Линкълн Чайлд
Утопияленд (47)

15:50

— Чакай малко — каза Тери. — Тук нещо не е наред.

Уорн вдигна глава и погледна към нея. Ангъс Пул също остави бирата си и вдигна очи, заинтригуван от тона й.

Тя беше отворила найлоновото пликче и държеше едно от по-големите парчета от диска, обръщайки го от двете страни.

— Дискът — каза Тери — е празен.

— Какво? — попита Уорн. — Това е невъзможно! Тук трябва да е технологията за Люпилнята, която са свалили за Джон Доу.

— Казвам ти, празен е. Погледни. — Тя му подаде парчето. — Виждаш ли? Ако тук е записвана информация, ще личат вдлъбнатините върху диска. Но няма нищо.

Пул взе пликчето.

— Аз не виждам нищо.

Тя го погледна саркастично.

— Чу ли обучения професионалист?

— Но това е нелепо! — каза Уорн. — Защо сме му дали празен диск?

— Може би не сме — отвърна Тери.

Уорн млъкна, борейки се с тази нова изненада, за да разбере хитрия замисъл на Джон Доу. Какво беше казал Пул? Спри се и си задай няколко основни въпроса.

И тогава внезапно му хрумна една идея.

— Тери — каза той, — онзи червей, който открихме в компютъра ти, е бил вкаран преди месец. Има ли начин това да е станало от разстояние — по интернет?

— Не. Всички терминали в Утопия са индивидуално защитени. На моя компютър дори не мога да получавам пощата си.

— Непробиваема ли е защитата?

— Никой хакер не би могъл да мине през нея.

— Външен или вътрешен?

Тери поклати глава.

— Тогава това означава само едно: червеят трябва да е бил физически качен на компютъра ти. В твоя кабинет. — Уорн замълча. — Помисли внимателно. Кой е имал достъп до терминала ти по онова време?

— Никой.

— Някой от колегите ти? Или шефът ти?

— Щях да разбера.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Уорн се облегна. Беше разочарован, че блестящата идея, която му беше хрумнала, не се оправда.

После му дойде наум нещо друго.

— Ами ти? Инсталирала ли си нещо? Някакви нови програми или ъпгрейд на операционните системи?

— Нищо. Имаме строги правила за тези системи. Никакъв софтуер не се инсталира без изричното одобрение на отдел Информационни технологии. Но не е имало такъв от качването на самата Метанет. А това беше почти преди година.

Уорн се намести по-удобно на стола. Барът около него кипеше от оживление. Двамата шумни младежи от съседната маса си бяха тръгнали, но на масата се настани семейство от шестима. Децата пиеха шейкове с брезов сок и си играеха с мечове от стиропор.

— Чакай малко.

При думите на Тери той бързо се изправи.

— Имаше нещо. Преди малко повече от месец.

Уорн я погледна.

— Но това не е уликата, която търсиш. Точно обратното.

— Разкажи ми.

— Помниш ли, казах ти, че цялата система на Утопия напоследък беше проверена.

— Да. От СКП, както в Карнеги-Мелън. — Барксдейл беше споменал това на сутрешната среща.

— СКП? — попита Пул, пресушавайки бирата си.

— Хакери под наем — обясни Уорн. — Законни шпиони. Големите компании ги наемат да се опитват да проникнат в компютърните им системи. — Той отново се обърна към Тери. — Продължавай.

— Получихме положителни отзиви. Казаха, че мрежата ни е добре защитена. Но ни оставиха системна защита за някои от най-секретните терминали, за да покрива някакъв бъг, който потенциално би могъл да бъде използван от хакери — така казаха.

— Системна защита? На колко терминала?

— Не много. Дузина-две.

— И твоят е бил един от тях. — Това не беше въпрос, а твърдение.

Тери кимна.

За миг Уорн остана неподвижен. После се изправи така рязко, че столът му се плъзна назад по прозрачния под.

