Дийн Кунц
Студен огън (19)

3

Джим спря на обширната алея между къщата и хамбара и слезе от форда. Трябваше да излезе навън, защото до болка познатите места го разстроиха повече, отколкото очакваше — стомахът му се сви на ледено кълбо, страните му пламнаха. Въпреки хладната струя, която духаше от командното табло, въздухът в колата му се струваше прекалено топъл и застоял, толкова беден на кислород, че не можеше да диша. Като слезе от колата, пое дълбоко свежия летен въздух и се опита да запази самообладание.

Празните прозорци на къщата не го вълнуваха. При вида й го изпълваше сладка меланхолия, която с течение на времето можеше да прерасне в силна тъга или дори в отчаяние. Но засега дишането му не се учестяваше, като я гледаше, а като извърнеше очи, не го изпълваше властен порив отново да я потърси с поглед.

Хамбарът също не му оказваше кой знае какво емоционално въздействие, но мелницата беше друго нещо. Когато погледът му се насочи към конусовидната варовикова постройка на отсрещния бряг на езерцето, се почувства така, сякаш самият той се превръщаше в камък, подобно на нещастните жертви на митологичната Медуза, които се вкаменявали, като видели как змиите се увиват около лицето й.

Бе чел за горгоната преди години. В една от книгите на госпожа Глин. В годините, когато с цялото си сърце желаеше да види и той ужасната жена и да се превърне в безчувствен къс скала…

— Джим? — извика Холи от другата страна на колата. — Какво става?

Таваните на помещенията бяха толкова високи — тези на първия етаж бяха дори още по-високи, — че постройката бе фактически с височината на четириетажна сграда. Но на Джим в този миг тя изглеждаше далеч по-огромна, като внушителна двадесететажна кула. Някога белите каменни зидове сега бяха потъмнели от цял век прахоляци. По грубата каменна фасада се виеше бръшлян, чиито корени смучеха сокове от езерцето. И понеже нямаше кой да се грижи за поддръжката, растението вече бе покрило половината стена и изцяло бе закрило тесния прозорец до дървената врата. Дървените крила, изглежда, бяха изгнили. Всяко от тях бе с дължина десет метра, тоест цялата конструкция заемаше двадесет метра в диаметър, а на ширина всяко крило бе по метър и половина и се състоеше от три реда лопатки. Откакто бе идвал тук за последен път, много от тях се бяха изпочупили или направо бяха изпопадали. Заключените от времето крила не бяха застинали във формата на кръст, а образуваха буквата X. Даже и посред бял ден мелницата поразително му заприлича на заплашително чудовищно плашило, което се опитва да докосне небето с кокалестите си ръце.

— Джим? — Холи го докосна по рамото.

Подскочи, сякаш в първия миг не я позна. Всъщност като сведе поглед към нея, за миг очите му уловиха и едно отдавна зарито с пръст лице — лицето на…

Но мигът на унес отлетя. Пак си беше само Холи и в личността й вече не се преплиташе и другото присъствие, както снощи.

— Какво става? — отново попита тя.

— Добре съм, всичко е наред, просто… спомени.

Беше й благодарен, че отклони вниманието му от мелницата.

— Беше ли щастлив с баба си и дядо си?

— Лина и Хенри Айрънхарт. Страхотни хора. Те ме прибраха в дома си. Изстрадаха толкова много заради мен.

— Изстрадаха?

Той почувства, че думата е прекалено силна и се запита защо ли я използва.

— Жертваха, исках да кажа. Дребни неща, по какви ли не начини, но те се натрупват.

— Да приемеш в къщата си десетгодишно момченце не е лесно за всеки. Но ако не си имал претенции за хайвер и шампанско, не бих казала, че си им създавал много грижи.

— След случилото се с родителите ми бях… отнесен, в недобра форма, необщителен. Отделяха ми толкова време, обграждаха ме с любов, опитваха се да ме върнат… от ръба.

— Сега кой живее тук?

— Никой.

— Нали каза, че баба ти и дядо ти са починали преди пет години?

— Но не продадох къщата. Нямаше желаещи.

