Линкълн Чайлд
Утопияленд (18)

13:15

Лабораторията по роботика на Тереза Бонифацио беше най-разхвърляното работно място, което Уорн беше виждал, откакто беше напуснал студентското общежитие на Технологическия институт в Мичиган. Тук, в Утопия, където всичко се градеше на основата на реда и точността, това изглеждаше почти като революция — като декларация за независимост. Дебели технически наръчници лежаха разтворени, с намачкани страници и счупени гърбове. Подобен на скелет робот стоеше в единия ъгъл с вдигната ръка като Статуята на свободата, облечен в зелено-бели ивици от компютърни разпечатки. Някъде отзад се чуваше „Парадайз сити“. За разлика от останалата част на Подземието, в която не се усещаше никаква миризма, тук имаше лек аромат — странен, като от риба. Уорн неволно сбърчи нос, докато се оглеждаше. В кабинета на Тереза липсваха обичайните лъскави снимки на атракциите в Утопия, както и мотивиращи лозунги в рамки. Вместо това по стените висяха ярки плакати на „Гънс енд Роузес“. На единия имаше автограф „Мир, Любов, Слаш“, написан с червен маркер. Пощенска картичка с надпис „Плажът Борокай, Филипините“ беше прикрепена от вътрешната страна на вратата. До нея някой беше залепил написан на ръка откъс:

Когато една работа не може да бъде поделена поради ограничаващи условия, полагането на повече усилия няма да има ефект върху срочното й изпълнение. Едно дете се износва девет месеца, независимо колко жени се грижат за него.

Фредерик П. Брукс младши

„Легендарният човекомесец“

Тереза седеше в отсрещния ъгъл, почти невидима зад купчините професионални списания и стари броеве на „Дайджест на развлекателната индустрия“. Запояваше нещо и между ръцете й се издигаше тънка струйка дим. Когато видя Уорн, тя остави поялника встрани, вдигна защитните очила на челото си и заобиколи купчините.

— Андрю, толкова се радвам, че си тук — каза тя с дълбокия си мелодичен глас, широко усмихната. — Не мога да повярвам, че след толкова много време си… Господи!

Андрю проследи погледа й. Джорджия току-що беше влязла в помещението, следвана по петите от Уингнът. Роботът моментално спря и сензорите му започнаха да изследват обстановката, сякаш не можеше да възприеме всички обкръжаващи го препятствия.

— Не се тревожи — каза Джорджия. — Това е просто Уингнът.

— Разбира се. — Тереза огледа за миг тумбестия робот, после отново насочи очи към Уорн и се засмя с богатия присмехулен контраалт, който толкова често беше слушал по телефона. — Знаеш ли, ти си нещо като легенда в Информационни технологии. Никой никога не те е виждал. Единствените хора, разговаряли с теб по телефона, бяхме аз и Барксдейл. Дори се шегуваха, че всъщност не съществуваш, а си просто измислица на Найтингейл. Когато стана ясно, че пристигаш тази сутрин, двама души дойдоха да ме попитат вярно ли е.

— Хайде де!

Уорн погледна към Джорджия, която стоеше до вратата и оглеждаше с любопитство бъркотията. Докато тя беше тук, той не можеше да каже на Тереза какво мисли за всичко това. Още не. Проклет да е, ако се поддаде на това ласкателство.

Тук миризмата беше по-силна и Джорджия сбърчи нос.

— Това е багунг — каза Тереза, като се обърна към нея и отново се разсмя.

— Бага… какво?

— Пастет от скариди. Той мирише. Много е вкусен със зелено манго, но никой не го понася, освен мен. — Дяволитата усмивка се разшири. — Затова обикновено обядвам тук, а не в кафенето.

Уорн си помисли за картичката с плажа. После се разрови в паметта си.

— Мирише мавахо — каза той. — Нали? А на вкус е масарап.

Тереза го погледна.

— Говориш тагалог^[1]?

— Знам около пет думи. Някога имах помощник филипинец.

— Да. Тези дни сме превзели залите на науката. — После тя отново се обърна към Джорджия, която беше неспокойна и очевидно бързаше да се върне в парка. — Имам нещо интересно за теб. Новият геймбой. „Археоптерикс: идеално издание“.

