Линкълн Чайлд
Утопияленд (8)

9:45

Андрю Уорн вървеше през тълпата покрай бяла дървена ограда, примигвайки на яркото слънце. Тротоарът представляваше голяма площ от съединени дървени греди, очукани и изсветлели сякаш под многогодишно въздействие на слънцето и солта. Наблизо един мъж въртеше дръжка на латерна, а на рамото му седеше питомна маймунка. На другия край на площада имаше съвършен като перла градски парк, пълен с живописни гледки и дървени пейки. В средата му се издигаше павилион, където рагтайм оркестър със сламени шапки и сака на червени и бели ивици свиреше неустоимо жизнерадостна версии на „Роял гардън блус“. А над всичко това се издигаше огромното увеселително влакче, наречено „Брайтън бийч експрес“, чиито сложни паяжини от дървени подпори и огромната рампа в началото сякаш бяха извадени от магически оживяла пощенска картичка.

Това бяха Дървените тротоари на Утопия, точна възстановка на крайморски увеселителен парк от началото на двадесети век чак до уличните лампи от ковано желязо и дори — осъзна Уорн с изненада — с лека миризма на конски фъшкии във въздуха, странно приятна в тази обстановка. Но разбира се, този парк не беше автентичен, защото нито един дървен тротоар от 1910 не е бил толкова съвършен. Беше като припомнено с обич и носталгия минало, лишено от недостатъците си и поддържано от цял арсенал скрита технология. Уорн си проби път през тълпата до началото на малкия парк, извади карта от джоба си, ориентира се и тръгна по най-близката алея.

Скоро видя синия овал на езерото. Гладката светла извивка на стъкления купол в далечината придаваше нереалност на екзотичната обстановка. Деца и възрастни, коленичили на мраморните брегове на езерото, топяха ръце във водата и гледаха малките платноходки, които се накланяха и трепкаха, докато се отдалечаваха по гладката повърхност.

Уорн потръпна. Това му се беше сторило идеалното място за среща — точно в центъра, където хората не бяха толкова много. И през ум не му беше минало, че тук ще има платноходки. Чудеше се как ще реагира Джорджия.

После се опита да отхвърли тази мисъл. Това желание да я закриля беше инстинктивно, автоматично. Макар да бяха минали почти три години от смъртта на Шарлот, тази реакция не изчезваше. И колкото повече той я проявяваше, толкова повече Джорджия я намразваше. Вече съм голямо момиче, винаги казваше изражението й, мога да се справя сама. Никога не го изричаше на глас, както не говореше и за майка си, но той го усещаше с присъщото за родителите шесто чувство. Странно, колкото и да се бяха сближили през последните три години, все още съществуваше тази непозната зона, в която той нямаше право да пристъпи.

И тогава я видя, застанала между две групи азиатски туристи на другия край на езерото, вперила поглед във водата.

Известно време продължи да я наблюдава със смесица от любов и гордост. Повечето четиринадесетгодишни деца бяха непохватни и източени — нито деца, нито възрастни. Джорджия беше различна. Стоеше стройна и изправена, несъзнателно самоуверена като породисто животно. Толкова приличаше на майка си във всеки жест — в начина, по който отместваше кестенявата си коса с пръст или бърчеше тъмните си вежди, гледайки във водата. И все пак нейната красота беше много по-различна. Уорн често се чудеше откъде дъщеря му е наследила външността си. Със сигурност не беше от него. Погледна надолу към водата — висок слаб мъж с мургава кожа и изпито лице отвърна на погледа му. Когато ходеше някъде с Джорджия, Уорн обикновено се чувстваше едновременно благодарен и леко разтревожен. Момичето караше хората да се обръщат след него.

Доближи се до нея, тя го видя и завъртя очи в шеговит гняв.

— Време беше — каза Джорджия и свали слушалките от ушите си. — Хайде, да тръгваме.

— Къде да тръгваме? — попита Уорн, крачейки до нея обратно към булеварда. Беше изненадан, че при толкова богат избор на забавления край тях Джорджия беше толкова целенасочена. Но тя крачеше напред, промъквайки се из тълпата като момиче с важна мисия.

— При онова, разбира се — каза Джорджия, без да се оглежда, посочвайки с пръст към небето.

Уорн вдигна поглед.

— Онова? — попита той, но после разбра — над тях се извисяваха огромните дървени валове на „Брайтън бийч експрес“, чиито криволичещи релси се издигаха и усукваха като огромна панделка.

— А, онова — каза той. — Ти… сигурна ли си, че искаш да се качиш точно на него?

— Всичко съм отбелязала на картата. Влязох в маса уебсайтове и намерих класация на атракциите — на най-добрите и най-лошите във всеки от световете. Затова отиваме първо на тази, после на „Машината за писъци“, а след това…

— Ей, чакай малко! — Не така си беше представял Уорн първото си посещение в Утопия — да се блъска като луд из тълпата, толкова съсредоточен върху мисълта къде стъпва, че да няма време да се огледа. — За къде бързаме?

