Линкълн Чайлд
Утопияленд (68)

16:28

На шофьорското място в бронираната кола Кендимен беше притиснал слушалките до главата си. На лицето му се четеше объркване. След няколко мига той свали ръка и бавно поклати глава.

— Какво има? — попита Ърл Кроу, който седеше зад него.

— Не знам. Мога да се закълна, че чух някой да се смее.

Кроу размени погледи с Гадняра и Хакер Джак, после сви рамене презрително.

Седнал сам в задната част на товарното отделение, Джон Доу беше извадил една банкнота от безбройните пачки и правеше жерав оригами. Инфрачервеният предавател лежеше в готовност до него. Погледна часовника си.

— Водния бик още ли не се е обадил?

Кендимен поклати глава.

— Чакаме още шестдесет секунди.

Във вътрешността на бронираната кола зацари мълчание. Джон Доу довърши сгъването на жерава, внимателно го постави встрани и извади нова банкнота. Минутата изтече. Той погледна напред.

— Тръгваме — каза той. — Водния бик може да се върне пеша до Вегас.

Кендимен намести слушалките и микрофона и заговори:

— Утопия Център, тук Девет Ехо Браво. Проблемът разрешен. Повтарям, проблемът разрешен. Тръгваме веднага.

— Утопия Център потвърждавам — изпращя отговорът в слушалките. — Време беше. Съобщете, когато се включите в шосе 95. Край.

Кендимен посегна и включи ниско- и високочестотни полицейски скенери. После погледна едно табло отдясно и натисна жълт бутон с надпис „Товарен надзор“. Звукът на мотора стана по-висок, докато мощността на електричеството се засилваше. Отпусна ръчната спирачка и отново погледна назад.

— Тръгваме, господа — каза той.

 

 

Звукът на мотора се промени точно когато Уорн и Пекъм затичаха обратно към Смайт. Стана по-силен, по-звучен. Изсвистяха въздушни спирачки, чу се протестиращ вой. Отпускане на съединителя, придвижване на скоростния лост на друга предавка. Уорн и Пекъм си размениха бързи погледи.

За миг единствените звуци бяха ревът на мотора и шумното дишане на Пекъм.

— Наистина ли ще го направим? — попита видеотехникът.

— Не знам. Предполагам. — Уорн се обърна към Смайт. — Е, как да ги изстреляме?

Устните на Смайт се движеха, но думите не се чуваха. Уорн се приведе към него.

— Нямаме разрешение да използваме фойерверки. Нямаме противопожарни средства. Нямаме обучен персонал, нито монитори и наблюдатели. — Броеше нещо на пръсти — най-вероятно всички местни, щатски и федерални закони, които щяха да бъдат нарушени.

Целият коридор сякаш беше оживял под бученето на приближаващата кола. Всеки момент тя щеше да се появи в полезрението им.

— Смайт! Покажи ми как!

Пиротехникът го погледна стреснато.

— Махаш предпазителите от фитилите.

Уорн скъса перфорираните краища на фитилите, които висяха под тръбата.

— Палиш фитила със запалка. Стой на една ръка разстояние. Ще гръмне след половин секунда, затова трябва да се дръпнеш назад. Обърни се с гръб, защото блясъкът ще те заслепи…

— С какво палиш фитила…

— С пиротехническа запалка.

Смайт посочи купчина малки червени предмети. Уорн грабна един и го завъртя в ръка.

— Не е запалена — каза той глуповато.

Смайт примигна срещу него.

— Не е запалена! — надвика Андрю нарастващия грохот.

— Естествено. Не се пали, докато не си готов да запалиш фойерверките.

— Тогава ми дай кибрит. Аз лично ще ги запаля.

Смайт го погледна безизразно. Внезапно ужасяващ страх обхвана Уорн.

— Кибрит, господин Смайт.

Пиротехникът отново примигна и разпери ръце, сякаш искаше да каже: Защо аз трябва да нося кибрит?

Уорн изстина. О, господи! След всичко това…

Облегна се на бетонната стена. Зрението му се замъгли. И тогава усети, че му слагат нещо в ръката.

Беше пластмасова запалка.

Погледна и видя Пекъм да се връща на мястото си до Уингнът. Видеотехникът сви рамене и нервно се разсмя.

— От време на време изпушвам по някоя пура — каза той.

Уорн се надвеси над пиротехническата запалка, така че краят й да бъде точно над малкото пламъче. Тя веднага пламна и заискри, съскайки яростно. Той хвърли запалката на Пекъм и се обърна към редицата тръби точно когато носът на бронираната кола се появи пред тях.