— Играла съм го — каза Джорджия.

— Не, този не си. — Тереза отвори едно чекмедже и порови вътре. Когато се обърна, държеше джобна видеоигра. Но тя не приличаше на онези, които Уорн беше виждал: пластмасовият капак беше свален и половин дузина „крокодилчета“ бяха прикрепени към електронните му механизми. Цветни жици висяха навън като опашки.

— Някои от тези игри имат забележителен изкуствен интелект — каза тя. — Понякога преглеждам инструкциите им и търся нещо, което можем да използваме. Докато работех с тази, открих дузина тайни нива, които авторите не са предоставили на играчите.

— Майсторските нива? — каза Джорджия с разширени очи. — Четох за тях в Мрежата. Мислех, че това са простотии.

— Джорджия! — каза ядосано Уорн.

— Е, не са простотии. — Тереза й подаде играта. — Ето, действай. Само не вади никоя от щипките или ще трябва наново да ги свързвам. Можеш да седнеш на онази маса там. Просто бутни всичко на земята.

Уорн погледна как Джорджия се отдалечава, приведена и вече погълната от играта. Значи Тереза прекарваше свободното си време, като проникваше в компютърните игри. Може би ако вместо това беше обръщала повече внимание на Метанет, той нямаше да е сега тук.

Обърна се и видя, че тя го гледа.

— Е? — попита го след миг. — Откъде искаш да започнем? — После отново се усмихна.

Уорн не й отвърна веднага и изражението й стана несигурно.

— Ти ми кажи — каза той. — Това е твой терен.

Усмивката на Тереза изчезна.

— Слушай, Андрю — каза тя по-тихо, — знам как се чувстваш. И наистина съжалявам за…

— Убеден съм — прекъсна я грубо Уорн. — Запази го за доклада. Доведи екипа си и ще ви помогна да започнете. Но после си тръгваме. Сама си оправяй кашите.

Думите му увиснаха във въздуха за един миг на неловко мълчание. После Тереза се обърна.

— Ще взема докладите за инцидентите — каза тя през рамо.

Отиде до вратата, отвори я и излезе, без да си дава труд да я затваря зад себе си.

Уорн затвори очи и бавно издиша. За миг лабораторията остана съвсем тиха, като изключим звуците от геймбоя.

— Татко? — обади се Джорджия.

Уорн я погледна — беше приведена над играта и не помисляше да вдигне очи.

— Да?

— Защо се държиш толкова гадно с нея точно сега?

— Гадно ли? — повтори Уорн изненадан.

Нямаше представа, че Джорджия е чула нещо. Обикновено тя не обръщаше внимание на служебните му разговори. Тогава си спомни, че го беше попитала дали Тереза е японка. Джорджия я харесва, осъзна той с изненада.

Тереза отново се появи с куп листове в ръка. Затвори вратата и бързо тръгна към него, свила глава между раменете си. Устните й бяха здраво стиснати. Изглеждаше бясна.

— Терминалът за контрол на Метанет е там — каза тя, без да го поглежда, и отиде до едно бюро в отсрещния ъгъл на стаята.

Уорн я последва. Два дървени стола, единият от които бе отрупан с разпечатки, стояха пред голям компютърен монитор. Тереза взе стола и с яростно движение изтърси хартиите на пода. Седна и се приближи до терминала. Уорн седна на другия стол. Тереза се приведе напред, черните й очи блестяха. После със свит пръст подкани Уорн да доближи глава.

— Е, доктор Уорн — каза тя тихо, — очевидно имате… — как да се изразя научно… — голям влагалец в задника. И аз знам от кой вид е.

— Тогава опиши ми го — отвърна Уорн също така тихо.

— Мислиш си, че аз съм виновна за това.

— А не е ли така? Ти или някой от екипа ти.

— Екипът ми? — каза Тереза подигравателно.

— С теб работим заедно почти година. Наистина беше по телефона, но си мислех, че взаимоотношенията ни са добри. Че сме приятели. Знаеш, че Метанет не може да прави такива неща. Обзалагам се, че дори не си се борила за нея. Та ти дори не ме предупреди! Остави ме да дойда тук като идиот със свалени гащи.