— Ти не ми каза колко дълго ще бъдеш зает. Има много неща, които искам да видя и няма да пропусна нищо. Дженифър от нашия клас беше тук през февруари и така им харесало, че останали два дни, за да не пропуснат нищо. Каза, че дали петстотин долара, за да си сменят билетите.

— Не знам колко дълго ще бъда зает, принцесо, но едва ли ще е много. — Минаваха през Омагьосаната въртележка — Уорн беше чел, че всички дървени кончета на нея са от различна порода — и протяжните звуци на валс се понесоха към тях в хладния, подходящо ароматизиран въздух. — Срещата ми със Сара е в единадесет. Тогава ще разбера повече.

— Каква е голямата тайна? Защо не ти каза за какво те вика?

— Няма голяма тайна. Мисля, че искат да разширят ролята на Метанет. — Всъщност Уорн не беше говорил лично със Сара Боутрайт; срещата в единадесет беше уредена от секретарката й. Въпросът на Джорджия беше ехо на собствените му мисли. Той смени темата. — Познай с кого си говорих. С Ерик Найтингейл.

При тези думи Джорджия леко забави ход и го погледна, сякаш се опитваше да разбере къде е шегата.

— Стига, татко, това е тъпо.

— Мери си приказките. Всъщност говореше само Найтингейл. Беше холограма в естествена големина, невероятно реалистична. Пускат я на всички външни специалисти. Нещо като инструктаж.

— Като че ли ти е нужен! Ти им даде половината от идеите за това място.

Уорн се засмя на преувеличението.

— Само някои от ранните образци на изкуствен интелект.

— Ей, а къде са роботите? — Джорджия се огледа, без да спира. — Досега не съм видяла нито един.

— Тук не им трябват роботи. Почакай, докато стигнем Калисто.

„Брайтън бийч експрес“ тръгваше от голямо тухлено здание, украсено като бална зала от деветнадесети век, точно под Акварамата. От горните му етажи висяха яркоцветни знамена, на фасадата бяха разлепени рекламни листовки и афиши със старомоден вид, рекламиращи с дебели черни букви какво ли не — от танцови вечеринки до патентовани лекарства. Към атракцията водеха три сводести прохода с различни надписи: Паноптикон, Горящите руини, Метаморфози. Опашки от посетители се виеха пред всеки от тях.

— Току-що учихме за метаморфозата по биология — каза Джорджия. — Беше много скучно.

— Може би, но това е най-късата опашка. — Уорн погледна часовника си. — Да вървим.

Опашката се движеше бързо — Уорн беше чел, че в парка е забавно дори когато се редиш на опашка — и след няколко минути те се озоваха в сянката на сградата. Залата зад прохода беше тъмна. Опашката се раздели на две и жена в строга рокля насочи Джорджия надясно. Уорн я последва бавно, за да даде време на очите си да се адаптират към слабата светлина. Тук въздухът изглеждаше по-хладен и влажен. Някъде напред се чуваха смях и сподавени охкания. Виждаше хората в редицата пред него, загледани в някакви странни високи стъклени пана по стените на коридора.

След миг Уорн и Джорджия застанаха пред първите две от тях. Той погледна към стъклото и видя отражението си. Значи е огледало, помисли си, голяма работа.

До него Джорджия се разсмя.

— Господи! — извика тя, загледана в своето огледало. — Отврат!

Внезапно отражението на Уорн изчезна. Какво е това? Значи не е огледало? Миг по-късно отново се появи, но нещо не беше както трябва. Уорн обаче не можа да схване какво, сви рамене и мина към следващото, което Джорджия току-що беше освободила.

Отново видя огледалното си изображение. После то пак изчезна и се появи. Само че този път беше рязко надебелял.

Андрю Уорн, който го гледаше от огледалото, беше качил поне сто килограма. Коремът му беше застрашително издут, изпъкналата му адамова ябълка беше скрита от двойната брадичка. Беше изненадваща, шокираща гледка. И все пак това несъмнено беше той, или по-скоро той, какъвто би могъл да бъде. Застанала пред следващото огледало, Джорджия сочеше с пръст и се надсмиваше на себе си.

Разбира се, метаморфози, помисли си той. Но как го правят, по дяволите?

Мина на следващото огледало. В него пък беше ужасяващо слаб. Очите, които плуваха в тлъстини при предишното отражение, сега бяха дълбоко хлътнали. Челюстта му, която по принцип беше широка, изглеждаше твърде голяма за тъничкия му врат.

И тогава той осъзна как го бяха направили. Това беше холографска технология, като образа на Найтингейл. Зад стъклото сигурно имаше камера. Тя сканираше образа му, променяше го със специален софтуер и го проектираше обратно. Като кривите огледала някога, само че светлинни години по-съвършени…

Джорджия се застоя пред следващото огледало по-дълго от обичайното и замислено се взираше в отражението си. Обзет от любопитство, Уорн се приближи. Онова, което видя, го накара да затаи дъх.

