Линкълн Чайлд
Утопияленд (32)

14:40

Медицинският център на Утопия се намираше на ниво А, точно под Нексус. Беше проектиран така, че в случай на бедствие или природна стихия до него да може да се стигне веднага от всяка зона на парка — обществена или служебна. В него старателно беше струпана такова количество апаратура за спешна помощ, че всяка болница на света би му завидяла: респиратори, дефибрилатори, интубатори, наблюдателни системи, болнични колички. Повечето от тези съвременни уреди стояха неизползвани в тъмните ъгълчета и складовете — животоспасителни произведения на изкуството, които биха събирали прах, ако не бяха в стерилна среда. В оживения океан на Утопия Медицинският център представляваше оазис на спокойствието — шепнещи сестри се грижеха за някое ожулено коляно или навехнат глезен, санитари разнасяха лекарства, техници правеха задължителната диагностика на машините, които рядко се използваха.

Но сега Медицинският център приличаше на разбунен кошер. Викове от болка се смесваха с поръчки за кръвна плазма. Парамедици тичаха от стая в стая. Санитарите, които обичайно правеха инвентаризация на лекарствата, сега разнасяха апарати между операционните. Посетители, скупчени в чакалните, успокояваха хлипащи пациенти или седяха на столове, вперили невиждащи погледи в тавана.

Уорн дръпна светлосините завеси около зоната за реанимация, изолирайки шума, доколкото беше възможно. Болка прониза лявото му рамо, докато дърпаше пръстените по релсата над главата си. Когато се обърна към леглото, се видя в огледалото над малката мивка — лицето му беше изпито, очите — хлътнали. С марлената превръзка на слепоочието си, потъмняла от засъхналата кръв, приличаше на бандит.

Джорджия лежеше на леглото; дишането й беше бавно и ритмично, а очите — неподвижни под бледите клепачи. В една ръка стискаше дискмена. Ръката още го болеше там, където го беше стискала с другата. Не беше го пуснала дори когато спасителният тим ги свали от атракцията на носилки, нито докато електрическата количка ги возеше по служебните коридори към Медицинския център.

Сега очите й се отвориха и погледнаха към него.

— Как се чувстваш? — попита той меко.

— Сънлива.

— Това е от демерола. Инжекцията, която ти направи лекарят. Сега малко ще си починеш.

— Ммм… — Очите отново се затвориха.

Той погледна грозната рана върху едната й скула. Наведе се и я погали по косата.

— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш оттам.

— Приятни сънища, Джорджия — отвърна той.

Тя леко се размърда под завивките.

— Не ме нарече „принцеса“.

— Мислех, че не обичаш да те наричам така.

— Така е, но го кажи. Само този път.

Той се наведе и целуна наранената й буза.

— Обичам те, принцесо — прошепна.

Но тя вече беше заспала.

Той постоя малко, наблюдавайки как гърдите й се повдигат и спускат под тънкото болнично одеяло. После го подпъхна под брадичката й, измъква дискмена от ръката й, взе малката й раничка от близкия стол и я отвори. Докато го пъхаше вътре, нещо падна на пода. Уорн остави раницата, коленичи и го вдигна. Застина, когато разпозна предмета.

Беше гривна, нищо повече от обикновена сребърна верижка. От нея висяха няколко лодчици — йолове, кечове, платноходки. Завъртя я между пръстите си и почувства как очите му се насълзяват. Съпругата му беше подарила тази вълшебна гривна на Джорджия за седмия й рожден ден. Когато завършеше нова лодка, тя подаряваше на дъщеря си малко сребърно копие, за да го сложи на гривната. Беше забравил за нея и нямаше представа, че дъщеря му я носи със себе си винаги.

Пръстите му откриха изящния силует на „Светло бъдеще“ — последната лодка, проектирана от жена му. Онази, на която се беше удавила близо до брега на Делауер.

— Шарлот — промълви той.

Чу се тихо шумолене и едно лице се появи над завесата — на мъж на средна възраст, с оплешивяващо теме и малки мустаци над още по-малката уста. Като видя Уорн, мъжът пристъпи вътре, следван от още един. Не бяха с обичайните бели блейзъри на служителите на Утопия, а с черни износени костюми.

