Линкълн Чайлд
Утопияленд (66)

16:25

Тери крачеше напред-назад из малката рецепция в комплекса на охраната. Несъзнателно свиваше и разпускаше юмруци. Къде е Андрю? Какво става? Всичко наред ли е? Очакването и несигурността бяха мъчителни. Тя погледна към вратата към коридорите на ниво В. Лекарят я беше оставил широко отворена, когато беше изтичал вътре преди няколко минути. Усети, че отново свива юмруци. После погледна Джорджия, която неспокойно се размърда в количката.

Каквото и да става, припомни си тя. Каквото и да става.

Преди минута, може би две, беше дочула плач. Беше слаб и приглушен от стените. Макар че не можеше да си представи шефката на парка да пролива сълзи за когото и да било, Тери знаеше, че гласът би могъл да бъде само на Сара. Тревогата й се усили и тя закрачи по-бързо.

Зад нея се чу шумолене — Джорджия се беше изправила, подпирайки се на количката. Примигна веднъж-два пъти; погледът й беше замаян. Още не е на себе си, помисли си филипинката. Не знаеше дали е от лекарството, или от шока.

Джорджия направи една несигурна стъпка напред, после втора. Вървеше към вратата, по посока на звука.

Тери нежно сложи ръка на рамото й.

— Къде отиваш, Джорджия?

— Търся баща си. Мисля, че чух гласа му.

— Баща ти в момента не е тук.

Джорджия за пръв път я погледна. Очите й бяха започнали да се проясняват.

— Къде е?

Тери облиза устни.

— Не съм съвсем сигурна. Той… трябваше да се погрижи за нещо.

Джорджия примигна.

— Помоли ме да ти предам, че ще се върне скоро. Каза, че дотогава трябва да се грижим една за друга.

Внезапно гласът на Сара прокънтя в тишината:

— Фреди, не можеш да умреш. Чуваш ли ме? Остани, Фреди, моля те.

Джорджия трепна.

— Кой плаче?

Тери мълча, докато плачът отново започна.

— Прилича ми на Сара. — Джорджия се обърна към нея. — Сара ли е? Какво е станало?

Тери още се колебаеше. Какво да й каже? Нямаше представа как би отговорил Уорн, какво би искал да направи.

„Ако бях на нейно място, щях да искам да разбера истината.“

Тя леко притисна рамото на момичето и го обърна към себе си.

— Помниш ли срещата сутринта?

Джорджия кимна. Тери хвана и другата й ръка.

— А мъжа, който говореше с акцент?

Момичето отново кимна.

— Ранен е тежко. Сара е разстроена. Опитва се да го спаси.

— Не трябва ли да им помогнем?

— Мисля, че в момента Сара има нужда да остане сама. Но е много мило от твоя страна. Тя би ти благодарила.

Плачът отново се усили. Беше мъчителен звук — неутешим и самотен. Джорджия послуша още малко и се обърна към Тери, която не успя да разбере изражението й. После бавно сведе поглед.

През цялото време, дори при премеждието в склада за дрехи, Джорджия се беше държала стоически. Но сега красивото лице внезапно се разкриви, устните потръпнаха, после се разтвориха… Очите й се напълниха със сълзи.

Тери импулсивно я привлече към себе си, както Уорн бе постъпил с нея съвсем скоро. И тогава Джорджия внезапно избухна в плач. Сякаш някакъв бент, който дълго е бил под напрежение, най-после беше прелял. За минута-две Тери я остави да плаче, леко галейки косата й.

— Възрастните не бива да плачат — най-накрая каза момичето.

— И възрастните плачат — отвърна Тери, без да престава да я гали. — Не си ли виждала баща си да плаче?

Джорджия още по-силно се разхлипа.

— Веднъж… Имаш ли сестри?

Въпросът беше толкова неочакван, че за миг Тери спря да гали косата й.

— Не — каза тя след малко. — Единствено дете съм. В католическа страна като Филипините това е рядкост.

— Винаги съм искала да имам сестра — прошепна Джорджия.

Единственият отговор на Тери беше отново да погали косата й.

— Какво поръча татко? — попита след малко Джорджия.

— Да стоим тук. Да се пазим взаимно, да бъдем нащрек, да се грижим за Сара.

Джорджия бързо се отдръпна.

— Да бъдем нащрек? — Страхът се беше върнал във влажните й очи толкова бързо, че явно никога не беше я напускал съвсем. — Мислиш ли, че той ще се върне — мъжът с пушката?

Тери отново я прегърна.

— Не, миличка, не вярвам. Но все пак трябва да бъдем нащрек.

Джорджия се размърда в прегръдките й.

— Не трябва ли да затворим вратата?

Тери погледна през рамото й — напълно беше забравила, че лекарят остави отворен главния вход на охранителния комплекс.

Тя кимна.

— Знаеш ли, това не е лоша идея.

Внимателно се отскубна от Джорджия и тръгна към чакалнята.

— Може би… е добре и да я заключиш.

Тери мина по яркия под на чакалнята, предпазливо надникна навън и огледа в двете посоки. Коридорът беше пуст. Някъде далеч се чуваше алармена сирена. Тя затвори вратата, заключи я грижливо и се увери, че никой не може да влезе.

Плачът беше престанал и над охранителния комплекс надвисна мъртва тишина.