Беше изображение на дъщеря му, компютърно състарена с двадесет години. Същата кестенява коса, замислени очи, уста като розова пъпка и поразителна красота. В това лице имаше прилика с починалата му жена Шарлот — сякаш призрак го гледаше през очите на дъщеря му.

Те останаха още миг загледани. После Уорн облиза устни и сложи ръка на раменете на Джорджия.

— Хайде! — каза той. — Задържаме опашката.

След коридора опашката се изви към площадката за качване на влакчето. Мястото приличаше на станция на метрото от началото на двадесети век. На опашката сред посетителите имаше мъже и жени с дрехи от онова време, които се смееха и бърбореха. Продавач на фъстъци стоеше облегнат на една от стените и шумно хвалеше стоката си. Наблизо имаше сергии с напитки, актьори играеха водевили. Уорн поклати глава. Илюзията беше забележителна. Ако не бяха останалите посетители край него, той би се заклел, че са се върнали обратно във времето на Кони Айлънд преди сто години.

До него Джорджия беше необичайно тиха. Той отново се замисли за изображението, което беше видял в огледалото.

— С майка ти сме те водили в такъв старомоден увеселителен парк. Беше на седем или на осем години. В Кениууд. Помниш ли?

— Не. Ей, защо трябва да чакаме с всички тези хора? Не можеш ли да минеш най-отпред на опашката? Нали си важна клечка тук.

— Миличка, това беше отдавна. Между другото — каза той с присмехулна усмивка — забравих да те питам как беше в Детския център.

Джорджия набърчи нос.

— Всъщност беше супер. Можеш да гледаш която искаш стара серия на „Страх от дишане“, имат хиляди компютри и игри. Но аз не прекарах много време в забавления. Бях заета да правя това. — Тя бръкна в джоба на джинсите си и извади сгънат лист хартия.

— Какво е то? — Уорн автоматично се пресегна.

Джорджия го отдръпна.

— Списък на качествата.

Той зачака. Дъщеря му сви рамене.

— Нали ме попита каква приятелка бих одобрила за теб? Написах всичко. — Тя го погледна. — Искаш ли да чуеш, или не?

Той я изгледа с любопитство.

— Да, бих искал.

Опашката мръдна напред и Джорджия също пристъпи. Тя разгърна листчето и започна да чете.

— Първо, да не носи високи токчета. Второ, да не е вегетарианка. Трето, да играе на донка, шах и табла, но не много добре.

Тук Уорн тайно се усмихна. Той беше майстор на таблата и понякога забравяше да остави на Джорджия да спечели поне една игра.

— Да ми носи подаръци при всяко идване. Да обича шоколадова торта.

Уорн обичаше шоколадова торта. Почувства се трогнат — Джорджия наистина беше имала и него предвид, когато беше правила този списък, а не само себе си.

— Да е убедена, че трябва да ми се дават много джобни пари. Да не е с червена коса. — Тя леко се усмихна, когато прочете това. Сара Боутрайт имаше забележителна коса с цвят на мед. — Да играе ролеви игри онлайн. Да не спазва диета.

Това също не беше случайно — макар че Сара беше стройна, откакто я помнеше, постоянно беше на диета.

— Да ходи в Макдоналдс поне веднъж седмично и да обича най-много шейк с брезов сок. Да харесва Тримата комици повече от братя Маркс. Да не се държи гадно с баща ми като Сара.

— Тя не беше гадна — автоматично отвърна Уорн.

— Да носи често джинси. Да мрази аншоа, сардини и всякаква друга риба.

Уорн въздъхна. Беше ясно, че нито една жена не би могла да отговаря на всички тези изисквания.

— Да мисли, че…

— Колко е дълъг този списък? — попита Уорн и го изтръгна от ръцете й. Усмихна се на почерка — макар да претендираше, че е пораснала, дъщеря му все още изписваше точките като малки кръгчета. Усмивката му изчезна, когато прегледа списъка. — Мили боже, цели тридесет и седем точки!

Джорджия гордо кимна.

— Отне ми почти цялото време, докато те чаках. Не записах само едно, защото е прекалено явно.

— И какво е то?

— Трябва да харесва Фетс Уолър. Но пък кой не го харесва?

Вероятно самата ти след някой и друг месец, помисли си Уорн.

Вече наближаваха и отпред се виждаше мъж в кондукторска униформа, който настаняваше няколко души в нещо като открит въздушен трамвай. Той преглътна болезнено.

— Колко е часът? — попита Джорджия.

— Десет без пет.

— Чудесно. Значи имаме време да се качим на „Машината за писъци“ преди срещата ти. Може би и на Воденичния улей.

Уорн усети как устните му се свиват. Очакваха го шестдесет дълги минути.