Линкълн Чайлд
Утопияленд (31)

14:26

Андрю Уорн спря задъхан върху светлоотразителните павета на булеварда и се огледа. Беше абсурдно да се опитва да намери дъщеря си между безбройните посетители. Шансовете да й се случи нещо бяха минимални. И все пак мисълта да прекара времето до срещата им в чакане, без да знае какво става, му се струваше непоносима. Бяха я търсили по опашките и сергиите за сувенири двадесет минути. Дотук нищо. И колкото повече време минаваше, без да я открият, толкова повече нарастваше тревогата му.

Изражението на Джорджия точно преди да излезе от лабораторията на Тери, се беше запечатало в паметта му. Не искам да отида сама, беше казала тя. Джорджия беше единственият му близък човек, той я изпрати сама в увеселителния парк, миниран с мощни експлозиви. Беше постъпил неразумно, въпреки че тогава не знаеше какво става.

Тери се появи до него.

— Откри ли нещо? — попита той.

Тя поклати глава.

— Проверих входовете и изходите на „Еклиптика“ и „Страх от дишане“ — задъхано каза тя. — Няма и следа от нея.

— Трябва да е някъде тук.

— Мисля, че търсихме навсякъде.

Завладяха го разочарование и нетърпение. Дали вече не е напуснала Калисто и е отишла в някой от другите светове? Бяха стигнали края на булеварда и пред тях оставаше само Космодрумът.

Той погледна Тери.

— Мислиш ли, че съм луд?

— Не знам. Може би. — Тя замълча. — Но ако беше моето дете, аз щях да правя същото.

Той посочи към Космодрума.

— Какво има там?

— Това са най-вълнуващите атракции. Тя ти обеща да не влиза сама.

— Все едно, по-добре да проверим. Не познаваш Джорджия.

— Така е. Аз ще поема онези отдясно и ще се срещнем тук.

Уорн я наблюдаваше с благодарност как тича към Космодрума. Много хора биха пренебрегнали тревогата му и биха се опитали да го разубедят да търси Джорджия, но не и Тери. Може би разбираше тревогата му. Просто беше предложила помощта си и търсеше също толкова усърдно, колкото и той.

Обърна се и пое към Космодрума, хвърляйки поглед към опашката за „Изстрелване“, първата обиколка пред него. Както очакваше, и тук я нямаше, само туристите го гледаха любопитно, както навсякъде. Обърна се. От тази страна имаше още две атракции. Щеше да я потърси и там. После щеше да се срещне с Тери и да…

В този миг съзря Джорджия.

Заля го вълна на облекчение. Беше в началото на опашката за — какво беше това? — „Бягство от Уотърдарк“. Слава богу, помисли си той и извика името й. Ако беше погледнал миг по-късно, тя вече щеше да е минала през входа на атракцията…

И тогава, преди да осъзнае какво става, един от разпоредителите й помогна да влезе. Докато Уорн гледаше, блестящият люк се затвори зад нея.

Облекчението му изчезна в миг. Внезапна тревога сякаш го наелектризира.

Той хукна през Космодрума направо към портала. Проби си път до началото на опашката. Една жена изненадано ахна, зад себе си чу мъжки глас, който викаше: „Ей, приятел, какво правиш, по дяволите?“.

Докато тичаше, разпоредителят пропусна вътре жена в червена рокля и две деца и Уорн мерна за миг вътре някакъв люк, на който пишеше „Внимание — област на ниска гравитация“, после порталът отново се затвори.

Той хукна към разпоредителя.

— Спрете я! — изкрещя.

Жената примигва към него под шлема.

— Моля?

— Казах, спрете я! Спрете обиколката!

Другият разпоредител се приближи.

— Съжалявам, сър — каза той и сложи ръка на рамото на Уорн, — всички тук бързат да избягат от затвора и се боя, че ще трябва да изчакате реда си…

Уорн отблъсна ръката му.

— Дъщеря ми току-що влезе тук. Искам да излезе.

Вторият диспечер — висок слаб мъж — също примигна под шлема. Уорн знаеше, че той прехвърля наум „Наръчник за отношение към посетителите“, преценявайки каква стратегия да използва с този проблемен гост.

— Не е възможно да спра атракцията, сър — каза той по-тихо, оставяйки ролята си. — Сигурен съм, че дъщеря ви се забавлява отлично. Всички харесват „Бягство от Уотърдарк“. Ако искате да я изчакате, най-добре идете при изхода, ето там. — Той посочи мястото със сребристата си ръкавица. — Обиколката трае само дванадесет минути и тя съвсем скоро ще излезе. А сега, ако обичате, отстъпете, за да можем да настаним останалите посетители.