— Моят екип! — повтори Тереза, сякаш все още не можеше да повярва на чутото. Облегна се назад. — Господи, та ти си умен човек, мислех, че вече си разбрал!

— Какво да разбера?

— С кого друг си разговарял за Метанет, освен с мен?

Уорн се замисли за миг.

— Имаше един помощник-лаборант Клей…

— Барнет? Клей работи от пет месеца във Видеотехнологии. — Тя се приведе по-близо. — Нямам никакъв шибан екип, Андрю. Сама съм.

— Какво? — изуми се Хорн. — Ти си единственият човек, който се занимава с роботите?

— Е, има екип техници, който върши черната работа — смяна на сервомеханизмите, диагностика. Но аз съм единственият специалист.

Настъпи кратко мълчание. Уорн се бореше с новата изненада.

— Колкото до предупреждението, беше ми забранено да казвам каквото и да било на когото и да било. Особено на теб.

— Татко? — чу се гласът на Джорджия от другия край на лабораторията. — За какво говорите? Защо шепнете?

— За нищо, миличка — каза Уорн и се изправи. — Просто… работим тук върху един проблем, това е всичко.

После отново се наведе към Тереза.

— Мислиш, че не съм се борила за Метанет? — прошепна тя яростно. — Борих се със зъби и нокти. И за мен тя е много важна. Особено сега.

Уорн я погледна внимателно.

— Добре, разкажи ми.

Тя свали очилата от главата си и прокара пръсти през косата.

— Всичко започна малко след като откриха парка. Отначало ми казаха, че сме временно в технически режим. Че ще увеличим роботите веднага щом Комисията по бъдещите забавления напише доклад. Е, докладът пристигна, но аз изобщо не го видях. Новите средства, отпуснати за роботика, бяха отклонени нанякъде — за холограми, за акустика. А преди няколко месеца започнаха да намаляват бройката.

— Да намаляват бройката?

— Да изключват по-маловажните роботи. Понякога ги заместват с хора, понякога не. Всъщност единствените роботи, които сме добавили, не са автономни, а просто подвижни машини като драконите в Камелот. И са работа на мениджърите на отделните светове, а не моя.

Уорн прокара опакото на дланта си по челото.

— Но защо?

— Не разбираш ли защо? Заради бюрократите шефове. Роботите не са достатъчно секси. Твърде академични са и сложни. Да, не е лошо да има няколко за разкош, за да впечатляват туристите в Калисто и да има за какво да пишат журналистите. Но те не продават билети. Шефовете смятат, че роботите са отживелица. Барксдейл лично ми го каза. Били многообещаващи като изкуствения интелект, но не вървели. Всяко дете днес имало робот играчка, малки безмозъчни машинки, които подронват престижа на истинските роботи. Никой не се интересува дали роботи или хора чистят подовете на ниво В.

— Ерик Найтингейл се интересуваше. Лично ми го каза.

Тереза рязко се облегна назад.

— Найтингейл беше мечтател. За него Утопия не беше просто тематичен парк в стил ню ейдж с лъскави играчки. Той искаше да го направи люпилня за нови технологии.

— Люпилня за нови технологии. Чух тази реч сутринта.

— А аз вярвах в идеята! — възрази тя рязко. — И още вярвам. Това е причината да дойда тук. Но сега Найтингейл е мъртъв и паркът вече не преследва мечтата му. Съобразява се само със статистиката и демографията. Цялото внимание е съсредоточено върху илюзиите. Да доведем специалисти по история на изкуството, за да го направим по-реално. И холограмите да са по-големи и по-реалистични. Да ускорим обиколките. — Тя отново понижи глас. — Никой не знаеше какви огромни печалби ще донесат казината. Цялата атмосфера на това място се промени.

Тя млъкна. Уорн продължаваше да я гледа. Поведението й не беше присъщо за служител на Утопия. Той беше нахлул тук, изпълнен със справедливо възмущение, и неволно я предизвика да излее натрупалото се разочарование.

