Линкълн Чайлд
Утопияленд (27)

14:10

— Единствената атракция в Утопия, където няма охранителни камери — каза Боб Алоко на фона на разговорите по главната улица на Калисто. — Кажи ми, че това е съвпадение.

Стояха в зоната за почивка, с извити пейки и странни палми в саксии — малък оазис на относително спокойствие недалеч от входа към „Галактическо пътешествие“.

— Два и единадесет — каза Сара, поглеждайки часовника си. — Фред вече трябваше да е тук. — В този миг видя Барксдейл, който тичаше по булеварда, пробивайки си път между разхождащите се групи посетители.

Тя кимна на Пеги Салазар, управителката на „Галактическо пътешествие“, която стоеше наблизо.

— Готово ли е всичко?

Салазар кимна.

— Инструктирах служителя, който настанява посетителите. Беше малко изненадан. — Тя въпросително погледна Сара.

— Просто правим проверка, без предупреждение. Шефовете искат да знаят дали всички си вършат работата. Ако правим все едни и същи тренировки, ще ни станат навик.

Салазар кимна бавно, а Сара отново се огледа. Съзнанието, че Джон Доу се намира съвсем наблизо, изостряше сетивата й и ускоряваше пулса й. Усети как ръцете й се свиват в юмруци.

— Ела — каза тя на Алоко. — По-добре да влезем вътре.

Прекосиха булеварда, минаха през портала на „Галактическо пътешествие“ и влязоха в чакалнята. Застанаха далеч от опашката, без да се набиват на очи. Сара наблюдаваше как диспечерът на стартовата площадка настанява следващата група — жена с три малки деца — в чакащата кабинка, после пуска обезопасяващата преграда пред тях. Макар че не можеше да види лицето на служителя през шлема, знаеше, че едва ли му е приятно да работи пред очите на шефовете на отдела си и на целия парк.

Както при другите основни атракции, чакалнята на „Галактическо пътуване“ имаше две функции — освен че гостите чакаха тук, докато ги настанят, те виждаха изображения на онова, което им предстоеше. Преди доста време дизайнерите на Утопия бяха установили, че няма значение какви предупредителни знаци ще сложат около входовете към по-натоварващите атракции като „Полет към Луната“ и „Преследване в Нотинг Хил“. Родителите настояваха да вземат и малките си деца, а после се оплакваха горчиво колко са се уплашили.

Решиха да преобразят зоните, където се чакаше. „Хоризонтът на събитията“, една от най-тежките атракции, първа беше променена. В хармония с идеята на Калисто чакалнята изглеждаше като товарен док на космически кораб, който лети, изкривявайки пространството. Дизайнерите на Утопия внимателно го преустроиха, добавяйки оглушителен тътен, искрящи електрически кабели и под, който се разтърсваше заплашително под краката. След тази промяна малките деца често се бояха да влязат и караха родителите си да ги заведат на друго място. Ефектът от тази стратегия беше толкова плодотворен, че предупредителните знаци в Утопия можеха да бъдат премахнати окончателно.

Чакалнята на „Галактическо пътешествие“ беше много по-различна. Беше светла, весела, обзаведена като детска градина от бъдещето — началната точка за забавното пътуване на едно дете в космоса.

Погледът на Сара се задържа върху опашката. Някои от най-малките деца дремеха. Други лудуваха на място, уморени от чакането, но още по-нетърпеливи сега, когато бяха видели, че вече са близо до началото на пътешествието. Често бяха само с по един родител — възрастните, особено тези, които и преди бяха идвали тук, не горяха от желание да повторят обиколката.

Тя отново си спомни колко внимателно Алоко беше сложил семтекса върху масата за заседания. Притвори очи, налагайки си да прогони този образ от съзнанието си.

Барксдейл застана до тях. Кимна на Пеги Салазар, после бръкна в джоба си и извади плоска кутия за бижута. Мълчаливо я подаде на Сара.

— Какво е това? — попита Салазар.

— Част от тренировката — бързо отвърна Сара. — Пеги, ще ни извиниш ли за миг?

— Ясно. — Салазар ги погледна с любопитство, после тръгна към диспечера.