Прав е, помисли си Уорн, това не е разумно.

Мълчаливо отстъпи назад.

— Благодаря, сър! — каза служителят и се обърна към следващата група, приканвайки я напред — двойка дебелаци с едно дете. Бащата заплашително погледна Уорн.

Разпоредителят се обърна към контролното табло и натисна един бутон. Люкът се плъзна встрани сред свистенето на изпуснатия въздух.

Уорн се взря в отвора, после внезапно притича покрай служителя и се шмугна през люка.

Вътре беше хладно. Синкавата светлина беше слаба. Около него се чуваше тихо боботене, като от огромни турбини. Очакваше го празна капсула, ниска и с овални очертания, която стоеше на крака без някаква друга подпора. Имаше пластмасови прозорци вместо покрив. На задната стена на въздушния шлюз имаше здрава кръгла врата, залостена с тежки метални резета и малко прозорче от дебело стъкло в средата. През него Уорн видя как жената с двете деца се качват в своята капсула. Усмихваха се. Дочу слабо гласа, който звучеше по високоговорителите в капсулата: „Моля пазете тишина и не се движете. Колкото по-малко се движите, толкова по-малък е шансът надзирателите от Уотърдарк да вдигнат тревога. Щом напуснем затвора, ще се издигнем към кораба майка. Гравитацията ще намалее и ще бъдете в безтегловност. Това е естествено. Нормалната гравитация автоматично ще се възстанови, когато кацнем в кораба майка…“.

Уорн осъзна, че няма начин да настигне Джорджия. Дори ако някак успееше да се качи на очакващата го капсула, това нямаше да му помогне.

Обърна се и изтича обратно през люка също толкова бързо, колкото беше влязъл. Дочу възбудени възгласи. Мъжът говореше по радиостанция:

— Кула, тук товарен шлюз две. Имаме 511, повтарям 511 на товарната площадка.

Уорн не му обърна внимание. Притича покрай опашката и се отправи към изхода, накъдето по-рано го беше насочил служителят. Проби си път през тълпите на Космодрума към малката холограма, на която пишеше „Кацане на кораба майка“. Тери не се виждаше никъде.

Рампата за слизане беше гол безличен коридор с тапицирани в сиво-синьо стени, под и таван. Размина се с малка група възбудени посетители, които се усмихваха и бъбреха щастливо, и продължи по коридора, който плавно се извиваше към портал от опушен метал. Той се разтвори, за да пропусне друга група, и Уорн се промъкна навътре.

Това беше корабът майка — голяма контролна стая с нисък таван, в която примигваха множество светлинки. По долната част на едната стена минаваше голяма тръба от опушено стъкло. Почти цялото вертикално пространство беше изпълнено с футуристична на вид електроника.

С рязко свистене една капсула се появи от стъклената тръба и спря на къса платформа. По прозорците и капака на мотора й се стичаше вода. Единствената разпоредителка се приближи и вдигна визьора на шлема си.

— Добре дошли на кораба майка „Калистам“! — каза тя, докато отключваше и отваряше плъзгащата се вратичка отстрани на капсулата. — Поздравявам ви с бягството от Уотърдарк.

— Велика обиколка! — каза около дванадесетгодишно дете, изскочи от капсулата и се огледа. Ръцете му бяха влажни, очите му блестяха. — Може ли да я направим още веднъж?

— Това с ниската гравитация е страхотно — обади се баща му. — Как го правите?

— Няма нищо за правене — каза жената, придържайки се към ролята си. — Безтегловността е част от космическите пътешествия. Но сега корабът майка каца на Космодрума и ще усетите, че гравитацията тук стопроцентово отговаря на земната.

— Чух, че са купили технологията от НАСА — обади се момчето.

Служителката се обърна, за да отвори външния портал и да изпрати семейството навън. Тогава видя Уорн.

— Не можете да влезете оттук, сър — каза тя.

— Къде е входът за техниците? — попита той.

Жената присви очи.

— Не разбирам.

Докато говореше, очите й издайнически се отправиха към стената зад рамото на Уорн.

Той веднага се обърна и изтича през контролната стая нататък. Стената представляваше солидна маса от фалшива технология — телеметрични устройства, криогенни монитори, уреди за регулиране на температурата и налягането. Уорн разочаровано прокара ръце по тях.

Разпоредителката се приближи.

— Сър, моля ви, напуснете — каза тя.

