Холи седеше във форда и не отделяше поглед от старата вятърна мелница, едновременно уплашена и развълнувана. Вълнението я изненадваше. Може би летеше в облаците, защото за пръв път в живота си откриваше нещо, на което бе готова да се отдаде. Но не да се отдаде просто ей така. Докато не й омръзне. Бе готова да заложи главата си за онова, което можеше да излезе от Джим, ако бъде излекуван; за онова, което можеше да излезе от тях двамата.

Дори да й бе казал, че може да си върви, дори и да бе почувствала, че е искрен, нямаше да го изостави. Той бе нейното спасение. А тя неговото.

Мелницата се издигаше като стражник към пепеливото небе. Джим не се бе появил на вратата. Може би още не се бе събудил.

Тази тайна криеше в себе си още много тайни, но вече толкова много неща бяха болезнено ясни. Понякога се случваше той да не успее да спаси някого — например бащата на Сюзи Жаволски — защото всъщност не действаше по волята на непогрешим бог или извънземен пророк; водеха го собствените му феноменални, но несъвършени видения; той бе просто човек, особен, наистина, но все пак човек, а силите и на най-съвършените хора са ограничени. Очевидно му се струва, че по някакъв начин е изменил на родителите си. Смъртта им тежи на съвестта му и той се опитва да изкупи греха си, като спасява други хора. „Приличаше на баща ми, когото не успях да спася.“

Освен това вече беше ясно, че Врагът излиза на преден план само когато Джим спи — тъмната му половина, въплъщение на яростта му, го ужасяваше, и докато беше буден, той ожесточено я потискаше. В дома му в Лагуна Врагът бе изникнал в спалнята, докато Джим спеше и дори се задържа за малко след събуждането му, но когато срути тавана, се изпари като сън, продължил наяве, каквото всъщност беше. „Сънищата са врати“ — беше ги предупредил Приятелят, но в действителност предупреждението идваше от самия Джим. Сънищата наистина са врати, но не за зли извънземни чудовища, които покоряват съзнанието; сънищата са врати към подсъзнателното, и онова, което излиза през тях, е съвсем човешко.

Имаше още няколко късчета от мозайката. Просто не знаеше как да ги подреди.

Холи се ядосваше на себе си, че в понеделник, когато Джим най-после отвори вратата на дома си и я пусна в живота си, не му бе задала правилните въпроси. Тогава настояваше, че е просто инструмент, че самият той не притежава никаква сила. Прекалено бързо бе приела твърдението му за вярно. Трябваше да се разрови по-надълбоко, да задава по-конкретни въпроси. Прояви се като също толкова неопитен репортер, колкото Джим, когато Приятелят се появи за първи път.

Снощи се раздразни от готовността му да приема за чиста монета всичко, изречено от Приятеля. Сега разбираше, че е създал Приятеля по същите причини, които предизвикват у болните от шизофрения раздвоението на личността — необходимостта от друга личност, която да се справи със заобикалящия ги объркващ и плашещ свят. Сам и уплашен като дете, той е подирил убежище във фантазиите, сътворил е Приятеля — магическо същество, източник на утеха и надежда. Холи държеше Приятелят да дава логични обяснения, а Джим се съпротивляваше, защото любопитството й заплашваше илюзията, която бе за него жизненоважна.

По подобни причини не го бе разпитвала по-настоятелно в понеделник вечер. Той бе нейната жизненоважна мечта. Беше се появил в живота й като герой от сънищата, спасявайки Били Дженкинс по умопомрачително красив начин. Преди да го срещне, изобщо не бе и предполагала, че има нужда от човек като него. И вместо да се рови в душата му, както би постъпил всеки добър репортер, тя го остави да се представя за такъв, за какъвто иска да се представя, от страх да не го загуби.

Сега единствената й надежда бе да преследва истината докрай. Не могат да го излекуват, докато не разберат защо бе развил точно тази чудата фантазия и откъде, за Бога, бе добил свърхчовешките сили да я поддържа.

Холи седеше в колата, стискайки волана, готова да действа, само че и хабер си нямаше точно как. Явно няма към кого да се обърне за помощ. Нуждаеше се от информация, която можеше да изкопчи само от миналото или от подсъзнанието на Джим, но в момента и двете територии бяха еднакво недостъпни.

После като гръм я осени прозрението, че Джим вече й бе дал ключа към останалите тайни. Когато пристигнаха в Ню Свенборг, той я разходи из града, което тогава й се стори тактически ход с цел да се забави пристигането им във фермата. Но сега осъзнаваше, че в разходката са кодирани най-важните разкрития, които е правил досега. Всяко изпълнено с носталгия място бе ключ към миналото и към неразкритите мистерии, които, веднъж извадени на бял свят, ще й позволят да му помогне.

Той търсеше помощ. С част от съзнанието си си даваше сметка, че е болен, че е попаднал в капана на шизофренична фантазия, и искаше да се освободи. Холи се надяваше той да успее да потисне Врага, докато научат всичко необходимо. Тъмната част от съзнанието му не искаше тя да успее; успехът щеше да доведе до неговата смърт и за да се спаси, то щеше да я унищожи, стига да му се предостави възможност.

Ако с Джим ще живеят заедно отсега нататък, или както и да живеят, бъдещето започваше от миналото, а миналото бе скрито в Ню Свенборг.

Рязко завъртя волана надясно и се насочи към алеята, която излизаше на шосето… после спря. Отново погледна към мелницата.

Джим трябва да участва в собственото си изцеление. Не може да търси истината сама, а после да го накара да й повярва. Трябваше да се увери сам.

Обичаше го.

Страхуваше се от него.

По въпроса с любовта вече нищо не можеше да направи — тя бе станала част от нея, както кръвта, костите или сухожилията й. Но почти всеки страх може да бъде преодолян, ако се изправим срещу причинителя му.

Учудена от собствената си смелост, тя се върна по чакълестата пътека до вратата на мелницата. Натисна три пъти продължително клаксона, после още три пъти, почака малко, а после продължи да го надува.

Джим се появи на входа. Изникна в сивата утринна светлина и присви очи към нея.

Холи отвори вратата и слезе от колата.

— Събуди ли се?

— Приличам ли ти на сомнамбул? — попита той, сякаш я укоряваше. — Какво става?

— Искам да съм напълно сигурна, че си буден, ама съвсем буден.

Той спря на два метра от нея.

— Защо не отворим багажника, аз ще пъхна вътре глава, а ти ще натискаш клаксона две минути, без да спираш, просто за да сме сто процента сигурни? Холи, какво става?

— Трябва да поговорим. Качвай се.

Той се намръщи, заобиколи колата и се настани на дясната седалка.

Като се намести, попита:

— Няма да е много приятен разговор, а?

— Не.

Пред тях крилете на мелницата затрополиха. Бавно се завъртяха и заскърцаха, а на всички страни хвърчаха тресчици от изгнилите лопатки.

— Престани — обърна се тя към Джим, уплашена, че въртящите се криле са просто прелюдия към появата на Врага. — Зная, че не искаш да чуеш онова, което ще ти кажа, но не се опитвай нито да ме разсейваш, нито да ми пречиш.

Не отговори. Вперил смаян поглед в мелницата, той сякаш изобщо не я чуваше.

Крилата се завъртяха по-бързо.

— По дяволите, Джим!

Най-сетне я погледна, искрено изненадан от гнева, който се криеше под страха й.

— Какво?

Едно завъртане, още едно, още-едно-още-едно-още-едно, ощеедноощеедноощеедно. Въртеше се като дяволска въртележка на карнавала на прокълнатите.

— Мамка му!

Страхът на Холи нарастваше с въртенето на крилете. Включи колата на задна скорост, погледна през рамо и потегли с висока скорост покрай езерото.

— Къде отиваме? — попита той.

— Наблизо.

Тъй като мелницата се намираше в центъра на фантазиите му, на Холи й се стори добра идея да не я виждат, докато говорят. Обърна рязко колата, стигна до края на главната алея и паркира до шосето.

Свали стъклото, той също свали своето.

Изключи двигателя и се извърна към него. Въпреки всичко, което знаеше — или подозираше — за него, й се искаше да докосне лицето му, да приглади косата му, да го прегърне. Той събуждаше у нея майчински инстинкт, на който не бе и подозирала, че е способна, точно както извикваше и еротичен отклик и страст, каквито не бе изпитвала досега.

„Дааа — мислеше си тя, — очевидно провокира у теб склонност към самоубийство. Божке, Торн, тоя направо ти каза, че ще те убие!“

Но освен това бе казал, че я обича.

Защо поне едно нещо не е лесно?

— Преди да започна с другите неща… искам да разбереш, че те обичам, Джим.

Това беше най-идиотската реплика на света. Звучеше толкова неискрено. Думите не можеха да предадат истинското чувство, отчасти защото то се бе вкоренило неподозирано дълбоко в душата й, и отчасти защото в него се примесваха и тревога и надежда. Тя все пак промълви:

— Наистина те обичам.

Той потърси ръката й, грейна в доволна усмивка и отвърна:

— Прекрасна си, Холи.

Което не беше точно „и аз те обичам, Холи“, но я задоволяваше. Не очакваше друго. Нямаше да бъде толкова лесно. Да си влюбен в Джим Айрънхарт означаваше да си влюбен едновременно в разкъсвания от терзания Макс де Уинтър от „Ребека“, в Супермен и в Джак Никълсън, независимо в коя роля. Но освен че не беше лесно, не беше и нелепо.

— Там е работата, че като плащах в мотела вчера сутринта, а ти седеше в колата и ме гледаше, изведнъж си дадох сметка, че не ми беше казал, че ме обичаш. Тръгвах с теб; оставях се в твои ръце, а ти не беше казал нищо по въпроса. Но после осъзнах, че и аз не го бях изрекла гласно, че и аз съм не по-малко предпазлива, правя се на резервирана и се пазя. Е, вече ми омръзна да съм потайна; в момента ходя по въже, а отдолу няма предпазна мрежа — и го правя най-вече, защото снощи ти ми каза, че ме обичаш. Значи наистина си го мислел.

На лицето му се изписа въпросителен израз.

— Знам, че не си спомняш, но го каза. Имаш проблеми с думите, дето почват с „о“. Тъй като си загубил родителите си, когато си бил съвсем малък, сега не смееш да се доближиш до никого, от страх да не загубиш и него. Светкавичен анализ. Холи Фройд. Както и да е, каза, че ме обичаш, и след малко ще ти го докажа, но засега, преди да се впусна в цялата тая бъркотия, искам да знаеш, че не съм и предполагала, че мога да изпитвам към някого същото, което изпитвам към теб. Тъй че ако ти се струва тежко, дори невъзможно, да приемеш онова, което ще ти кажа след малко, знай, че го правя от обич, само от обич.

Той се взря в нея.

— А-ха, добре. Но Холи, това…

— Ще дойде и твоят ред.

Наведе се към него и го целуна, а после продължи:

— Сега ще трябва да ме изслушаш.