Сара погледна диска в кутията. Беше трудно да се повярва, че това тънко алуминиево кръгче съдържа най-ценното от притежанията на Утопия — характеристиките и софтуера на технологията на Люпилнята. Дискът беше обозначен за вътрешно ползване с думите „Собственост“ и „Секретно“, отпечатани под изображението на славей, заедно със заплашителни предупреждения какво би се случило на онзи, който го използва, без да има право, напечатани с по-дребен шрифт. Тя подаде кутията на Алоко.

— Да преговорим плана.

Алоко посочи към входа към атракцията.

— Както казах, този тип не е глупав. Избрал е „Галактическо пътешествие“, защото то е най-малко подсигурено. Но онова, което не знае, е, че точно при Ракообразната мъглявина — там, където ще спрат кабинките и ще вземе пратката — има шахта.

— Какво? — попита Барксдейл с изненада. — Шахта?

— Да, за поддръжката. Достатъчно голяма за един човек. Моят служител е вече на място. Ще види как Джон Доу взима пратката. После може да го проследи. Или — ако имаме късмет — да го обезвреди.

Сара се намръщи.

— Говорихме да проследим Джон Доу вън от парка, преди да предприемем някакви действия.

— Този тип е хитър. Спомни си какво стана в Кошера. Ако работи сам, ако получим сигнал, че това е просто уловка, ще можем да го хванем още тук.

Сара се замисли. Заплахите на Джон Доу не биваше да се приемат несериозно. Напротив, трябваше да бъдат много предпазливи. Главната й отговорност беше за безопасността на посетителите. И все пак идеята да се унищожи тази заплаха — да бъде неутрализирана веднага, вместо да се носи из парка като заблуден снаряд — беше много привлекателна. Гневът й не беше преминал, а сякаш набираше сила. Бузата й още гореше там, където я беше докоснал.

— Твърде опасно е — обади се Барксдейл с нетипична за обичайното му поведение страст.

— Моят човек е добър, бивш полицай като мен. Залавял е стотици престъпници. Има изрични заповеди да не се заема с Джон Доу, ако не е стопроцентово сигурен, че ще успее. Имам още един човек, скрит на края на обиколката. — Алоко дискретно посочи към цивилния охранител, който стоеше до стартовата площадка. — А Крис Грийн тук ще наблюдава от входа. Това са трима от най-добрите ми служители. Заедно ще го проследят. А ако Джон Доу може да бъде задържан, ще го неутрализират и ще го доведат в моя отдел.

Алоко кимна към охранителя на име Грийн. Мъжът му отвърна, после се плъзна през една полускрита врата до площадката. Никой от посетителите на опашката не му обърна внимание.

— Това е безотговорно! — протестира Барксдейл. — Не можем да рискуваме.

Сара отново погледна часовника си — имаше шестдесет секунди, за да реши.

— Вижте — каза Алоко, — отказахте да се свържем с полицията, така че трябва да направим нещо, докато все още можем. Приемете за момент, че цялата тази работа не е блъф. Кой знае какво друго може да са намислили? Кой знае какво друго ще поискат, какви заложници ще вземат? Знаем само едно — че Джон Доу е водачът им. Ако отрежем главата, тялото ще умре. Това е идеален шанс да го обезвредим без жертви.

— Ще поемеш ли отговорността за онова, което ще стане, ако го заловим? — попита Барксдейл.

— А ти ще поемеш ли отговорността за това, което ще стане, ако не го заловим?

Сара ги изгледа последователно. Поколеба се за миг, после се обърна към Алоко.

— Твоят човек не бива да се опитва да обезвреди Джон Доу, освен ако не е абсолютно сигурен, че ще успее. Ако нещо се обърка, ако стане нещо неочаквано — каквото и да е — ще ги изтеглиш. Дори ако не се намесват. Съгласен?

Алоко кимна енергично.

— Съгласен.

— Тогава да започваме. — Сара се обърна към Барксдейл, който я наблюдаваше с изражение, близко до ужаса. — Фред, ела за малко, ако обичаш.

Тя го дръпна встрани, към стената срещу опашката.

— Сара, не прави това — каза Барксдейл. Яркосините му очи я гледаха почти умолително.

— Решено е.

— Но ти не знаеш с какво си имаш работа, срещу какво си изправена. Първата ни отговорност е към посетителите. Те ни плащат не само за да ги забавляваме, но и за да бъдат в безопасност.

Думите на Барксдейл бяха ехо на собствените й мисли и това предизвика куп смесени чувства у Сара — раздразнение, нетърпение, несигурност — но тя ги отблъсна.

