Линкълн Чайлд
Утопияленд (49)

16:00

Опашката за изненада беше милостиво къса и последната супернова още студенееше в корема на Кайл Кохран, когато видя преградното въже пред ескалатора да се вдига. Всъщност това не беше истинско въже, а някаква холограма — реалистично изображение на онези дебели плюшени шнурове, които висяха във фоайетата на старите театри. То проблесна за миг, после сякаш се стопи във въздуха. Стоящият наблизо разпоредител се приближи, усмихна се и направи знак на първия на опашката да стъпи на ескалатора. Докато чакаше, Кайл усети, че приятелят му Том го блъсна отзад.

— Спокойно, юначе — каза той със смях.

Дори ескалаторът беше страхотен — в перилата светеше пастелносин неон, а движещите се стълби бяха от някаква полупрозрачна субстанция. Движеше се бавно, но изключително плавно и позволяваше да разгледаш в подробности Космодрума отдолу. Кайл се обърна да го погледне, наслаждавайки се на гледката. За седми път го виждаше този ден, но не можеше да му се насити — опашките от посетители, които се виеха по осветения под на станцията, лазерите и чудатите светлинни ефекти, под които масивната конструкция изпъкваше, огромният купол, обсипан със звезди, който покриваше всичко. Единствената атракция без опашка беше „Бягство от Уотърдарк“, кой знае защо затворена за поправка през пиковия час на посещение.

Седем падания от Станция Омега. По дяволите!

На върха на ескалатора друг разпоредител насочи посетителите по коридор с надпис „Транспортен изход“. Том вървеше с тълпата, протягайки врат, за да вижда над хората пред себе си. Ето я совалката в края на коридора — с отворена врата и бледи стени, които слабо блестяха. Така наречената совалка. Еднопосочен билет за надолу. Осветлението вътре беше бледочервено и вратата му заприлича на огромна отворена уста. Кайл потръпна от удоволствие.

Трета разпоредителка ги очакваше в края на коридора.

— Времето за пътуване до совалката е около пет минути — каза тя, докато ги настаняваше в специалния асансьор. — Моля, пригответе бордните си карти. Совалката трябва да излети след двадесет минути, затова щом излезете, се движете бързо.

Докато вървеше към помещението, Кайл се усмихна. Харесваше му, че знае предварително какво ще стане, и се наслаждаваше на добре подготвената заблуда. Беше все едно да гледа изкусно представление на майстор илюзионист. Погледна другите посетители — няколко от тях също се усмихваха многозначително.

За ветераните посетители на Станция Омега самото падане беше половината удоволствие. Другата половина идваше от наблюдението на другите пътници. Въпреки че обиколката беше известна — от статиите в списанията и уебсайтовете, които й бяха посветени — винаги имаше новаци, които не знаеха какво ги очаква. Те наистина смятаха, че ще се возят на совалка, и че този огромен асансьор само ще ги изкачи до истинската атракция. Опитното око на Кайл обиколи шестдесетте посетители, струпани около него, и се опита да разпознае онези, които идваха за пръв път. Японската туристическа група, която оживено разговаряше встрани — може би. Двойката на средна възраст с еднакви ризи и шапки, които се чудеха на глас колко дълго ще трае обиколката със совалката — определено. Кайл самодоволно кимна. Когато ужасът настъпеше, щеше да наблюдава тези двамата.

Навън в коридора стоеше третата разпоредителка и разговаряше с двойка белокоси старци с нисък настоятелен тон. Всъщност те не бяха чак толкова стари — може би малко над шестдесетте — но тя очевидно не искаше да ги допусне. В Утопия не поемаха рискове. От уебсайтовете, които беше посетил, Кайл знаеше, че разпоредителите в Станция Омега не бяха само красиви стюардеси, а обучен медицински персонал, който спираше неподходящите за свободното падане. Видя как двамата навъсено се отдалечиха с нови жетони за казиното в ръце. Можеха да са собствените му родители. Част от него се радваше, че няма да се качат на атракцията.

Погледна към Том, смушка го в ребрата и кимна към туристите в еднакви дрехи. Приятелят му ги погледна и завъртя престорено очи. Да, сякаш казваше изражението му, жертви.

Кайл се усмихна. Освен нарастващото нетърпение, дълбоко в себе си той усещаше нещо много близко до облекчение. Том отново се държеше нормално. Може би беше само за днес, но може най-накрая да е видял светлина в тунела.