Сподели всичките си теории, защо се бе измъкнала от мелницата, докато той спеше — и защо се бе върнала. Той я слушаше все по-невярващо, а тя изобщо не го оставяше да възрази, като стисваше лекичко ръката му, поставяше пръст на устните му или пък го целуваше. Бележникът, който измъкна от задната седалка, го смая и той вече не протестираше толкова бурно. ЗАЩОТО ПРИЛИЧА НА БАЩА МИ. КОГОТО НЕ УСПЯХ ДА СПАСЯ. Ръцете му трепереха, докато държеше тефтера и се взираше в невъзможното изречение. Отгърна да види другите изумителни послания, които изпълваха няколко поредни страници — ОБИЧА ТЕ ХОЛИ / ЩЕ ТЕ УБИЕ ХОЛИ — и ръцете му се разтрепераха още по-силно.

— Никога не бих те наранил — свел глава над страниците, с треперлив глас промълви той. — Никога.

— Зная, че не би искал да го направиш.

И доктор Джекил не бе искал да се превръща в престъпния мистър Хайд.

— Но ти мислиш, че това идва от мен, не от Приятеля.

— Зная, че идва от теб, Джим. И мисля, че съм права.

— Значи, ако Приятелят ти е пратил това, а Приятелят съм аз, част от мен, значи ти вярваш, че тази част наистина казва „обичам те, Холи.“

— Да — тихо отвърна тя.

Джим вдигна очи от бележника и срещна нейните.

— А ако вярваш на същността, която казва „обичам те“, защо не вярваш на другата, която казва „ще те убия“?

— Ами, точно там е работата. Да, вярвам, че една малка, зловеща частица в теб иска да ме убие.

Той потръпна, сякаш го удари.

— Врагът иска да умра, ужасно много при това, защото аз те накарах да потърсиш какво се крие зад последните събития, домъкнах те тук и те накарах да се изправиш пред източника на фантазиите си.

Той заклати глава.

Но тя продължи:

— Което всъщност искаше аз да направя. Нали заради това ме допусна до себе си.

— Не. Не съм…

— Ами, точно това направи. — Беше изключително опасно да го тласка към просветление. Но това беше единствената й надежда да го спаси. — Джим: ако проумееш случилото се, ако приемеш съществуването на две други личности в теб, ако приемеш поне вероятността да съществуват, може би това ще бъде началото на края на Приятеля и на Врага.

Той продължаваше да клати глава и каза:

— Врагът няма да се оттегли доброволно — и веднага запремига, изненадан от думите си и от онова, което означаваха.

— Дявол да го вземе! — възкликна Холи и цялата потръпна, не само защото Джим току-що бе потвърдил цялата й теория, независимо дали би го признал или не, а защото шестте думи бяха доказателство, че иска да се измъкне от този лабиринт, в който бе търсил убежище.

Беше пребледнял като пациент, който тъкмо научава, че е болен от рак. Всъщност в него наистина се развиваше злокачествено образувание, само че по-скоро психическо, не органично.

През смъкнатите стъкла подухваше ветрец, който сякаш събуди у Холи нова надежда.

Но приповдигнатото чувство бързо беше прекратено, защото в бележника в ръцете на Джим се появиха нови думи: ЩЕ УМРЕТЕ.

— Не съм аз — горещо възкликна Джим, въпреки косвеното признание, което бе направил само преди миг. — Холи, не може да съм аз.

В бележника се появиха още думи: ИДВАМ. ЩЕ УМРЕТЕ.

Холи се чувстваше като на карнавално увеселение, където е пълно с призраци и духове. Във всеки миг от някоя сянка ненадейно можеше да изскочи нещо. Но за разлика от чудовищата по карнавалите, това щеше да й причини съвсем истинска болка, да я нарани, да я убие, ако може.

Надявайки се, че може да въздейства на Врага, както на Приятеля, Холи грабна бележника от ръцете на Джим и го запрати през прозореца.

— Да пукнеш дано. Няма да чета тия глупости. Слушай, Джим. Ако съм права, Врагът е олицетворение на яростта ти от смъртта на родителите ти. Изпитвал си страхотен гняв, който тогава, на десет години, те е плашел до смърт и затова си го изтикал извън себе си, съсредоточил си го в това друго свое измерение. Само че ти си уникален случай на раздвоение на личността, защото силата ти позволява да създаваш физически еквиваленти на другите личности в теб.

И макар да започваше да се съгласява с нея, продължаваше да отрича истината.

— Какво искаш да ми кажеш с това? Че съм откачен, някакъв обществено полезен лунатик, за Бога?

— Не си откачен — бързо отвърна тя. — Нека кажем разстроен, обременен. Заключен си в психологическа клетка, която сам си изградил, и сега искаш да излезеш, но не можеш да намериш ключа.

Той поклати глава. По челото му бяха избили ситни капчици пот и беше пребледнял още повече.

— Не, така само разкрасяваме нещата. Ако онова, което казваш, наистина е вярно, значи съвсем съм я закъсал, Холи, и сега трябва да съм в някоя лудница, напомпан до пръсване с торазин.

Тя отново го хвана за двете ръце и ги стисна крепко.

— Не. Престани. Можеш да се измъкнеш, наистина можеш, можеш да се справиш, зная, че можеш.

— Откъде знаеш? Божичко, Холи, аз…

— Защото не си обикновен човек, защото си особен — рязко отвърна тя. — В теб се крие сила, невероятна сила, с която можеш да извършиш толкова добрини, ако пожелаеш. Това е сила, на която можеш да се осланяш, за разлика от обикновените хора, и тя може да бъде изцелителна. Не разбираш ли? Ако можеш да предизвикваш камбанен звън, пулса на извънземно сърце и гласове ей така, от въздуха, ако можеш да превръщаш стени в жива плът, да проектираш образи в сънищата ми, да гледаш в бъдещето и да спасяваш животи, значи можеш и със себе си да се справиш и да се излекуваш.

На лицето му се четеше несъгласие.

— Как е възможно един човек да притежава силата, за която говориш?

— Не зная, но ти я притежаваш.

— Не може да не идва от висше създание. За Бога, не съм Супермен.

Холи удари с юмрук по клаксона и извика:

— Имаш телепатични, телекинетични, и теле-всичките способности! Добре де, не можеш да летиш, нямаш рентгенови очи, не огъваш железни пръти с голи ръце, не си по-бърз от изстрелян куршум. Но си толкова близо до Супермен, колкото надали някой някога ще бъде. Дори в известен смисъл го превъзхождаш, защото можеш да гледаш в бъдещето. Сигурно виждаш само отделни неща и само понякога имаш видения, които не зависят от теб, но можеш да предричаш бъдещето.

Той бе потресен от убедеността й.

— И откъде притежавам тази магия?

— Не зная.

— Тук теорията се разпада.

— Не се разпада, само защото аз не знам — тросна се тя. — Жълтото не престава да бъде жълто, само защото не знам как човешкото око различава цветовете. Притежаваш тази сила. Ти си тази сила, а не Бог или някакви си извънземни от езерото.

Той издърпа ръцете си и се загледа през предното стъкло към шосето и към изсъхналите полета. Като че ли се страхуваше от огромната мощ, която притежава — може би тя носеше със себе си отговорност, която не бе сигурен, че ще може дс посрещне.

Освен това на Холи й се струваше, че той се срамува от психическото си заболяване и вече не смее да я погледне в очите. Понасяше всичко толкова стоически, бе толкова силен и толкова горд от силата си, че не можеше да приеме намека за някаква слабост в себе си. Беше си съградил живот, чиито най-висши ценности бяха самоконтролът и способността да се разчита на себе си, който изтъкваше като уникална добродетел самоналожената самота, както монахът се нуждае единствено от усамотение с Бога. А сега тя му казва, че решението му да бъде железен мъж^[1] и самотник не е най-подходящият избор, че то е по-скоро опит да надмогне емоционалните терзания, които заплашваха да го унищожат, и че стремежът към самоконтрол го е отвел отвъд границите на разумното поведение.

Тя се замисли за думите в бележника: „ИДВАМ. ЩЕ УМРЕТЕ.“

Включи двигателя.

— Къде отиваме? — попита Джим.

Холи включи мълчаливо на скорост, излезе на шосето и зави право към Ню Свенборг. Вместо да отговори на въпроса му, тя го попита:

— Отличаваше ли се с нещо рязко като дете?

— Не — прибързано и прекалено остро отвърна той.

— Никакви признаци, че си необикновен или…

— По дяволите, нищо подобно.

Но неспокойните му жестове и треперещите му ръце, които издадоха внезапното му нервно раздразнение, наведоха Холи на мисълта, че се е докоснала до истината. Бил е особен по някакъв начин, бил е надарено дете. Като му го припомняше сега, той откриваше в тези ранни признаци на талант зачатъците на силата, която се бе развила у него. Но не искаше да го приеме. Отрицанието е щит.

— Какво си припомни току-що?

— Нищо.

— Е, хайде.

— Наистина, нищо.

Не знаеше накъде да насочи въпросите, затова просто заключи:

— Вярно е. Надарен си. Няма никакви извънземни, ти си надарен.

Но дали заради онова, което си беше припомнил току-що и не искаше да сподели с нея, упорството му поомекна.

— Не зная.

— Вярно е.

— Може би.

— Вярно е. Спомни си как снощи Приятелят ни каза, че според стандартите на своя собствен вид е още дете. Ами да, дете е, и завинаги ще остане дете, на възрастта на която си го създал — десет години. Което обяснява детинското му поведение, стремежът му да се хвали, сръдливостта му. Джим, Приятелят не се държеше като десет-хилядигодишно извънземно, а точно като десетгодишно човешко същество.

Той затвори очи и се отпусна на седалката, сякаш вече не можеше да мисли над онова, което тя му казваше. Но вътрешното му напрежение не стихваше и ръцете му, стиснати в юмруци, го издаваха.

— Къде отиваме, Холи?

— Да се поразходим. — И докато пътуваха сред златистите полета и хълмове, тя продължи да го атакува внимателно. — Затова и Врагът е като смесица от всички чудовища от филмите, които могат да уплашат едно десетгодишно момче. Чак сега разбирам, че онова, което видях на вратата на мотелската стая, не беше истинско същество. Нямаше никаква биологична форма, дори не беше извънземно. Беше прекалено познато, хлапашката представа за таласъм.

Той не отвърна.

Холи го погледна.

— Джим?

Очите му бяха затворени.

Сърцето й се разтуптя.

— Джим!

Тревогата в гласа й го накара да се изправи рязко и да ококори очи.

— Какво?

— За Бога, не си дръж очите затворени толкова дълго. Можеше да си заспал, а аз нямаше да разбера, докато не…

— Мислиш ли, че мога да заспя, с всичко това наум?

— Не зная. Но не искам да проверявам. Дръж си очите отворени, чу ли? Очевидно докато си буден, потискаш Врага, и той се появява само когато спиш.

На предното стъкло като на екран в кабината на боен самолет, отляво надясно започнаха да се появяват думи, изписани с огромни букви: МЪРТВИ МЪРТВИ МЪРТВИ МЪРТВИ МЪРТВИ МЪРТВИ.

Холи се уплаши, но не искаше да го показва.

— По дяволите — промълви и включи чистачките, сякаш заплахата бе мръсотия по стъклото, която може да се изчисти. Но думите отказваха да изчезнат, а Джим се взираше в тях с неприкрит ужас.

