Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Utopia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Линкълн Чайлд

Заглавие: Утопияленд

Преводач: Мариана Димитрова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 954-585-500-2; 978-954-585-500-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2302

История

  1. — Добавяне

8:10

Нексус беше огромна елегантна сграда, изградена от метал и дърво, както Транспортния център. Ресторанти, магазини, бутици за сувенири и салони за обслужване на гостите се редуваха отдясно и отляво и се простираха сякаш до безкрая. Уорн последва другите пътници и слезе от рампата заедно с Джорджия, която любопитно се оглеждаше. Таванът беше отворен към стъкления купол високо над тях, през който се виждаше безоблачното небе. Гишета за информация и ниски красиви фонтани блестяха под косите лъчи на слънцето. Големи, но дискретни знаци насочваха посетителите към четирите свята на парка: Камелот, Газените фенери, Дървените тротоари и Калисто. Въздухът беше хладен, леко влажен и изпълнен с приглушени звуци — гласове, ромолене на вода и някакъв неясен по-тих шум.

Група млади мъже и жени чакаха на рампата. Носеха еднакви бели блейзъри и държаха еднакви папки. Всъщност изглеждаха като роднини. Уорн се зачуди не на шега дали за служителите в парка не съществуваха ограничения за височината, теглото и възрастта, но пропъди тази мисъл, когато видя, че една от жените енергично се отправи към него.

— Доктор Уорн? Аз съм Аманда Фрийман — каза тя и разтърси ръката му.

— Виждам — отвърна Уорн, кимайки към табелката с името, прикрепена към ревера й. Чудеше се как го е познала.

— Аз ще ви разведа из Утопия, за да се ориентирате. — Гласът й беше приятен и почти толкова енергичен, колкото походката й. Тя кимна към неговия плик. От едната му страна беше отпечатан миниатюрен код. — Мога ли да го взема?

Уорн й го подаде, тя го разкъса и изсипа съдържанието му в дланта си. Беше друга стилизирана птичка, този път зелена. Аманда я прикрепи към сакото му.

— Моля ви, носете тази значка, докато сте тук.

— Защо?

— Тя показва, че сте външен специалист. Носите ли пропуска си? Добре. Той и значката ще ви осигурят необходимия достъп. Това дъщеря ви ли е?

— Да, Джорджия.

— Не знаех, че ще идва с вас. Ще трябва да намерим значка и за нея.

— Благодаря ви.

— Няма проблеми. Може да изчака в Детския център, докато ви развеждам. После ще я вземете.

— Детския център? — попита Джорджия и гласът й беше пълен с нескрито възмущение.

Фрийман отново се усмихна.

— Всъщност това е младежкото отделение на Детския център. Мисля, че ще бъдете приятно изненадана.

Джорджия го погледна мрачно.

— Дано да си заслужава, татко — промърмори тя. — Няма да си играя с „Лего“.

Уорн погледна покрай нея към рампата. Специалистът по пиротехника Смайт вървеше решително към вътрешността на Нексус. Норман Пепър оживено разговаряше с един от мъжете в бели блейзъри. Двамата тръгнаха нанякъде, Пепър потриваше ръце и широко се усмихваше.

— Имате красива дъщеря — забеляза Фрийман, докато вървяха.

— Благодаря, но моля ви, не й го казвайте. Достатъчно си вири носа.

— Как беше въздушното влакче?

— Високо.

— Обичаме да водим за първи път външните специалисти с него. Така могат по-добре да усетят онова, което изпитват посетителите на парка. След като ви разведа днес, ще ви обясня къде се намира служебният паркинг. Е, пътят оттам не е толкова живописен, но съкращава с петнадесетина минути времето за пътуване. Освен ако няма да отседнете тук.

— Не, имаме резервация в Луксор.

За разлика от повечето увеселителни паркове Утопияленд залагаше на пълнотата на еднодневното преживяване, тук нямаше хотели за туристите. Но Уорн знаеше, че съществува малък хотел — първокласен курорт за знаменитости, звезди и други важни личности, към който имаше и по-скромни апартаменти за външните консултанти, оркестрите и сезонния персонал.

— Какво им е на часовниците? — попита Уорн, мъчейки се да не изостава. Беше забелязал, че в 8:15 електронният часовник на високата стена на Нексус показваше 00:45.

— Четиридесет и пет минути до час Нула.

— Моля?

