Линкълн Чайлд
Утопияленд (22)

13:45

— Мога ли да вляза в интернет през някой от тези терминали? — Джорджия беше изиграла и последното ниво от геймбоя и сега седеше мрачно на пода, кръстосала крака, и подхвърляше хартиена топчица на Уингнът, който й я носеше. — Може да си източа малко Дюк Елингтън.

На другия край на лабораторията Тери Бонифацио обилно мажеше с пастет от скариди парче жълто манго.

— Не става, хлапе.

Джорджия огледа демонстративно десетината свободни компютърни терминала. Тери видя изражението й и се усмихна.

— Това е затворена система без портал навън. Твърде голям риск е за сигурността. Но имам няколко пиратски записа на концерти на „Гънс енд Роузес“, ако те интересува.

— Не, благодаря.

Уорн, който се взираше в терминала на Метанет, мрачно я погледна.

— Мина през калифорнийския постпънк хардрок период миналия декември. — Очите му се спряха върху мангото. — Извинявай, но наистина изглежда отвратително.

— Имаш късмет. Понякога си нося динугуан за обяд.

— Страх ме е да попитам какво е това.

— Свинска глава, сърце и дроб в сос от свинска кръв. Освен това ям и балунан-балунан, което…

— Стига, стига.

От мястото си на пода Джорджия направи знак, сякаш всеки момент ще повърне. Тери се усмихна още по-широко.

Джорджия хвърли топката към далечния край на лабораторията. Роботът веднага се спусна натам и сензорите му бясно се завъртяха. Когато стигна до нея, главата му се наклони напред и големите хищни щипки се разтвориха. Той взе топчето в тях и се върна при Джорджия с поразителна скорост, после с изненадваща нежност го пусна върху дланта й.

— Браво, Уингнът! — изгука Джорджия.

Роботът възбудено излая и се завъртя.

— Виж, гони си опашката! — каза Тери. — Съвсем като истинско куче.

Джорджия пусна хартиеното топче на земята и се обърна към Уорн.

— Татко, не свършихте ли вече? Седим тук най-малко от час.

— Половин час, принцесо.

— Не ме наричай така. — Тя погледна часовника си. — Почти два е.

— Още мъничко. — Той се обърна към Тери и я повика с жест. — Нищо й няма на Метанет. Опитах се да проникна в нея по всеки възможен начин. Не ме допуска.

Тери привърши мангото и сви рамене, сякаш искаше да каже: Нали ти казах!

— Ти беше права. Всички промени на Метанет са положителни. — Уорн се обърна към терминала и започна да мести курсора по екрана. — Онова, което ме притеснява, са докладите за инцидентите. Проверих инструкциите на всички тези роботи и знаеш ли какво се оказа? Според логовете на Метанет тя не е променяла набора от команди на нито един от тях. Нищо не разбирам.

Той отново погледна терминала. Виждаше отражението на лицето си — бледо и малко уморено. Дори само седенето пред терминала му носеше горчиви спомени. Последния път, когато беше седял така в лабораторията в Карнеги-Мелън, беше изпитал почти бащинска гордост от творението, което щеше да замине за Невада. Метанет трябваше да бъде първото от серията революционни постижения, които несъмнено щяха да излязат изпод ръцете му. Теориите му за самообучаващите се машини се обсъждаха от цялата научна общност в областта на роботиката. И беше открил влиятелен покровител в лицето на Ерик Найтингейл…

Колко различни бяха нещата сега! Той затвори очи и наведе глава. „Какво стана? — запита се. — Как можа всичко да се обърка толкова бързо? Просто не се усетих.“

Чу се бръмчене на мотор и силно металическо лаене. Уингнът се търкаляше напред-назад из лабораторията и сякаш търсеше нещо. После спря под редица флуоресцентни светлини.

— Какво прави? — попита Тери.

— Зарежда си слънчевите батерии. Тъй като собственикът му — Джорджия — не мърда, той е свободен да върши странични задачи. Като например да намери най-силния източник на светлина и да отиде при него. Помниш ли какво си учила по кибернетика в университета? Костенурката на Грей Уолтър, търсенето на светлина и избягването й? Идеята е същата.

Тери гледаше робота, който стоеше неподвижно под лампите.

— Той е напълно автономен, нали? Ако го бяха включили към Метанет, щях да знам.

— Да.

— Предполагам, че използва основния алгоритъм, за да се ориентира. Как избегна обичайните зигзаги?

— С допълнителни настройки.

— А конструкцията му? Невероятно е реактивен. Както и би трябвало, като се има предвид колко много данни трябва да обработва горкичкият?

— Да. Но има йерархичен набор команди, който му придава индивидуалност и го прави по-реален. Когато е в настроение, той може да бъде много непослушен.

Уорн погледна Тери. Очевидно си разбираше от работата.

