Дийн Кунц
Студен огън (4)

4

Холи чакаше Джим Айрънхарт в училищния коридор пред мъжката тоалетна. Най-сетне всички деца и учители си бяха отишли у дома. Сградата беше тиха и само от време на време се чуваше приглушеното жужене на електрическата полировъчна машина на чистача, който лъскаше виниловите плочки горе на втория етаж. Въздухът беше пропит със слабото ухание на тебеширен прах, лепило и дъхащ на смола препарат за дезинфекция.

Вън на улицата полицаите сигурно още се въртяха около работниците от пътнопомощната компания, които изправяха падналия камион, за да могат да го извлекат. Шофьорът бил пиян. В момента се намираше в болницата, където лекарите се занимаваха със счупения му крак, разкъсванията, драскотините и контузиите му.

Холи вече беше събрала почти всичко необходимо за един репортаж: произхода на момчето — Били Дженкинс, което едва не бе убито, фактите около случая, отзивите на очевидци, изявление от страна на полицията и неясните извинения на нетрезвия водач. Липсваше й само един елемент, но той бе най-важният — информация за Джим Айрънхарт, героя на цялото събитие. Читателите на вестника ще искат да узнаят всичко за него. Но единственото сведение, което би могла да им предостави в момента, бе името на човека и че е от Южна Калифорния.

Кафявият му куфар бе опрян на стената до нея и тя не го изпускаше от очи. Изпитваше желание да щракне закопчалките и да изследва съдържанието му, макар отначало да не знаеше защо. После осъзна, че е неестествено човек да се разхожда из жилищен квартал с куфар; репортерът е свикнал — ако не и природно обречен — да проявява любопитство към всичко необикновено.

Когато Айрънхарт излезе от тоалетната, Холи още се взираше в куфара. Тя трепна виновно, сякаш я бяха уловили да ровичка в съдържанието му.

— Как се чувствате? — попита.

— Добре. — Той куцаше. — Но вече ви казах — предпочитам да не давам интервю.

Бе сресал гъстата си кестенява коса и бе изчистил най-големите петна от белите си памучни панталони. Отново бе с две обувки, макар лявата да бе омачкана и скъсана на едно място.

— Няма да ви отнемам много време — рече тя.

— Определено — съгласи се той и се усмихна.

— Е, хайде сега, бъдете добро момче.

— Съжалявам, но и без друго от мен е излязло само безцветно копие на добро момче.

— Та вие току-шо спасихте живота на едно дете!

— Ако не броим това, съм скучен.

Нещо в личността му разколебаваше твърдението, че е безцветен, макар отначало Холи да не бе в състояние да определи точно причината за привличането, което изпитваше към него. Беше на около тридесет и пет години, метър и осемдесет висок, строен, но доста мускулест. И въпреки че беше достатъчно привлекателен, нямаше онзи външен вид, който би я навел на мисълта да го оприличи на филмова звезда. Очите му бяха красиви, наистина, но един мъж никога не я привличаше само с външността си, оше по-малко пък с една-единствена черта.

Той взе куфара и закуцука по коридора.

— Трябва да идете на лекар — каза журналистката, изравнявайки крачка с него.

— В най-лошия случай кракът е изкълчен.

— Все пак трябва да се превърже.

— Е, ще си купя бинт на летището или като си ида вкъщи.

Може би точно държанието му й се струваше толкова приятно. Говореше тихо, усмихваше се непринудено, почти като джентълмен от Юга, макар да нямаше акцент. Освен това се движеше с невероятна лекота, дори когато куцаше. Спомни си как движенията му й изглеждаха като в балет, когато с плавността на танцьор измъкна момченцето изпод колелата на фучащия пикап. Забележителната грация и вродената аристократичност бяха привлекателни черти у един мъж. Но нито едно от тези качества не можеше да я очарова. Имаше нещо друго. Нещо по-неуловимо.

Като стигнаха предния вход, тя рече:

— Ако наистина възнамерявате да се прибирате у дома, мога да ви откарам до летището.

— Благодаря. Много мило, но нямам нужда от автомобил.

Тя го последва на верандата.

— Пеша е ужасно далеч.

Той спря и се намръщи.

— О, да. Ами… не може да няма телефон наблизо. Ще извикам такси.

— Е хайде, хайде, няма защо да се страхувате от мен. Не съм сериен убиец. Нямам електрически трион в багажника.

Той втренчи за миг поглед в нея, а после се усмихна обезоръжаващо.

— Честно да ви кажа, приличате повече на човек, който предпочита да удря с тъп инструмент.

— Аз съм репортер. Ние използваме автоматични ножове. Но тази седмица не съм убила никого.

— А миналата?