— Доктор Уорн? — попита единият, консултирайки се с някакъв лист.

Андрю се изправи и извърна глава, за да изтрие сълзите си. После кимна.

— Съжалявам, че ви безпокоим — каза мъжът с мустаците. — Казвам се Фелдман, а това е Уитмор. Чудя се дали можем да ви зададем няколко въпроса.

— И да отговорим на някои от вашите — добави Уитмор. Беше висок, с писклив глас и докато говореше, очите му бързо примигваха.

Преди Уорн да успее да отговори, завесата отново се разтвори и Сара Боутрайт влезе бързо. След нея бръмчеше Уингнът.

Очите й се спряха първо на Уорн, после на мъжете в костюми.

— Оставете ни — каза тя.

Двамата мъже й кимнаха и бързо се отдалечиха.

— Кои бяха тези? — попита Уорн без особено любопитство.

— Фелдман е от правния отдел, а Уитмор — от Обслужване на гостите.

Уорн наблюдаваше как невидима ръка дръпна отвън завесата.

— Ограничавате щетите — каза той.

— Опитваме се да запазим инцидента в тайна.

Уорн кимна.

— Какво знаят те?

— Онова, което им беше казано. Че е било дребен механичен проблем. — Тя пристъпи по-наблизо. — Как се чувстваш?

— Сякаш съм имал близка среща с товарен камион. Какво стана там?

— Канех се да ти задам същия въпрос.

— Не знам. — Уорн си пое дълбоко дъх и се опита да си припомни. — Имаше експлозия, пламъци. Цялата атракция се тресеше и подскачаше. Помислих, че ще се срути върху нас. — Той млъкна. — Затворих очи и хванах здраво Джорджия. Това е всичко, което помня, докато медицинският екип дойде. — Той я погледна въпросително.

— Няма да те лъжа, Андрю, бяхте на косъм. Някакъв експлозив е бил прикачен към централната ос на атракцията. Тази ос е от огромно значение за структурната цялост на съоръжението. Ако се беше счупила, капсулите щяха да се откъснат и да паднат на земята. Но са направили грешка при поставянето на устройството. Една подпорна греда оцеля и не позволи на оста да се пречупи. Това ни позволи да евакуираме посетителите.

Грешка! За миг Уорн почувства нещо като облекчение. Които и да бяха, престъпниците все пак не бяха безгрешни. А щом се случи веднъж, може да сгрешат и втори път.

Сара кимна към леглото.

— Как е Джорджия?

— Малко зашеметена. Лекарят каза, че ще се оправи. Тя е смело момиче.

За миг Сара се загледа в нея, протегна ръка и докосна челото й.

Уорн проследи движението й и за пръв път, откакто беше влязла, погледна Сара. На гордото й лице имаше израз, който никога не беше виждал — на болка, дори уязвимост. Той си спомни последния им разговор в кабинета й и внезапно осъзна, че досега тя никога не беше го молила за помощ. Този парк е всичко за нея, осъзна Андрю, докато я наблюдаваше. Също както Джорджия е всичко за мен.

Прониза го внезапен пристъп на гняв към онези, които бяха направили това и бяха наранили любимите му хора.

— Какво мога да направя? — попита той. — Когато бяхме в кабинета ти, ме помоли за помощ. Искам да ти помогна, стига да мога.

Тя се поколеба.

— Сигурен ли си?

Уорн кимна.

След миг Сара вдигна ръка от челото на момичето.

— Предупредиха ни да не се обаждаме на полицията. Не знаем какво са пипали и какво не. Сред персонала има поне един техен човек, но не знаем кой е. Известно ни е само, че Метанет е била използвана, за да се хакне командният код на някои от роботите.

— Не можете ли да евакуирате парка?

— Сложили са експлозиви на въздушното влакче. Казаха ни, че наблюдават и аварийните изходи.

— Знаеш ли защо са сложили онзи заряд в Уотърдарк?

Болката върху лицето на Сара се усили.