— Слушай, Фреди — каза тихичко тя, — помниш ли, когато вечеряхме заедно за първи път? В „При Андре“ във Вегас.

На издълженото красиво лице на Барксдейл се появи объркано изражение.

— Разбира се.

— Помниш ли какво вино пихме?

Той помисли малко.

— „Линч-Бейджис“ от шейсет и девета.

— Не, не, десертното вино.

Барксдейл кимна.

— „Шато д’Икем“.

— Точно така. Помниш ли, че аз изобщо не бях чувала дотогава, че съществуват десертни вина? Мислех, че всички сладки вина са едни и същи?

Барксдейл си позволи лека студена усмивка.

— Помниш ли, че ми обясни за Botrytis cinerera?

Барксдейл отново кимна.

— Благородна гъбичка. Атакува кожицата на грозда, обогатява захарите и прави най-хубавото сладко вино на света. Не можех да повярвам, когато ми каза, че съществува гъбичка, която винарите приемат на драго сърце. Накарах те да ми го обясниш два пъти. — Тя се приведе по-близо и докосна ревера му. — Фреди, сега в парка има зараза. Но в нея няма нищо благородно. Ако не направим нещо — ако се покажем уязвими, лесна мишена — кой може да ни гарантира, че това няма да се случи отново?

Барксдейл мълчеше, но челюстта му пулсираше.

Сара леко притисна безупречния му ревер, после се обърна и тръгна към Пеги Салазар и Алоко. След малко Барксдейл я последва.

Заедно приближиха стартовата площадка. Там точно настаняваха жена, която говореше испански, с двамата й близнаци.

Сара изчака, докато диспечерът изпрати кабинката.

— Пуснете две празни кабинки и ни предупредете кога идва третата — каза му тя.

Той кимна, лицето му беше странно променено от плексигласовия шлем.

Двете празни кабинки потънаха в мрака в края на рампата, а после се появи трета. Алоко се приведе, за да види номера й, после остави диска на пода.

— Пуснете я — каза Сара на служителя и кабинката тръгна. Тя я наблюдава, докато изчезна зад ъгъла. — Оставете празни и следващите две.

Зад нея опашката недоволно мърмореше. Сара се обърна към посетителите, усмихна им се и нареди на служителя да продължи да действа както обикновено.

„Галактическо пътешествие“ траеше малко над шест минути. Празните кабинки щяха да стигнат до Ракообразната мъглявина след четири.

Сара се отдалечи от площадката и се огледа. Някъде плачеше бебе и писъците му се извисяваха над обичайните разговори. От страничната врата се появи техник. Както беше практиката в тези зони, той носеше характерен костюм, само цветът на значката му показваше с какво се занимава. Сара изучаваше лицата на хората от опашката — възбудени, нетърпеливи, отегчени. Всичко изглеждаше напълно нормално. Работата си вървеше както обикновено.

Освен пратката и човекът, който я очакваше някъде насред обиколката.

— Да отидем на кулата — каза Алоко.

Но Сара чакаше, оглеждайки светлата чакалня. После се усети и му кимна.

 

 

Контролната кула на „Галактическо пътешествие“ беше тясна дори за оператора, а когато вътре се наблъскаха още трима, Сара усети, че не й достига въздух.

— Нямаме много време — каза Алоко. — Обиколката изцяло се контролира от компютър. Трябва да изключим електрическото захранване.

Той се наведе над диспечера.

— Наблюдавай движението. Когато кабинка 7470 стигне до Ракообразната мъглявина, спри.

Операторът сконфузено погледна първо Алоко, после Сара и обратното. Той си хапваше, четеше списание и очевидно не беше очаквал шефовете си.

— Да включа ли аварийната спирачка? — попита той.

— Не, не. Няма да изключваме цялата мощност. Просто спри обиколката за малко. Все едно някой е слязъл. Деветдесет секунди, ни повече, ни по-малко. После отново включи.

Той извади радиостанция от джоба си.

— 33 до Нападател, готов ли си? Много добре. Недей, повтарям, недей да атакуваш обекта, ако не си сто процента сигурен.

Той погледна Сара.

— Наредих на наблюдателите на входа и изхода да действат без радиовръзка.

За минута-две в кулата настъпи мълчание, докато всички наблюдаваха на екрана как белите номера на кабинките се движат по флуоресциращите извивки на трасето.

— Десет секунди — каза диспечерът.