На фона на тунела тя изглеждаше смайващо голяма, подобна на слон, неуязвима. Ивици дебела стомана, боядисани в червено, защитаваха колелата, амбразурите и прозрачната броня на прозорците. Високи стоманени прътове с бели върхове се издигаха от подсилените амортисьори. Кехлибарените светлини на покрива и ревът на мотора заляха коридора със звук и светлина. Уорн гледаше, отпуснал запалката в ръката си. Появи се кабинката на шофьора, зелена в светлината на флуоресцентните отражения. Уорн затаи дъх в очакване. Сега цялото разклонение беше запълнено от грамадния корпус. За миг той се уплаши, че нещо се е объркало и че колата ще продължи напред. Но в този момент с протестиращо скърцане на спирачки тя спря, без да изключва мотора, тресейки се от мощността му.

— Да паля ли? — попита Пекъм зад Уингнът.

Уорн погледна. Истинският заряд беше върху робота — четири големи пити черен барут. Трябваше да изчисли дължината на фитила — не му се искаше да изгори предварително. Но сега нямаше време да се тревожи за това. Кимна и загледа как Пекъм запали фитила, после натисна копчето върху контролния панел на Уингнът. Главата на робота се завъртя, търсейки сигнала от ехолокатора. После замръзна, насочена право към бронираната кола.

Уорн наблюдаваше. Въпреки всичко почувства вина и съжаление, че трябва да пожертва робота.

— Сбогом, Уингнът! — прошепна той. — Съжалявам.

Един миг Уингнът остана неподвижен, сензорите му бяха насочени към колата. Уорн изпита странното усещане, че може би роботът знае какво му предстои; че на някакво дълбоко, атавистично ниво ще откаже да последва команда, която е равносилна на самоубийство. И тогава с гърлено мъркане на мощните си мотори Уингнът се спусна към амортисьора от другата стана.

И също тъй бързо спря, докато фитилът още проблясваше на гърба му.

Уорн го погледна с ужас, опитвайки се да разбере какво се е объркало. Възможно ли беше да е прав и роботът да отказа да следва програмата си? После вдигна поглед към края на коридора и разбра всичко.

Върху бетонния под зад тресящата се кола лежеше нещо, което приличаше на голям пластмасов часовник, счупено на парчета. Вибрациите на колата бяха откачили ехолокатора и при падането той се беше счупил. И сега Уингнът беше замръзнал в коридора, с пет килограма мощни експлозиви на гърба, без инструкции как да изпълни задачата си.

 

 

— Какво има? — попита Джон Доу от задното отделение.

Облегнат на металното шкафче, той сложи ръце под главата си. В този момент сакото му се разтвори и под него се видя елегантна копринена подплата и кобурът под мишницата.

— Има някой в коридора пред нас — отвърна шофьорът. — Появи се иззад завоя.

— Изчакай го, ще се махне.

— Не се движи.

— Свирни му.

Кендимен се подчини.

— Още е там. Не иска да помръдне.

Джон Доу пусна ръце встрани и се наведе напред.

— Да не е глух?

— Гледа право към нас.

— Пазач ли е?

— Не, някакъв цивилен в костюм.

При тези думи Джон Доу се намръщи.

— Възможно е, допустимо ли е…

Той стана, хвана се за релсата над главата си и надникна през предното стъкло.

— Виждал съм този човек и преди — промърмори той. Внезапно чертите му се разкривиха от гняв изненада. — Това е Уорн! Настъпи газта! Смажи го веднага!

 

 

Когато моторът изрева и шофьорът отново потегли, Уорн отмести поглед от Уингнът към металните кутийки пред себе. Приближи запалката към фитила на „Златна върба“. Щом като Уингнът не можеше да изпълни задачата си, знаеше какво трябва да направи — да стреля лично по колата. Но крайниците му бяха като парализирани. За миг времето сякаш спря.

Поредица от образи проблесна през съзнанието му като в забързано представление на магически фенери: Норман Пепър на въздушното влакче, жестикулиращ енергично, невъзможно широката му усмивка, докато доволно потрива ръце. Сара с ококорени очи в залата с огледалата. Тери Бонифацио, хлипаща на рамото му в охранителния комплекс. Джорджия, замръзнала в „Метаморфози“ срещу магически порасналото си отражение. И по-късно в реанимацията на Медицинския център…

С едно движение Уорн пристъпи напред и допря запалката до фитила.

За миг пламъкът проблесна в бяло, после с изненадваща бързина хукна нагоре по фитила, проблясвайки и пращейки. В последния момент Уорн си спомни, че трябва да отмести поглед. Чу се странен шум, сякаш от освободен под водата сгъстен въздух. И тогава с гневно свистене снарядът изскочи от тръбата. Уорн погледна и го видя да прелита по коридора с бясна скорост като комета с огромна опашка от дим, която се мяташе от стена към стена, докато не се заби в тавана над бронираната кола.