Като минаваха покрай едно ранчо, вятърът довя през отворените прозорци аромата на прясно окосена трева.

— Къде отиваме? — отново попита Джим.

— На експедиция.

— Какво ще изследваме?

— Миналото.

Джим съвсем се разстрои.

— Още не съм възприел тази идея. Не мога. Как, по дяволите, да докажем вярно ли е това, или не?

— Отиваме в града. Отново ще се разхождаме по същите места, които ми показа вчера. Свенборг — пристанище на тайни и романтика. Грозно място. Но има нещо. Искаше да видя тези места, подсъзнанието ти ми подсказваше, че Свенборг крие ключа към загадката. Тъй че предлагам да го търсим заедно.

Под първите шест думи се появи още един ред: МЪРТВИ МЪРТВИ МЪРТВИ МЪРТВИ МЪРТВИ МЪРТВИ.

Холи знаеше, че времето лети. Врагът искаше да проникне в този свят, да я изкорми, да я накълца на парченца, да я превърне в димяща купчина вътрешности, преди да е успяла да убеди Джим, че е права — и не искаше да чака Джим да заспи. Не беше много сигурна дали той ще е в състояние да потисне тъмния аспект на личността си, ако го накара да се изправи лице в лице с истината. Ако не успее да се овладее, двете му добри части ще бъдат заличени от третата.

— Холи, ако наистина съм в плен на такова чудато раздвоение на личността, няма ли да се излекувам в мига, в който ми обясниш за какво става дума, няма ли завесата изведнъж да падне от очите ми?

— Не. Трябва да повярваш, преди да се надяваш да се справиш с него. Да вярваш, че си в плен на анормално състояние на психиката е първата стъпка към разбирането, а то пък е едва първата болезнена крачка към излекуването.

— Не ми говори като психиатър, защото не си.

Опитваше се да избяга в гнева си, да се скрие зад ледения си поглед, стараейки се да я отблъсне, както преди, когато се бе опитвала да се доближи до него. Тогава не успя, не успя и сега. Понякога мъжете са толкова глупави.

— Веднъж взимах интервю от психиатър.

— О, страхотно, веднага разбрах, че си опитен терапевт.

— Може и да е така. Тоя психиатър беше пълна откачалка, какво значение има университетската степен?

Той пое дълбоко въздух и потръпна.

— Добре, да предположим, че си права и по някакъв начин получим неопровержимо доказателство, че аз съм пълна откачалка…

— Не си откачалка, ти си…

— Да бе, да, аз съм разстроен, обременен, в психологическа клетка. Наречи го както искаш. Ако намерим някакво доказателство — макар че изобщо не си представям как — тогава какво ще стане с мен? Сигурно ще трябва да се усмихна и да кажа: „О, да, разбира се, аз си измислих всичко това, живеех сред фантазии, а сега вече се чувствам толкова добре. Хайде да отидем да обядваме.“ Но не съм убеден. По скоро… ще се пръсна на парчета, на милиони парченца.

— Не мога да ти обещая, че истината, ако се доберем до нея, ще ти донесе някакво спасение, защото ми се струва, че досега си намирал спасение във фантазии, не в реалността. Само че така не може да продължава, защото Врагът ме ненавижда и рано или късно ще ме убие. Ти сам ме предупреди.

Той погледна думите на стъклото и не каза нищо. Ако не упорството му, то поне доводите му се изчерпаха.

Думите бързо избледняха, а после изчезнаха.

Това може и да беше на добро, знак, че подсъзнанието му започва да привиква към нейната теория. А може Врагът да бе решил, че не ще успее да я спре със заплахи — затова се опитваше да проникне в действителността и да й види сметката.

— Като ме убие, ще осъзнаеш, че е част от теб. А ако ме обичаш, както ми каза снощи чрез Приятеля, тогава какво ще означава това за теб? Няма ли да убие онзи Джим, когото обичам? Няма ли да останеш една-единствена личност — тъмната. Врагът? Мисля, че залогът е дяволски добър. Значи освен за моето оцеляване, ще говорим и за твоето. Ако искаш да имаш някакво бъдеще, трябва да стигнем до дъното на тази история.

— Ами ако все ровим и ровим — и няма дъно? Тогава какво?

— Ще се разровим по-надълбоко.

На влизане в града, докато пресичаха рязката граница между мъртво-кафявата земя и издигнатите близо една до друга заселнически постройки, Холи изведнъж изтърси:

— Робърт Вон.

Джим подскочи от изненада, но не защото тя бе казала нещо загадъчно, а защото съзнанието му веднага включи.

— Боже мили — прошепна. — Това е гласът.

— Гласът на Приятеля — каза тя и му хвърли един поглед. — Значи и на теб ти се е сторил познат.

Робърт Вон, зализаният злодей от безброй филми. Гласът му притежаваше такъв богат тембър и обхват, че можеше да звучи толкова заплашително или бащински и успокоително, колкото скимнеше на актьора.

— Робърт Вон — повтори Холи — защо пък той? Защо не Орсън Уелс. Пол Нюман, Шон Конъри или Фред Флинстоун? Прекалено странен избор, за да е случайност.

— Не зная — отвърна Джим замислено, но го изпълваше досадното усещане, че трябва да знае. Обяснението беше на върха на езика му.

— Още ли смяташ, че е от Космоса? Нямаше ли едно извънземно да се спре на най-обикновен човешки глас? Защо да имитира конкретен артист?

— Веднъж видях Робърт Вон — каза Джим, изненадан от смътния спомен, който се бе мернал в съзнанието му. — Не по телевизията, или пък във филм, а съвсем на живо и отблизо. Преди много, много време.

— Къде, кога?

— Не мога… няма… няма да мога да се сетя.

Джим се чувстваше така, сякаш стои на тесен хребет, а от двете му страни има пропасти. От едната страна бе досегашният му живот, изпълнен с терзания и отчаяние, които бе отказвал да приеме, но които от време на време го поглъщаха — както на онова духовно пътешествие с мотора из Мохавската пустиня, когато търсеше как да се измъкне, дори ако единственият изход е смъртта. От другата страна лежеше несигурното бъдеще, което Холи се опитваше да му опише — бъдеще, което според нея обещаваше надежда, а на него му се струваше затънало в лудост и бъркотия. А тесният рид, на който стоеше, непрекъснато се ронеше.

Припомни си какво си бяха изрекли, докато лежаха един до друг преди две вечери, точно преди да се любят за пръв път. Той бе казал: „Хората винаги са по-… сложни, отколкото ти се струва.“

„Това просто наблюдение ли е… или предупреждение?“

„Предупреждение ли?“

„Може би ме предупреждаваш, че не си онова, което изглеждаш на пръв поглед.“

След дълго мълчание бе отвърнал: „Може би.“

А след като и тя помълча известно време, бе казала: „Предполагам, че не ми пука особено.“

Сега вече бе сигурен, че тогава е искал да я предупреди. Дълбоко в себе си долавяше гласче, което му нашепваше, че е права в анализа си, че Приятелят и Врагът са просто различни аспекти на неговата същност. Но ако е жертва на синдрома на раздвоението на личността, не му се вярваше да е възможно състоянието му да се опише като душевно разстройство или обременена психика, както се опитваше да го изкара тя.

Единственото правдоподобно определение бе „лудост“.

Завиха по главната улица. Градът изглеждаше странно тъмен и заплашителен — може би защото криеше истината, която щеше да го застави да хвръкне от тъничката пръчка и да кацне в един или друг свят на хаоса.

Спомни си как беше прочел яякъде, че само лудите хора са твърдо убедени в здравия си разум. Той не беше твърдо убеден в нищо, но това не го утешаваше. Лудостта бе, както подозираше, самата квинтесенция на несигурността: истерично, но безплодно търсене на отговори, на стабилна основа. Здравият разум бе убежището на сигурността, далеч от властващия хаос.

Холи спря до бордюра пред дрогерията на Хандал, в източния край на главната улица.

— Да започнем оттук.

— Защо?

— Защото тук спряхме най-напред, като ми показваше местата, които са били важни за теб, като си бил малък.

Той слезе от форда под балдахина на магнолиевото дърво, едно от няколкото, разпръснати сред другите дървета от двете страни на улицата. Този пейзаж смекчаваше острите очертания на сградите, но придаваше на града неестествен вид.

Когато Холи отвори вратата на сградата в датски стил, стъклата й заблестяха като скъпоценни камъни, а над главите им дрънна камбанка. Влязоха заедно.

Сърцето на Джим биеше лудешки. Не защото аптеката изглеждаше като място, където в детството му му се е случило нещо кой знае колко важно, а защото предусещаше, че това бе първата крачка по пътя към истината.

Автоматите за безалкохолни и кафе се намираха отляво и през арката Джим видя няколко души, които закусваха. Точно зад вратата имаше малка стойка за вестници, най-отгоре бяха сутрешните вестници, най-вече „Санта Барбара Дейли“; имаше и списания и въртяща се поставка, запълнена с книги с меки корици.

— Тук си купувах книжки — рече Джим. — Още тогава обичах да чета и все не можех да им се наситя.

Самата дрогерия се намираше под друга арка вдясно. Приличаше на всяка друга съвременна американска аптека, заредена с повече козметика, парфюмерия и шампоани, отколкото с лекарства. Иначе бе приятно старинно помещение — дървени полици, вместо метални или от талашит; тезгях от полиран мрамор; упоителен аромат, в който се примесваха уханието на ароматизирани свещички и бонбони, тежкият дъх на пури, който се процеждаше от влажната витрина зад касата, едва доловимата миризма на етилов алкохол и на какви ли не лекарства.

Макар да бе доста рано, фармацевтът вече обслужваше клиентите си. Това бе самият Корбет Хандал, едър, широкоплещест мъж с побелели мустаци и коса, с току-що изгладена синя риза под снежнобялата престилка.

Той вдигна очи и рече:

— Джим Айрънхарт, Бога ми. Откога не сме се виждали — поне три-четири години?

Стиснаха си ръцете.

— Четири години и четири месеца — отвърна Джим. И едва не добави „откакто почина дядо“, но се въздържа, без да знае защо.

Корбет пръскаше мраморния тезгях с препарат за почистване и го лъскаше с хартиени кърпички. Усмихна се на Холи и каза:

— Която и да сте вие, ще съм ви вечно задължен, че донесохте красота в тази сива утрин.

Корбет бе идеалният аптекар от малкия град — точно толкова шегаджия, че да изглежда като обикновените хора, въпреки че благодарение на занятието си заемаше място в по-висшата социална класа в града; достатъчно закачлив, че да минава за местната колоритна личност, но с несъмненото излъчване за компетентност и честност — човек разбираше от пръв поглед, че приготвените от него лекарства никога няма да се окажат отровни. Местните жители просто се отбиваха да го поздравят, дори когато нямаха нужда от услугите му, и живият му интерес към хората спомагаше за поцъфтяването на търговията му. Работеше в аптеката от тридесет и три години и бе неин собственик от смъртта на баща си преди двадесет и седем години.