Платформата вече беше почти пълна и хората се разхождаха напред-назад, оставяйки малки празни оазиси, както несъзнателно го правят във вагоните на метрото и асансьорите. След няколко секунди това нямаше да има значение: всички щяха да пищят, вкопчени в най-близкия до себе си, и битката за лично пространство щеше да бъде забравена при ужасяващото пропадане в мрака.

Кайл за пореден път се зачуди малко лениво как го правеха: как успяваха да запазят всички прави по време на падането. При свободното падане в другите паркове хората бяха завързани във вагоните, все едно носеха усмирителни ризи. Но тук, където елементът на изненадата беше решаващ, седалките и коланите щяха да издадат всичко. Той познаваше един абсолвент от техническия институт, който имаше теория, свързана с използването на въздух под налягане. Реши този път да обърне по-голямо внимание как го правят. Но беше трудно — пропадането беше толкова внезапно, толкова кратко, че едва ли не преди да успееш да си поемеш дъх да извикаш, всичко свършваше. А после…

Мислите му бяха прекъснати от тихото свистене, с което се затвориха вратите и отделиха претъпкания асансьор от коридора. Навън се чу шумно тракане, после по невидимия вътрешен високоговорител прозвуча глас: „На път сте към площадката на совалката. Докато напускаме въздушния шлюз, може да усетите леки вибрации“.

Леки вибрации, помисли си Кайл. Да бе!

Това беше моментът, който най-много обичаше — последните няколко секунди, преди дъното да изчезне. Почувства, че нервите му се опъват от очакване. Улови погледа на Том и вдигна палци в отговор. После огледа лицата около себе си — някои заговорнически се усмихваха, други бяха отегчени и напълно неподготвени за предстоящия инцидент — докато най-накрая спря очи на двойката с еднакви шапки.

Отвън се чу бръмчене, сякаш се беше включил мотор. Звукът постепенно се усилваше. Имаха чувството, че се движат съвсем леко.

Последва рязко наклоняване.

— По дяволите! — дочу се реакция.

Усещането за движение внезапно изчезна. Последва разтърсване, този път по-силно, и светлините примигнаха. Кайл гледаше как двамата изненадано се споглеждат. Скоро учудването щеше да бъде заменено с явен страх.

Бръмченето се засили, стана накъсано, после рязко спря. Във внезапната тишина отвън се дочу пукот и скърцане на метал. И тогава светлините угаснаха изведнъж.

За миг настъпи непрогледен мрак. После близо до пода заблестя линейна кървавочервена аварийна лампа. Кайл особено обичаше този нюанс — светлината беше насочена нагоре и превръщаше лицата на пътуващите в гротескни образи.

„Внимание — чу се глас от интеркома. — Имаме проблеми с главния двигател. Скоро ще го поправим. Не се плашете.“

Моля ви, плашете се, помисли Кайл и отново хвърли таен поглед към двойката. Сега очите им бяха разширени от страх, а лицата — замръзнали.

Отвън се чу отново силен пукот, последван от тихо съскане на искри. И тогава, точно навреме, се появи димът.

Кайл се стегна. Ето сега щеше да започне падането.

Той зачака — полунетърпелив, полууплашен — онзи неописуем момент, когато внезапно разбираш, че под теб няма под, и падаш в бездната. Пое си дъх, после още веднъж.

А после стана нещо много странно. Червените аварийни светлини угаснаха.

Кайл зачака, заслушан в трополенето и съскането извън асансьора. Усети, че леко го побутват, докато телата край него се движеха в пълната тъмнина. Не си спомняше аварийните светлини да са угасвали преди. Нима беше пропуснал да го забележи от вълнение?

Около себе си усещаше посетителите, някои напрегнати в очакване на падането, други — объркани. Изобщо не си спомняше да са чакали толкова дълго. Може би просто беше привикнал към тази обиколка.

Но имаше и нещо друго. На всяко място в Утопия, където беше ходил, беше хладно, почти студено. Това се отнасяше и за атракциите, и за булевардите и алеите. Беше нещо, което приемаш за даденост, макар дори да не го забелязваш. Но в този асансьор беше горещо и ставаше все по-горещо.

Сега около него се чуваха гласове, които говореха тихо и настоятелно.

— Какво става? — попита някой.

— Кога ще тръгнем? — прозвуча плачлив гласец.

— Към совалката ли отиваме сега? — обади се трети.

Кайл опъна ризата, отделяйки я от гърдите си. Мантията върху раменете му се струваше задушаващо тежка. Ставаше все по-горещо.