— Двама. Но и двамата бяха търговски пътници.

— Това пак е човекоубийство.

— Но пък оправдано.

— Добре, приемам поканата ви.

Синята й тойота беше на отсрещния тротоар, през две места от паркираната кола, в която се беше ударил пияният шофьор. Влекачът вече теглеше разбития пикап надолу по хълма, а последният полицай тъкмо се качваше в патрулната кола. Няколко парченца закалено стъкло от изпотрошените прозорци на пикапа бяха останали тук-там по асфалта и сега блестяха под късното следобедно слънце.

Пресечка-две пътуваха мълчаливо.

После Холи попита:

— Приятели ли имате в Портланд?

— Да. От колежа.

— При тях ли бяхте на гости?

— А-ха.

— Те нямаха ли възможност да ви откарат до летището?

— Ако полетът беше сутринта, щяха да ме закарат, но този следобед и двамата бяха на работа.

— А-а — отвърна тя и каза нещо за разкошните кичури жълти рози, нависнали по лозата, която се увиваше по железните пречки на оградата на една къща, покрай която минаваха; попита го дали знае, че Портланд се нарича Градът на розите, на което той отвърна утвърдително. Помълчаха още малко и Холи се върна към истинската тема:

— Та телефонът им не работеше, а?

— Извинете?

— На приятелите ви. — Тя сви рамене. — Просто се чудех защо не сте извикали такси от дома им.

— Смятах да ида пеш.

— До летището?

— Тогава глезенът ми беше наред.

— Пак е много далече.

— О, аз съм луд на тема добра форма.

— Ужасно много ходене е — особено пък когато човек носи куфар.

— Той не е толкова тежък. Като тренирам, обикновено си слагам тежести на ръцете, за да натоварвам горната част на тялото.

— Аз самата ходя много пеша — отбеляза Холи и спря на светофара. — По-рано тичах всяка сутрин, но започнаха да ме болят коленете.

— И с мен се случи същото, та затова минах на ходене. Сърцето се натоварва пак толкова, ако човек се движи достатъчно енергично.

Холи караше бавно, за да проточи разговора, и няколко километра говориха за добрата физическа форма и обезмаслените храни. В крайна сметка той каза нещо, което й позволи да попита — съвсем естествено — за имената на приятелите му в Портланд.

— Не — отвърна той.

— Не какво?

— Не, няма да ви дам имената им. Те са мили хора, които не обичат да бъдат обезпокоявани и не искам да им досаждат.

— Никой досега не ме е наричал досадница.

— Без да се обиждате, госпожице Торн, просто не бих искал имената им да се появят във вестника и да им се разстройва животът.

— Много хора обичат да виждат имената си във вестника.

— А много други не обичат.

— Може би ще им бъде приятно да поговорят за своя приятел — големия герой.

— Съжалявам — приветливо отвърна той и се усмихна.

Холи започваше да разбира с какво толкова я привлича — непоклатимата му самоувереност бе неустоима. Понеже беше работила две години в Лос Анджелис, Холи познаваше много мъже, които си даваха вид на небрежни калифорнийци — всеки от тях се изживяваше като въплъщение на самообладанието, като господин Спокойствие — опри се на моето рамо, скъпа, не може нищо светът да ни направи; ние сме по-силни от съдбата — но никой от тях не притежаваше наистина хладнокръвието и непоклатимото спокойствие, за което претендираха. Само че гардеробът a la Брус Уилис, идеалният тен и заученото безразличие не правеха сами по себе си Брус Унлис. Самообладанието може да се натрупа с опита, но истинската самоувереност е нещо, с което или се раждаш, или се научаваш да имитираш — а имитацията никога не може да заблуди наблюдателното око. Тъй или иначе Джим Айрънхарт се бе родил с достатъчно самообладание, та ако бъде то разделено по равно между всички мъже на Роуд Айлънд, да се навъди цял щат хладнокръвни, непоклатими типове. Той се справяше с фучащите камиони и репортерските въпроси с една и съща невъзмутимост. Дори самото му присъствие по особен начин отморяваше и изпълваше с увереност.

— Интересно име имате — отбеляза Холи.

— Джим ли? — пошегува се той.

— Айрънхарт^[1]. Звучи като индианско.

— Не бих имал нищо против малко индианска кръв, която да ме направи не толкова скучен, малко по-екзотичен и тайнствен. Само че това е просто поамериканчената версия на немското име — Айзенхерц.