— Татко? — отново се обади Джорджия. — Готови ли сте? Да се връщаме в парка.

— Чакай малко — извикай Тереза. — Почти приключихме.

Настъпи кратка тишина, в която двамата размениха погледи.

— Съжалявам, Тереза — каза Уорн. — Явно съм си извадил погрешни заключения.

— Няма нищо. Както казах, знам как се чувстваш. Аз изпитвам същото. И моля те, наричай ме Тери. Мразя Тереза.

— Предполагам, че си кръстене на светицата?

— Разбира се. Сигурно съм единствената филипинка на земята, която не е католичка. Не съм ходила на църква от десет години. Родителите ми биха се обърнали в гроба.

Отново настъпи кратко мълчание. Уорн се чувстваше объркан, не знаеше какво да каже или да направи.

— Найтингейл би се радвал поне на холограмите — отбеляза накрая. — Наистина са страхотни.

— Прав си. — Изражението й се промени. — Приеми онова, което ти казах, с известни резерви. Част от него е просто от завист. Тук има много нови технологии. Просто след големите открития екипът, който се занимава с холограмите, получи огромни привилегии. И огромен бюджет. Отначало във Видеотехнологии работеха само осем души, сега са четиридесет.

— Какви са там големите открития?

— Откриха как да правят холограми в естествена големина, а не колкото цигарена кутия. Това беше първото. Но най-големият пробив дойде след смъртта на Найтингейл. Люпилнята.

Уорн вдигна вежди.

— Каква ирония, нали? Предполагам, че са я нарекли така заради неговата реч. Не съм запозната с техническите детайли — все още всичко се пази в тайна. Но това е система за създаване на фантастично сложни холограми с помощта на компютри. Разбира се, изисква сериозна паралелна процесорна обработка, за да действа, но вече няма нужда от лазери, фотополимери и тем подобни. Прилича на 3-D програмите, които се използват за компютърна анимация. Само че вместо да проектира двуизмерни фигури, Люпилнята може да създаде напълно реалистични холографски проекции.

— Исусе! — Уорн замълча за миг. — Какъв потенциал!

— Невероятен! Но тези патенти още не са лицензирани. Държат ги за себе си, за да ги направят търговска марка на Утопия. Върху тях се работи още от отварянето на парка. Първата атракция, в която използваха холограма, беше Джак Изкормвача в Газените фенери.

— Не знам нищо за нея.

— Отначало това беше само проба. Публиката влиза в театъра, за да гледа някакво викторианско представление, но изведнъж някой извиква, че бобитата преследват Изкормвача и са го приклещили навън. После някой друг се обажда, че Джак е влязъл в залата. И тогава светлините угасват.

— Звучи впечатляващо.

— Ужасяващо е по-точната дума. Съвършено реалистична холограма на Изкормвача, който тича през театъра и изскача зад стола ти с вдигнат окървавен нож. Хората пищят. — Тя сви рамене. — Вдигна се голям шум. Шефовете наостриха уши и осъзнаха какъв потенциал има в холограмите. Така че решиха да ги вкарат и в „Хоризонт на събитията“, който още беше в процес на подготовка.

— Това е влакчето в Калисто, нали? Видях го на картата.

— Това е ново поколение влакчета. Пълна тъмнина. Редица седалки, прикрепени към платформа, които компютърно се синхронизират да се накланят вляво, вдясно, надолу и нагоре, докато край теб се появяват съответните холограми. И не гледаш плосък екран, а триизмерни комети и метеори, които минават на косъм от лицето ти. Всъщност ти си в холограмата.

Уорн поклати глава учудено.

— После на някого му хрумна блестящата идея да свърже технологиите. Виждал ли си галериите „Въображение“ в Калисто и Нексус?

— Не.

— Това е студио, където ти правят холограмен портрет — сам или с някой от героите, дори със самия Найтингейл. И познай какво става. Не могат да смогнат. Ако си счетоводител на Утопияленд и гледаш как парите се вливат в казината и бащите се бият за привилегията да дадат сто долара за холограмен портрет на детето си, а после погледнеш Тери Бонифацио и нейната роботика, чий бюджет ще отрежеш, когато планираш следващото тримесечие?

