXRS, серийно производство за състезания, 1340 кубика, един карбуратор, две клапи, петстепенна предавателна кутия, която въртеше задното колело не посредством гресирана верига, а с назъбена лента. Беше карал и по-мощни, и по-лъскави машини. Тази беше обикновена, толкова семпла, колкото може да бъде един Харли. Но единственото, което искаше от мотоциклета, бе да се движи с висока скорост и да се управлява лесно; ако беше в добро състояние, FXRS-то щеше да му осигури и двете.

Докато го сваляше и го оглеждаше, Лайза се обади разтревожено:

— Не можем да се возим трима на това чудо.

— Не — отвърна той, — само аз ще се возя на него.

— Моля ви, не ни оставяйте сами.

— Някой ще спре да ви качи, преди да си тръгна.

Наближи някаква кола. Тримата пътници ги изгледаха глуповато, после шофьорът даде газ.

— Никой не спира — тъжно отбеляза Лайза.

— Все някой ще го направи. Ще почакам.

Тя помълча за миг, сетне каза:

— Не искам да се качвам в кола на непознати.

— Първо да видим кой ще спре.

Тя поклати отривисто глава.

— Ще разбера дали може да им се има доверие.

— Не… — гласът й секна. Поколеба се, но после се взе в ръце. — Не вярвам никому.

— По света има и добри хора. Всъщност повечето са добри. Във всеки случай, когато спрат, ще мога да преценя дали са свестни.

— Как? Как, по дяволите?

— Ще разбера.

Но не можеше да обясни как така, както не можеше да сподели откъде е разбрал, че двете с дъщеря й имат нужда от него, тук сред тази суха и изпръхнала пустош.

Яхна мотора и натисна стартера. Двигателят се включи веднага. Той го остави да пораооти, после го изключи.

Жената попита:

— Кой сте вие?

— Не мога да ви кажа.

— Защо?

— Защото е прекалено сензационно. Вестниците в цялата страна ще пишат за мен.

— Не разбирам.

— Ще разлепят снимката ми навсякъде. А аз държа да остана анонимен.

В задния край на мотоциклета бе закрепен малък багажник. Джим привърза пушката с колана си.

Гласът й лекичко трепереше и уязвимостта й го трогна до дъното на душата му:

— Дължим ви толкова много.

Той погледна нея, после Сюзи. Момиченцето бе прегърнало майка си с тъничката си ръчица. Очите му гледаха отнесено — явно мисълта му витаеше другаде. Държеше свободната си ръка пред устата си и гризеше кокалчетата; дори бе прехапала кожата и сама бе разкървавила ръката си.

Джим извърна очи и отново сведе поглед към мотоциклета.

— Не ми дължите нищо.

— Но вие спасихте…

— Не всички — бързо я прекъсна той. — Не всички, които трябваше да спася.

Далечното бръмчене на приближаваща кола привлече вниманието им. От водните миражи изплува черен джип, който се движеше бавно. Изскърцаха спирачки и той спря пред тях. На задната част на предния калник бяха нарисувани червени пламъци, а джантите и на двете колела бяха защитени с лъскави никелирани капаци. Два еднакви, широки ауспуха лъщяха под свирепото пустинно слънце като разтопен живак.

Шофьорът слезе. Беше на около тридесет години. Гъстата му черна коса бе сресана назад в къса опашчица и откриваше пълнобузестото му лице. Беше с дънки и бяла тениска, чиито ръкави бяха навити, за да се виждат татуировките на двата бицепса.

— Злополука ли? — попита той.

Джим се взря за миг в него, а после каза:

— Тези хора трябва да стигнат до най-близкия град.

Докато непознатият заобикаляше джипа, пътническата врата се отвори и отвътре излезе жена. Беше няколко години по-млада от спътника си, облечена в светлокафяви размъкнати панталонки, с бяло бюстие и бял шал на главата. Изпод него се разпиляваше немирна изрусена коса и обрамчваше лицето й, което бе толкова силно гримирано, че изглеждаше като реклама на продуктите на „Макс Фактор“. Освен това носеше какви ли не грозни бижута — на ушите й се люлееха и потракваха огромни сребърни обеци, на шията й висяха два гердана от стъклени мъниста в различни оттенъци на червеното, на всяка китка имаше по две гривни, и още часовник и четири пръстена. В горната част на бюста й отляво бе татуирана розово-синя пеперуда.

— Повреда в колата? — попита тя.

— Караваната е със спукана гума — отвърна Джим.

— Аз съм Франк — каза мъжът, без да престава да дъвче дъвката си. — А това е Върна. Ще ви помогна да оправите гумата.

Джим поклати глава.

— Караваната и без друго не бива да се кара. Вътре има труп.

— Труп?

