Линкълн Чайлд
Утопияленд (26)

13:55

Сара Воутрайт седеше зад бюрото си, стиснала портативния касетофон. Фред Варксдейл стоеше близо до нея. Мълчаха и слушаха спокойния приятен глас на Джон Доу.

— Внимавай, Сара — казваше той. — Точно в четиринайсет и петнайсет трябва да уведомиш диспечера на „Галактическо пътешествие“ да изпрати пет празни кабинки на обиколка. Ще оставиш пратката в средната. Когато кабините стигнат до Ракообразната мъглявина, нека операторът спре влакчето за деветдесет секунди. Деветдесет. После може да продължи. Във всяко друго отношение работата трябва да продължи както обикновено. Щом се убедя, че пратката съдържа необходимото, отново ще ти се обадя. Ако всичко мине по плана, сега разговаряме за последен път.

Настъпи кратка пауза и Сара чу скърцането на касетата.

— Сара, разбра ли всичко, което ти казах? Много е важно да го разбереш.

— Разбрах.

— Моля те, повтори го.

— В четиринайсет и петнайсет да пусна пет празни кабинки по „Галактическо пътешествие“. Дискът да е в средната. Когато стигнат до Ракообразната мъглявина, обиколката да спре за деветдесет секунди.

— Много добре. И не е нужно да ти напомням — без номера. Не е време за игрички. Целият изходен код в последния вариант. И без героизъм. Ясно?

— Да.

— Благодаря, Сара. А сега може би ще искаш да се погрижиш за изпълнението. Чака те натоварен половин час.

Сара изключи касетофона и се обърна, за да го остави до чашата си. В този момент я лъхна слабо ухание на одеколона на Барксдейл. И както винаги й напомни за туид и ловни коне. Обърна се към него. Барксдейл гледаше касетофона със странно, отнесено изражение.

— Ти направи ли каквото трябваше? — попита тя.

При звука от гласа й Барксдейл се опомни и кимна.

— Щом вкараме трите цифрови пароли, протоколите за сигурност ще ни пропуснат и ще можем да запишем едно-единствено декодирано копие на основните команди на защитен диск. После ще прехвърля файловете. Разбрах, че искаш дискът да не може да се копира.

— Разбира се.

— Добре тогава. Изчистването на умишлените грешки отнема известно време, но все пак едва ли повече от десет минути.

— Ами другият въпрос?

— Другият? О, да. — Сините му очи станаха загрижени. — Очевидно онзи, който стои зад това, познава много добре системите ни и има достъп да се придвижва където и когато си иска.

— Колко от хората ти биха могли да го направят?

Барксдейл бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист. Както винаги, движенията му бяха сдържани и грациозни.

— Да хакнат Метанет, да преодолеят алармените сензори, да препрограмират пропуски и да влязат в протоколите за сигурност на Люпилнята — осем души. С мен — девет. Ето списъка.

Сара бързо прочете имената.

— И колко от тях са в парка днес?

— Шестима. Знам къде са всички, с изключение на Тим Тиболд. Никой не го е виждал от сутринта.

— Моля те, дай копие на Боб Алоко. Помоли го да обяви Тиболд за издирване, но без да се вдига шум. Трябва да проверим и защитните компютърни логове. Но първо се заеми с диска. Емъри чака в Ню Йорк. Обади се, когато си готов да въведеш паролите.

Барксдейл кимна и я погали по бузата. Тревогата не слизаше от лицето му.

— Какво има, Фред? — попита го тя.

— Нищо особено. — Той се поколеба. — Щях да те питам дали сте изпратили робота от „Кулата на грифоните“ при Андрю Уорн.

— Боб Алоко каза, че ще се погрижи. Защо?

— Не е важно — той приглади веждата си, — но докато правех този списък, се замислих. Не би ли могло това да почака?

— Кое?

— Включването на Уорн. Това изобщо не е подходящ момент. Той си има работа и тя не е като нашата. Спомни си думите на Шекспир: „Обичай всички, вярвай на малцина“. А не обратното.