— Ние… Аз ги подцених. Уредихме да им предадем технологията на Люпилнята, но планирахме да проследим водача им Джон Доу, когато вземе диска. Той побесня. — Тя бръкна в джоба си и извади пликче с половин дузина сребристи парченца. Остави го на ръба на леглото с горчива усмивка. — Един охранител беше убит в схватка и това е всичко, което остана от диска със записа. Уотърдарк беше наказанието. Сега очаквам отново да ми се обадят, за да уговорим предаването на нов диск.

Тя се взря в очите му.

— И какво мога да направя аз? — повтори Уорн след миг.

— Да използваш Метанет, за да разбереш кои роботи са били засегнати и как… Всяка информация ще ни бъде от полза. Ако знаем какво точно са направили, можем да предвидим следващия им ход и да бъдем подготвени. — Тя сведе очи. — Да се надяваме, че няма да се стигне до това.

Настъпи кратко мълчание.

— Ще направя каквото мога. Стига да… — Той посочи към леглото.

— Лично ще се погрижа да наглеждат Джорджия. Екипи от охраната проверяват някои от районите — Медицинския център, ВИП зоните — за следи от чужда намеса. Тук тя е в по-голяма безопасност, отколкото където и да било в парка. — Сара снижи глас. — Има още нещо, което трябва да знаеш.

— И какво е то?

— Тереза Бонифацио е в списъка с възможните заподозрени.

— Тери? — недоверчиво попита Уорн.

— Аз също не вярвам, но само шепа хора имат способностите и необходимия достъп, за да направят това. Тя е една от тях. Имай го предвид. И още нещо. Помниш ли как от кабинета ми проследихме Джорджия? Забелязах, че някой издирва и теб.

— Мен ли? — Уорн почувства изненада, последвана от неприятен пристъп на страх. — Защо?

— Нямам представа. Но бъди внимателен. Може би е по-добре да свалиш значката си. Ще накарам някого да я изхвърли извън парка.

Уорн погледна към ревера си, но там нямаше нищо.

— Няма я. Предполагам, че е паднала при инцидента.

— Още по-добре. Ако някой от персонала те спре, покажи пропуска си и му кажи да ми се обади.

Завесата отново се разтвори и влезе мъж с бяла престилка.

— А, Сара — каза той. — Казаха ми, че ще те намеря тук.

— Доктор Финч — тя кимна. — Какво е положението?

— Много по-добро, отколкото можеше да бъде, слава богу! Било е чудо, че подпората се е заклещила за оста. Иначе щеше да ни трябва ешелон от ковчези. В момента имаме две дузини пострадали, като най-тежкият случай е момче с два счупени крака.

Устните на Сара се изпънаха в права линия.

— Дръж ме в течение.

Докторът излезе и тя отново се обърна към Уорн.

— Забрави нещо в кабинета ми — каза тя, взе ръката му и прикрепи ехолокатора около китката му. — Помниш ли?

Кожата на Уорн изтръпна под познатото докосване.

— Затова ли го доведе тук?

— Той е твое куче.

Уорн погледна към тумбестия робот, който също го гледаше. Ръката му неволно посегна към ехолокатора. Мигът, изпълнен с шок, мъка и гняв, придоби почти свръхестествено значение.

Завесата отново се разтвори. Нисък як мъж влезе и кимна на Сара. От него лъхаше самоувереност, загорялото му лице караше рядката му руса коса да сивее.

— Това ли е той? — попита мъжът.

— Не, това е Андрю Уорн — отвъдна тя. — Мисля, че Пул е в следващата кабинка с Фелдман и Уитмор.

Мъжът изръмжа.

— Истински герой. Не трябваше да оставяш бюрократите да го тормозят.

Уорн се обърна към Сара с въпросително изражение.

— Това е шефът на охраната — обясни тя. — Тук е, за да изкаже благодарност на посетителя Ангъс Пул. Изглежда той е бил в една от капсулите след Джорджия. Рискувал живота си, за да спаси другите пътници.

Алоко кимна, изсумтя, после разтвори завесите и изчезна.

— Мисля да отида и лично да го поздравя — каза Сара.

Уорн се обърна към спящата Джорджия. Когато се наведе да я целуне, забеляза, че Сара е забравила пликчето с парчетата от диска на ръба на леглото. Той го взе с една ръка и с последен поглед към дъщеря си се обърна и излезе през завесите.