— Паркът работи всеки ден от девет сутринта до девет вечерта. При затварянето му часовниците започват да отброяват назад дванадесет часа. Така актьорите и персоналът знаят колко време имат до отварянето. Разбира се, в самите светове няма часовници, но…

— Искате да кажете, че за да подготвите парка за работа, са нужни дванадесет часа? — невярващо запита Уорн.

— Има много работа — отвърна Фрийман с лека усмивка. — Хайде, ще минем напряко през Камелот.

Тя го насочи към голям портал в близката стена. Над него блестеше думата Камелот, изписана с черни букви на стар английски. Този шрифт беше единственото отклонение от стилизирания дизайн на Нексус, което Уорн беше забелязал; дори табелките на вратите на тоалетните и указателните знаци за аварийния изход бяха в сдържания стил арт деко.

Тримата служители с бели сака, които стояха пред вратите на Камелот, се усмихнаха и кимнаха на Фрийман. Тя преведе Уорн покрай тях през гора от преплетени релси в просторна и празна чакалня. На отсрещната стена имаше дузина метални врати. Една от тях се отвори и Фрийман го въведе в просторен асансьор с тъмни стени.

Вратите отново се затвориха и познатият копринен женски глас каза: Вие влизате в Камелот. Приятно прекарване. Дочу се приглушен металически звук и асансьорът сякаш оживя. Само че, забеляза Уорн, не се изкачваше, нито слизаше, а се движеше хоризонтално напред.

— Дълъг ли е пътят до самия парк? — попита той.

— Всъщност ние не се движим — обясни Фрийман. — Това е само илюзия за движение. Изследванията показват, че за гостите е по-лесно да се адаптират към световете, ако повярват в необходимостта да пътуват — макар и за кратко — за да стигнат до тях.

После вратите плавно се отвориха и за втори път през последния половин час Уорн спря изненадан.

Пред него се простираше широка улица, застлана с тъмен паваж. Старинни сгради със сламени покриви се издигаха от двете й страни. В далечината се виждаше някакъв площад. Отвъд него павираният път заобикаляше външния зид на замък — монолитен и с пясъчен цвят. Върху високите му назъбени стени се вееха стотици многоцветни знамена. В далечината се виждаха още кули и скалистите стръмни склонове на планина със заснежени върхове, която се издигаше над тревист хълм. Още по-далеч напред извивката на купола създаваше илюзия за безкрайно пространство. Въздухът ухаеше на земя, на прясно окосена трева, на лято.

Уорн бавно тръгна напред, чувствайки се донякъде като Дороти, която излиза от своята сива къщичка и попада в страната Оз. Джорджия трябва да види това, помисли си той. Ярко слънце огряваше цялата сцена, придавайки й свеж и бляскав вид. Градинари тичаха насам-натам по пътя, но не в униформите, които беше видял досега. Тук мъжете носеха разноцветни панталони, а жените — широки роби и забрадки, имаше и рицар в броня. Само малка група надзорници с бели блейзъри, ръчни компютри и радиостанции, както и един чистач, който миеше пътя, разваляха илюзията.

— Какво мислите? — попита Фрийман.

— Забележително е — искрено отвърна Уорн.

— Да, така е. — Той се обърна и видя, че тя се усмихва. — Обичам да наблюдавам хората, които за пръв път влизат в някой от световете. Не мога да го преживея отново, а това е единственото, което се доближава до усещането.

Тръгнаха през широкия площад. По пътя Фрийман му показваше забележителностите. Когато минаха покрай пекарната, един прозорец се отвори и отвътре лъхна неустоим аромат. Някъде бард настройваше лютнята си, пеейки старинна балада.

— Процедурата в четирите свята е една и съща — каза Фрийман. — Първо посетителите преминават през декора — в Камелот това е селцето, в което сме сега. Това им помага да се ориентират, да се настроят. Наричаме го декомпресия. Има ресторанти, магазини и заведения, разбира се, но в същността си това е място, където посетителите разглеждат и се аклиматизират. Когато навлезеш по-навътре, атракциите — обиколки, представления, холографски прожекции, каквото и да е — се добавят към обстановката. И всичко върви без грешка.

— Сигурно.

Уорн забеляза, че с изключение на табелите на магазините и заведенията никъде не се виждаха съвременни знаци: стаите за отмора и умело вписаните в декора информационни гишета бяха посочени с изключително реалистични холографски символи.