— Да не искаш да кажеш, че той е замесен в това? Стига, Метанет е негова рожба. Видя изражението му тази сутрин. — Тя го погледна косо и въпреки ситуацията се разсмя. — Знаеш ли какво, уважаеми Фредерик Кей Барксдейл? Мисля, че просто ревнуваш, защото ми е бил приятел. — Тя се наведе към него. — Права ли съм? Ревнуваш ли?

Той отвърна на погледа й.

— Не. Поне засега.

Тя взе ръката му и я погали.

— Странен момент си избрал.

За миг той отмести поглед.

— Просто се чудех — каза накрая. — Ако ме нямаше, имам предвид, ако не бяхме заедно, мислиш ли, че вие двамата щяхте…

Пръстите й замряха насред ласката.

— Как можеш изобщо да питаш? Сега имам теб и не ми трябва друг.

Тя хвана и двете му ръце и го придърпа към себе си. Но разтревоженото изражение все още не напускаше лицето му.

Вратата на кабинета се отвори и влезе Андрю Уорн.

На Сара той й заприлича на привидение, призовано мигновено от разговора им. Очите му се плъзнаха от нея към Барксдейл, а после към сплетените им ръце. За миг по лицето му пробяга болка и бързо изчезна.

— Не исках да ви развалям купона — каза той от вратата.

— Не е купон — каза Сара, небрежно издърпа ръцете си и отстъпи назад. — Фред точно си тръгваше. Фред, ще се видим преди шоуто при „Галактическо пътешествие“ в 2:10. Точно в два и десет, нали?

Барксдейл отново кимна, после тръгна към вратата. Сара наблюдаваше как двамата мъже си размениха бързи погледи.

Уингнът се втурна в кабинета зад Уорн и Барксдейл изскочи в коридора. Зад робота вървеше Тереза Бонифацио, късата черна коса беше паднала върху лицето й. Обикновено на това лице играеше тайнствена лека усмивка, сякаш замисляше номер. Но сега усмивката беше изчезнала.

— Съжалявам — каза Уорн, докато се приближаваше към Сара. — Имам предвид — че попречих на интимния ви момент.

— Не беше толкова интимен — отвърна тя и се върна зад бюрото.

— Симпатичен мъж — каза Уорн. — Радвам се за вас двамата.

Сара го погледна изненадано. Веждите му бяха замислено повдигнати, както ги помнеше. В Карнеги-Мелън той изпъкваше като оса между пеперуди — гениалното лошо момче на роботиката със спорните си теории и забележителни творения.

Но на срещата тази сутрин тя беше видяла един различен Уорн — обсаден и под обстрел. Пък и този мрачен сарказъм беше нещо ново.

— Нямам време за това точно сега, Дрю — каза тя.

Тери гледаше ту към единия, ту към другия.

— Ще отида да си взема кафе от барчето — каза тя.

— Не, стой. Ти най-много заслужаваш да чуеш това. — Уорн издърпа един стол и се срути в него със смях. После отново погледна Сара. — Ти нямаш време за това точно сега? Мили боже!

Горчивите думи отекнаха в студения въздух.

— Добре — каза Сара. — Да чуя.

— Викаш ме тук под фалшив предлог. После ме приемаш в заседателна зала и ме правиш на нищо, защото Метанет не работела както трябва. Дори ме обвини за това, накара ме да се чувствам отговорен за момчето, пострадало на „Преследване в Нотинг Хил“. Накара ме да я изключа.

Тя го гледаше как се обляга на бюрото й.

— Пълни глупости! И дори нямаше смелостта да ми кажеш какво става наистина. Вместо да инвестирате в роботиката, вие сте съкратили бюджета й. Изложили сте на риск програмата и сте саботирали работата на Тери.

— Не съм му казвала да протестира за това — обади се Тереза.

Очите на Сара се спряха за миг върху нея, после отново се обърнаха към Уорн.