Хандал бе най-безобидният човек на света, но Джим изведнъж се почувства застрашен от него. Искаше да се махне от аптеката, преди…

Преди какво?

Преди Хандал да е успял да каже нещо нередно и да разкрие прекалено много.

Но какво би могъл да разкрие?

— Аз съм годеницата на Джим — представи се Холи, с което малко го изненада.

— Поздравления, Джим. Късметлия си ти. Млада госпожице, надявам се знаете, че семейството промени името си на Айрънхарт от Айрънхед^[2], което по им прилягаше. Упорито племе. — Хандал намигна и се засмя.

— Обикаляме града и Джим ми показва любимите си места — рече младата жена. — Мисля, че може да се нарече сантиментално пътешествие.

Хандал сбърчи вежди и се обърна към Джим:

— Не мислех, че този град ти е харесвал дотолкова, че да предизвиква подобни чувства.

Джим сви рамене.

— Човек се променя.

— Радвам се да го чуя.

После се обърна пак към Холи:

— Започна да идва тук скоро, след като дойде да живее при баба си и дядо си — всеки вторник и петък, когато дистрибуторът от Санта Барбара докарваше новите книги и списания. — Той остави препарата за почистване настрана. Започна да подрежда на една витрина дъвки, ментови освежители за уста, запалки за еднократна употреба и гребенчета. — По онова време четеше много. Още ли четеш?

— Още — с нарастваща тревога отвърна Джим, ужасен от онова, което Хандал можеше да каже всеки миг. Но за нищо на света не можеше да разбере какво толкова важно би могъл да изпусне старецът.

— Спомням си, че вкусовете ти не бяха много разноооразни. — После се обърна към Холи: — Харчеше си всичките джоони пари за паучиофантастични книги, или пък за романи за призраци. Естествено, тогава два долара на седмица беше много пара, ако помните, книгите бяха по четиридесет-петдесет цента.

Джим бе обхванат от клаустрофобия, плътна като тежък покров. Дрогерията започна да му се струва застрашително малка, претъпкана със стока, и му се искаше да се махне оттук.

„Идва — помисли си той, обзет от изведнъж нараснала тревога. — Идва.“

Хандал продължи:

— Предполагам, че е наследил интереса си към странни романи от майка си и татко си.

— Как така? — сбърчи чело Холи.

— Не познавах баща му, Джейми, чак толкова добре, макар и двамата да учехме в окръжната гимназия. Не се обиждай, Джим, по баща ти имаше доста екзотични интереси — обаче като гледам как се промени светът, те сигурно вече не изглеждат толкова странни, колкото в началото на петдесетте.

— Екзотични интереси? — насърчи го Холи да продължи.

Джим се огледа, питайки се откъде ли ще дойде заплахата, кои изходи за бягство ще бъдат блокирани и кои ще останат свободни. Колебаеше се между изкушението да приеме теорията на Холи или да я отхвърли, а в този момент бе сигурен, че тя греши. Това не е сила вътре в него самия. Бе нещо съвършено различно и отделно, както и Приятелят. Това бе едно зло извънземно, което можеше да отиде където си поиска, всеки миг да изскочи отвсякъде, а сега се задаваше, той знаеше, че се задава и че иска да ги убие.

— Е, като дете Джейми често идваше тук — тогава магазинът беше на баща ми — да купува от ония старите илюстровани списания с роботи, чудовища и поразсъблечени жени на кориците. Непрекъснато говореше как един ден ще изпратим човек на Луната и всички го мислеха за чудак, но мисля, че все пак е бил прав. Не се изненадах, като разбрах, че се е отказал от счетоводството, намерил си е жена от шоубизнеса и почнал да си изкарва прехраната с парапсихологически сеанси.

— Парапсихологически сеанси? — повтори Холи и хвърли поглед към Джим. — Мислех, че баща ти е бил счетоводител, а майка ти — актриса.

— Бяха — с дрезгав глас отвърна той. — Точно с това се занимаваха — преди да се захванат със сеансите.

Почти бе забравил за тях, което го изненада. Как е могъл да ги забрави? Имаше снимки от всичките екскурзии, и толкова много от тях бяха закачени по стените на дома му; гледаше ги всеки ден, и все пак почти напълно бе забравил, че са правени по време на пътуванията между отделните сбирки.

Вече се задаваше с главоломна скорост.

Близо. Вече е съвсем близо.

Искаше да предупреди Холи. Не можеше да говори.

Нещо като че му бе изтръгнало езика и му бе заключило челюстите.

Идваше.

Съществото не искаше той да я предупреди. Искаше да я изненада.

Като нареди и последните дреболии във витрината, Хандал каза:

— Това, дето им се случи, беше истинска трагедия. Джим, като дойде най-напред при баба си и дядо си, беше толкова затворен в себе си, че дума не обелваше.

Холи следеше с очи по-скоро Джим, отколкото аптекаря. Изглежда, усещаше, че нещо го терзае.

— На втората година, като си отиде Лина, Джим се затвори като мида — сякаш онемя напълно и се канеше цял живот да не проговори и думичка. Помниш ли, Джим?

Холи се обърна изумена към него:

— Баба ти е починала на втората година след идването ти тук, когато си бил едва единадесетгодишен, така ли?

„Казах й, че е починала преди пет години — помисли си той. — Защо й казах преди пет години, след като истината е, че оттогава са изминали цели двадесет и четири?“

Задава се.

Усещаше го.

Задава се.

Врагът.

— Извинете, трябва да глътна малко чист въздух — прошепна той, забърза навън и застана до колата. Започваше да се задъхва.

Обърна се и забеляза, че Холи не го е последвала. Виждаше я през витрината на аптеката как говори с Хандал.

Задава се.

„Холи, не говори с него — каза си Джим. — Не го слушай, махай се оттам.“

Задава се.

Опрян на колата, той си мислеше: „Единствената причина, поради която ме е страх от Корбет Хандал, е че той знае повече за моя живот в Свенборг, отколкото аз самият си спомням.“

Туп-туп-туп.

Вече беше тук.

Хандал изпрати Джим с любопитен поглед.

— Не мисля, че е преодолял случилото се с родителите му… и с Лина — отбеляза Холи.

Аптекарят кимна.

— Кой би могъл да се справи с подобен ужас? Беше такова мило хлапе, на човек направо му се късаше сърцето.

Но преди Холи да успее да поразпита още малко за Лина, той отново заговори:

— Във фермата ли се нанасяте?

— Не. Тук сме само за няколко дни.

— Наистина, не е моя работа, но е срамота такава земя да не се обработва.

— Е, Джим не си пада голям фермер, пък и след като никой не иска да я купи…

— Какво? О, госпожице, ще се изпотрепят да я купят, стига Джим да я обяви за продан.

Тя запремига насреща му.

— В онова място има идеален артезиански кладенец, което означава наличие на вода в окръг, който по принцип е беден на вода. — Наклони глава и присви очи. — Нима Джим ви е казал, че не може да го продаде?

— Ами, така предположих…

— Вижте какво ще ви кажа, може би вашият човек наистина е по-сантиментален, отколкото съм предполагал. Може би не иска да продаде фермата, защото я свързва с много спомени.

— Може би. Но сред тях има както добри, така и лоши.

— Тук сте права.

— Например смъртта на баба му — подпита тя, опитвайки се да го върне на тази тема. — Било е…

Прекъсна я тракащ звук. Обърна се и видя флаконите с шампоан, лак за коса, витамини и лекарства да се тресат на поличките си.

— Земетресение! — възкликна Хандал и вдигна тревожен поглед към тавана, сякаш се опасяваше, че може да се срути отгоре им.

Шишенцата затрополиха още по-силно и Холи разбра, че причината е много по-страшна от земетресение. Това беше предупреждение да не задава на Хандал повече въпроси.

Туп-туп-туп…

Уютният свят на старинната аптека започваше да се разпада. Шишенцата започнаха да падат от рафтовете и да се сипят върху нея. Прикрила глава с ръце, тя се отдръпна. Флаконите я удряха, или пък прелитаха отстрани и валяха върху Хандал. Витринката за тютюневи изделия зад касата трепереше. Холи се хвърли инстинктивно на пода. Още преди да се долепи до него, стъклената вратичка изхвръкна. Там където бе стояла само преди миг, във въздуха сякаш избухна шрапнел. Залази към изхода, а по пода се посипаха лъскави стъкълца. Зад нея тежката каса политна от гранитния тезгях и се стовари на сантиметри от нея — на косъм се размина със счупване на гръбнака. Успя да се докопа до вратата, преди стените да са почнали да се изприщват, да пулсират и от тях да изскачат извънземни форми; мина тичешком покрай щанда за вестници и излезе на улицата, оставяйки Хандал насред бъркотията.

Застланият с тухли тротоар под краката й пулсираше в тройния ритъм на невидимото сърце.

Откри Джим опрян на колата, треперещ и пребледнял, с изражението на човек, който стои на ръба на пропаст, наднича в бездната — и копнее да скочи в нея. Не отвърна, когато Холи го извика. Изглежда всеки миг щеше да се предаде на тъмната сила, която бе таил в себе си — и бе подхранвал — всичките тези години, и която сега си искаше свободата.

Тя го дръпна, обви ръце около него, и го запрегръща силно, още по-силно, повтаряйки името му, настръхнала в очакване тротоарът всеки миг да избухне в тухлен гейзер, или пък да я сграбчи някоя назъбена пинсета, пипала или влажни ледени ръце с нечовешки произход. Но тройните удари на незнайното сърце заглъхнаха, след малко Джим вдигна ръце и я прегърна.

Врагът си бе отишъл.

Но това бе временно оттегляне.

Свенборгското гробище се намираше точно до градината. Беше отделено от нея с желязна ограда и най-различни дървета — най-вече кедри.

Джим караше бавно по алеята, която извиваше между гробовете.

— Тук е.

Зави и спря.

Като слезе от колата, го обзе почти толкова силно усещане за клаустрофобия, колкото и в аптеката, макар да бяха на открито. Тъмното небе беше надвиснало над сивите гранитни паметници, които стърчаха като стари, потъмнели от времето кости, наполовина заровени в земята. На мътната дневна светлина тревата изглеждаше сивозеленикава. И дърветата бяха сивозеленикави и сякаш предпазливо се надигаха от всички страни, готови да се нахвърлят отгоре му.

Обиколи колата, застана до Холи, посочи на север и рече:

— Там.

Тя го хвана за ръка. Беше й благодарен за този жест.

Отидоха заедно до гроба на баба му и дядо му. Намираше се на малко възвишение. Над двата гроба се издигаше един-единствен гранитен блок.

На Джим му беше трудно да преглъща и сърцето му биеше тежко.

Името й бе изсечено от дясната страна на паметника: ЛИНА ЛУИЗ АЙРЪНХАРТ.

Джим погледна с неохота датите на раждането и смъртта й. Починала е на петдесет и тригодишна възраст. Преди двадесет и четири години.

Сигурно така се чувстват хората с промит мозък, чиято памет е изпразнена, а на празните места са се наместили фалшиви спомени. Миналото бе като мъглив пейзаж, осветяван единствено от злокобната, забулена в облаци капризна луна. Изведнъж вече не можеше да гледа назад през годините така ясно, както само преди час, а и не можеше да вярва на онова, което виждаше; ако го накараха да се вгледа в ярките спомени, те можеха да се окажат чисто и просто измамни мъгляви сенки.