Уорн различи слабо правоъгълно очертание между апаратурата, сложи ръце на ръбовете му и натисна. Масивна плоскост с размерите на врата хлътна навътре, разкривайки тъмен коридор. Той се мушна вътре и затвори вратата след себе си, заглушавайки протестите на служителката.

Зад кулисите на обиколката беше съвсем различно. Въздухът беше влажен, отгоре се чуваше нетърпеливо потропване на дъжд. Имаше метална пътека, чиито перила бяха хлъзгави, а през скарата на пода се процеждаше вода. Уорн се взря в тъмнината, за да се ориентира. Докато гледаше нагоре и върху лицето му капеше вода, той дочу тих глас в главата си. Това не е нормално поведение, приятелю, казваше гласът. Какво всъщност можеш да направиш? Защо просто не изчакаш отвън? Тя ще излезе след няколко минути.

Но той не му обърна внимание. Разумно или не, искаше да бъде с дъщеря си веднага. За всеки случай.

Продължи по пътеката, която се издигаше в широка спирала. Отдясно покрай вътрешния ръб на спиралата имаше безкрайна стена от тъмно стъкло, а вляво — редици компютри, тежка хидравлика и сложна мрежа от тръби, която изчезваше в мрака над главата му.

Продължи да се изкачва, чувствайки се все по-объркан. Къде бяха капсулите? Те трябваше да се издигат през космоса към кораба майка, нали? И все пак корабът майка беше долу, а трасето на обиколката сякаш се спускаше отгоре. Това беше нелепо, конструкцията сякаш беше обърната наопаки. Възможно ли беше да се е объркал и да се движи в погрешна посока? Както и да е, след няколко минути Джорджия щеше да излезе от обиколката, а той все още щеше да се катери напразно. Тихият глас отново се обади, този път по-силно. Може би трябваше да се върне и да изчака Джорджия да се появи, да намери Тери, да й обясни какво е станало. Той забави ход, после спря и се подпря на хлъзгавите перила, обхванат от нерешителност.

И тогава забеляза няколко стъпала по-нагоре нещо, което приличаше на процеп в тъмната стена — сводест тесен отвор, който светеше с бледожълта светлина. Тънки струйки вода се стичаха от него. Доближи се и надникна вътре.

С рев и вой нещо изскочи от мрака и увисна на два метра от Уорн.

Той отскочи обратно на пътеката. Докато осъзнае, че е видял капсула, пълна с усмихнати лица, тя се спусна надолу и изчезна.

Уорн се изкачи нагоре по пътеката и внимателно се взря през отвора. Пред него, зад тъмната стена, се виждаше звездно небе. До входа имаше тясна платформа със страна от около половин метър. Беше боядисана в черно и почти невидима на фона на бързодвижещото се звездно небе. Беше заградена с перила, също черни.

Уорн изчака един миг, после пое дълбоко дъх, мина през отвора и стъпи на платформата.

Сякаш беше излязъл в космическото пространство. Беше заобиколен от звезди, безбройни и неизмеримо далечни, които като вихрушка се спускаха под краката му. За миг илюзията беше толкова пълна, че той затвори очи и леко се олюля, стискайки силно парапета. Едва усещаше, че водата се просмуква през дрехите му. Чакаше, дишаше бавно и се бореше със световъртежа, съсредоточен в успокояващата твърдост на перилата. Изчака още миг, после отвори очи, примигвайки от дъжда.

Постепенно започна да разбира какво вижда. Стоеше на върха на платформа откъм вътрешния ръб на огромен кух цилиндър. Извитата му повърхност беше огледална, отразяваше многократно безбройните летящи звезди и създаваше реалистично чувство за перспектива.

Над него се чу бучене, което бързо премина в рев. Погледна нагоре и видя друга капсула, която се спускаше под остър ъгъл през дъжда. Изглежда летеше право към него и той отскочи към ниския отвор. Но после тя зави, забави ход и спря до платформата. Ревът премина във вой, когато противно на всякаква логика дъждът рязко промени посоката си. Движението на звездите по огледалната стена се забави и накрая те увиснаха неподвижно в пространството. В капсулата имаше семейство от пет души с щастливото замаяно изражение, което беше видял и по лицата на предишните посетители. Те стискаха коланите, които минаваха през раменете и скутовете им, сякаш се бояха да не изскочат от местата си.

— Внимание — дочу се глас от високоговорителя в капсулата. — Имаме разрешение да се доближим до кораба майка. Започваме подготовка за скачване.

Едно от децата се огледа и видя Уорн. За миг го загледа, сякаш не вярваше на очите си, после смушка майка си и го посочи.