Учените, занимаващи се с роботика, бяха разделени на два лагера. По-възрастните смятаха, че роботите трябва да бъдат създавани със „съвещателен“ изкуствен интелект — високоструктурирани йерархични системи с фиксирани вътрешни светомодели и хардуерно заложени преценки за този свят. По-младите, на които самият Уорн беше оспорван лидер, смятаха, че бъдещето принадлежи на „поведенчески ориентираната“ роботика — реактивни системи, които базираха действията си на съобщенията от сензорите, вместо да разчитат на предварително закодирани инструкции.

— Има нещо объркващо у него — каза Тери. — Никога не знаеш какво ще направи в следващия момент. И защо е толкова голям?

— Когато го конструирах, компонентите още не бяха миниатюризирани. С течение на времето замених вътрешните части с по-малки и по-мощни. Това намали теглото му наполовина и остави по-голямо място за двигателя и сервомеханизмите. Затова е такъв бързак. — Уорн я погледна. — Говориш сякаш никога досега не си го виждала.

— Само от разстояние. Стоеше в ъгъла на кабинета на Сара Боутрайт. Или на Барксдейл, не помня.

— Разкажи ми за Барксдейл. Що за човек е?

— Как да ти кажа — очарователен, любезен, културен, приятен… Ако, разбира се, ти харесват тези качества у мъж. Може да рецитира Шекспир с часове. Всички жени от Системи са лудо влюбени в него. Точно затова аз не съм.

Уорн се засмя.

— Според клюките има връзка със Сара Боутрайт.

Смехът на Уорн замря в гърлото му. Той погледна към Тери. Беше готов да се закълне, че в тона й беше доловил леко закачлива нотка.

— Не се тревожи — каза тя. — Знам всичко. И за теб. В Утопия обичат клюките повече дори от „Пейтън Плейс“^[1].

Той въздъхна и отмести поглед.

— Това е стара история.

— Недостатъчно стара — промърмори Джорджия.

Тери звънко се засмя.

— Знаеш ли, дъщеря ти ми харесва.

Джорджия се усмихна и поруменя.

Уорн погледна обратно към екрана, обзет от смесени чувства — отчасти страх, отчасти отчаяние. Губеше Метанет и това ставаше пред очите му. И все пак тя беше в изправност — беше я подложил на всички възможни тестове. Но очевидно нещо трябваше да се е объркало. Инцидентът на „Преследване в Нотинг Хил“. А и тази сутрин собственото му произведение Засечка… Това беше необяснимо. Той вдигна ръка от мишката и разсеяно разтри китката си.

Зад него се чу шум и Уингнът, чиито батерии се бяха заредили напълно, се спусна, грабна мишката и също така бързо се отдалечи. Чу се силен удар. Уорн погледна огромния робот, който също го гледаше, стиснал мишката между металните си челюсти, и чакаше Уорн да го подгони.

— Уингнът, не гони! — каза той уморено и се обърна към Тери. — Да ти се намира друга мишка?

— Да. Винаги ли отмъква разни неща?

— Пристрасти се към гоненето на коли, роботи, на всичко, което се движи на колела. Не ме питай защо. Беше толкова страшно, че бях принуден да вкарам в хардуера му специална инструкция „не гони“. И пак не действа винаги.

Върхът на кариерата ми — помисли си той, докато гледаше мрачно към робота. Нищо чудно, че се беше превърнал в прашасала реликва.

Тери отиде за нова мишка. Извивките на тялото й караха дори обикновената бяла престилка да изглежда съблазнителна. Уорн погледна към Джорджия, която мрачно прелистваше някакво научно списание, после пак се загледа в екрана.

И отново го усети — чувството, че нещо не е наред.

И изведнъж осъзна какво. Беше толкова просто, толкова явно, че не беше му минало през ум.

— Тери — каза той, — ако Метанет е инструктирала определени роботи да саботират работата, защо не е регистрирала тези модификации? Прегледах всички логове и не открих нито една.

Тери поклати глава.

— Невъзможно.

— Има и още нещо. На срещата сутринта Барксдейл каза, че проблемите били временни. Един ден роботите се държали зле, а на другия — всичко било наред. — Уорн замълча. — Ако Метанет е инструктирала тези роботи за саботаж, кой ги е карал да се поправят?

Тери го погледна тревожно.

— Само Метанет би могла да го направи.

— Именно. Но никъде не е регистрирано нито едното, нито другото. — Уорн отмести докладите за инцидентите встрани. — На колко случая с неподходящо поведение си присъствала лично?

— Само на един. „Преследване в Нотинг Хил“.

— И как разбра какво е станало?

— Техниците видяха развинтените предпазители и аз открих неправилни инструкции в програмата.

— Какви?

— Да отвинтят болтовете, а не да ги завинтят.

Уорн примигна неволно. Само Тери имаше право на достъп до терминала на Метанет. Или тя умишлено беше програмирала така роботите, или Метанет беше променила командите им. Метанет беше предизвикала инцидентите. Той почувства, че отчаянието му се засилва.

— Татко — обади се Джорджия в тишината. — Хайде, моля те.