Объркан и уплашен, той стискаше здраво ръката на Холи.

— Защо ме излъга, защо ми каза, че се е случило преди пет години? — внимателно попита тя.

— Не съм те излъгал. Най-малкото… не съм осъзнавал, че те лъжа. — Взираше се в гранитния блок, сякаш полираната му повърхност бе прозорец към миналото, и се мъчеше да си спомни. — Помня как се събудих една сутрин и разбрах, че баба е мъртва. Това стана преди пет години. Още живеех в апартамента в Ървин. — Това сякаш не бе неговият глас; целият настръхваше от странния му тон. — Облякох се… тръгнах на север… купих цветя от града… после дойдох тук…

Млъкна, без да довърши и след малко Холи го попита:

— Помниш ли да е имало погребение през този ден?

— Не.

— Други опечалени?

— Не.

— Други цветя на гроба?

— Не. Помня само… че коленичих пред паметника с цветята, които й бях донесъл… плаках… плаках дълго, не можех да престана.

Подминавайки го на път към другите гробове, хората го бяха гледали първо със съчувствие, после със смущение, осъзнавайки силата на емоционалния му срив; а после с неудобство пред мъката, която бе толкова дълбока, че отстрани той изглеждаше душевно разстроен. И досега си спомняше как бе обезумял от скръб тогава, как отвръщаше на погледите на онези, които го зяпаха, без да иска нищо друго, освен да разрови земята с нокти и да се пъхне под нея като под одеяло, да намери покой в гроба при баба си. Но не помнеше защо се бе чувствал така, нито пък защо сега започваше да го обзема същото чувство.

Отново погледна датата на смъртта й — 25.IX — но не можеше да се разплаче, защото бе прекалено уплашен.

— Какво има? Кажи ми — насърчаваше го Холи.

— Тогава дойдох, единственият път, когато съм идвал, и помня този ден, както помня деня, в който почина. Двадесет и пети септември… но преди пет години, а не преди двадесет и четири. На деветнадесетгодишнината от смъртта й… но тогава ми се струваше, както и винаги ми се е струвало, че си е отишла току-що.

Замълчаха и двамата.

В притъмнялото небе пищяха и се виеха два големи коса, а после се изгубиха сред върховете на дърветата.

Най-сетне Холи каза:

— Дали е възможно да не си приемал смъртта й, да си отказал да я приемеш, когато е настъпила наистина, преди двадесет и четири години? Може би си могъл да я възприемеш едва деветнадесет години по-късно… тогава, когато си дошъл с букета. Затова ти се струва, че е починала много по-скоро, отколкото е било в действителност. За теб смъртта й е свързана с деня, в който най-сетне си се примирил с този факт.

Разбра на мига, че е уцелила вярната причина, но от това не му стана по-добре.

— Но, Холи, за Бога, това наистина е лудост.

— Не е — тихо отвърна тя. — Това е самозащита, част от същите онези прегради, които си издигнал, за да скриеш зад тях спомените си за времето, когато си бил десетгодишен. — Тя поспря и си пое дълбоко дъх. — Джим, как почина баба ти?

— Тя… — Изненада се, че не може да си припомни причината за смъртта й. Още една празнота, изпълнена с мъгла. — Не зная.

— Мисля, че е починала в мелницата.

Той отмести поглед от надгробния камък и го съсредоточи върху Холи. Почти бе изтръпнал от тревога, но не знаеше защо.

— В мелницата? Как? Какво се е случило? Откъде би могла да знаеш?

— От съня, за който ти казах. Качвах се по стълбите в мелницата, погледнах през прозореца към езерото долу и видях в стъклото чуждо отражение — лицето на баба ти.

— Но това е само сън.

Холи поклати глава.

— Не, мисля, че е спомен, твой спомен, който си проектирал от своя сън в моя.

Сърцето му сякаш пърхаше панически по необясними причини.

— Как може да е мой спомен, след като аз не го помня?

— Помниш го.

— Нищо подобно — намръщи се той.

— Заключен е в подсъзнанието ти, до което имаш достъп само като спиш, но все пак той е там, цял и непокътнат.

Ако му беше казала, че цялото гробище е покачено на въртележка и че бавно кръжат в барутночерното небе, щеше да го приеме по-лесно, отколкото спомена, към който го водеше. Струваше му се, че около него се завихрят светлина и тъмнина, светлина и тъмнина, страх и ярост…

С огромни усилия успя да изрече:

— Но в твоя сън… аз съм в горната стая, когато баба отива там.

— Да.

— Значи ако е умряла там…

— Присъствал си на смъртта й.

Той поклати упорито глава.

— Не. Боже мой, щях да го помня, ако съм бил там, не мислиш ли?

— Не. Смятам, че точно затова са ти били необходими деветнадесет години, за да признаеш дори пред себе си, че вече я няма. Мисля, че си видял как умира и това е бил за теб такъв шок, че е предизвикал дълготрайна амнезия, която си „затрупал“ с фантазии.

Подухна ветрец и нещо изпращя в краката му. Беше сигурен, че баба му протяга кокалести ръце изпод земята, за да го сграбчи, но като погледна надолу, видя само купчина сухи листа.

Сърцето му вече биеше така, сякаш някой удряше боксова круша; Джим се извърна от гроба, изпълнен с нетърпение да се връщат при колата.

Холи го прихвана над лакътя.

— Чакай.

Дръпна се от нея и едва не я събори. Облещи се насреща й и промълви:

— Искам да се махам оттук.

Но тя го сграбчи неумолимо и го спря.

— Джим, къде е дядо ти? Къде е погребан?

Джим посочи съседния гроб.

— Там е, разбира се, до нея.

После забеляза лявата половина на надгробния паметник. Бе гледал дясната половина, с невъзможната дата на смъртта на баба си толкова съсредоточено, че изобщо не бе забелязал какво липса от другата страна. Името на дядо му бе там, както си му е редът, изгравирано заедно с името на Лина: ХЕНРИ ДЖЕЙМС АЙРЪНХАРТ. И рождената му дата. Но това бе всичко. Датата на смъртта му липсваше.

Стоманеното небе беше надвиснало още по-ниско.

Дърветата сякаш се бяха привели още повече, образувайки арка.

— Не ми ли беше казал, че е починал осем месеца след Лина?

Устата му беше пресъхнала. Едва успя да отдели достатъчно слюнка, за да заговори, и думите излизаха като тих шепот, като шумоленето на пясъка по дюните.

— Какво, по дяволите, искаш от мен? Казах ти… осем месеца… двадесет и четвърти май следващата година…

— Как почина?

— Аз… не… не помня.

— От болест?

Млъкни, млъкни!

— Не зная.

— Злополука?

— Мисля… такова… мисля… мисля, че от удар.

Голяма част от миналото бе както китайски кутийки, пълни с мъгла. Сега осъзна колко рядко мисли за миналото. Живееше изцяло в настоящето. Изобщо не си бе давал сметка, че в спомените му има големи празноти, защото имаше толкова много неща, които никога досега не се бе и опитвал да си припомня.

— Не беше ли ти най-близкият роднина на дядо си?

— Да.

— Не уреди ли погребението?

Той се почуди, смръщи вежди.

— Мисля… да…

— Значи просто си забравил да кажеш да изпишат датата на смъртта му на плочата?

Втренчи се в гранитния камък, ровичкайки отчаяно из спомените си, неспособен да й отговори. Прилоша му. Искаше да се свие, да затвори очи, да заспи, а на негово място да се събуди някой друг…

— А Може би си го погребал другаде?

Крещящите косове отново се появиха в пепеливото опожарено небе и крилете им сякаш изпращаха тайни послания, чието значение оставаше не по-малко загадъчно от изплъзващите се спомени, които се лутаха в още по-тъмната сивота на паметта на Джим.

Холи зави и спря пред парка.

Като излязоха от аптеката, Джим бе поискал да отидат до гробището, притеснен от онова, което го очакваше там, но същевременно готов да се изправи пред погрешните спомени за миналото си и да изкопчи от паметта си истинските събития. Преживяното на гроба на баба му го потресе и сега вече не бързаше толкова да издирва другите изненади, които му се готвеха. Нямаше нищо против Холи да кара колата и тя подозираше, че ще се зарадва, ако тя излезе от града, подкара на юг и никога повече не му говори за Ню Свенборг.

Паркът беше прекалено малък, за да има вътрешна алея. Оставиха колата на улицата и влязоха.

Холи заключи, че отблизо градините Тиволи са още по-неприветливи, отколкото й се сториха вчера, като ги видя от колата. Тягостното усещане, което извикваха, не се дължеше само на заоблаченото небе. Тревата беше почти изсъхнала от лятното слънце, което бе доста силно в долините на Калифорния.

Само мелницата беше добре поддържана. Беше по-голяма и по-внушителна от онази във фермата, близо три метра по-висока, с външна вита стълба.

— Защо сме тук? — попита Холи.

— Не ме питай. Ти искаше да дойдем.

— Не ставай глупав, миличък.

Знаеше, че да го притиска така, е все едно да подритва лесноизбухлив динамит, но нямаше избор. И без друго щеше да гръмне, рано или късно. Единствената й надежда за оцеляване беше да го накара да признае, че той самият е Врагът, преди тази част от личността му да го завладее напълно. Усещаше как времето й изтича.

— Ти сам начерта маршрута вчера. Спомена, че тук веднъж са снимали филм. — Подскочи от онова, което каза току-що. — Чакай мал… тук ли видя Робърт Вон? Той участваше ли във филма, който е бил сниман тук?

С озадачено изражение, което постепенно премина в намръщено, Джим се извърна на място и заоглежда малкия парк. Най-сетне се насочи към мелницата, а тя го последва.

От двете страни на постланата с плочи алея имаше каменни поставки, на които бяха поставени материали с исторически данни за мелницата. Наклонената им част бе покрита с плексиглас, поставен в непромокаеми рамки. Лявото табло до което се доближи Холи най-напред, съдържаше обяснения за употребата на вятърните мелници за мелене на зърно, изпомпване на вода и производство на електричество в долината Санта Инес през деветнадесети век и голяма част от двадесети век, следваха исторически бележки за запазената мелница, която се намираше пред тях и не без основание се наричаше Нюсвенборгската мелница.

Бележките бяха отегчителни до смърт и Холи пристъпи пред другото табло само защото още не бе загубила упорството и апетита си към факти, заради които се бе справяла прилично с журналистиката. Заглавието на второто табло я заинтригува веднага — ЧЕРНАТА МЕЛНИЦА: КНИГАТА И ФИЛМЪТ.

— Джим, я погледни това.

Той застана до нея.

Имаше снимка на корицата на детско-юношески роман — „Черната мелница“ от Артър Уилът — и илюстрацията очевидно бе базирана на Нюсвенборгската мелница. Холи зачете текста с нарастващо удивление. Уилът, жител на долината Санта Инес — само че от Солванг, а не от Свенборг — пишел с успех детско-юношески романи и до смъртта си през 1982 година, на осемдесет и двегодишна възраст, бе издал петдесет и две произведения. Най-популярната му и най-търсена книга била фантастично-приключенската история за обитавана от призраци стара мелница и малко момче, което открило, че призраците всъщност са извънземни същества, чийто кораб се намирал под езерото от десет хиляди години.