— Не бях съгласна с начина, по който те повикаха, Андрю. Такова беше решението на шефовете. Колкото до роботиката, срамно е, но това е бизнес, а не изследователски институт. Казах ти го точно тук, когато ти дадох Уингнът. Всичко е заради социологическите изследвания. — Тя вдигна чашата с чай и погледна часовника. Беше два без три минути.

— Найтингейл би се обърнал в гроба, ако знаеше, че счетоводители и статистици управляват парка му. — Уорн се изсмя безрадостно. — Знаеш ли, от друга страна, това е забавно. Защото разбрахме, че все пак с Метанет няма никакви проблеми. Проклетият ви парк не е наред.

Сара свали чашата и го погледна по-внимателно.

— Какво искаш да кажеш?

— О, Барксдейл беше донякъде прав. Метанет е направила тези неща — променила е командите на роботите. Но сгреши. Защото Метанет не е предавала собствени инструкции на роботите. Някой друг го е направил.

Когато Сара премълча, той продължи:

— Ето как трябва да е станало. Вътрешен човек — да го наречем господин X — е написал програма, която кара роботите да правят саботажи. Включил я е към инструкциите на Метанет. На другата сутрин мрежата е изпращала обичайния трансфер. Само че заедно с обновяването на програмата определен робот е получавал и инструкциите на господин X. И точно този робот е правел поразии. Бил е съставян надлежно протокол за инцидентите. Но господин X се е погрижил на другата сутрин роботът да получи обичайните инструкции от мрежата. И е прикрил следите си, като е програмирал Метанет да не записва тези промени. Затова, когато екипът е проверявал провинилия се робот следобед на следващия ден, той се е оказвал нормален, жертва на някакъв тайнствен бъг.

Той погледна Тери.

— Добре ли се справям?

Тя вдигна палци.

— Единствения път, когато не е ставало така, е било в случая с роботите от Нотинг Хил. И това е станало, вещото те са били изключени веднага след инцидента. Прекъсната е била връзката с Метанет. Господин X не е имал възможност да възстанови нормалната им програма. — Той погледна Сара. — Защо не си изненадана от това, което ти казвам?

Тя мислеше трескаво.

— Да приемем в момента хипотезата ти за вярна. Но ти познаваш най-добре Метанет. Би ли могъл да потърсиш следи от хакването? Да откриеш кои роботи са били или в момента са засегнати.

— Може би, но ще отнеме известно време. Едно от нещата, които ме заинтригува, е липсата на… — Той млъкна. — Чакай малко, познавам това изражение. Ти знаеш нещо, нали? Криеш нещо.

Сара погледна към списъка на възможните саботьори. Името на Тереза Бонифацио беше там под номер 8.

— Сара, отговори ми. Какво става, по дяволите?

Умът й бързо преценяваше възможностите. В момента Уорн можеше много да й помогне да отвърне на удара, да порази на място онези негодници. Тя отново погледна списъка. Ако нареди на Тери да излезе, после Уорн щеше да й каже какво става. Освен това той едва ли би могъл да се справи сам навреме, щеше да му е нужна помощ.

Сара не одобряваше нетипичното за Утопия поведение на Тери, бунтовните й настроения, навика й да изказва мнението си, независимо дали са й го поискали. Но инстинктът й подсказваше, че Тери не би саботирала работата, която обичаше. А Сара винаги му се доверяваше.

— Тереза, затвори вратата — каза тя тихо.

Изчака, докато Тери се върна, и продължи:

— Това, което ще ви кажа, трябва да бъде пазено в най-строга тайна. Най-строга. Разбирате ли?

Двамата си размениха погледи, после кимнаха.

— Утопия е заложник.

Уорн се намръщи:

— Какво?

— В парка има терористи. Не знаем колко са. Помниш ли онзи мъж, който влезе в кабинета ми точно когато вие излизахте? Нарича себе си Джон Доу. Той е водачът им. Те са саботирали някои от роботите, вероятно точно по начина, по който предполагаш. Освен това твърдят, че са поставили експлозиви из различните светове. Може би заплахата е истинска, може би не е, но ние трябва да приемем, че не лъжат. Трябва да им дадем изходния код на Люпилнята, устройството за холографски образи, или…

Уорн беше пребледнял. Очите му се впиха в нейните.