В съседната кабинка един мъж седеше на леглото, притискайки наскоро превързана рана на китката си. Явно беше посетител — носеше кафяво карирано кепе, кадифено яке и черно поло. Около четиридесетгодишен, мускулест, но не набит. Устните му сякаш бяха застинали в неизменна сдържана усмивка. Всъщност цялото му лице изглеждаше неподвижно с изключение на бдителните светлосини очи, които шареха от предмет на предмет с неутолимо любопитство. Фелдман и Уитмор не се виждаха никъде.

Сините очи се спряха на Уорн и леко се разшириха от изненада.

— Вие? — каза мъжът.

Сара пристъпи напред.

— Господин Пул, казвам се Сара Боутрайт. А това е Боб Алоко, началник на охраната в Утопия.

— Искаме да ви благодарим за смелостта, която проявихте — каза Алоко с одобрително кимане. — Беше много смело от ваша страна да помогнете на онези хора да се спасят.

— Онези хора са ми роднини — каза Пул, но макар че говореше на Алоко, очите му не слизаха от Уорн.

— Ужасно съжаляваме за случилото се — обади се Сара. — Утопия е най-добре обезопасеният парк на света, но се боя, че дори най-съвестните проверки не могат да ни предпазят от всяка механична…

Бдителните очи на Пул се прехвърлиха от Уорн към нея.

— Вие ли сте шефът? — попита той.

— Да, аз отговарям за парка, ако това имате предвид. И бих искала да направя нещо за вас, да ви компенсирам поне донякъде за онова, което направихте.

Сдържаната усмивка стана малко по-топла.

— Всъщност мислех, че аз мога да направя нещо за вас.

Сара се намръщи.

— Не разбирам.

Мъжът я погледна изненадан.

— Колко души са?

— Кои?

— Лошите. За каква група говорим? Военизирана? Престъпна?

Уорн видя, че Сара и Алоко се спогледаха.

— Сър — обади се шефът на охраната, — мисля, че е добре да се върнете при семейството си…

Сара му направи знак да замълчи.

— Съжалявам, просто сме малко объркани.

— От какво?

— От онова, което казвате. Все пак стана сериозен инцидент и…

Пул се разсмя с хриплив смях, който повече напомняше на кашлица.

— Да, определено е сериозен — каза той. — Но не е инцидент.

Никой не му възрази и той продължи:

— Не мога да повярвам, че включихте всички онези светлини. — Баритонът му звучеше почти скръбно. — „Бягство от Уотърдарк“ беше любимата ми атракция. Но сега знам как е устроена и вече няма да ми доставя удоволствие.

Уорн видя, че Сара и Алоко отново се спогледаха, но не проговориха.

— Бях в началото на обиколката, когато взривът избухна. След като изведох роднините си навън, прекарах известно време вътре и чаках. И тогава ме спуснаха покрай падналата подпора. В този момент всички светлини се включиха и успях да я огледам добре. Доста силен взрив. С-4, нали? Три заряда, разположени странично. Наричат го „клубен сандвич“. Забележително прецизна работа. И хитро измислена, като се има предвид, че атракцията работеше.

В кабинката цареше тишина.

— Продължавайте — каза Алоко.

— Нужно ли е? Освен ако нямате навика да използвате мощни експлозиви за специалните си ефекти, бих казал, че някой се опитва да ви развали купона. Или някой посетител напълно е откачил. — Пул посочи към завесата. — Но къде е полицията? Защо местопрестъплението не е изолирано? Вместо това тук е пълно с костюмари, които се извиняват за инцидента. Инцидентът. На мен това ми звучи като опит да се прикрие нещо. Някой зле ви е уплашил. И мисля, че знам кой е.

— Знаете ли? — попита Сара.

Пул кимна.

— Рано тази сутрин в Нексус видях един тип да си говори сам. Отначало с това привлече вниманието ми — рецитираше стихотворение или нещо подобно. Южноафриканският акцент беше второто. И кройката на костюма му — никой турист не носи италиански костюм за пет хиляди долара в увеселителен парк. Но това, което най-много ме впечатли, беше начинът, по който се оглеждаше. Познавам това изражение. Сякаш оценяваше мястото. Или по-скоро, сякаш вече го притежаваше и за него то не крие никакви изненади.