Въпросът увисна във въздуха без отговор.

— Но това е само началото. — Тя се изправи. — Ей, Джорджия, би ли дошла тук за малко? Искам да ти покажа нещо. — Тери изчака момичето да се приближи с играта в ръка. После се обърна към малкия предмет, който Уорн беше взел за робот: черен цилиндър на колела, висок не повече от метър. — Сега работят върху това.

Тя се наведе и натисна няколко бутона. Във въздуха нещо проблесна и внезапно едно малко слонче се появи съвсем близо до Уорн.

Той инстинктивно отскочи назад и едва не бутна Джорджия от изненада. Изображението беше съвършено до най-малките подробности. Малко черно око, потънало в гънки сива кожа, блестеше и сякаш внимателно го наблюдаваше. Виждаха се тънките косми над горната устна. Беше холограма, но далеч по-реалистична от изображението на Найтингейл, което беше видял тази сутрин.

— Мили боже! — прошепна Уорн.

— Грандиозно! — стаила дъх, изрече Джорджия.

Слончето изчезна, когато Тери натисна друг бутон върху цилиндъра.

— Портативен холографен процесор — каза тя. — Все още го усъвършенстват. Успях да се сдобия с този стар прототип само защото те смятат да използват чипове от паметта на изключените ми роботи. Ще използват тези холограми за магическите представления на Найтингейл, които ще се поставят във всички светове догодина. — Тя посочи с палец корпуса. — Това слонче беше последната холограма в паметта. Процесорът е лесен за използване. Ето, вижте.

Нагласи малкия обектив върху цилиндъра и натисна бутон с надпис „Образец“. После отстъпи няколко крачки, застана пред процесора и притисна глава с ръце, имитирайки тримата комици. Чуха се серия предупредителни бипкания, после нещо избръмча. Тери отново се приближи и натисна друг бутон, под който пишеше „Дисплей“. Мигновено втора Тери Бонифацио застана до нея в позата, която беше заела преди няколко секунди.

— Засега прави само статични снимки — каза Тери, — но са изумително реалистични. — Тя погледна замръзналото си изображение и имитира Кърли: — Здрасти, Мо^[2]!

— Може ли да направиш една и на мен? — попита Джорджия.

— Разбира се. — Тери ги подкани да се приближат и показа на Уорн как да работи с устройството. След секунди две Джорджии стояха една до друга.

— Наистина ли в лицето съм толкова дебела? — попита Джорджия, критично изучавайки холограмата.

Уорн неволно поклати глава в нямо възхищение.

Тери изключи процесора и изображението изчезна.

— Но за какво използват те цялата тази технология? — внезапно каза тя. — За забавление. За да прожектират чудовища във влакчетата на ужасите и да плашат децата. Наистина ли мислиш, че Найтингейл би одобрил това? Мисля, че би го нарекъл недалновидно и…

Внезапно над главите им проехтя мощен тътен, сякаш десет вулкана избухваха едновременно. Джорджия изпищя и инстинктивно се притисна до баща си. Уорн се приведе и прикри главата й с ръце. Столът зад него падна с трясък на пода. Уингнът издаде едно уплашено чиръп и се скри в най-близкия тъмен ъгъл.

Мрачното изражение на Тери се разтвори в усмивка, когато Уорн бавно свали ръце.

— Какво, по дяволите… — започна той.

— Съжалявам, трябваше да ви предупредя. Намираме се точно под „Кулата на грифоните“ в Камелот. Шоуто в един и двайсет започва.

Уорн вдигна стола и погледна към тавана.

— Колко пъти на ден става това?

— Веднъж сутрин, два пъти следобед и веднъж вечер.

— И трябва да го търпиш четири пъти дневно?

Усмивката на Тери стана по-широка.

— По-добре е от предишната ми лаборатория. Тя беше под „Буря на Темза“ в Газените фенери и реката се просмукваше през тавана.

Уорн изчака, докато бръмченето в ушите му спре.

Джорджия нетърпеливо местеше поглед между тях.