— А ей там има още един — продължи Джим и посочи с ръка зад караваната.

Върна се облещи.

Франк престана да дъвче за малко, изгледа пушката на багажника на мотора, после отново обърна очи към Джим.

— Ти ли ги уби?

— А-ха. Защото бяха отвлекли жената и това дете.

Франк се втренчи в него за миг, сетне се извърна към Лайза и попита:

— Вярно ли е?

Тя кимна.

— Стига бе! — възкликна Върна.

Джим погледна Сюзи. Тя се намираше в друг свят и щеше да й е необходима лекарска намеса, за да се върне в този. Бе сигурен, че не чува и думичка от разговора им.

Странно, чувстваше се еднакво далеч оттук, както и детето. Продължаваше да потъва все по-дълбоко в мрака, който го изпълваше отвътре и не след дълго щеше да го погълне напълно. Обърна се към Франк:

— Тия, дето ги убих, пречукаха мъжа… бащата. Тялото му е в едно комби, на няколко километра оттук.

— По дяволите, кофти работа — заяви Франк.

Върна се притисна към него и потръпна.

— Искам да ги откарате колкото се може по-бързо до най-близкия град. Погрижете се за лекарска помощ. А после се обадете на щатските полицаи и ги пратете тук.

— Естествено — рече Франк.

Но Лайза се намеси:

— Чакайте… не… не мога…

Джим се доближи до нея и тя му пошепна:

— Изглеждат като… не мога… просто се страхувам…

Джим сложи ръка на рамото й и я погледна право в очите:

— Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. С Франк и Върна всичко е наред. Имате ли ми доверие?

— Да. Вече да. Разбира се.

— Тогава ми повярвайте. Можете да им се доверите.

— Но откъде знаете? — попита тя с пресеклив глас.

— Знам — натърти Джим.

Тя се взира в очите му още няколко секунди, после кимна и прошепна:

— Добре.

Останалото беше лесно. Най-покорно, сякаш бе упоена, Сюзи се остави да я качат на задната седалка. Майка й седна до нея и я прегърна. Когато Франк се настани зад волана, а Върна до него, Джим благодарно прие кутията безалкохолна бира, която му предложиха. После затвори вратата, наведе се през спуснатото стъкло и благодари на нея и на Франк.

— Няма да чакаш ченгетата тук, нали? — попита Франк.

— Не.

— Да знаеш, че не си загазил. Ти си тука героят.

— Знам. Обаче няма да ги чакам.

Франк кимна.

— Имаш си причини, предполагам. Ако искаш да кажем, че си бил плешив, с черни очи и си стопирал тир, пътуващ на изток?

— Не. Не лъжете заради мен.

— Както кажеш — съгласи се Франк.

— Не се тревожи. Ще се погрижим за тях — добави Върна.

— Знам — отговори Джим.

Изпи бирата и проследи с поглед черния джип, докато се изгуби от погледа му.

Качи се на мотоциклета, натисна стартера, включи на скорост, подаде малко газ, отпусна съединителя и пресече магистралата. Пресече и аварийното платно, спусна се по наклона и се насочи право на юг през огромната, негостолюбива Мохавска пустиня. Известно време кара с повече от сто километра в час, макар че нямаше обтегач, защото този модел не беше предвиден за високи скорости. Вятърът силно го брулеше, а очите му непрекъснато се пълнеха със сълзи, които той се опитваше да обясни с поривистите горещи вълни, които го блъскаха с все сила.

Странно, не обръщаше внимание на горещината. Всъщност дори не я усещаше. Потеше се, а му беше хладно.

Изгуби представа за времето. Може би бе минал вече час, когато осъзна, че е напуснал равнините и сега се движи сред голи хълмове с ръждив цвят. Намали скоростта. Пътят бе изпълнен с остри завои сред скалните масиви, но състезателният мотор бе точно за тази цел — окачването беше с пет сантиметра по-дълго отпред и отзад в сравнение със стандартния FXRS, имаше още добри пружини и амортисьори, а и два спирачни диска отпред, което означаваше, че ще може да вкарва машината в завоите като каскадьор.

След известно време вече не му беше хладно. Беше му студено.

Слънцето като че ли не грееше толкова силно, но той знаеше, че все още е рано следобед. Вътрешният мрак го поглъщаше.

Най-сетне спря в сянката на монолитна скала. Векове наред вятърът, слънцето и редките, но проливни дъждове бяха извайвали причудливи форми в нея и тя стърчеше сред пустинята като руините на старинен параклис, наполовина погребан в пясъците.

Подпря мотора на Стойката.

Седна на земята на сянка.

След миг се обърна на една страна. Присви колене. Обви ръце около гърдите си.

Не бе избързал със спирането нито миг. Тъмнината го погълна и той сякаш пропадна в пропаст от отчаяние.