— Чия собственост е сега?

— Моя. Наследих я.

Тя се огледа наоколо с искрена почуда.

— Но тук е прекрасно. Ако някой полива ливадата, ако оплеви бурените, би било очарователно местенце. Защо да е толкова трудно да се продаде?

— Ами, от една страна, животът тук е адски тих и спокоен, а по-голямата част от поклонниците на идеите за връщане към природата, които мечтаят да живеят във ферма, всъщност имат предвид имение близо до богата кинопрограма, много книжарници, ресторанти и автомонтьори, които разбират от европейски коли и на които може да се разчита.

Тя се разсмя.

— Миличък, в теб се таи един забавен циник.

— Освен това, както и да го погледнеш, да си изкарваш прехраната на такова място е пълна съсипия. В тая малка стара ферма, дето няма и четиристотин декара, не можеш да отглеждаш ни млечни крави, ни говеда — нито пък царевица. Баба и дядо имаха кокошки и продаваха яйцата. Освен това, благодарение на мекия климат, изкарваха по две реколти. Първите ягоди зрееха през февруари и после имаше чак до май. Това беше основният им доход — ягоди. Докарваха си и някой долар от царевица и домати — само че истински домати, а не като ония, гумените, дето ги продават на пазара.

Но Холи продължаваше да се възхищава. Оглеждаше се наоколо с ръце на кръста, сякаш възнамеряваше да купува имота.

— А няма ли други хора, които не се занимават със земеделие, а просто биха искали да живеят тук на спокойствие?

— Това не е богат окръг като Нюпорт Бийч или Бевърли Хилс, например. Местните жители нямат излишни пари за лукс. В най-добрия случай такъв имот може да се продаде на някой богат продуцент на филми от Лос Анджелис, който ще го купи заради земята, ще събори постройките, за да си вдигне палат, и после ще се хвали, че има убежище в долината Санта Инес; в днешно време е модерно човек да притежава подобно нещо.

Докато говореха, той ставаше все по-неспокоен. Беше едва три часът следобед. Но изведнъж изпита ужас от нощта.

Холи побутна с крак повехналите плевели, които бяха избуяли през многобройните пукнатини в асфалтовата алея.

— Трябва да се постегне, но всичко изглежда доста добре. Починали са преди пет години, значи? Но къщата и хамбарът имат приличен вид — сякаш са били боядисвани преди не повече от година-две.

— Боядисвани са.

— Поддържаш пазарния вид, а?

— Разбира се. Защо не?

Високите планини на запад щяха да погълнат слънцето по-скоро, отколкото океанът в Лагуна Нигел. В сравнение с крайбрежието, тук здрачът падаше по-рано, въпреки че се задържаше по-дълго. Джим взе да разучава с интерес удължаващите се пурпурни сенки, изпълнен със страх като героя на вампирски филм, който бърза към убежището, преди капакът на ковчега да е отхвръкнал.

„Какво ми става?“ — питаше се той.

— Мислиш ли, че някога може да ти се прииска да живееш тук?

— Никога! — отвърна той така рязко и импулсивно, че стресна не само Холи, но и себе си. Сякаш подвластен на някакво магнетично привличане, отново насочи поглед към мелницата. Изведнъж потръпна.

Усети върху себе си погледа на Холи.

— Джим — тихо подхвана тя, — какво се е случило тук? Какво, за Бога, е станало в тая мелница преди двадесет и пет години?

— Не зная — едва-едва отвърна той. Обърса лице с ръка. Дланта му бе топла, а страните — ледени. — Не си спомням да е ставало нищо особено, нищо необикновено. Тук си играех. Беше… хладно и тихо… приятно място. Нищо не се е случило. Нищо.

— Не — настояваше Холи. — Нещо се е случило.

 

 

Холи не го познаваше достатъчно отблизо, за да знае дали виенското колело на емоциите му, което се въртеше с бясна скорост, откак бяха отпътували от Ориндж Каунти, както и последните мигновени промени, са нещо обичайно за него. Докато пазаруваха в „Сентрал“, бе изплувал от мрачните мисли, които го бяха завладели, докато прекосяваха Санта Инес Маунтинс, и само дето не подскачаше от радост. После имението му се отрази като студен душ, а мелницата му подейства така, сякаш го хвърлиха в ледена пропаст.