— Не — тихо рече Джим, но в гласа му се долавяше гняв — не, това е пълна безсмислица, не може да бъде вярно.

Холи си припомни как в съня се бе изкачвала по стълбите, преобразена като Лина Айрънхарт. Когато бе стигнала горе, бе намерила десетгодишния Джим да стои насред стаята със свити в юмруци ръце, долепени до тялото му, който се бе обърнал към нея и бе казал: „Страх ме е, помогни ми, стените, стените!“ В краката му имаше жълта свещ в син свещник, досега не се бе сещала повторно за книгата с твърди корици и шарена подвързия до свещника. Беше същата като тази на снимката — „Черната мелница“.

— Не — повтори Джим, извърна се от таблото и впери тревожен поглед в короните на дърветата, които шумоляха, разклащани от ветреца.

Холи продължи да чете и откри, че преди двадесет и пет години, в същата онази година, когато малкият Джим Айрънхарт бе дошъл в града, романът е бил филмиран. Снимките бяха правени основно в Нюсвенборгската мелница. Филмовата компания сътворила плитко, но правдоподобно езеро около постройката, след което платила разходите по застрояването на сегашната градинка.

Джим продължаваше да се върти наоколо, да се мръщи на дърветата и храстите и на мрачината под тях, която облачният ден не можеше да разсее, и обяви:

— Нещо се задава.

Холи не виждаше нищо и беше убедена, че се опитва да отвлече вниманието й. Не искаше да приеме намека, който се криеше в написаното, и затова се опитваше да я откъсне от него.

Филмът не ще да е бил нещо особено, защото Холи никога не беше чувала за него. Явно е предизвикал шум само в Ню Свенборг, и то защото е бил правен по книга, написана от местен жител. На таблото с историческите данни в последния абзац сред разните подробности за филма бяха изброени и имената на артистите, изпълнявали петте централни роли. Сред тях нямаше нито едно величие. От първите четири имена й беше познат само М. Емет Уолш, който й бе любимец. Петият актьор бе тогава все още младият и никому неизвестен Робърт Вон.

Тя вдигна поглед към извисяващата се пред нея мелница.

— Какво става тук? — попита гласно. Вдигна очи към смръщеното небе, а после пак се наведе над снимката на корицата на „Черната мелница“. — Какво, по дяволшпе, става тук?

С разтреперан от страх глас, в който звънеше и зловеща нотка на очакване, Джим обяви:

— Идва!

Холи проследи погледа му и видя как в отсрещния край на градинката земята се надига, сякаш нещо копаеше отдолу и се приближаваше към тях, оставяйки метър широка бразда. Движеше се бързо право към тях.

Тя се извърна светкавично към Джим и го разтърси.

— Престани веднага!

— Идва! — промърмори той с облещени очи.

— Джим, ти го правиш, ти.

— Не… не съм аз… Врагът е.

Говореше почти като в транс.

Холи погледна пак към нещото и видя, че то тъкмо минава под циментовата пътека, която на свой ред се надигна и се напука.

— Джим, дявол да го вземе, престани!

Той се взираше в приближаващия убиец с ужас и, както се стори на Холи, с някакъв копнеж.

Една от пейките се прекатури, защото земята отдолу се надигна, а после пропадна.

Врагът бе само на петнадесетина метра и бързо се приближаваше.

Тя сграбчи Джим за ризата, разтърси го и се опита да го извърне към себе си.

— Гледах този филм, като бях малка. Как се казваше? Не беше ли „Нашествениците от Марс“, или нещо такова, дето едни извънземни отваряха врати изпод пясъците и сграбчваха главния герой?

Отново погледна нещото. Десет метра.

— Нещо такова ли ще ни убие, Джим? Нещо, което изскача от пясъка и те засмуква, чудовище от филми за десетгодишни момченца, че да сънуват после кошмари?

Шест метра.

Джим се потеше и трепереше. Изглежда изобщо не я чуваше.

Но тя все пак се разкрещя в лицето му:

— Искаш да убиеш мен и себе си, да се самоубиеш, като Лари Каконис, просто да се предадеш и да сложиш край на всичко, да оставиш собствените си кошмари да изскочат изпод земята и да те погубят?

Три метра.

Два и половина.

— Джим!

Два.

Метър и половина.

Чувайки чудовищното щракане на челюсти под земята досами тях, Холи вдигна крак и с все сила ритна Джим с тока на обувката си. Той изкрещя от болка, земята под краката им се надигна и Холи погледна ужасена към зейващата пръст. Но едновременно с писъка всичко застина. Нищо не изскочи, нито пък ги засмука.

Цялата разтреперана, тя отстъпи от разровената яма и пропукалата се земя, където бе стояла досега.

Джим я погледна, пребледнял като мъртвец.

— Не бях аз. Невъзможно е.

Като седнаха пак в колата, той се отпусна на седалката.

Холи скръсти ръце на волана и похлупи глава. Джим гледаше градинката през прозореца. Огромната бразда не бе изчезнала. Пътеката бе напукана и разбита. Пейката беше преобърната.

Просто не можеше да повярва, че онова нещо под земята е било плод на собственото му въображение, придобило бе живот благодарение на силата на собственото му съзнание. Винаги бе владял себе си, бе водил спартански живот, заобиколен само с книги и работа, не бе допускал никакви пороци или глезотии. („Освен ужасяващо удобната склонност към забравяне“ — горчиво си рече той.) От цялата теория на Холи най-тежко му беше да приеме факта, че някаква дива, свирепа част от него, която не се поддава на съзнателен контрол, е единствената истинска опасност, която ги заплашва.

Вече беше прекрачил границата на обикновения страх. Не се потеше и не трепереше. Бе го сграбчил първичният страх, от който се бе сковал като след доза чист хероин.

— Не бях аз — повтори.

— Ти беше.

Беше изненадващо мила, като се има предвид, че според нея той едва не я бе убил. Не повиши глас; в него дори се прокрадваше нотка нежност.

— Още не се отказваш от идеята за раздвоената личност.

— Не.

— Значи това беше тъмната ми страна.

— Да.

— Въплътена в гигантски червей или нещо подооно — каза той, опитвайки се да бъде саркастичен. — Но ти каза, че Врагът излиза само когато спя, а аз не спях, значи дори и да съм Врагът, как може да съм и онова нещо в парка?

— Нови правила. Подсъзнателно си се отчаял. Вече не можеш толкова лесно да контролираш тази личност. Колкото повече се доближаваш до истината, толкова по-агресивен ще става Врагът, за да се защити.

— Ако съм бил аз, защо го нямаше странното тупкане?

— Това винаги е било сценичен ефект, както и камбаните преди да се появи Приятелят. — Вдигна глава и го погледна. Пропусна го, защото нямаше време. Аз четях таблото, а ти искаше да ме спреш колкото се може по-скоро. Трябваше да ме разсееш по някакъв начин. Признавам, че беше изключително постижение.

Той отново погледна към таблото, където пишеше за „Черната мелница“.

Холи сложи ръка на рамото му.

— След смъртта на родителите ти си бил обхванат от пълно отчаяние. Изпитвал си нужда да избягаш по някакъв начин. Очевидно този писател на име Артър Уилът ти е предоставил измислен свят, който е отговарял идеално на онова, което си търсел. До една или друга степен, оттогава ти живееш в него.

Макар да не искаше да го признае пред нея, трябваше поне пред себе си да признае, че наистина се опитва всячески да се добере до истината, че е на ръба да види миналото си в нова перспектива, която ще накара всички тайнствени линии и ъгли да се подредят в нова, разбираема фигура. Ако избирателната амнезия, грижливо съградените погрешни спомени, че дори и раздвоението на личността не са симптоми на лудост, а нишките, които го свързват с нормалността — както настояваше Холи — тогава какво ще стане, ако изпусне тези нишки? Ако изрови истината за миналото си, ако се изправи пред фактите, които бе отказвал да приеме като дете и затова се бе обърнал към фантазиите, дали този път истината ще го побърка? От какво се криеше всъщност?

— Слушай — започна тя, — важното е да му хлопнеш вратата, преди да е успяло да ни докопа, преди да ни навреди.

— Умирам от болка — каза той и потърка глезена си.

— Добре — весело отвърна тя и включи двигателя.

— А сега на къде?

— Как накъде? Към библиотеката.

Холи спря на Копенхаген Лейн пред малката викториапска къща, където се помещаваше градската библиотека. Радваше се, че ръцете й не треперят, че гласът й е равен и спокоен и че успя да докара колата от градините Тиволи дотук, без да криволичи по пътя. Учудваше се, че след произшествието в парка бельото й е още сухо. В онзи миг изпитваше неописуем ужас — и това бе някак наситено чувство, в което не се примесваше нищо друго. Макар и поразсеяло се, все още се таеше в нея и тя знаеше, че сигурно няма да се стопи съвсем, докато се измъкнат от гората на призраците — или умрат. Но бе решена да не открива пред Джим страха си, защото той сигурно се чувства още по-зле. В крайна сметка, неговият живот се оказваше колаж от опашати лъжи. Необходима му беше нейната подкрепа.

Като тръгнаха към входа (Джим понакуцваше), Холи забеляза, че оглежда внимателно ливадата, сякаш се опасяваше дали нещо не се задава изпод земята.

„Да не си посмял — мислеше си тя, — че иначе и другият ти глезен ще те заболи.“

Но докато доближаваха вратата се питаше дали внезапната болка ще подейства втори път.

В облицованото с ламперия фоайе имаше табелка НАУЧНОПОПУЛЯРНА ЛИТЕРАТУРА НА ВТОРИЯ ЕТАЖ.

Стрелката сочеше към стълбите вдясно.

Фоайето се разширяваше в голям салон, следваха две големи стаи. И двете бяха запълнени с лавици с книги. В тази отляво имаше още маси и столове, и голямо дъбово писалище.

Жената зад писалището беше добра реклама за живота в провинцията — имаше идеално гладка кожа, лъскава кестенява коса, ясни лешникови очи. Изглеждаше на около тридесет и пет, но сигурно беше поне с дванадесет години по-възрастна.

Пред нея имаше табелка, която гласеше: ЕЛОИЗ ГЛИН.

Вчера, когато Холи поиска да влезе и да провери дали многообичаната госпожа Глин е там, Джим упорито настояваше, че сигурно е пенсионирана, че преди двадесет и пет години вече била „доста възрастна“, когато тя тъкмо е завършвала колежа и е започвала работа за първи път.

В сравнение с предишните открития, това не я изненада кой знае колко. Вчера Джим не искаше Холи да влиза в библиотеката и просто я бе излъгал. А сега по лицето му не личеше да се изненадва от младостта на госпожа Глин; вчера е знаел, че не казва истината, въпреки че може би не си е давал сметка защо го прави.