— Джорджия! — Уорн рязко се обърна, но пое дъх и преглътна раздразнението си. — Виж, съжалявам, трябва да довърша това. — Погледна към екрана и се замисли, после отново се обърна към нея. — Ще ти кажа какво ще направим. Ще те пусна да направиш няколко обиколки сама. Какво ще кажеш? Дай ми един час. Не, час и половина.

— Не искам да ходя сама — възпротиви се Джорджия. — Това не е никакво удоволствие!

— Това е единственият начин, миличка. Съжалявам. Само деветдесет минути. Ще се срещнем при… — Той извади картата от джоба си и я разгърна. — При гишето за туристически услуги в Нексус. В три и петнадесет. Заедно ще довършим Дървените тротоари. Става ли?

За миг Джорджия замълча, дъвчейки устната си. После кимна и се изправи.

— Благодаря за играта — каза тя на Тери. Сложи слушалките и раницата си и тръгна към вратата.

— Джорджия? — обади се Уорн.

Тя спря и се обърна.

— Без високи атракции и влакчета на ужаса, нали? Запази ги за мен.

Тя се намръщи.

— Обещаваш ли?

Момичето въздъхна.

— Да.

После излезе и затвори вратата зад себе си.

В лабораторията настъпи тишина. Уорн се усети, че не сваля поглед от вратата.

— Свястно хлапе — каза Тери. — Поне доколкото е възможно. — И се усмихна палаво.

Уорн погледна към нея.

— Не обичаш ли деца?

— Не е това. Просто никога не съм знаела какво да правя с тях. Особено когато и аз бях дете. — Тери сви рамене. — Нямах приятели на моята възраст. Всъщност никога не съм имала много приятели. Кой знае защо винаги съм се чувствала по-спокойно между възрастни.

— И с Джорджия е така. Понякога се тревожа от това. Откакто майка й умря, сякаш вдигна подвижния мост към себе си. Аз съм единственият човек, който чувства като наистина близък.

— Поне има любящ баща.

— Ти нямаше ли?

Тери завъртя очи към тавана.

— Не питай. Лошият магьосник от Изтока.

Уорн се протегна и отново погледна към терминала.

— Да се върнем на въпроса. Тук има някаква загадка, която не разбирам. — Той махна към купчината доклади за инциденти. — Само Метанет може да ги е причинила. Но защо си видяла промяна в програмата само при един случай? Какво му е било по-особеното?

Тери сведе очи.

— Имаше произшествие — каза тя.

За миг Уорн притвори очи.

— И затворихте атракцията — поде той. — Кога прегледахте двата робота от Нотинг Хил?

— На другата сутрин.

— В този момент бяха ли свързани с Метанет?

— Не, разбира се. Цялата обиколка беше изключена от мрежата.

— Естествено. — Уорн вдигна купчината доклади за инциденти. — А проблемите с другите роботи? Кога са били проверявани?

— Обикновено следобеда след деня, когато е съобщено за злополуките.

— Проверявани ли са по-рано?

— Ако беше спешно, ги проверявахме веднага.

— И кога ставаше това?

— Около 9:30. Веднага след подаването на командите за деня от Метанет.

— Ясно. Затова сте открили променена програмата само в „Преследване в Нотинг Хил“, но не и при другите.

— Не те разбирам.

— Обзалагам се, че ако бяхме прегледали веднага днешните команди на Засечка, щяхме да открием същото. Не разбираш ли? Всички други трябва да са били…

В този момент на вратата се почука.

— Влез! — извика Тери.

Висок слаб мъж в бяла престилка пристъпи вътре, бутайки пред себе си метална количка. Върху нея стоеше метална призма колкото кутия за мляко, от която излизаха многоцветни жици — централният процесор на Засечка. Зад нея имаше нисък робот. Уорн разпозна типа — последен модел контролер с автономна система, често използван за простички операции по поддръжката. Горната му част изглеждаше странно обгорена — сякаш някой беше държал горяща факла до нея.

Уингнът обърна глава, издаде нисък вой и се спусна към количката.

— Уингнът, не гони — каза предупредително Уорн, отчетливо произнасяйки думите.

Роботът спря.

— Какво правят тези неща тук? — попита Тери.

— Госпожица Боутрайт ме помоли да ги донеса на доктор Уорн. Каза, че ще го намеря в кабинета ви. — Слабият мъж хвърли поглед към Уорн. Беше блед и нервно се отдръпна от домогванията на Уингнът. — Вие ли сте?

— Голямото е логическият блок на Засечка — каза Уорн и кимна към количката. — Казах ти как ме нападна днес. Наложи се да го изключа ръчно. Другия не го познавам.

— Той е от „Кулата на грифоните“ — каза Тери и се обърна към техника. — Защо го караш тук? — попита тя малко по-силно.

Мъжът облиза устни.

— Претовари се. Застреля един в лицето.

Когато чу това, Тери посивя. Тръгна към количката, после спря, сякаш се боеше да го докосне.

— Господи! — каза тя. — Аз го програмирах. Аз съм виновна… — Тя погледна Уорн ужасена.

Но той не забеляза. Мислите му бяха далеч оттук.