Пул поклати глава и се засмя.

— Но това е свободният ми ден, затова забравих за него. Но докато седях в разбитата капсула, събрах две и две.

— Полицай ли сте? — попита Сара.

Мъжът отново се засмя.

— Не точно.

— А какъв?

— Въоръжена охрана. Работя в агенция за лични охранители.

Алоко извъртя очи.

— А аз си помислих, че сте Шерлок Холмс. — Тонът му се беше променил значително през последните няколко минути.

Отново настъпи мълчание, този път по-дълго.

Най-накрая Сара се престраши.

— Казахте, че можете да направите нещо за нас, господин Пул. Какво точно имате предвид?

— Не знам. Какво ви е нужно?

Алоко рязко се намеси:

— Достатъчно — каза той. — Господин Пул, бихте ли ни извинили за момент?

— Разбира се.

Уорн последва Сара и Алоко обратно в кабинката на Джорджия.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Алоко, обръщайки се към Сара. — Той е просто някакъв наемен охранител. Чака ни работа.

— Точно това е проблемът — прошепна му Сара. — Работата. Има ли резултати от проверката по списъка със заподозрени на Барксдейл?

— Засега нищо подозрително. Техникът Тиболд се е регистрирал сутринта на входа, че излиза, но засега не се е върнал, така че не можем да го разпитаме. И във видеозаписите дотук няма нищо интересно.

— Разбираш ли за какво говорим? Не можем да направим нищо, освен да си ближем раните и да чакаме обаждане.

Алоко посочи с пръст зад гърба си.

— Той може да е един от тях.

— Стига, Боб, това са глупости. Роднините му са били на обиколката, рискувал е живота си, за да ги спаси.

— Значи е посетител. Още по-лошо. Знаеш ли как ще изглежда това? Какво ще надрънка?

— А какво мислиш, че ще надрънка, ако му кажем да се разкара? Нужна ни е всяка помощ, която можем да получим. Ако разпратиш специалистите от охраната да проверяват всичко, това ще изглежда подозрително. Но този човек — посетител в маскировъчни панталони и карирано кепе? Никой няма да му обърне внимание. Освен това явно знае за какво говори. Възнамерявам да го включа. А както знаеш, тук ръководството взема еднолично решенията.

Алоко я погледна невярващо. Отвори уста да възрази, после я затвори и кимна недоволно.

— Но аз не искам да имам нищо общо с него. И го дръж настрани от моите хора.

— Не мога да ти обещая. — Сара ги подкани с жест да се върнат при Пул.

— Имате роднини тук, господин Пул? — попита тя, когато отново влязоха.

Мъжът кимна.

— Семейството на братовчедка ми. Здрави и упорити айовци.

— Всички добре ли са? Искам да кажа, след… инцидента.

— Шегувате ли се? След като представителите ви тук раздаваха купони за ядене и жетони за казиното като бонбони? Вече са на тепиха.

— Но вие не искате да се присъедините към тях.

— Както ви казах, любимата ми обиколка вече не ми е интересна. — Пул поклати глава, вечната му усмивка стана малко тъжна. — Сега не мога дори да се насладя на бирата си.

Ново мълчание последва думите му.

— Споменахте, че сте лична охрана. Нещо като телохранител?

— Предпочитаме да не използваме този термин. Всичко е индивидуално. Охраняваме бизнес шефове, чуждестранни посланици, височайши персони.

— Добре. — Уорн видя Сара да сочи към него. — Господин Пул, запознайте се с Андрю Уорн.

Пул му кимна.

— Видях те на Космодрума. Мислех, че си посетител. Доста потича насам-натам, доколкото си спомням. — Той се взря по-съсредоточено в Уорн. — Добре ли си, приятел?

— Не, той не е обикновен посетител. Мислете за него като за своя ВИП.

Мъжът внимателно обмисли чутото, после кимна.

— И ако го опазите жив до края на деня, ще получите доживотен пропуск за парка.