Като излязоха на източнопортландската магистрала, вече съвсем близо до отклонението към Килинпсуърд стрийт, мисълта да го остави на терминала вече се струпаше на Холи безкрайно неприятна. Като репортер, тя искаше да чуе отговора на още много свои въпроси. И което е по-важно, като жена бе много по-заинтригувана от него, отколкото от който и да е било друг мъж от години наред. Набързо прехвърли наум възможността да хване по-заобиколен път към летището — той не познаваше града и измамата можеше да остане незабелязана. После обаче видя, че по магистралата вече имаше табели за отклонението към летище Портланд — дори и да не ги бе прочел, нямаше как да не забележи непрекъснатото въздушно движение в тъмносиния хоризонт на изток.

— С какво се занимавате там, в Калифорния?

— Радвам се на живота.

— Искам да кажа — какво работите?

— Вие как мислите?

— Ами… едно е сигурно — не сте библиотекар.

— Защо го казвате?

— Около вас витае някаква загадъчност.

— А библиотекарите не могат ли да бъдат загадъчни?

— Досега не съм срещала такъв. — С безкрайно нежелание тя насочи колата към входа на терминала. — Може да сте някакво ченге.

— Кое ви кара да мислите така?

— Истински добрите ченгета са хладнокръвни, невъзмутими.

— Брей, аз се смятам за топъл човек, открит и приятен в компания. Мислите ли, че съм невъзмутим?

Движението по отклонението за летището бе средно натоварено. Холи се остави то да я забави още повече.

— Искам да кажа, че сте много уверен.

— Откога сте репортер?

— От дванадесет години.

— И все в Портланд?

— Не. Тук съм от година.

— А преди къде работехте?

— Чикаго… Лос Анджелис… Сиатъл.

— Обичате ли журналистиката?

Осъзнавайки, че е загубила контрола над разговора, Холи отговори:

— Това да не е игра на питанки?

— О — отвърна той, явно развеселен, — аз пък си мислех, че е точно това.

Непробиваемата стена, която бе издигнал около себе си, я вбесяваше, а упорството му я дразнеше. Не бе свикнала да й кършат волята. Но поне доколкото тя можеше да съди, у него нямаше и капка коварство, нито пък притежаваше особена дарба да лъже — просто бе твърдо решен да не казва нищо за себе си. Като репортер, чиито съмнения дали журналистът има право да се бърка в живота на хората нарастват непрекъснато, Холи уважаваше сдържаността му. Погледна го и не й оставаше друго, освен да се засмее.

— Бива си ви.

— И вас.

Спирайки до бордюра пред входа към терминала, тя добави:

— Не, ако ме биваше, досега трябваше поне да съм разбрала какво, по дяволите, работите.

Усмивката му беше очарователна. И тези очи.

— Не съм казвал, че ви бива колкото мен — просто казах, че си ви бива.

Той слезе и издърпа куфара от задната седалка, а после се върна до отворената предна врата:

— Вижте, просто се оказах на подходящото място в подходящия момент. Беше чиста случайност, че успях да спася момчето. Няма да е честно целият ми живот да се обърне надолу с главата, само защото съм извършил едно добро дело.

— Не, няма да бъде честно.

— Благодаря — отдъхна си той.

— Но все пак съм длъжна да ви кажа — скромността ви е очарователна.

Той я изгледа продължително, сякаш я приковаваше с невероятните си сини очи.

— И вие също, госпожице Торн.

После затвори вратата, обърна се и влезе в сградата на летището.

Последните две реплики продължаваха да й се въртят в ума:

„Скромността ви е очарователна.“

„И вие също, госпожице Торн.“

Холи гледаше втренчено вратата, зад която бе изчезнал, и й се струваше, че е бил прекалено прекрасен, за да е истински — сякаш бе качила на стоп скитащ дух. Наоколо трептеше лека мараня, която процеждаше разноцветни прашинки от следобедното слънце и въздухът изглеждаше като позлатен — както екранът в стар филм за призраци, точно в мига след изчезването на привидението.

Стресна я силен хлопащ звук.

Обърна рязко глава и видя служител от охраната на летището, който тропаше по капака на колата. Като успя да привлече вниманието й, той й показа знака РАЗТОВАРВАНЕ НА БАГАЖ.

Питайки се колко ли време е стояла така, потънала в мисли за Джим Айрънхарт, Холи отпусна ръчната спирачка и включи на скорост. После се отдалечи от терминала.

„Скромността ви е очарователна.“

„И вие също, госпожице Торн.“

През целия път обратно към Портланд над нея витаеше чувството за нещо загадъчно; чувството, че през живота й е преминала изключително важна личност. Бе малко изненадана от откритието, че един мъж може толкова да я развълнува, и се чувстваше по момичешки смутена, та дори й беше малко глуповато. Същевременно се радваше на замечтаното си настроение и не й се искаше то да я напуска.

„И вие също, госпожице Торн.“