Почувства, че отново го бутат, този път по-силно, и когато протегна ръце, за да запази равновесие, докосна нечие лице, потно и небръснато. Бързо се отдръпна. Сигурно електричеството е спряло, помисли си с раздразнение и загриженост. За тези пари не би трябвало да има подобни проблеми.

В мрака някой тихо заплака.

Шепотът се усили, напрежението вече си личеше. Кайл се огледа в мрака, но отникъде не проблясваше светлина. Пълната тъмнина беше непознато и ужасно нещо. Досега само веднъж му се беше случило да остане в пълен мрак — на спелеоложка експедиция със съученици. Водачът на шега беше накарал всички пещерняци да угасят челниците си, когато стигнаха дъното на пещерата. Но това беше само за миг, пък и всички имаха фенерчета. И бяха успели да излязат.

Защо ни трябваше да идваме за седми път? — запита се той, докато невидимите фигури край него ставаха все по-неспокойни, а гласовете — по-разтревожени. Защо не си останахме с шест? Това щеше да провали всичко.

Пълната тъмнина беше ужасяваща. Човек се чувстваше безпомощен, уязвим, дезориентиран. А още по-лошо беше да е тук, в тази огромна кутия за обувки, да се поти от страх, увиснал над бездната, която…

Кайл с усилие се овладя. Може би това е умишлено. Може би наблюдават сайтовете на феновете и се грижат гостите да не получават предварителна информация и атракциите да не им омръзват. Може би са сменили правилата, за да карат повторните посетители да гадаят какво ще стане.

Дори да беше някаква авария, реши той, нямаше защо да се тревожи. Тук гъмжеше от инженери и механици. Или поне така трябваше да бъде. След няколко секунди щеше да започне свободното падане. И щяха да разказват още по-сензационна история в училище…

Сякаш в отговор на мислите му асансьорът отново потрепери. Дочуха се напрегнати, възбудени гласове, когато шестдесетте души се опитаха да запазят равновесие в мрака. Готово, помисли си Кайл. И облекчението, което го заля, беше почти съкрушително.

Но не тръгнаха. И докато чакаше в задушния потискащ мрак, Кайл осъзна, че трябва да се е случило нещо сериозно. Беше твърде горещо, твърде задушно, защото много хора бяха натъпкани в малко пространство. Усещаше, че димът продължава да се стеле над тях, но той не приличаше на фалшивия дим от предишните падания. Онзи беше хладен, влажен, без мирис, направо освежителен. А този беше горещ, почти пареше.

— Не мога да дишам! — изкрещя някой.

Внезапно отдясно настъпи диво боричкане. Кайл се опита да си поеме дъх. Дробовете му горяха. Завъртя се в объркано отчаяние.

— Извадете ни оттук! — извика друг глас.

— Заклещихме се! Помощ, помощ!

Сякаш внезапно бяха отприщили някакъв бент. С едно-единствено внезапно движение десетки уплашени тела се обърнаха към вратите, които преди малко се бяха затворили зад тях, викайки, молейки, чукайки отчаяно по здравите стени. Истеричната невидима тълпа блъскаше Кайл, носеше го напред-назад. Силен удар го завъртя и го запрати към пода.

Той отчаяно се бореше да запази равновесие, вкопчваше се в крайниците на околните, за да се изправи. Дори в това ужасно положение чуваше някакъв глас вътре в себе си, който тихичко му напомняше, че ако падне, ще бъде смазан безмилостно от околните. Пламтящият въздух беше изпълнен с писъци, ругатни, накъсани викове. Сега чу по високоговорителя друг глас — мъжки, бърз и настойчив — но звучеше някак отдалеч и не можеше да пробие врявата.

Нещо пищящо се блъсна в него със страшна сила. Кайл почувства как някакви ръце скубят косата му, нокти издраха лицето му. Падна назад, блъскайки се в хлъзгавите тела и въпреки върховните си усилия установи, че се свлича надолу към ботушите, обувките и сандалите. Подът беше като решетка и той се обърна, опитвайки се да се изправи на колене, но хората толкова го притискаха, че не можеше да им противодейства. Чуваше ужасяващия звук от удари, докато хората се опитваха да си пробият път към затворените врати. Нещо тежко го удари през лицето — веднъж, два пъти — и внезапно паниката, объркването, дори адската жега сякаш избледняха. Смътно се зачуди какво ли е станало с Том. После хората изпопадаха върху него, мачкайки го с теглото си, и когато съзнанието му започна да угасва и крайниците му се отпуснаха, той разбра, че се носи надолу като есенен лист, който пада към земята, за да си почине.