Библиотекарката не го позна. Или е бил от онези деца, които не правят голямо впечатление, или — и по-вероятно — не бе излъгал, че не е идвал в библиотеката, откакто заминал в колежа преди осемнадесет години.

Елоиз Глин имаше бодрата походка и начин на говорене на гимназиална учителка по физкултура.

— Уилът? — каза тя в отговор на въпроса на Холи. — О, да, имаме цял камион. — Скокна от стола. — Мога да ви покажа къде се намира.

Заобиколи писалището с бърза крачка и ги поведе през салона към другата стая.

— Той беше местен жител, както, сигурна съм, знаете. Почина преди десет години, но книгите му още се издават.

Спря пред детско-юношеската секция и посочи към два-три рафта с негови заглавия.

— Арти Уилът беше продуктивен човек, толкова зает, че бобрите провесваха носове, когато той минаваше наблизо.

Тя се ухили на Холи, което се оказа заразно. Холи също се ухили в отговор.

— Търсим „Черната мелница“.

— Това е едно от най-известните заглавия, не съм попадала на дете, което да не я харесва.

Госпожа Глин измъкна книгата от полицата почти без да поглежда къде е и я подаде на Холи.

— За хлапето ли я взимате?

— Всъщност за себе си. Прочетох таблото в градините Тиволи.

— Аз съм я чел — вметна Джим. — Но на нея й е любопитно.

Холи и Джим се върнаха в централното помещение и седнаха на най-отдалечената от писалището маса. Сложиха книгата помежду си и прочетоха първите две глави.

Холи непрекъснато го докосваше — по ръката, по рамото, по коляното — за да го успокои. Все някак трябваше да го запази цял и непокътнат, докато научи цялата истина и се излекува, а единственото „лепило“, което й хрумваше, бе любовта. Беше се убедила, че всяка проява на обич — всяко докосване, усмивка, влюбен поглед или дума — бе като свръзка, която го предпазваше да не се разпадне на части.

Романът беше добре и увлекателно написан. Но онова, което разкриваше за живота на Джим, беше толкова умопомрачително, че Холи започна да чете през ред и нетърпеливо да търси следващото стряскащо откритие.

Главният герой се наричаше Джим, но не Айрънхарт, а Джеймисън. Джим Джеймисън живееше във ферма, където имаше езерце и стара вятърна мелница. В мелницата уж витаели призраци, но след като станал свидетел на няколко призрачни появи, Джим открил, че това е извънземно, което живеело в космическа ракета на дъното на езерото и се появявало в мелницата. Когато излизало пред Джим, в стените на мелницата греело сияние. Момчето и извънземното общували с помощта на жълти бележници — един, в който Джим да пише въпросите, а другият за отговорите на извънземното, които магически се появявали на страниците. Според извънземното, то представлявало чиста енергия и било на земята „ДА НАБЛЮДАВА, ДА ИЗСЛЕДВА И ДА ПОМАГА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО.“ Наричаше се Приятелят.

Холи отбеляза страницата с пръст и прелисти остатъка от книгата, за да види дали Приятелят докрая продължава да използва неудобните бележници като средство за общуване. Да. В историята, върху която Джим Айрънхарт бе построил своята фантазия, извънземното така и не проговаряше.

— Което обяснява защо се съмняваше, че твоето извънземно може да говори, и защо се противеше на моето предложение да се откажем от играта с бележниците.

Джим вече не можеше да отрича. Втренчи се в книгата с почуда.

Това даде на Холи надежда. В гробището така се беше разстроил — очите му бяха безизразни и студени — че бе започнала да се съмнява дали наистина може да насочи феноменалната си сила навътре и да се излекува. А в градинката с ужас си бе помислила, че черупката на здравия му разум ще се разпука и жълтъкът на лудостта ще потече навън. Но той успя да се удържи и сега любопитството сякаш надделяваше над страха.

Госпожа Глин бе изчезнала сред лавиците. Не се бе появил и нито един друг читател.

Холи пак се върна на историята и продължи да чете по диагонал. Насред разказа, точно когато Джим Джеймисън и извънземното се срещаха за втори път, то обясняваше, че било същност, която живеела „ВЪВ ВСИЧКИ АСПЕКТИ НА ВРЕМЕТО“, можело да предусеща бъдещето и искало да спаси живота на обречените на смърт.

— Жив да не съм — изпъшка Джим.

Без никакво предупреждение в съзнанието на Холи се появи видение, което бе толкова силно и ярко, че за миг библиотеката изчезна и вътрешният й свят бе единствената съществуваща реалност: видя себе си, гола, закована на стената във вулгарна пародия на разпятието, от ръцете и от краката и тече кръв (един глас нашепва: умри, умри, умри), тя отваря уста да изпищи, но вместо звук, между устните й се изсипват потоци хлебарки и тя разбира, че вече е умряла (умри, умри, умри), в разкаляните й вътрешности гъмжи от ларви и гадинки…

Отвратителната химера изчезна от екрана на съзнанието й ненадейно, както се бе появила, и Холи стресната се озова в библиотеката.

— Холи? — Джим я гледаше тревожно.

Една част от него й бе пратила видението, няма спор. Но Джим, който стоеше до нея, не бе същият Джим, който го беше направил. Злокобното дете в него, Врагът, изпълнен с омраза и желание за мъст, я нападаше с ново оръжие.

— Всичко е наред. Няма нищо — рече тя.

Но не се чувстваше наред. След видението й се повдигаше и се чувстваше объркана.

Трябваше да си наложи отново да се съсредоточи върху „Черната мелница“:

Човекът, когото Джим Джеймисън трябваше да спаси, се кандидатираше за президент на Съединените щати, и скоро щеше да мине праз градчето, където щяха да извършат покушение срещу него. Извънземното искаше да го спаси, защото „ТОЙ ЩЕ СТАНЕ ВЕЛИК ДЪРЖАВНИК И МИРОТВОРЕЦ, КОЙТО ЩЕ СПАСИ СВЕТА ОТ ГОЛЯМА ВОЙНА.“ Но тъй като трябваше да запази присъствието си на Земята в тайна, Приятелят искаше да осуети намеренията на убийците чрез Джим. „ЩЕ МУ ХВЪРЛИШ СПАСИТЕЛЕН МОСТ, ДЖИМ.“

В романа не ставаше дума за злонамерено присъствие. Врагът бе изцяло творение на Джим и въплъщаваше собствената му ярост и себеомраза, която се бе опитал да отдели и да контролира.

Леко припукване, и на мисловния й киноекран блесна ново видение, което бе толкова яростно, че напълно измести външния свят: тя е в ковчег, мъртва, но сетивата й са още будни; усеща как из нея пълзят червеи (умри, умри, умри, умри), усеща противната миризма на собственото си гниещо тяло, вижда отражението на разложеното си лице в капака на ковчега, който е като огледало. Костите на ръцете й се свиват в юмруци и тя започва да удря по капака, чува как ударите отекват на метри през натрупаната над нея земя…

Отново библиотеката.

— Холи, за Бога, какво става?

— Нищо.

— Холи?

— Нищо — каза тя, чувствайки, че би било грешка да признае, че Врагът я тормози.

Довърши прехвърлянето на романа.

В края на книгата, когато Джим спасява бъдещия президент, Приятелят се оттегля под езерото, нарежда на момчето да забрави за срещата им и да помни само, че е спасил видния политик по своя собствена воля. Ако в паметта му някога изплува образът на извънземното, то му е казало да го помни „САМО КАТО СЪН, КАТО ВИДЕНИЕ, КОЕТО НЯКОГА СИ СЪНУВАЛ“. Когато светлината угасва за последен път, посланията в бележника изчезват и заличават всякаква следа от срещата.

Холи затвори книгата.

Поседяха с Джим, втренчени в корицата.

А около тях хиляди епохи и места, от Марс до Египет, бяха заключени в книгите като светлина под абажура на лампа. Холи сякаш усещаше как са готови да омаят читателя още от първата страница, да оживеят в ярки цветове, пикантни миризми и вкусни аромати, изпълнени със смях и сълзи, с шепот и писъци.

— Сънищата са врати — прошепна тя на Джим, — а разказаното в романа е нещо като сън. Посредством съня на Артър Уилът за срещи с извънземни и приключения, ти си намерил врата в своето отчаяние, през която си можел да избягаш от смазващото чувство, че си предал майка си и баща си.

Беше пребледнял, откакто му показа бележника с писанията на Приятеля. ОБИЧА ТЕ ХОЛИ / ЩЕ ТЕ УБИЕ ХОЛИ. Сега цветът се бе повъзвърнал на страните му. Очите му още блуждаеха, а тревогата го обвиваше, както сенките обгръщат нощта, но май започваше да напипва пътя към привикването с лъжите, върху които се градеше целият му живот.

Което плашеше Врага в него. И го отчайваше.

Госпожа Глин се бе върнала, седеше на бюрото си и работеше.

Холи още повече сниши глас и каза на Джим:

— Но защо ти да си виновен за катастрофата, в която са загинали? И как може едно десетгодишно дете да изпитва такова огромно чувство за отговорност?

Той поклати глава.

— Не зная.

Като си спомни какво й беше казал Корбет Хандал, Холи сложи ръка на коляното му и рече:

— Помисли, миличък. Може би са катастрофирали, докато са пътували към мястото, където е щял да се състои поредният сеанс?

Той се замисли, после се смръщи и каза:

— Да… докато пътуваха.

— А ти беше с тях, така ли?

Джим кимна.

Тя се сети за снимката на майка му в лъскава рокля, а Джим и баща му в смокинги, и попита:

— Ти също си участвал в представлението, нали?

Очевидно някои от спомените му се надигаха към повърхността на съзнанието му като светлината в езерото. Борбата на чувства на лицето му не можеше да бъде престорена; изумлението, което го обземаше, когато се измъкваше от изпълнения с тъмнина живот, беше съвсем искрено.

Въодушевлението на Холи нарастваше заедно с неговото.

— Какво правеше?

— Бях… нещо като фокусник. Мама взимаше разни неща от хората в публиката. А ние с татко действахме заедно… държахме предметите и се преструвахме, че четем мислите на притежателите им, казвахме на хората разни неща за тях самите, които нямаше как да знам.

— Преструвахте се?

Той премигна.

— Не съм сигурен. Толкова е странно… колко малко си спомням, дори да се опитвам.

— Не е било трик. Наистина сте можели да го правите. Точно заради това на родителите ти им е хрумнала идеята за самото представление. Ти наистина си бил надарено дете.

Той поглади корицата на „Черната мелница“.

— Но…

— Но?

— Има толкова много неща, които не разбирам…

— О, и аз не ги разбирам, пухчо. Но се приближаваме все повече до истината и вярвам, че това е добре.

По лицето му пробяга сянка.

Холи не искаше да го вижда отново как потъва в мрачно настроение и затова го подкани да си тръгнат.

Взе книгата и я отнесе на писалището на библиотекарката. Джим я последва.

Енергичната госпожа Глин рисуваше на един кадастрон с разноцветни моливи и маркери. На картинката се виждаха момченца и момиченца, облечени като космонавти, пещерняци, моряци, акробати и пътешественици в джунглата. Вече беше очертала и надписа, но не бе запълнила буквите: ТОВА Е БИБЛИОТЕКА. ДЕЦАТА И ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ПРИКЛЮЧЕНИЯ СА ДОБРЕ ДОШЛИ. ВСИЧКИ ДРУГИ — СТОЙТЕ СИ ОТВЪН!