Изглеждаше обзет от душевен смут и на нея й се искаше да надвие притесненията му по някакъв начин. Питаше се дали е постъпила разумно, като го накара да дойдат тук. Макар несполучилата журналистическа кариера да я бе научила да се втурва в центъра на развиващите се събития, и веднъж сграбчила мига, да не го изпуска. Но в тази ситуация от нея може би се изискваха повече внимание, въздържаност и предварително обмисляне.

Отново се качиха в колата и потеглиха по алеята между къщата и хамбара да заобиколят езерцето. Чакълестата пътека, която помнеше от снощи, бе достатъчно широка, за да могат конските файтони от една друга епоха да се движат безпрепятствено по нея. Така че фордът мина оттам съвсем спокойно и те спряха точно в подножието на мелницата.

Като слезе от колата, Холи се намери точно до една царевична нива. Насред изоставеното поле зад желязната ограда стърчаха само няколко прегорели стръка. Заобиколи колата, прекоси чакълестата алея и отиде при Джим, който бе застанал на брега на езерцето.

Цветът на водата преливаше от синьо в зелено и сиво и езерцето приличаше на плочка аспид. От време на време, когато водните кончета и другите насекоми се докосваха за миг до повърхността, водата леко се накъдряше. Ленивите подводни течения, които бяха прекалено слаби, за да предизвикат вълни, караха водата да потръпва едва доловимо покрай брега, където зелените бурени се вплитаха в пампасовите треви, подобни на бели пера.

— Още ли не си спомняш какво видя в съня си?

— Не. И без това вероятно няма значение. Не всичко в един сън е важно.

Толкова тихо, че сякаш говореше на себе си, Джим отвърна:

— Било е важно.

Никакво движение не размътваше водата, но тя не беше нито тинеста, нито прозрачна. Според Холи се виждаше на не повече от метър под повърхността. Ако в средата е двадесет метра дълбоко, както твърдеше Джим, значи има достатъчно пространство, където наистина може да крие нещо.

— Хайде да погледнем в мелницата — предложи тя.

Джим извади единия фенер от колата и му постави батерии.

— Дори и през деня е тъмничко.

Вратата водеше към малко антре, прилепено към конусовидната основна част на постройката, което много приличаше на вход към иглу. Не беше заключена, но дървото се бе разкривило, а пантите — ръждясали. За миг не поддаде на натиска, но после се отметна навътре и проскърца остро, сякаш всеки миг ще се разхвърчи на трески.

Малкото антре със заоблен свод водеше към основното помещение на мелницата, широко около десет метра в диаметър. Четири прозореца, разположени на равни разстояния един от друг, процеждаха слънчевите лъчи през зацапаните си стъкла, без да пропускат лятно-жълтата им яркост, подчертавайки зиморничавата сивота, която съвсем не разсейваше мрачната атмосфера. Огромният фенер в ръката на Джим осветяваше потъналия в прах и паяжини механизъм и дори машинното отделение на атомна подводница надали би учудило Холи повече. Той принадлежеше към тромавата техника на вече отминал век — огромни дървени предавки и зъбци, спирачни колела, воденични камъни, скрипци, стари разкапани въжета — и бе толкова грамаден и сложен, че не само наподобяваше творенията на човешки същества, живели в други времена, но дори сякаш бе създаден от друг, по-слабо развит биологичен вид.

Джим бе отраснал около вятърни мелници и знаеше името на всяка част. Насочваше фенера насам-натам и се опитваше да й обясни механизма на действие — говореше нещо за цилиндрични зъбни колела, за различните лостове и за горния и долния воденичен камък.

И въпреки че докато седяха отвън, мелницата извикваше у него страх, настроението му започна да се променя, като влязоха вътре. За най-голяма изненада на Холи, като започна да й обяснява как работи мелницата, бе изпълнен с почти същото въодушевление, което го бе завладяло, докато пазаруваха в магазина в Свенборг. Радваше се, че знае, и се опитваше да се поизфука — като хлапе, което е щастливо, че може да се прояви с онова, което е прочело в библиотеката, докато другите деца са играли навън бейзбол.