— Е, свършихте ли? Имам предвид, колко време ще ви трябва, за да изключите Метанет или там каквото трябва да направите?

Уорн я погледна изненадан.

— Ти си знаела? — Той се обърна към Тери. — Ти ли й каза?

— Стига, татко, пишеше го на челото ти, когато излезе от срещата.

Уорн поклати глава и мрачно се почеса по врата. Отгоре прозвуча нова, по-тиха експлозия. Стори му се, че чува писъците на възбудената публика.

— Ако питате мен, цялата тази работа е много тъпа — добави Джорджия.

— Коя работа?

— Да изключвате мрежата. В нея няма бъгове, както твърди Сара.

Очите на Тери палаво проблеснаха.

— Защо си толкова сигурна?

Джорджия се изправи и я погледна в очите.

— Защото баща ми я е направил.

Уорн отмести поглед и преглътна сълзите си. Миг-два не се осмели да проговори. В лабораторията се възцари мълчание.

— Сара иска да им представим до довечера план за действие — най-накрая каза Уорн.

— Да, бюрократите на Емъри от Ню Йорк ни дават една седмица, за да изключим Метанет. В общи линии това означава да освободим стотина робота от контрола й. Фред иска да знае най-бързия и безопасен начин, по който може да стане.

Уорн се облегна на стола си и пое дълбоко дъх.

— Първо трябва да прекратиш предаването на информация от роботите към Метанет. — Той помисли за момент. — Сега всяка нощ Метанет анализира данните, които получава от отделните роботи, и търси начини да подобри ефективността им. Ако успее, задава нова програма на сутринта. Нали така?

— Да.

— Затова първо ще изключиш самообучаващата се подсистема, а после просто прекъсни връзката от роботите към Метанет. По този начин все още можеш да им даваш нови команди дистанционно, но Метанет няма да прави свои модификации.

Тери кимна.

— Звучи разумно.

— Най-трудното ще бъде да прекратиш работата на Метанет. Разбира се, първо ще трябва да моделираш процеса в контролирана среда. Останалото е лесно. Направи списък на роботите и функциите им и препоръки за основните им задачи и подзадачите.

— А ти какво ще правиш?

Уорн я погледна. Беше решил да прекара тук само няколко минути — да обмисли ситуацията, да даде кратки инструкции и да остави Тери сама да извърши лоботомията, но сега му дойде друга идея.

Хвърли бърз поглед към Джорджия, която си играеше с холографския процесор. Няма никакви бъгове, беше казала тя. Баща ми я е направил.

— Тери, трябва да те попитам нещо. Като администратор правила ли си нещо с Метанет, което може да е причина за тези проблеми?

Кафявите й очи се разшириха и в тях проблесна възмущение.

— Нищо. Тя е автономна система. Просто записвах модификациите.

— Значи си наблюдавала промените, които Метанет е направила с функциите на роботите?

— Повечето бяха съвсем дребни. Рационализиране на дейността и усъвършенстване на командните системи. Тя се справя отлично сама.

Уорн се замисли, докато разтриваше наранената си китка — още го болеше от хватката на Засечка.

— Какво си намислил? — попита Тери намръщено.

Защото баща ми я е направил…

Освен Джорджия, Метанет беше единственото, което му беше останало. Тя беше доказателството за верността на теориите му, което му беше необходимо, ако искаше да се върне към академичната си кариера или да се занимава с изследователска дейност. Проклет да бъде, ако се откаже от нея без бой.

Уорн отново погледна Тери. Ако добре беше разбрал, щом намаляваха броя на роботите, Метанет би трябвало да е от голямо значение и за нея.

Внезапно той сложи ръка на рамото й.

— Поправи ме, ако греша, но не измислихме ли току-що плана за действие?

Тя предпазливо кимна.

— Е, това ни дава известно време. Какво ще кажеш, ако вместо да я захвърлим на боклука, се опитаме да поправим проклетото нещо?

Тери го изгледа за миг, после гримасата на екзотичното й лице бавно се превърна в предишната палава усмивка.

— Мисля, че начинът ти на мислене ми харесва, моряче. — Тя се усмихна и продължи на развален английски. — Ти току-що намерил свое момиче.