— Или какво?

Сара не отговори.

За миг всичко замря. После Уорн скочи на крака.

— Господи, Сара, Джорджия е в парка!

— Ще им дадем кода след петнадесет минути. Обещаха ни, че в такъв случай никой няма да пострада. Дрю, ако можеш да разбереш чрез Метанет кои роботи са били препрограмирани, може би ще успеем…

Но той не я слушаше.

— Трябва да я намеря — каза.

— Дрю!

— Как, по дяволите, да я намеря? — изкрещя той и се опря на бюрото. — Трябва да има начин. Помогни ми, Сара.

Тя го погледна за миг, после отново хвърли поглед на часовника.

— Можем да я открием по значката — каза Тери.

Уорн рязко се обърна.

— По значката?

— Всеки гост получава уникален многоцветен стикер, който носи, докато е в парка. Ти също имаш. Прикрепен е към значката ти.

Уорн погледна стилизираната птичка на ревера си, после се обърна към Сара.

— Вярно ли е това?

Тя го погледна. Усещаше как възможността Уорн да им помогне намалява с всеки изминал миг. Въздъхна разочаровано, после се обърна към компютъра. Трябваше да се справи бързо.

— Из целия парк има камери, които снимат посетителите и персонала — каза тя, докато натискаше клавишите. — Всяка вечер, след като паркът затвори, пускаме разпознавателни алгоритми, които свързват снимките с конкретния посетител на базата на значката му. Обработваме ги заедно с пропуските, които хората използват, за да си купят храна и сувенири. Специален софтуер ни позволява да проследим потока от посетители на атракциите и да правим статистика.

Докато Уорн я слушаше, напрежението му леко намаля.

— Големият брат събира информация — каза той. — Не се оплаквам. Хайде, нека да я намерим.

Сара подаде още команди.

— Първо ще намеря значката, която отговаря на името на Джорджия — каза тя.

Изчакаха малко.

— Така, ето я. Сега ще поискам хронологична серия от снимки от различните камери.

Този път чакането продължи повече.

— Защо става толкова бавно? — нетърпеливо попита Уорн.

— Дала съм специална задача, която изисква повече мощност. Обикновено правим това само вечер, когато компютрите не са заети с операциите из парка.

В този миг екранът просветна и се появи нов прозорец с кратък списък.

— Ето я — каза Сара.

Уорн и Тери застанаха зад нея и се втренчиха в екрана.

— Не разбирам съкращенията — каза Андрю.

— Тя е в Калисто. На четири минути от „Пръстените на Сатурн“.

Сара се обърна към него.

— Това е било преди пет минути.

Уорн я погледна за миг — в очите му се четеше тревога. После се обърна и хукна.

— Чакай! — извика Тери след него. — Идвам с теб. — И тя също изскочи от кабинета. Изненадан, Уингнът бързо се завъртя и се насочи към вратата.

— Уингнът, спри! — нареди Сара. — Остани при мен.

Роботът спря. После бавно се върна в кабинета сред глъчка от разочаровани бипкания.

Сара погледна отворената врата, после затвори очи и ги разтри с пръсти.

Компютърът издаде нисък алармен звук. Тя погледна към екрана.

Това беше странно. Някой друг използваше същата програма.

Тя се изправи и мушна радиостанцията на Джон Доу в джоба си. Нямаше повече време — веднага трябваше да отиде при обиколката „Галактическо пътешествие“.

Но остана още миг — от любопитство.

Погледна екрана. Освен при спешни случаи, никой нямаше право да използва тази програма, докато паркът работеше.

Сара отново седна. Сложи ръка върху мишката и премина през редица менюта, докато анонимното търсене не се появи на собствения й екран. И тогава се вцепени от изненада.

Който и да беше, той търсеше Андрю Уорн.