— Хубаво е — искрено възкликна Холи, сочейки плаката. — Наистина влагате душата си в работата.

— Така нямам време за кафенета — каза госпожа Глин с такава усмивка, че веднага ставаше ясно защо всяко дете би я харесало.

— Годеникът ми ми наговори такива хубави неща за вас. Може би не си го спомняте, защото не сте го виждала от двадесет и пет години.

Библиотекарката замислено погледна Джим.

— Аз съм Джим Айрънхарт.

— Разбира се, че те помня. Беше най-очарователното момченце.

Тя стана, наведе се през писалището и настоя да го прегърне. Като го пусна, се обърна към Холи:

— Значи се омъжвате за моя Джими. Това е прекрасно! Толкова деца са минали оттук, откакто работя в библиотеката и макар че градът е толкова малък, не мога да кажа, че помня всички. Но Джими беше друго нещо. Бе изключително момченце.

И Холи отново чу как апетитът му към фантастични книги бил неутолим, как бил толкова тих първата година, когато дошъл, а през втората година, след ненадейната смърт на баба си, сякаш онемял.

Холи използва момента и вметна:

— Знаете ли, госпожо Глин, една от причините Джим да ме доведе в градчето, беше да видя дали къщата във фермата ще ни хареса, за да живеем тук, поне за…

— Градът е по-хубав, отколкото изглежда — отвърна госпожа Глин. — Ще бъдете щастливи тук, гарантирам. Всъщност още сега ще ви дам по една карта за библиотеката.

Тя седна на писалището и отвори чекмеджето.

Докато вадеше картите и търсеше писалка, Холи се обади:

— Ами, всъщност… това място е свързано за него колкото с добри, толкова и с лоши спомени, най-ужасният от които е смъртта на Лина.

— Освен това — поде Джим, — бях едва на десет години, когато тя си отиде — ъ-ъ, всъщност почти на единадесет — и предполагам, че съм искал да забравя какво точно се е случило. Не си спомням много точно как почина, губят ми се подробностите, та се чудех дали вие помните…

Холи реши, че в крайна сметка от него може да излезе сносен репортер.

— Не твърдя, че си спомням подробностите. Пък предполагам, че никой на света не знае какво е правила в старата мелница посред нощ. Хенри, дядо ти, каза, че понякога отивала там, за да се поразсее. Било спокойно и хладно, там можела да поплете или да поразмишлява. И, разбира се, по онова време мелницата не беше такава съборетина. Все пак… изглеждаше някак странно да седи там и да плете в два през нощта.

И докато библиотекарката разказваше каквото си спомняше за смъртта на Лина, потвърждавайки с думите си, че сънят на Холи всъщност е бил споменът на Джим, Холи изпита едновременно ужас и гадене. Явно Елоиз Глин, както вероятно и никой друг, не знаеше, че Лина не е била сама в мелницата.

Там е бил и Джим.

И само Джим се бе измъкнал жив.

Холи го погледна и видя, че лицето му пак е пребледняло. Но сега не беше просто блед. Беше посивял като небето навън.

Библиотекарката помоли Холи за шофьорската й книжка, за да попълни картата, и макар да не я искаше, младата жена й я подаде.

— Джим — обърна се госпожа Глин към него, — мисля си, че да се справиш с огромната болка, повече от всичко ти помогнаха книгите. Затваряше се в себе си, четеше през цялото време и смятам, че фантастиката беше за теб нещо като болкоуспокояващо средство.

Подаде на Холи книжката и картата, и продължи:

— Джим бе много умно дете. Можеше напълно да се вживее в дадена книга, и тя се превръщаше за него в действителност.

„Ами, не думай“ — помисли си Холи.

— Като дойде най-напред в града и чух, че никога досега не бил ходил на истинско училище, а родителите му го образовали, си мислех, че това е ужасно. Щом непрекъснато са пътували с това тяхно вариете, не им е оставало време за учение…

В паметта на Холи изплува фотогалерията в Лагуна Нигел: Маями, Атлантик сити, Ню Йорк, Лондон, Чикаго. Лас Вегас…

— … но всъщност се бяха справили доста добре. Най-малкото го бяха превърнали в любител на книгите, което по-късно му послужи. — Тя се обърна към него. — Предполагам, не си питал дядо си за смъртта на Лина, защото мислиш, че това може да го разстрои. Но той не е толкова уязвим, колкото смяташ, и, разбира се, ще знае най-добре от всички. — После пак се обърна към Холи. — Какво ви е, скъпа?

Холи осъзна, че стои със синята читателска карта в ръка, замръзнала като статуя, подобно на хората в света на книгите по полиците наоколо, които чакаха някой да ги съживи. За миг не можа да отговори на въпроса на жената.

Този път и Джим беше прекалено смаян, за да се намеси. Дядо му е жив. Но къде е?

— Не — каза Холи, — нищо ми няма. Просто забелязвам, че е станало късно…

Припукване на екрана, поредното видение: отсечената й глава пищи, отсечените й ръце пълзят по пода като паяци, обезглавеното й тяло се гърчи в предсмъртна агония; разкъсана е на части, но не е мъртва, жива е, подвластна на ужас отвъд границите на човешкия разум…

Прочисти гърлото си и премигна срещу библиотекарката, която любопитно се взираше в нея.

— Ъ-ъ-ъ, да, доста е късно. А трябва да се видим с Хенри преди обяд. Вече е десет. — Не можеше да спре да дърдори. — Наистина умирам от нетърпение да се запозная с него.

Освен ако наистина не е умрял преди четири години, както й беше казал Джим, в който случай изобщо не държеше да се срещнат. Но госпожа Глин не приличаше на спиритуалистка, която би се похвалила как вика духовете на мъртвите, за да си побъбри с тях.

— Той е мил човек — допълни библиотекарката. — Зная, че сигурно му е било адски неприятно да напусне фермата след удара, но да се благодари, че не пострада повече. Майка ми, мир на праха й, беше получила удар, след който не можеше да се движи, да говори, ослепя с едното око и изпадна в такова умопомрачение, че понякога не разпознаваше собствените си деца. Горкият Хенри поне е с всичкия си, доколкото разбирам. Може да говори и чувам, че бил главатарят на инвалидните колички във „Феър Хевън“.

— Да — отговори Джим и гласът му прозвуча толкова дървено, сякаш вместо него отговори дирекът от оградата, — и аз така разбрах.

— „Феър Хевън“ е толкова приятно място, хубаво е, че го прати там, Джим. Не е като повечето санаториуми в наши дни, които са истински коптори.

От Жълтите страници в една телефонна будка взеха адреса на „Феър Хевън“, който се намираше на края на Солванг. Холи подкара на югозапад през долината.

— Помня, че получи удар — каза Джим. — Бях в болницата с него, дойдох от Ориндж Каунти, а той беше в реанимацията. Не го бях виждал… не го бях виждал от тринадесет, че и повече години.

Холи се изненада от това изявление и от погледа й заструи вълна на упрек и срам, под която Джим повяхна.

— Не си виждал дядо си тринадесет години?

— Имаше причина…

— Каква?

Той погледа малко пътя пред себе си, а после издаде гърлен звук, с който изразяваше раздразнението и отвращението си.

— Не зная. Имаше причина, но не я помня. Както и да е. Върнах, се когато получи удар и умираше в болницата. И го помня мъртъв, дявол да го вземе.

— Ясно ли си го спомняш?

— Да.

— Помниш как лежи мъртъв на болничното си легло, а всички монитори наоколо не показват нищо?

— Не — намръщи се той.

— Помниш как някой лекар ти е казал, че е починал?

— Не.

— Помниш как организира погребението му?

— Не.

— Тогава кое му е толкова ясното?

Джим поразмисли над това, докато тя пришпорваше форда по извиващите се пътища, сред меките очертания на хълмовете, на които тук-там се издигаха къщурки. Небето бе потъмняло още повече, а облаците имаха синьо-черен оттенък — като синини.

Най-сетне Джим каза:

— Като се замислям, изобщо не е ясно. Просто смътно впечатление… а не истински спомен.

— Плащаш ли за престоя на Хенри във „Феър Хевън“?

— Не.

— Не наследи ли имуществото му?

— Как мога да го наследя, ако е жив?

— Може би е под твое настойничество?

Почти беше готов да отрече, но после изведнъж си припомни съдилище, съдия. Показания на лекар. Адвокатът на дядо му, който се появява от негово име, за да удостовери, че Хенри е в добро психическо здраве и иска внукът му да се разпорежда със собствеността му.

— Боже мили, да, разбира се — каза Джим, шокиран от откритието, че е могъл да забрави не само събитията от далечното минало, но и отпреди четири години. Холи изпревари бавен селскостопански камион и ускори по правата отсечка от пътя, а Джим й разказа какво си е припомнил току-що.

— Как мога да постъпвам така, да живея по този начин? Как може изцяло да пренаписвам миналото си, както ми изнася?

— Самозащита — както и преди, отвърна Холи. Стрелна се пред камиона. — Бас държа, че помниш с подробности какво ли не за работата си като учител, за учениците си през годините, за колегите…

Вярно беше. Докато я слушаше, можеше ей така, по своя воля, да се връща назад в годините в класната стая. Спомените изглеждаха толкова пресни в главата му, сякаш всичките тези хиляди дни са преминали едновременно едва вчера.

— … защото онзи живот не е криел за теб никаква опасност, бил е изпълнен с целеустременост и спокойствие. Единствените факти, които забравяш, които изтикваш безмилостно в най-тъмните кътчета на паметта си, са свързани със смъртта на родителите ти, със смъртта на Лина Айрънхарт и годините, прекарани в Свенборг. Хенри Айрънхарт е част от всичко това, затова продължаваш да го изтласкваш от паметта си.

Джим видя косовете, които се извиваха под облаците. Бяха повече от онези в гробището. Четири, шест, осем. Сякаш летяха успоредно с колата и ги следваха по пътя към Солванг.

Странно, помнеше съня, който го събуди сутринта, преди да се отправи към Портланд, когато да спаси Били Дженкинс и срещна Холи. В кошмара ято огромни косове пищяха около него, пляскаха лудо с криле и го кълвяха с острите си като хирургически инструменти човки.

— Най-лошото тепърва предстои — промълви той.

— Какво искаш да кажеш?

— Не зная.

— Имаш предвид онова, което ще научим във „Феър Хевън“? Над тях косовете се рееха високо в хладните въздушни течения.

Без да осъзнава какво изрича, Джим прошепна:

— Задава се нещо много страшно.

Бележки

[1] Непреводима игра на думи с името на герои, Айрънхарт, от англ. Ironheart — букв. „желязно сърце“. — Б.пр. ↑

[2] Букв. Твърдоглавови — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дийн Кунц Студен огън (26)

Метаданни

Данни

Студен огън

Информация

История

Сваляне / Връзки

През остатъка от 29-ти август

1

Дийн Кунц
Студен огън (26)