Дийн Кунц
Студен огън (15)

5

С Холи ставаше нещо. Душата й се преобръщаше из основи. Все още не знаеше каква е промяната, не знаеше и какво значение ще има тя и колко по-различен човек ще бъде, когато приключи; засега просто чувстваше как най-дълбоките пластове на сърцето й и на съзнанието й се разместват.

И понеже в душата й бушуваше истинска буря, тя нямаше излишна енергия за външния свят и затова заедно със спътниците си покорно следваше обичайните мерки, които се взимаха след катастрофа.

Беше изумена от емоционалната, психологическа и практическа подкрепа, която бе изтъкана като мрежа около оцелелите от полет 246. Медицинското обслужване и гражданската отбрана в Дъбюк — които очевидно бяха подготвени за такива критични ситуации — реагираха бързо и ефикасно. Само минути след пристигането си на терминала, пътниците имаха на свое разположение психолози, мормонски свещеници, кюрета, пастори и един равин. Служителите затвориха просторно фоайе и ги настаниха в него; десет-дванадесет от телефонните линии на летището бяха предоставени изцяло на тях, а през цялото време наоколо имаше медицински сестри, които следяха за появата на симптоми на закъснял шок.

Служителите на „Юнайтид Еърлайнс“ проявиха изключително усърдие в настаняването на пътниците за през нощта и в уреждането на нови резервации, като се стараеха възможно най-бързо да свържат непострадалите с техните приятели и роднини, и да изкажат съболезнования за смъртта на близки. Те, изглежда, бяха не по-малко ужасени и съкрушени, потресени и виновни от факта, че подобно нещо е могло да се случи с един от техните самолети. Холи откри, че й се иска тя да успокои тях, да ги прегърне и да им каже, че дори и най-добре изработените и най-старателно поддържаните машини рано или късно се повреждат, защото човешкото знание не е идеално, а тъмните сили вилнеят необезпокоявани из света.

В тази тежка ситуация смелостта, достойнството и съчувствието бяха доказани по такъв неоспорим начин, че Холи се ужаси от предстоящата масова инвазия на медиите. Знаеше, че достойнството ще бъде една от първите жертви при нападението им. Съзнаваше, че колегите й просто си вършат работата. Само че онази част от репортерите, които вършеха работата си както трябва, не надвишаваше процента на опитните водопроводчици или на дърводелци, които всеки път съединяват касите на вратите безпогрешно. Разликата беше в това, че дебелокожото, неуместно или злонамерено отразяване на събитията може да злепостави хората, а в някои случаи да очерни невинните или дори да разруши напълно нечий авторитет, което е далеч по-страшно от запушена мивка.

На летището бяха дошли всевъзможни представители на пресата, телевизионни и радио журналисти, които скоро превзеха дори забранените за външни лица служебни помещения. Някои проявяваха разбиране към емоционалното и психическо състояние на оцелелите, но повече тормозеха служителите на авиокомпанията на тема „отговорност“ и „морални задължения“, или пък преследваха пътниците, за да изчоплят най-скритите им страхове и облекчението им от току-що загърбения ужас, за радост на зрителите, слушателите и читателите си. И макар че Холи имаше опит и умело ги отклоняваше, за петнадесет минути четирима различни репортери я нападнаха поне пет пъти с все същия въпрос: „Как се чувствахте?“ Какво си помислихте, като разбрахте, че самолетът може да се разбие при кацането? Как се чувствахте, знаейки, че ви очаква смърт? Как се почувствахте, като видяхте, че някои от спътниците ви са мъртви?

Най-после, притисната до един огромен прозорец, през който се виждаха пристигащите и отлитащите самолети, Холи избухна и се нахвърли върху един ентусиазиран, модно подстриган репортер на име Анлок от Си Ен Ен, който очевидно не проумяваше, че вниманието, което й оказва, не я ласкае.

— Питайте ме какво видях, питайте ме какво мисля — развика се тя. — Питайте ме кой, какво, къде, защо и как, но за Бога, не ме питайте как се чувствам, защото би трябвало да знаете как се чувствам, ако сте човек.

