Линкълн Чайлд
Утопияленд (41)

15:40

За Уорн чакалнята в комплекса на охраната в Утопия приличаше повече на начално училище, отколкото на охранителна служба. Пластмасовите столове в ярки основни цветове, блестящите плочки на пода, големият аналогов стенен часовник зад телената мрежа — всичко излъчваше ободряваща институционна солидност. Дори плакатите на стените — описание на рекордната безопасност в парка или схема с най-близките аварийни изходи — играеха същата роля. Както всичко в Утопия, това беше внимателно планирано. Повечето от хората, които идваха в отдела, все пак бяха посетители и си плащаха — жертви на джебчии; родители, търсещи децата си; младежи, прибрани за лудории. Беше важно вътрешността да излъчва сигурност. Този комплекс нито очакваше, нито беше построен за закоравели престъпници.

Уорн вдигна поглед от стените към близките столове. До него седеше Тери Бонифацио. От дясната й страна Пекъм усърдно сортираше предметите от тежкия сак на хакера. Зад него Алоко разговаряше с Пул.

Уорн обгърна раменете на Тери.

— Добре ли си?

— Аз? Днес ме обвиниха, преследваха, стреляха по мен. А денят още не е свършил. Защо да не съм добре?

Той с обич я придърпа към себе си.

— Вината е моя. Съжалявам, че те замесих.

— Ей, не се самообвинявай. По-приятно е, отколкото да програмираш сервомеханизми и да преглеждаш програмите. — Тя се усмихна, но обичайните дяволити пламъчета в очите й липсваха.

Уорн отново се обърна към Алоко. Знаеше, че трябва да го слуша. Но както Тери беше изтъкнала, следобедът беше се развил толкова странно, че сякаш не беше задължително да се държиш нормално. Беше като насън — каквото и да направи или каже, колкото и неочаквано или дръзко да е, ситуацията ще се адаптира към него…

Той си наложи да слуша.

— Казваш, че този тип лично е сложил устройството? — питаше Алоко.

— Именно. На мястото вече е бил прикрепен заряд, под релсите на онова голямо старо влакче. Сигурно не е единствен, трябва да са ги поставили предварително из парка. Следиш ли мисълта ми?

Алоко беше леко пребледнял, но кимна.

— Продължавай.

— Когато реши, че сме го издебнали, изтича при подпорите на релсите. Беше изпуснал оръжието си и нямаше време да вземе друго. Но имаше детонатор. Планираше да нагласи устройството и да се прикрие, когато експлозивът избухне. Щом следващото влакче минеше по релсите… — Пул сви рамене и махна с ръка. — Щеше да избяга в последвалата суматоха.

— Но това е ужасно! — каза недоверчиво Алоко. — Във влакчетата на „Машината за писъци“ се возят по сто и двадесет души.

Настъпи кратка тишина, докато малката група се опитваше да осмисли фактите.

Алоко погледна към Уорн.

— Може би цялата тази история ме е побъркала, но мислех, че търсите част от апаратура. Нарочно ли ни заблуди? Знаеше, че няма да те пуснем, ако ни беше казал истината.

Уорн поклати глава.

— Не. Просто беше измислено много хитро. Той си беше създал дистанционен команден пост, прикрит като обикновен хардуерен рутер. Един измежду хилядите. Ако не бях дешифрирал кода му, нямаше да знам какво да търся… — Той замълча. — Но дори в този случай си беше жив късмет.

— Ще видим какъв ни е късметът, когато Джон Доу разбере, че сме пипнали една от горилите му. Ако вече не е разбрал.

Уорн го стрелна с поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Докато си играехте там на жмичка, видеокамерите ни изключиха.

— Изключиха? Как така?

— Всички камери за наблюдение. В парка, в Подземието — навсякъде. Единствените незасегнати места са казината, които имат затворени системи, и ниво В, под нас. И сега сме слепи.

— Мили боже! — Пул тихичко подсвирна.

— Мисля, че за това трябва да благодарим на нашия приятел — каза Уорн. Спомни си как мъжът ги гледаше, без да престава да пише по клавиатурата. — След като ни видя, подаде някаква команда.

— Трябва да му се признае — обади се Пул, — че е забележително хладнокръвен.

— Единственото, което ще му призная, е еднопосочен билет до щатския затвор — каза Алоко. — Е, какво ни е оставил? Можем ли да използваме апаратурата му, за да възстановим щетите и да разберем какво се е канел да направи?

Уорн поклати глава.

— Имаше свръхмодерен миникомпютър, скрит в куфарче за инструменти, но явно беше подготвен за такива случаи. Когато избяга, го подпали и изгори.

— Термитен заряд — добави Пул. — Изгаря всичко.

— Разбирам. Значи тези момчета все още са две стъпки по-напред от нас. — Алоко се обърна към Пекъм. — Какво имаш там, Ралф?

Ръцете на младежа бяха заровени надълбоко в сака.