За частица от секундата не се случи нищо. А после целият свят побеля.

Остатъкът от стартовия заряд избухна с ужасяващ трясък. Стотици златисти езици лумнаха по коридора, съскайки по стените и тавана, обвивайки бронираната кола в огнена прегръдка. Чу се залп от необичайни звуци, сякаш безброй гранати избухваха бързо една след друга. Бялата светлина се засенчи от странна корона от златист дим, всяваща страхопочитание и ужас. Уорн се наведе, когато огнените къдрици профучаха над главата му, все по-ярки и по-ярки, докато внезапно помръкнаха.

Когато ехото заглъхна, Уорн чу друг звук — далечен вой на аварийни сирени. Разкъсаната димна завеса започна да оредява и Уорн напрегна очи, за да види през нея.

Предният край на бронираната кола се беше извъртял от взрива и сега тя стоеше напряко на коридора. Уорн виждаше как колелата се въртят — шофьорът отчаяно се опитваше да я върне в курса.

Беше се прицелил твърде високо и зарядът беше избухнал над колата.

Уорн погледна през рамо. Пиротехникът Смайт лежеше на пода зад него, свит на кълбо, закрил с ръце главата си.

Наблизо беше коленичил Пекъм със застинало изражение на неверие.

Уорн отново погледна напред. Използваната тръба лежеше пред него и димеше. Уингнът все още стоеше на няколко метра по коридора, а фитилът на гърба му беше станал съвсем къс. Видя как главата му се завърта към него, сякаш въпросително. Колата все още маневрираше и моторът ревеше, докато шофьорът я придвижваше напред-назад. След миг щеше да изчезне по коридора.

Той погледна отново оставащите тръби. Онази, която беше използвал за подпора, беше отхвръкнала встрани от силата на взрива и зарядите лежаха разпръснати по пода. Нямаше да успее да изстреля нов фойерверк навреме. А дори да успееше, беше се оказало невъзможно да се прицели точно. Погледна напред към Уингнът. Ако имаше начин да го достигне и да промени програмата му. Но нямаше време. И така роботът си стоеше там, без да знае какво да прави, а експлозивът, с който искаха да взривят бронираната кола, щеше да избухне всеки момент…

От една амбразура на бронираната кола се показа дуло на пушка.

Уорн залегна. Може би имаше команда, която Уингнът щеше да изпълни. Не му я беше давал никога; всъщност тя беше противоположна на всичко, което го бяха учили. И все пак може би…

— Уингнът! — изкрещя той и посочи към бронираната кола. — Гони!

Роботът не помръдна.

— Гони! — отново извика Уорн. — Гони!

Уингнът все още се колебаеше, сякаш се опитваше да обработи непознатата команда. После тръгна напред, отначало бавно, но постепенно набра скорост. Уорн чакаше онемял. Фитилът искреше между валчестите задни колела на робота. С приближаването до колата Уингнът сякаш набираше не само скорост, но и решимост.

Уорн затвори очи и се обърна.

Проблесна ослепяваща светлина, която изгори очите му дори през затворените клепачи, а последвалият взрив сякаш разтърси Утопия до самите й основи. Уорн почувства как ударната вълна профуча над него. Въздъхна и се опита да се изправи. За миг мускулите му отказаха да се подчинят. После с усилие успя да се вдигне на ръце и колене.

Бронираната кола се беше преобърнала настрани, решетката на радиатора беше сплескана в една от стените на коридора. Горните колела мързеливо се въртяха, смачканите втулки обикаляха като пияни абитуриенти, страничните панели бяха почернели и димяха. Виждаше, че дебелата броня, която беше покривала вътрешността на колата, е разкъсана и разцепена, а на едно място — обелена като алуминиево фолио. Пръскачките в края на коридора бяха се включили и силни струи вода разцепваха кълбата барутни пари.

Уорн гледаше задъхан. Един дълъг миг чуваше само тежкото си дишане, далечно трополене на вода върху метал и бетон, вой на противопожарна аларма.

После вратата на бронираната кола се повдигна.

Уорн гледаше и се чудеше дали не е сгрешил — дали водната завеса и облаците дим не си играеха с уморените му очи. Но вратата отново помръдна, сякаш я бутаха отдолу.

Някой се опитваше да излезе.

Дишането на Уорн се ускори още повече. Погледна тръбите, които лежаха пред него, и провисналите като опашки фитили. Опита се да напъне мозъка си и да измисли нещо. Видя „Двойната хризантема“ и тежките, подобни на пити стартови заряди. Какво беше казал Смайт за тях? Еквивалент на няколко пръчки динамит.