Анлок и операторът се опитаха да се отдръпнат от нея и да се нахвърлят върху друга жертва. Холи забеляза, че повечето хора в претъпканото помещение се бяха обърнали да разберат за какво е шумотевицата, но не й пукаше. Нямаше толкова лесно да остави Анлок да се измъкне. Последва го и продължи:

— Не ви трябват факти, искате само трагедии, хляб и зрелища, искате хората да разголват пред вас душите си, а после нагласявате думите им, променяте ги, изкривявате ги и през повечето време ги представяте погрешно, а това си е живо изнасилване, дявол да го вземе.

Осъзна, че пак я бе сграбчила същата ярост, която изпита преди малко, и че гневът й към Анлок не е и наполовина толкова силен, колкото гневът към Бога, колкото и безполезен да бе той. Просто репортерът бе по-удобна мишена от Всемогъщия, който можеше да се крие в някое тъмно кътче на рая Си. Бе й се сторило, че гневът й е утихнал: откритието, че същата мрачна ярост отново се надига в душата й, малко я изплаши.

Беше прехвърлила границата, беше излязла от контрол и пет пари не даваше… докато не разбра, че Си Ен Ен излъчва пряко. Хищническият пламък в очите на Анлок и ироничната му гримаса я наведоха на мисълта, че избликът й съвсем не го е слисал. Предоставяше му първокачествена трагедия и той не можеше да устои на изкушението да го използва, макар сам да бе обект на нападките. По-късно, разбира се, царствено ще извини поведението й пред зрителите, най-неискрено ще се престори, че я разбира и й съчувства за изживяната душевна травма, като по този начин ще се изкара безстрашен репортер и състрадателен човек.

Холи се вбеси на себе си, че е попаднала в клопката му, макар да знаеше, че в крайна сметка репортерът винаги печели, и обърна гръб на камерата. Докато се отдалечаваше, чу Анлок да казва:

— … напълно разбираемо, като се има предвид какво е преживяла горката жена…

Искаше й се да се върне и да го цапардоса. Да видим тогава това дали ще му хареса!

„Какво ти е, Торн? — питаше се тя. Никога не губиш самообладание. Не и до такава степен. Никога не се изпускаш, а сега напълно изгуби присъствие на духа.“

Опитвайки се да не обръща внимание на репортерите и да подтисне спонтанния си интерес към самоанализ, тя безуспешно се зае да търси Джим Айрънхарт. Не беше в групата, която докараха току-що от мястото на злополуката. Никой от служителите на „Юнайтид Еърлайнс“ не можеше да го открие в списъка на пътниците, което не изненада особено Холи.

Заключи, че още е на полето и помага на спасителните отряди с каквото може. Изгаряше от нетърпение да говори с него, но се налагаше да бъде търпелива.

И макар че някои журналисти се пазеха от нея след словесния побой, който нанесе на Анлок, тя знаеше как да манипулира сродните души. Отпиваше от пластмасовата чашка горчиво кафе — сякаш за да се успокои, й трябваше точно кофеин — обикаляше из залата и фоайето, разпитваше ги, без да им открива, че им е колежка, и така насъбра доста интересна информация. Между другото разбра, че вече са преброени над двеста оцелели, а смъртните случаи надали ще надхвърлят петдесет, което, като се има предвид разцепването на самолета и последвалия пожар, бе истинско чудо. Би трябвало да ликува при тези добри новини, защото това означаваше, че намесата на Джим бе помогнала на капитана да спаси много повече хора, отколкото съдбата бе предначертала; но вместо да прелива от радост, тя мислеше за онези, които все пак бяха загинали.

Освен това научи, че членовете на екипажа — всички бяха оцелели — се надявали да открият пътник, който много им помогнал, и го описали като „Джим Някой-си, нещо като двойник на Кевин Костнър със сини очи.“ И понеже първите представители на властите, които пристигнаха на местопроизшествието, също нямаха търпение да разговарят с Джим Някой-си, и журналистите бяха започнали да го търсят.

Полека-лека Холи разбра, че Джим няма да се появи. Ще изчезне, точно както прави винаги след своите акции. За тях той ще остане Джим.

Холи бе първият човек, присъствал на негова спасителна операция, на когото се бе представил с цялото си име. Тя се смръщи, питайки се защо ли бе избрал точно нея, за да й разкрие повече, отколкото пред всеки друг.