— Да видим. Има резервна радиостанция. — Той я извади със сумтене и я сложи на ниска масичка. — Но понеже е с кодирани честоти, е точно толкова неизползваема, колкото онази в Концентратора. Различни чипове, кабели и тем подобни. Много скъпа мрежова апаратура. Около петдесет пакетчета никотинова дъвка. Няколко ей такива неща, не знам какви са. — Той показа малък сноп от някакъв навит кабел.

— Детонаторен шнур — казаха Алоко и Пул едновременно.

— Детонаторен шнур. Няколко сандвича с фъстъчено масло и желе.

Пул посегна и взе един, разви восъчната хартия и раздели хляба.

— Бих казал, че маслото е „Джиф“, с парченца фъстъци вътре. Отличен избор.

— Продължавай — изръмжа Алоко, прокарвайки балсам по устните си.

— И това. — Пекъм вдигна черен пластмасов предмет с три бутона — два сиви и един червен. Приличаше на голямо дистанционно управление за телевизор.

— Какво е това?

— Инфрачервен предавател. Използва се за далекообхватно предаване. — Пекъм млъкна със странно изражение.

— Продължавай, продължавай.

— Няма смисъл. Имам предвид — да се използва такъв предавател.

Алоко въздъхна.

— Просто ни обясни.

— Има два основни вида дистанционно управление — с инфрачервени лъчи и с радиовълни. Нормално се предпочитат радиовълни заради по-далечния им обхват. — Той вдигна черния цилиндър. — Но този инфрачервен предавател е настроен да предава по-далеч от която и да било радиочестота — най-малко на километър разстояние. Скъпа играчка. И както казах, не виждам смисъла. Радиовълните минават през стените, заобикалят ъглите, но с такова устройство можеш да предаваш много по-надалеч, стига да има пряка видимост до обекта. Защо тогава трябва да си купиш скъп и мощен предавател, ако ще виждаш целта си?

В настъпилата тишина Уорн улови погледа на Пул. Той изглеждаше мрачен.

— Благодаря за урока — каза £локо. — Още нещо?

— Не. О, да, има.

Пекъм бръкна в сака и внимателно измъкна оръжие — къса картечница с дървена стойка и тежък магазин. Дулото й беше скрито зад конусовидно парче метал.

— Хеклер и Кох MP5SD — каза Пул, кимайки одобрително. — Забележете вградения заглушител. При използване на специални амуниции практически не се чува шум — само щракането на лентата. Ако изобщо се чува нещо.

Всички мълчаливо се взираха в оръжието. Най-накрая Алоко стана от мястото си.

— По-добре да се върна при нашия приятел. Макар да се съмнявам, че е казал нещо, откакто излязох. Не е особено приказлив.

— Бих искал и аз да дойда — каза Пул.

Алоко го погледна.

— Защо?

— Защо не?

Шефът на охраната изсумтя подигравателно, после се обърна към видеотехника.

— Пекъм, остави тази работа. И дръж цивилните под око вместо мен.

Пул наблюдаваше как шефът на охраната излиза от стаята.

— Другарят Алоко май не ме харесва особено — каза той спокойно. — Чудя се защо ли.

Аз също, помисли си Уорн. Той автоматично се изправи, за да ги последва, после погледна през рамо към Тери. Тя седеше изправена, притиснала ръце към коленете си.

— Имаш ли нещо против да почакаш тук?

— Шегуваш ли се? Мразя затворническите килии повече, отколкото заключени килери.

— Ще се върнем скоро. — Той се обърна и я остави с Пекъм, който много внимателно връщаше картечницата в сака.

 

 

В Утопия имаше само една строго охранявана килия. Дори тя не беше особено сигурна — малка стаичка с тежка врата и единично легло, завинтено за една от тапицираните стени. Група охранители стояха в отвореното пространство пред нея.

— Претърсихте ли го? — попита Алоко.

— Да, сър — отвърна чернокос младеж. Малък бронзов четириъгълник с името Линдберг беше прикрепен за левия му джоб. — Няма пари, нито документи, нищо. Чист е.

— Добре. Отворете ми.

Уорн погледна любопитно и малко предпазливо през рамото на Пул. Хакерът — така го наричаше за себе си — лежеше на нара. Още беше със синия гащеризон, но значката на електротехник беше махната. Беше млад и гъвкав, с тъмна кожа и дълга черна коса, събрана в конска опашка. Уорн реши, че прилича на южноамериканец. Краката му бяха кръстосани в глезените, а пожълтелите му от никотин пръсти, бяха сплетени зад главата. Няколко грозни отока изпъкваха на лицето му. Той погледна групата без интерес.

Алоко пристъпи напред, разкрачи се и скръсти ръце.

— Добре — каза той, — да опитаме пак. Как се казваш?

Мълчание.

— Къде са останалите?

Мълчание.

— Колко взривни устройства сте монтирали и къде?