Отначало жената не го видя. После изражението й премина от учудване към ужас. В този миг отново се чу рев и капсулата отскочи на път към крайната си дестинация.

Уорн наблюдаваше как изчезва и в този миг звездите около него отново се завъртяха. Както всичко останало в обиколката, очевидно платформата беше предназначена, за да подсили илюзията и реалността на сюжета. Без съмнение всеки наблюдател тук би трябвало да бъде облечен в черно, за да не го виждат посетителите от капсулите.

Започваше да схваща изкусната конструкция на „Бягство от Уотърдарк“. Обиколката ставаше в конус, който беше по-широк в горната си част. Макар капсулите в действителност да се спускаха в стесняваща се спирала към кораба майка в основата, посетителите в тях имаха чувството, че се издигат в космоса. Дори в този критичен момент той беше потресен от дръзката идея. По време на обиколката се смяташе, че капсулите се издигат от замъка към кораба в орбита, но всъщност затворът беше най-високата точка на обиколката, а корабът майка — най-ниската. Всичко — пълният мрак, контролираните от компютър движения на капсулите, въртенето на звездите, посоката на изкуствения дъжд — беше точно подбрано и синхронизирано, за да позволи на дизайнерите на Утопия да наложат своята реалност над законите на физиката. Докато капсулите се въртяха около скритите си оси, скоростта на падането се засилваше, създавайки фалшивото усещане за безтегловност. През цялото време капсулата беше наклонена под постоянен ъгъл, така че пътуващите не усещаха, че се спускат по низходяща спирала. А самият той стоеше на платформа, използвана за скрито наблюдение на пътниците или може би за случай на…

Над него се чу вой от поредната спускаща се капсула. Когато тя спря, Уорн видя вътре Джорджия с отворена уста и разширени очи, в които се отразяваха звездите.

Не се замисли, спусна се напред, посегна през перилата и отвори вратата. Джорджия вдигна поглед, когато той се прехвърли през парапета и полускочи-полупадна в капсулата.

Изразът на учудване върху лицето й бързо премина в тревога и объркване.

— Татко? Какво правиш тук? Как дойде?

— Всичко е наред — каза той, затвори вратата и коленичил на пода, хвана ръката й. — Всичко е наред.

— Ама че гадост! — каза Джорджия. — Целият си мокър.

Той поседя, докато тревогата му започна да отстъпва пред завладяващо облекчение. Вода се стичаше по носа и ушите му и капеше върху тапицираната вътрешност на капсулата. Щом стигнеха до кораба майка, щеше да й обясни всичко. Е, не съвсем всичко, помисли си, докато чакаше финалното спускане на капсулата да започне.

— Какво става, татко? Защо…

И тогава Джорджия внезапно отмести поглед, изящните й черти на фона на звездното небе се смръщиха.

Уорн чу далечни гласове, които се приближаваха.

— Ето я. Платформа 18.

— Кула Уотърдарк, имам нужда от аварийно спиране. Повтарям, аварийно спиране.

Чу се тропот на крака, после смътни силуети се появиха на платформата. От капсулата беше трудно да ги различи на фона на космоса, но Уорн предположи, че са от охраната.

— Извинете, сър — каза единият от мъжете, — трябва да дойдете с мен.

— Не — отговори Уорн. — Вече всичко е наред.

— Сър, моля слезте от капсулата — каза мъжът, този път по-строго.

Уорн усети как Джорджия стисна ръката му.

Всичко беше толкова нелепо. Сега беше с нея и тя беше в безопасност. Всичко щеше да бъде наред, ако просто ги оставеха да довършат обиколката.

Той се обърна да го обясни на мъжете на платформата, но осъзна, че не чува думите си. Всъщност не чуваше нищо, освен внезапен оглушителен звук, който сякаш идваше отвсякъде.

Над тях проблеснаха светлини. Уорн вдигна поглед точно навреме, за да види как два огромни езика оранжев пламък се спускат към тях. За миг под ослепителната им светлина видя вътрешната конструкция на атракцията — разширяващия се пресечен конус от стъкло, централната главина с чадъроподобните подпори — преди блясъкът, умножен от безкрайното огледало, да го заслепи. Той извърна глава и затвори очи. От платформата се чуха изненадани тревожни викове. Капсулата внезапно се наклони на една страна. Ужасяващият шум заглъхна, изместен от скърцане и стържене на разкъсан метал.

— Татко! — извика Джорджия.

Уорн се обърна към нея.

После инстинктивно се наведе и я закри с тялото си, докато капсулата страховито се заклати и тъмнината рязко ги погълна.