Пред вратата на дамската тоалетна срещна Кристин Дубровек, която й върна чантата и я попита за Стив Харкман, без изобщо да разбере, че това е мистериозният Джим, за когото всички наоколо разпитват.

— Трябваше да бъде в Чикаго тази вечер, независимо от всичко, и затова нае кола и вече замина — излъга я Холи.

— Исках отново да му благодаря — каза Кристин. — Но явно ще трябва да почакам, докато се приберем в Лос Анжелис. Той работи в една компания заедно с мъжа ми.

При първа възможност Холи се извини и се върна в залата, в единия ъгъл на която беше импровизиран център за оказване на спешна помощ. Искаше да стигне в Лос Айжелис още същата вечер, независимо от това колко полета трябва да смени. Но понеже Дъбюк се падаше малко встрани от центъра на Вселената, всички полети до Южна Калифорния, без значение до кое летище, вече бяха препълнени. В най-добрия случай можеше да отлети за Денвър утре сутринта и да хване самолет за Лос Анджелис на обяд.

Авиокомпанията й уреди престой за през нощта и в шест часа Холи се оказа сама насред чистата, но безлична стая в „най-добрия западен крайпътен мотел“. Е, може би не беше точно безлична, но в сегашното си състояние на духа Холи сигурно не би могла да оцени и апартамент в „Риц“

Обади се на родителите си във Филаделфия да им каже, че е жива и здрава, ако я бяха видели по телевизията или ако случайно прочетат в утрешния вестник името й сред списъка на оцелелите от полет 246. Слава Богу, те не бяха научили за смъртоносното й приключение, но все пак не пропуснаха да изпаднат в истерия. Изведнъж се оказа, че тя ги утешава, вместо те да я успокояват, което беше трогателно, защото показваше колко много я обичат.

— Изобщо не ме интересува колко е важен този материал, дето го правиш — заяви майка й. — Хващай първия автобус до вкъщи.

Но от това, че те я обичаха, настроението на Холи никак не се подобри.

Косата й беше сплъстена, а дрехите й воняха на дим, но тя отиде до близкия търговски център и си купи нови чорапи, бельо, дънки, бяла блуза и леко дънково якенце. Купи си и нови маратонки, защото не можеше да се отърси от подозрението, че петната по старите й са от кръв.

Като се върна в стаята си, взе най-дългия душ през живота си — сапунисваше се отново и отново, докато накрая цялото безплатно калъпче мотелски сапун се стопи. Още не се чувстваше достатъчно чиста, но като разбра най-после, че се опитва да измие нещо в душата си, спря крана.

Поръча да й донесат сандвич, салата и плодове, но не можа дори да ги погледне.

Известно време седя, вперила поглед в стената.

Не смееше да включи телевизора. Не искаше да рискува да попадне на новините за катастрофата на полет 246.

Ако можеше да се обади на Джим Айрънхарт, би го направила веднага. Щеше да звъни на всеки десет минути, час след час, докато той най-после се прибере у дома и вдигне слушалката. Но вече знаеше, че номерът му го няма в указателя.

Най-сетне слезе в заведението, седна на бара и си поръча бира — опасен ход за човек като нея, с трагична непоносимост към алкохол. Без да е хапнала нито залък, след една бутилка „Бек“ сигурно щеше да прекара остатъка от нощта в безсъзнание.

Някакъв търговски пътник от Омаха се опита да я заговори. Беше прехвърлил четиридесетте и изглеждаше доста симпатичен, но тя не искаше да го прелъстява. Обясни му колкото можеше по-човешки, че не си търси компания за през нощта.

— Нито пък аз — отвърна той. — Искам само да си поприказвам с някого.

Повярва му и интуицията й не я подведе. Поседяха няколко часа на бара, бъбрейки за филми и телевизионни предавания, за комици и певци, за храна и за времето, но за политика, самолетни катастрофи и световни проблеми и дума не обелваха. За своя най-голяма изненада, Холи изпи три бири и се чувстваше съвсем леко замаяна.

— Хауи — съвсем сериозно му каза тя на тръгване — цял живот ще съм ти благодарна.