Мъжът върху нара затвори очи и се намести по-удобно.

Алоко се залюля на пети, издишайки разочаровано.

— Полицията идва насам. Много си загазил. Ако ни сътрудничиш, може и да се измъкнеш. Да започнем отначало. Къде са другите взривни устройства?

Въпросът получи същия отговор.

Алоко се обърна.

— Може ли аз да опитам? — попита Пул.

Алоко го погледна.

— Какво си намислил? Да му сложиш клечки под ноктите? Да го биеш с камшик?

— Просто ще поговоря с него.

Алоко отново въздъхна, после го подкани с жест напред.

Уорн наблюдаваше как Пул приглажда якето си и оправя карираното си кепе, но не пристъпи напред. Остана на място и заговори през решетката на мъжа на леглото.

— Извинявай за оня тупаник — започна той. — Но знаеш как е. Не можех просто да те оставя да чупиш и да развалиш удоволствието на всички. Какъв скаут бих бил тогава?

Мъжът мълчеше със затворени очи.

За Уорн всичко това беше много странно. Преди няколко минути тези двамата се бяха били свирепо. Сега единият лежеше неподвижно на нара, а другият говореше с кротък, почти съчувствен глас.

— Разбирам, че се притесняваш да кажеш името си — продължи Пул. — Тогава ще те наричам Дванайсет.

Очите на мъжа се отвориха и се приковаха в тавана.

— Просто име. Ясно е, че не си Престъпник Едно, нито дори Престъпник Две. Всъщност предполагам, че името ти е записано ниско долу на тотемния стълб. Колко души сте? Дванадесет?

Очите се плъзнаха встрани, после отново се затвориха.

— Не, едва ли. Ръководителят ви изглежда умен. Басирам се, че използва малка сила. Петима, може би шест души. Утопия е толкова голяма, хората няма да очакват това. Малка опитна група — направили сте план и го изпълнявате. Дано да е добър план, внимателно обмислен. Сложили сте взрива предварително. Но не чак толкова отдавна — не сте рискували някой да попадне случайно на малките ви подаръци, нали?

Очите отново се отвориха и се насочиха към Пул.

— Изчистването на умишлените не си работил сам в системата. Имал си помощник вътре. Не — като се замисля, ако аз го бях организирал, щях да имам двама души. Момче за всичко, което сте познавали и подкупили, за да свърши черната работа. И някой на висок пост. — Пул кимна и докато говореше, опипа полото си. — Да. Това е бил вашият рицар в лъскава броня. Той е знаел как работи всичко, как да заблудите системите за сигурност, да преминете естествените защити на парка. Но той — или тя — не е трябвало да си цапа ръцете. Действал е задкулисно.

Мъжът отново погледна към стената, устните му бяха изпънати в права линия.

Пул поклати глава.

— Всъщност жалко, защото в края на краищата Престъпник Едно винаги успява да се измъкне чист, а Дванайсетият винаги опира пешкира. Усещаш ли го вече?

В стаята настъпи тишина. Пул погледна към Уорн и му намигна. Тишината се проточи.

— Е, добре — каза най-накрая Алоко с нотка на сарказъм и нетърпение. — Всички останали се преценяват. Имаш ли въпроси, Линдберг? А вие, доктор Уорн?

При последната дума у мъжа върху нара настъпи рязка промяна. Досега той лежеше отпуснат и сякаш не чуваше въпросите. Сега се изправи и седна. Очите му обходиха групата на входа и спряха върху Уорн.

— Уорн! — излая той. — Ти! Ти провали всичко. Гаден мръсник! — Хакерът скочи на крака.

Пул веднага пристъпи напред, грубо го отблъсна с рамо, притисна го към стената и подпря лакът на гърлото му. Мъжът изхриптя, сякаш се задушаваше. Пул го пусна и го остави да се плъзне на нара.

За миг той остана така, стиснал гърлото си, после се закашля. Пул се отдръпна и направи знак на Уорн да застане зад него.

Хакерът погледна към Андрю. Гневният му пристъп отмина също тъй бързо, както го беше обзел, и сега устните му се разтвориха в пренебрежителна усмивка. Зъбите му бяха ужасно жълти.

— Знам всичко за теб — каза мъжът. — Наблюдавах те как щракаш по клавиатурата, опитвайки се да разбереш какво е станало с малката ти скапана програма. — Той сухо се засмя. — Която между впрочем беше елементарно кодирана. Който те е учил да пишеш команди на асемблер, се е справил много зле.

Докато слушаше, Уорн осъзна, че макар чертите на мъжа да бяха като на потомък на древните маи, говорът му определено беше американски.

— Нямаше представа какво става, но шареше по клавиатурата, сякаш би могъл да промениш нещо. — Той отново се засмя студено и мрачно. — Е, ще ти кажа нещо. Ти си прецакан. Всички вие сте прецакани.

После сплете пръсти под главата си, затвори очи и не пожела да говори повече.