Алоко отново взе радиостанцията.

— Нападател, прихващане след десет секунди. Бъди готов. — Този път той не прибра радиостанцията.

Сара наблюдаваше как обект номер 7470 продължава бавно да се движи по екрана. Осъзна, че е затаила дъх.

— Капан за идиоти — промърмори Барксдейл до нея. Гласът му беше напрегнат.

— Сега — каза диспечерът, наведе се и натисна бутон на контролното табло. Прозвуча сирена. Кабинките замряха на екрана — номерата им се оцветиха в червено и започнаха да примигват.

— Броя до деветдесет — промърмори операторът.

Сара гледаше кабинка 7470, вече неподвижна до надписа „Ракообразна мъглявина“. Някъде близо до контролната кула, по истинското трасе, хора се криеха в мрака, заобикалящ празната кабинка. Тя си пое дълбоко дъх. Каквото и да станеше, всичко щеше да приключи след по-малко от две минути.

— Нападател? — каза Алоко в радиостанцията. — Имаш ли нещо?

— Виждам го — изпращя глас. — Има някой в кабинката.

— Взима ли нещо от нея?

— Повтарям, седи в кабинката.

Алоко се обърна към диспечера.

— Сигурен ли си, че си спрял онази, за която ти казах?

— Абсолютно. — Диспечерът посочи екрана за доказателство.

— Нападател? Колко пътници има в кабинката?

— Май един.

— Прието. Приближи се и разгледай. Внимателно.

Сара докосна ръката на Алоко.

— Не. Може да е Джон Доу.

— И какво прави, по дяволите? Ще се вози ли?

— Чака за капан. Иска да види дали сме му подготвили нещо.

Алоко я погледна за миг, после отново вдигна радиостанцията.

— Нападател? Остани на място.

— Време е — каза диспечерът и натисна друг бутон. Номерата на кабинките на екрана спряха да примигват, побеляха и отново се задвижиха.

— Какво стана? — попита Сара.

Алоко погледна към мигащата диаграма на трасето.

— Мисля, че нашият човек е пипал и тук, както мониторите в Кошера. Накара ни да спрем кабинките на друго място. Не се съмнявам, че копелето вече е взело диска и е изчезнало. — Той вдигна радиостанцията. — Алфа, Омега, тук 33. Обектът може да е взел пратката. Заемете позиция. Съобщете, ако го видите, но не предприемайте нищо. Повтарям, не предприемайте нищо.

— Омега, разбрано — чу се глас.

Алоко свали радиостанцията.

— Дискът отдавна вече го няма — каза той с внезапна умора.

— Да проверим — отвърна Сара. — Трябва да сме сигурни.

 

 

Когато стигнаха до площадката за слизане, служителят помагаше на жената с близнаците. Сара чу как възрастният мъж се извини за забавянето.

— Внимавайте — каза Алоко на Сара и Барксдейл. — Не смятам, че Джон Доу е толкова глупав, че да излезе оттук. Но в момента нищо не може да ме изненада.

Първите две празни кабинки минаха пред тях и той се приближи към рампата.

Сара направи знак на Барксдейл и двамата последваха Алоко. „И без номера. Сега не е време за игрички.“ Изпитваше необичайно чувство — неудобство. Погледна през рамо. Освен жената с близнаците, в коридора към булеварда нямаше никого.

Когато се обърна отново, третата кабинка приближаваше към площадката. В нея седеше мъж и за миг Сара замръзна, решила, че е Джон Доу. Но той беше твърде набит и нисък. Беше приведен напред, сякаш спеше.

Внезапно Алоко се втурна към кабинката. Сара осъзна, че човекът вътре беше Крис Грийн, охранителят, който пазеше в предната част на обиколката.

Кабинката спря. Грийн се свлече напред.

Сара погледна вътре, обхваната от лоши опасения. До него се виждаше кутията за бижута, строшена на парчета. Наоколо лежаха части от диска.

— Крис? — Алоко сложи ръка на рамото на охранителя. Грийн се свлече надолу.

Алоко внимателно го изправи. Главата му увисна назад и Сара замръзна от ужас.

— Мили боже! — изстена Алоко.

Очите на Крис Грийн се взираха в тях — ококорени и невиждащи. Голямо парче от диска стърчеше от устата му. Тънка струйка кръв бавно се стичаше към брадата и по врата му, а после изчезваше под тъмната му риза.