Върна се в стаята си, разсъблече се, пъхна се в завивките и още докато слагаше глава на възглавницата, усети как клепачите й натежават. Докато се увиваше в одеялото, за да се предпази от студа, който лъхаше от климатика, промърмори завалено, но не от бирата, а от изтощение:

— Сгушена в пашкула, скоро ще съм пеперуда.

Питайки се това пък откъде й хрумна и какво иска да каже с него, заспа.

Вуу, вуу, вуу, вуу, вуу…

Пак е в стаята с каменни стени, но сънят е по-различен от преди. Първо, не е сляпа. В син свещник гори дебела жълта свещ и танцуващите й оранжеви пламъци осветяват каменни стени с тесни като амбразури прозорци, дървен под, въртяща се ос, която идва от тавана и изчезва през една дупка в долното помещение, и врата от трупи, обковани с железа. Неизвестно как знае, че се намира в горната стаичка на стара вятърна мелница и звукът — вуу, вуу, вуу — идва от гигантските й криле, а зад вратата се вият стълби надолу към самата мелница. Отначало стоеше права, но всичко мигновено се промени и тя изведнъж се намери на един не съвсем обикновен стол. Това е седалка в самолет, коланът е затегнат, а като обръща глава наляво, вижда, че до нея седи Джим Айрънхарт.

— Тая стара мелница няма да стигне до Чикаго — сериозно казва той.

И изглежда съвсем логично да летят в каменната постройка, понесена от четирите огромни дървени крила, както двигателите и витлата движат истинските самолети.

— Но все пак ще оцелеем, нали? — пита тя.

Пред очите й Джим изчезва и на негово място се появява десетгодишно момченце. Холи се диви на магията. После решава, че гъстата кестенява коса на хлапето и сините му очи подсказват, че това е Джим от друти времена. Ако съдим по либералните правила на сънищата, преобразяването съвсем не беше толкова вълшебно, и всъщност си беше съвсем логично.

— Ще оцелеем, ако не дойде той — казва момчето.

— Кой е „той“? — пита тя.

— Врагът.

Мелницата, в която се намират, сякаш откликва на последната дума и започва да се издува и свива, да пулсира като човешко тяло — точно като стената в мотелската й стая в Лагуна Хилс онази вечер се бе издула, изпълнена с нечие ужасяващо присъствие. Струва й се, че самите камъни дават живот на чудовищно лице и тяло.

— Ще умрем тук, всички ще умрем тук — прошепва момчето и сякаш едва ли не очаква с нетърпение чудовището, което се опитва да излезе от стената. ВУУУ!

Холи се стресна и се събуди, което през последните три вечери неизбежно се случваше по някое време. Но този път нищо не я последва в реалния свят, а и не беше така ужасена като преди. Уплашена, да. Но това не бе силен страх и повече приличаше на безпокойство, отколкото на истерия.

Но по-важното е, че се събуди с усещането за свооода. Веднага седна в леглото, облегна глава на таблата и скръсти ръце върху голите си гърди. Не трепереше нито от студ, нито от страх, а от въодушевление.

По-рано тази вечер, точно преди да пропадне в пропастта на съня, развързаният й от бирата език бе изрекъл една истина: „Сгушена в пашкула, скоро ще съм пеперуда.“ Сега знаеше какво означават тези думи и разбираше промените у себе си, започнали в мига, в който се сблъска с тайната на Айрънхарт, и за които бе започнала да се досеша едва в залата след катастрофата.

Никога повече няма да се върне в „Портланд Прес“.

Никога повече няма да работи във вестник.

Свършено е с кариерата й на репортер.

Ето защо на летището бе реагирала така пресилено на въпросите на репортера Анлок. Ненавиждаше го, но въпреки това някъде на подсъзнателно ниво я разяждаше чувство за вина, защото той преследваше важната новина, на която тя не обръщаше внимание, макар да бе част от нея. Тя бе репортер, трябваше да вземе интервюта от оцелелите си спътници и да се втурне в „Прес“ да пише статията. Само че подобни желания и през ум не й минаваха, затова от грубата тъкан на подсъзнателното си самопрезрение тя скрои костюм на яростта с огромни рамене и широки ревери; после се намъкна в него и започна да се перчи и да се пени пред камерата на Си Ен Ен, и всичко това бе просто отчаяният й опит да отрече, че вече пет пари не дава за журналистиката и се кани да зареже кариерата и призванието, на което някога бе смятала, че се отдава за цял живот.