Вратата на бронираната кола рязко се отвори и се блъсна в стената на коридора. Уорн видя отвътре да се подава мъжка глава, после горната част на торс, облечен в кожено яке. Мъжът се опитваше да излезе, борейки се с необичайния наклон на колата. В ръцете си държеше грозна на вид картечница.

Уорн отново залегна и отчаяно се огледа. Запалката лежеше отстрани, пукаше и искреше, алено пламъче на фона на бетонния под.

Нямаше време да мисли, нито да търси други възможности. Грабна я, после потърси най-близката празна тръба и пусна в нея един-два стартови заряда, трескаво намествайки фитилите им. Мъжът вдигна пушката и се подпря на рамката на вратата. Взрив от пламъци избухна от дулото, нещо изсвири над главата на Уорн.

Дишайки тежко, той пусна и огромната хризантема в тръбата, после я наклони и поднесе запалката към фитилите с вцепенени пръсти, които отказваха да му се подчинят. Последва нов оглушителен проблясък от картечницата, ново свистене на куршуми, късчета бетон полетяха към лицето му, но той насочи тръбата право към стрелеца и я отдалечи възможно най-много от себе си.

Чу се ново гневно свистене, от тръбата излезе облак дим и силният откат захвърли Уорн на пода. Нова комета от светлина, по-ярка от предишната, профуча по коридора, отскочи нагоре, после надолу и като пронизваща стрела се насочи право към отворената врата на бронираната кола. Уорн падна на земята, запуши уши и покри глава с ръцете си.

За миг зацари тишина, последвана от ужасен двоен тътен — разтърсващи последователни взривове, които се разпръснаха в блестящи искри — алени, жълти и тюркоазни, стотици миниатюрни слънца, които заслепяваха. Уорн имаше чувството, че светлината го наранява. Опита се да стане, но силната взривна вълна го блъсна отново на пода, където за миг остана вцепенен. Следващото, което почувства или си помисли, че чувства, беше как върху него се сипят конфети и безшумно падат на земята. Той лежеше и трепереше с плътно затворени очи, неспособен да помръдне от страх.

Известно време не чуваше нищо, освен бученето в ушите си. Когато то заглъхна, останалите звуци бавно се завърнаха — продължителният гръм на салюта, отекващ от многобройните стени в коридорите на ниво В, далечният вой на стотици алармени уредби от колите на служебния паркинг.

— Не виждам! — крещеше Пекъм зад него. — Нищо не виждам!

Включиха се нови пръскачки, водата се стичаше по косата и врата на Уорн във вдлъбнатината между плешките му. И тогава, най-после, той се изправи, като се подпираше на стената, отвори очи и се огледа.

Колата лежеше по същия начин — водата се стичаше като паяжина по страните й. Миризмата на барут и фосфор тежеше във въздуха. Късчета пари лежаха навсякъде, покриваха пода и стените, потъмнявайки от водата. Мъжът с картечницата беше изчезнал. Отворената врата на колата сега беше обляна в кръв и плът, а на стената върху нея имаше кървава завеса — огромна и с форма на ветрило. Уорн гледаше как струйките вода проправят бели ивици в аления цвят.

Той се облегна на стената, твърде шокиран, за да чувства каквото и да било — облекчение или страх — с изключение на неприятното усещане в ръцете. Погледна ги и с някаква далечна изненада забеляза, че те бяха жива рана — кожата им беше обгоряла от горещината на тръбата. Отпусна ги покрай тялото си, после погледна към коридора назад. Движеше се бавно, сякаш насън. Пекъм седеше до стената, покрил очите с ръце. Смайт не се виждаше никъде.

Уорн бавно издиша и облегна глава на хладната стена на коридора. Болката в дланите му се усилваше, чувстваше се ужасно уморен. Чуваше воя на алармите, усещаше струйките вода по лицето си сякаш някъде много отдалеч. Може би ако затвореше очи, щеше дори да заспи.

Още веднъж отправи поглед към бронираната кола. И сякаш го прониза ток — Джон Доу се подаваше от капака на колата. Лицето му беше почерняло, косата му — изгоряла. От раменете му се вдигаше дим. Изглежда не забеляза нито Уорн, нито разпилените пари. Погледът му беше вперен в изхода на тунела.

Уорн с мъка се изправи на крака, загледан в ръцете на Джон Доу. В едната имаше пистолет, а във втората — черно дистанционно устройство.

Андрю се огледа панически. Ръцете му бяха твърде обгорели, за да запали друг фитил. Дори да успееше, имаше твърде много вода и нищо нямаше да се запали. Не можеше да направи нищо.

Отчаяно погледна към колата, но Джон Доу вече беше изчезнал в тунела.