Линкълн Чайлд
Утопияленд (42)

15:40

Обаждането дойде, докато Сара Боутрайт освобождаваше мениджърите на отдели от набързо свиканото извънредно събрание. Те бяха нахлули едва преди три минути — някои угрижени и нетърпеливи, други развълнувани и несигурни. Сара беше отменила обичайната среща на обяд и оттогава най-различни слухове бързо се носеха сред ешелоните на висшата администрация. Какво се беше случило в „Кулата на грифоните“ по време на шоуто от 13:20? Какво беше станало на обиколката в Уотърдарк? И каква тренировка провеждаха? Тя беше отклонила всички въпроси, надявайки се, че поведението й говори за пълна липса на грижи — обичайните кризи, нищо по-различно от обикновеното. После запита дали има нещо ново, затаила дъх, очаквайки зловещи предзнаменования за нови престъпления на Джон Доу. Но докладите бяха маловажни и успокоително обикновени — нехигиенични условия в дамската тоалетна в „При бедния Ричард“, нощния клуб в Камелот, оплаквания от прекалено усърдния оператор на влакчето „Стипълчейз“. И служителите от паркинга бяха забелязали отново един особено досаден адвокат да търси потенциални ищци на площадката за слизане от въздушното влакче.

Сара ги изслуша, после учтиво отпрати групата, извинявайки се с извънредна среща. Наблюдаваше как събират папките си и напускат кабинета. Беше се оказало прекалено лесно да ги убеди. Те искаха да вярват, защото алтернативата беше почти немислима. За шефовете на Утопияленд един спокойно работещ парк беше важен колкото самият живот. Тя се чудеше как изобщо ще намери начин да им каже истината, ако и когато този кошмар свърши.

Секретарката Грейс мушна глава през вратата.

— Господин Емъри е на телефона, госпожице Боутрайт. А билетът ви е на бюрото ми.

Емъри, помисли си Сара. Беше го уведомила за събитията едва преди половин час, какво искаше сега, когато още не й се бяха обадили… Тя осъзна, че секретарката й още стои на вратата.

— Съжалявам. Какво каза за билети?

— Билетът ви за Сан Франциско.

— Разбира се. Благодаря ти, Грейс. — Тя се усмихна, очаквайки вратата да се затвори. Беше забравила напълно за конференцията на увеселителните паркове.

Когато вратата се затвори, усмивката й изчезна. Вдигна телефона.

— Господин Емъри?

— Да, Сара — дочу гласа на шефа си. — Има нещо, което трябва да знаеш. Новите събития, за които ме информира… Бордът е разтревожен.

— Бордът ли, господин Емъри?

— След последния ни разговор свиках спешно събрание.

Тя чакаше. Типично в стила на Емъри. Неспособен да вземе сам решение в кризисна ситуация, той събираше борда, за да го подкрепи. И сега, вместо само Емъри, дванадесет души се разхождаха напред-назад и правеха заключения отдалече, издавайки противоречиви заповеди и засилвайки напрежението.

— Трябваше да им кажа, Сара. Ти може да си в окопите — и много съжалявам, че се случи точно на теб — но в крайна сметка бордът носи отговорност за онова, което става. Честно казано, чудя се за Боб Алоко. Още ли си напълно убедена, че не е…

— Да, господин Емъри, това беше мой избор и…

— Не е нужно да обясняваш, Сара. Станалото — станало. Знам, че си действала в интерес на парка. Но при това забавяне, тези пострадали — и особено двата смъртни случая — искаме да се вземат мерки. Не можем просто да стоим със скръстени ръце и да оставим парка да загине.

— Но, господин Емъри, обясних ви. Ние не седим със скръстени ръце. Размяната е уговорена за четири часа. На път сме да разрешим случая. Джон Доу каза…

— Знам. Но този Джон Доу изглежда безотговорен, може би не е нормален. След като няма видеонаблюдение, сигурността и обществената безопасност са сериозно застрашени. Не можем да рискуваме повече.

Сара отвори уста да възрази, но Емъри беше предприел тази стъпка отчасти заради нея. Затова тя премълча.

— Боя се, че бордът не е единодушен по въпроса, но ето какво решихме. Ще продължим, ще използваме достъпа си до файловете, за да запишем втори диск. Но не можем да чакаме повече от половин час. Ако дотогава положението в парка не е нормализирано, ще се обадим на ФБР.

— На ФБР?

— Колкото по-дълго трае това, толкова по-опасно става. Бордът смята, че ако ситуацията не се разреши веднага, Утопия ще мине зад точката, от която няма връщане назад. И ще бъде невъзможно да се справим с лошите отзиви в пресата. Ако има проблем, по-добре ченгетата да се оправят с него. Ясен ли съм?

Сара прехапа долната си устна.

— Напълно, сър.

— Половин час, Сара. Внимавай. И Бог да пази всички ви!

Телефонът замлъкна.