Джим се извърна към каменното стълбище отляво и без никакво колебание се заизкачва нагоре, подпирайки се леко на облата стена. На лицето му играеше едва доловима усмивка, сякаш в този миг го изпълваха приятни спомени.

Докато го следваше с неохота към помещението, което той наричаше „горната стая“, озадачена от променливото му настроение, Холи се опитваше да си обясни как може мелницата хем да го плаши, хем да му доставя удоволствие. С това място не я свързваха никакви хубави спомени, а само страшните образи от съня, които изплуваха пред очите й, докато се изкачваше нагоре след Джим. Благодарение на съня тесните извити стълби й бяха познати, макар да се качваше по тях за първи път — а това бе доста странно чувство, далеч по-зловещо от едно най-обикновено deja vu^[1].

Насред стълбището спря до прозореца да погледне към езерцето. Прозорецът бе потънал в прах. Изтри едното крило с длан и се взря надолу към водата. За миг й се стори, че вижда нещо странно под спокойната повърхност, но после разбра, че това е сянката на облак, който плува в небето.

— Какво беше? — пламнал от момчешко любопитство попита Джим. Беше спрял няколко стъпала по-нагоре.

— Нищо. Сянка.

Изкачиха се в горната стая, която не беше нищо забележително — три-четири метра в диаметър, почти пет метра висока в най-издигнатата си част. Каменната стена се извиваше и сякаш се вливаше сама в себе си, а нагоре продължаваше в куполовиден таван — като че се намираха в издължения нос на космическа ракета. Каменните блокове не бяха прозрачни като в съня и в тях не танцуваха никакви кехлибарени отблясъци. От купола стърчеше горната част на чудатите машинарии, които задействаха огромните крила. Дебелата ос изчезваше в една дупка в центъра на пода.

Холи си припомни как стояха долу и гледаха през разбития таван разположения на много нива механизъм, и плахо огледа пода. Като че ли не беше прогнил. Дъските и гредите под тях изглеждаха достатъчно здрави.

— Колко много прах — рече Джим, докато се разхождаха из стаята и стъпките им вдигаха облаци прахоляк.

— И паяци — допълни Холи.

Сбърчила нос от погнуса, тя заразглежда люспите на изсмуканите до шушка насекоми, които висяха в огромните паяжини, обвиващи отдавна замрелия механизъм над главите им. Не се страхуваше от паяци, но не ги и обичаше.

— Трябва да изчистим, преди да се настаним.

— Трябваше да донесем от града метла и някои други неша.

— В къщата има парцали. Ще ги донеса, а ти започни да разтоварваш колата.

— Къщата! — Хали бе завладяна от неописуемо въодушевление. — Като тръгвахме насам, не знаех, че имението е твое и никой друт не живее лук. Можем да занесем чувалите в къщата, да спим там и да идваме тук винаги, когато почувстваме необходимост.

— Чудесна мисъл, но не е толкова лесно. Тук ще се случи нещо, Холи; нещо, което ще отговори на въпросите ни или ще ни покаже пътя към отговорите. Усещам го. Зная го… ъ-ъ-ъ, точно както знам за ония неща. Но не можем да изберем кога ще получим прозрение. Така не става. Не можем да връчим на Бог — или на онзи, който се крие зад всичко това — един пропуск и да го помолим да ни доставя поредната порция разкрития в работно време. Трябва да седим тук и да бъдем търпеливи.

Тя въздъхна.

— Добре, щом…

Но я прекъсна камбанен звън.

В продължение на няколко секунди камбаните звъняха със сладките си сребърни гласове, без да кънтят или да ечат, и звукът бе приятно мелодичен. Беше толкова жизнерадостен, че би трябвало да звучи естествено на фона на умислената каменна грамада. Наведе Холи на тъжни Мисли — за греха, за наказанието и за изкуплението.

