Линкълн Чайлд
Утопияленд (57)

16:12

Докато бронираната кола и ескортиращият я седан пътуваха по отклонението към Утопияленд, насрещното движение бавно се усилваше. Огромни камиони и високи хладилни микробуси профучаваха покрай тях, оставили огромните си товари в бездънните недра на парка. Наред с тях се движеха и множество микробуси и коли — персоналът на Утопия от първа смяна се прибираше. Лицата на пътниците бяха щастливи и необезпокоявани, докато се връщаха към северните предградия на Вегас или близкото селце Креозот.

Когато завиха за последен път и масивната задна стена на Утопия се изправи пред тях, шофьорът погледна часовника си — 16:12. Точно навреме за парите.

Той бръкна в специалното отделение и извади радиостанция. Следейки с едно око пътя, а с другото клавишите, набра необходимия код и вдигна предавателя до устните си.

— Първи фактор, тук е Кендимен, чуваш ли ме?

После дръпна пръста си от предавателния бутон и заслуша. След миг променен глас с металически нюанс прозвуча през пукота.

— Чувам те, Кендимен. Виждаш ли ни.

— Точно зад парка сме.

— Отлично. — Звукът беше още слаб, но скоро щеше да се засили. — Осъществи контакт. Ще се срещнем на сборния пункт.

— Край. — Мъжът остави радиостанцията встрани. За миг хвърли поглед върху списъка с инструкции, залепен под таблото. После натисна бутона на слушалките си. — Утопия, тук е бронирана кола Девет Ехо Браво, край.

В ушите му прозвуча съвсем различен глас.

— Утопия слуша.

— Пред входа сме, чакаме разрешение за влизане.

— Девет Ехо Браво, изчакайте.

Слушалките замлъкнаха и шофьорът намали скоростта. Втора смяна беше започнала работа и притокът на коли беше намалял. Отпред, след будката на пазачите, пътят се разширяваше в безкраен океан от асфалт. Служебните коли на Утопия стояха от едната страна в дълги редици. От другата имаше разнообразен асортимент от камиони и други обслужващи превозни средства. Далеч встрани беше паркиран микробус без прозорци, кафяв на светлината на безжалостното слънце. „Дресьори на екзотични птици от Лас Вегас“ беше изписано върху едната му страна с декоративни букви. Сякаш за реклама огромен мишелов беше кацнал с разтворени криле и изпънат врат на покрива му и от време на време клъвваше по нещо.

Зад служебния паркинг и товарните рампи се издигаше огромният силует на Утопия. Официално наречена Зона за обслужване и администрация, тази гледка не се появяваше в туристическите брошури или рекламните видеофилми и рядко се промъкваше по страниците на списанията и уебсайтовете на феновете. И все пак по свой собствен начин тя беше впечатляваща. Задната фасада на парка плавно свързваше двете стени на каньона като стена на огромен язовир, непрекъсната, ако се изключи проблясването на малките прозорчета. Над нея се извисяваше изящният купол на Утопия, блестящ под лъчите на следобедното слънце. Огромната му сянка едва беше започнала да поляга върху лявата част на паркинга.

— Център Утопия потвърждаваме — чу се глас в слушалките. — Можете да влезете. Коридорът за достъп е свободен.

— Девет Ехо Браво потвърждавам — каза шофьорът. — Благодаря. Край.

На пропускателния пост пазачът направи знак на бронираната кола да спре. Шофьорът отвърна с пуфтене на въздушните спирачки, после подкара към огромната междинна зона между двете товарни рампи. Над нея с черна боя беше изписана двуметрова буква Б. Макар зоната да беше достатъчно голяма, за да се събере бронираната кола, тя изглеждаше като мишка в сравнение със стената на парка, която се извисяваше над нея.

Ескортиращият седан се изтегли встрани и зачака, без да изключва двигателя, а лампата на покрива му продължи леко да проблясва в кехлибарен цвят. Шофьорът погледна в огледалото за обратно виждане и потърси погледа на пазача в задното отделение. Въоръженият мъж стисна пушката си и му кимна в отговор.

Трябваше да минат оттук без проблеми — всяка грешка или отклонение от обикновеното веднага щяха да бъдат забелязани. Но откакто беше спрял да кара бронирани коли за тази компания бяха изминали едва осем месеца и той много бързо беше си върнал формата. Пък и тази маневра беше упражнявана десетки пъти между редици конуси в сухите дерета на окръг Есмералда и той я владееше до съвършенство. Шофьорът стисна волана и леко завъртя огромния форд. После плавно насочи задната му част към входа. Когато навлезе в недрата на Утопия, ръмженето на мотора отекна остро в тунела.

Синьото небе бавно изчезна и покривът на ниво В го измести. Сега бронираната кола беше изцяло вътре и внимателно се движеше назад по широката, плавно извиваща покрита алея. Когато кабинката премина покрай пазача, шофьорът леко кимна.

— Провери маслото и спирачките! — извика той към постовата кабинка.

Пазачът се усмихна, вдигна палци в отговор и му направи знак да продължи.