— Тук идват и учени, защото мястото, през което минаваме, е точна възстановка на Нюболд Соси, английско селце, обезлюдено през четиринадесети век — каза Фрийман. — Посетители идват и защото Драконовият шип е най-вълнуващата атракция в парка след „Машината за писъци“ в Дървените тротоари.

Когато наближиха площада, замъкът се извиси над тях.

— Точно копие на Карнарвън в Уелс — каза Фрийман. — Разбира се, доста умален на места и с изкуствена перспектива.

— Изкуствена перспектива?

— Най-горните етажи не са в пълния си размер, а умалени. Това създава илюзията за правилни пропорции, пък и така са по-уютни и по-малко застрашителни. Използваме тази техника на различни нива в Утопия. Например онази планина е умалена, за да създаде илюзията за разстояние. — Тя кимна към вдигнатата решетка на крепостната врата. — В замъка се появява Омагьосаният принц.

Песента на барда отдавна беше заглъхнала зад тях, но Уорн долавяше други звуци — песен на птиците, ромолене на фонтани и същия тих шум, който беше чул в Нексус.

— Какъв е този шум? — попита той.

Фрийман го погледна.

— Много сте наблюдателен. Нашите изследователи проведоха революционни проучвания за майчината утроба. Когато Камелот се напълни с посетители, шумът няма да се чува. Но пак ще го има.

Уорн я погледна объркан.

— Това помага за възпроизвеждане на част от условията, характерни за майчината утроба, която заобикаля зародиша — температура, околен шум — за да се внуши подсъзнателно чувство за сигурност. Имаме пет патента в тази област. А иначе „Утопия холдинг къмпани“ има над триста патента. Даваме лицензи на химическата, медицинската и електронната промишленост. Останалите са наша собственост.

Три от които са разработени от мен, помисли си Уорн с леко самодоволство. Чудеше се дали жената знае за приноса му към ежедневната дейност на Утопия — компютърната мрежа, която координираше дейността на роботите в парка. Вероятно не, като се има предвид начинът, по който го развеждаше и му обясняваше — сякаш той беше обикновен помощник-програмист. Отново се зачуди защо Сара Боутрайт го беше повикала толкова спешно.

— Оттук — каза Фрийман и зави по една странична алея.

Мъж с виолетова пелерина и черни бричове до коленете мина покрай тях, упражнявайки английско произношение. Отпред двама яки техници носеха голяма метална клетка. В нея седеше драконче, опашката му се извиваше, алените му люспи блестяха на слънцето. Уорн го загледа. Влажните ноздри се разширяваха, докато си поемаше дъх. Можеше да се закълне, че жълтите очи на създанието проблеснаха, когато спряха върху него.

— Отиват да го монтират в „Кулата на грифоните“ — обясни Фрийман. — Паркът е още затворен, затова не се движат под земята. Какво има, доктор Уорн?

Уорн още гледаше след дракончето.

— Просто не съм свикнал да ги виждам с кожа — промърмори той.

— Моля? О, да, това е във вашата област, нали?

Уорн облиза устни. Костюмите, диалектът, зашеметяващата достоверност на обстановката… Той леко поклати глава.

— Сигурно е още по-реалистично, когато наоколо няма посетители, за да развалят илюзията. — Гласът на Фрийман беше по-тих и не толкова рязък. — Нека отгатна. Когато пристигнахте, помислихте ли, че Нексус изглежда твърде семпло?

Уорн кимна.

— Хората често се чувстват така, когато влязат в Утопияленд за пръв път. Веднъж една посетителка ми каза, че Нексус й прилича на терминал на голямо летище. Нарочно е проектиран така и това е причината. — Тя посочи с ръка наоколо. — Понякога реализмът дезориентира посетителите. Затова в Нексус обстановката е неутрална, той е нещо като буферна зона, проход между световете.

Тя се обърна към двуетажна сграда от дърво и вдигна желязното резе на вратата. Уорн я последва вътре. За негова изненада това беше само корпус, отворен отгоре. На задната стена имаше обикновена сива врата, а до нея апарати за разчитане на карти и пръстови отпечатъци. Фрийман отиде до скенера и постави палеца си на определеното място. Вратата рязко се отвори. Зад нея се виждаше хладният зелен проблясък на флуоресцентни светлини.

— Обратно в реалния свят — каза Фрийман. — Или поне толкова близо, колкото сме до него тук.

И тя го подкани с жест да влезе.