Още докато се извръщаше да види откъде идва, звъненето престана. Но преди да успее да попита Джим какво е това, то пак започна.

Този път разбра защо го свързва с религията. Точно така звъняха камбаните, които дяконите биеха по време на литургия. Сладките звуци й припомниха мириса на нард и миро от студентските години, когато й се въртеше идеята да се покръсти в католическата вяра.

Камбаните отново замлъкнаха.

Обърна се към Джим, който бе ухилен до уши.

— Какво е това? — попита тя.

— Не са камбани — каза той, а в този миг звъненето заглъхна.

После зазвъняха за четвърти път, а той се почуди за миг и най-сетне й отговори:

— Камъните звънят, бях забравил това явление.

— Пеещи камъни? — изумено повтори тя.

При следващите две иззвънявания тя обиколи стаята, накланяйки глава ту насам, ту натам, докато най-сетне започна да й се струва, че мелодията наистина идва от зидарията, че извира не от някое определено място, а едновременно от всеки камък в кръглата стена, и никъде не звучи по-силно.

Рече си, че камъкът не може да пее, със сигурност не и с такъв нежен глас. Вятърната мелница бе необичайна постройка и може би имаше странна акустика. Може би на определено място в най-затънтения ъгъл на първия етаж звънят камбанки, а после, благодарение на странната акустика, звукът се пренася с еднаква сила по стените на всеки етаж. Това обяснение беше по-логично от идеята за магически, пеещ камък.

Опря ръка в стената.

Варовикът беше хладен. Почувства слабите вибрации.

Камбаните замлъкнаха.

Трептенето в стената замря.

Зачакаха.

Като стана ясно, че няма пак да забият, Холи попита:

— Кога преди си ги чувал?

— Като бях на десет години.

— А после какво се случваше, те какво означават?

— Не зная.

— Но ти каза, че ги помниш.

Очите му грееха от възторг.

— А-ха. Помня звъна. Но не помня нито откъде идва, нито какво следва. Само че си мисля… че това е добър знак, Холи. — Гласът му звучеше почти прехласнато. — Означава, че ще се случи нещо много хубаво, нещо… чудесно.

Холи се раздразни. Въпреки мистичната страна на човекоспасителните мисии на Джим — и въпреки собствените си паранормални сънища и съществата от тях — бе дошла във фермата с надеждата да намери логично обяснение на случилото се досега. Представа си нямаше какво може да е това обяснение. Но се осланяше на вярата си в научния метод. Старателното изследване, подкрепено с внимателен размисъл, използването на дедуктивни или индуктивни разсъждения според случая, трябва да доведе до решението на задачата. Но в настоящия миг логиката съвсем не бе на място. Тревожеше я склонността на Джим към мистицизъм, макар че не можеше да отрече, че с всичките си приказки за Бог той се бе отдал на ирационалното от самото начало и не се стараеше да го прикрие.

— Но, Джим, как си могъл да забравиш нещо толкова чудато, както и всичко останало, което някога ти се е случвало на това място?

— Не мисля, че просто съм забравил. Смятам, че съм бил принуден да забравя.

— От кого?

— От онзи или онова, което накара камъните пак да запеят и което се крие зад всички неотдавнашни събития. — Той се запъти към отворената врата. — Хайде, давай да изчистим и да се настаняваме. Искаме да сме готови за онова, което ще се случи, каквото и да е то.

Тя го последва до стълбите, но спря и го проследи с поглед как прескача по две стъпала наведнъж, като дете, очаровано от предстоящите приключения. Всичките му опасения по отношение на мелницата и страхът му от Врага се бяха изпарили като капчици вода върху гореща печка. Виенското колело се бе завъртяло още по-нависоко.

Холи усети нечие присъствие над себе си и вдигна очи. Над вратата бе увиснала огромна паяжина, точно в извивката, където стената се сливаше с тавана. Огромен паяк, чието тяло бе голямо колкото нокътя й, а вретеновидните му крачка бяха колкото малкото й пръстче, мазен като бучка восък и с тъмния цвят на капка кръв, изсмукваше лакомо бледото треперещо телце на впримчената нощна пеперуда.