Стана от леглото и закрачи из стаята, прекалено развълнувана да стои на едно място.

Свършено е с репортерската й кариера.

Свършено е.

Свободна е. Като дете на безвластно работническо семейство цял живот бе изпитвала необходимостта да се чувства важна, желана, да бъде в кухнята на нещата. Като умно дете, което после порасна и стана още по-умна жена, се бе озадачавала от видимото безредие, което цареше в живота, и се чувстваше задължена да обясни събитията колкото се може по-добре с несъвършените инструменти на журналистиката. По ирония на съдбата двойният стремеж да не бъде отхвърлена и да открие обяснението — който я бе подтиквал да работи по седемдесет-осемдесет часа седмично, откак се помнеше — я бе оставил без корени, без нито една любов, без деца, без истински приятели и с все същите отговори на трудните житейски въпроси, с които бе поела по този път. Изведнъж се бе освободила от тези натрапчиви стремежи и вече не я бе грижа дали ще принадлежи на този или на онзи елитен клуб и не си даваше зор да обяснява човешкото поведение.

Бе си мислила, че мрази журналистиката. Не беше така. Не мразеше нея, а собствения си неуспех на това поприще; бе се провалила, защото това никога не е било професия за нея.

За да разбере себе си и да разчупи оковите на навика, не й трябваше друго, освен да срещне мъж, който умее да прави чудеса, както и да оцелее след ужасна, трагична самолетна катастрофа.

— Каква гъвкава жена си ти, Торн — присмя се тя на глас на себе си. — Толкова си прозорлива.

Но, за Бога, ако срещата с Джим Айрънхарт и катастрофата не я бяха накарали да проумее, то сто процента щеше да разбере за какво става дума в мига, в който Jiminy Cricket позвъни на вратата и й изпее песничката за разликата между мъдрите и глупавите решения в живота.

Разсмя се. Дръпна одеялото от леглото, уви го около голото си тяло, после седна на единия фотьойл, подви крака под себе си и се разсмя така, както не се бе смяла, откакто бе престанала да бъде щурава тийнейджърка.

А ето откъде започва проблемът — никога не е била щурава. Беше сериозна тийнейджърка, изцяло отдадена на актуалните събития, и се тревожеше от избухване на Трета световна война, защото й бяха внушили, че ще загине в ядрен холокост още преди да завърши гимназия; страхуваше се от пренаселването на Земята, защото й бяха внушили, че до 1990 година гладът ще унищожи милиард и половина и световното население ще намалее наполовина, намалявайки с една десета дори жителите на Съединените щати; измъчваше се от мисълта, че от замърсяването на природата планетата драстично ще се охлади и тя самата ще доживее поредния ледников период!!!, което беше сензационна новина в края на седемдесетте, след което последва страхът от парниковия ефект и затоплянето на планетата. Като беше млада, се бе тревожила прекалено много, а се бе веселила прекалено малко. Беше изгубила всякаква перспектива в живота и се бе оставила сензационните новини — кои свързани с истински проблеми, кои изцяло подправени — да я изцедят морално.

Сега се смееше като дете. Докато влязат в пубертета и хормоните им ги запратят в съвсем нов свят, децата знаят, че животът е страшен, да, тъмен и странен, но знаят освен това, че е и глупав, че е изпълнено с приключения пътешествие в неизвестна посока по дългия път на времето, който води в далечна и чудна страна.

Холи Торн, която изведнъж хареса и името си, разбра накъде и защо се е запътила.

Знаеше какво се надява да получи от Джим Айрънхарт — и то не гореща новина, журналистически аколади и наградата „Пулицър“. Искаше нещо по-хубаво, по-трайно и по-пълноценно и нямаше търпение да се изправи пред Джим с молбата си.

Смешното беше, че ако той се съгласи да й даде желаното, тя може би ще получи нещо повече от въодушевление, радост и смислен живот. Знаеше, че може би я очакват и опасности. Ако получи от него онова, което иска, след година, а може би след месец или още другата седмица, да бъде мъртва. Но поне за миг тя се отдаде на мисли за бъдещото си щастие и не позволи на страха от преждевременна смърт и безкраен мрак да почерни радостта й.