— Къде е най-близкият телефон? — попита той.

— Обществените телефони са в Нексус. Трябва да минем по булеварда и…

— Не — прекъсна я той. — Трябва ни телефон. Какъвто и да е. Веднага.

Тери мълчаливо го зяпна. После също се изправи и им направи знак да я последват.

Уорн хвърли няколко банкноти на масата и всички почти затичаха през задната част на бара към широкия коридор, който водеше до казиното на Калисто. Тери тръгна към една от стените и отвори добре замаскирана врата. Беше тапицирана със същия тъмен плат като стената и почти не се виждаше. Зад нея имаше сив коридор. Уорн се промъкна вътре, следван от Пул.

Тери затвори вратата и ги поведе надолу по метално стълбище, а после по служебния коридор в голям кабинет с табела „Услуги“. Няколко секретарки седяха в стъклени клетки край отсрещната стена и пишеха. Две от тях вдигнаха очи за миг, после отново се вторачиха в мониторите си.

Тери посочи телефон на едно празно бюро. Уорн го вдигна, натисна бутона за външна връзка и набра номер.

— Телефонни услуги? Трябва ми номер в Марлборо, Ню Хемпшир. Служба за компютърно проникване.

Миг по-късно той набираше втори номер.

— СКП — произнесе женски глас в другия край на линията.

— Кабинетът на Уолтър Елисън, моля.

Уорн стисна палци наум. Беше почти четири. Доколкото си спомняше, Уолт Елисън беше работохолик. Имаше големи шансове да е там, ако не беше при клиенти. Вдигни, по дяволите, вдигни…

— Елисън — чу се познатият глас — силен, носов, с бостънски акцент.

— Уолт, обажда се Андрю Уорн. Миналата година проверявахте компютрите ни в Карнеги-Мелън, спомняш ли си?

Отсреща настъпи мълчание и за миг той се уплаши, че Елисън го е забравил. После чу ленивия му смях.

— Уорн, разбира се. Специалистът по роботика, нали?

— Да.

— Какво става с твоя продавач на сладолед, как се казваше…

— Засечка.

— Да, Засечка. Какъв шедьовър! — Последва нов смях.

Уорн приближи слушалката до устата си.

— Уолт, имам нужда от услуга. Става дума за клиент на СКП.

— За Карнеги-Мелън ли говориш?

— Не.

Тонът на Елисън стана малко по-хладен.

— Доктор Уорн, знаеш, че не мога да обсъждам други клиенти.

— Ако съм прав, няма да се наложи. Не искам да знам какво сте правили за тях. А какво не сте правили.

Настъпи мълчание.

— Не разбирам.

— Помниш ли за кого правех Засечка?

— Да, увесели… Да, помня компанията.

— Чудесно. Нали знаеш, че работя за тази компания.

— Досещам се.

— Тогава няма да имаш нищо против да ми отговориш на един последен въпрос. Правила ли е СКП специална проверка за нея?

Линията притихна.

— Слушай — настоятелно каза Уорн, — трябва да разбера.

Отново тишина.

— Въпросът е на живот и смърт, Уолтър.

Отсреща се чу въздишка.

— Предполагам, че не е тайна — каза Елисън. — Никога не сме работили за тях, въпреки че бихме искали. Мислиш ли, че можеш да ни препоръчаш? Да кажеш на когото трябва?

— Много благодаря — каза Уорн и затвори. После се обърна към Тери и Пул. — СКП никога не е идвала в Утопия — каза той.

Лицето на Тери изразяваше недоверие.

— Това е невъзможно. Аз сама видях екипа. Бяха тук почти през целия ден.

— Видяла си авангарда на Джон Доу.

Тя не отговори.

— И системните защити са били софтуер за наблюдение. Когато си ги стартирала, си инсталирала техния троянски кон на собствения си компютър.

— Искаш да кажеш… — Тя се поколеба. — Искаш да кажеш, че това е било измама?

— Много хитра и много безочлива. За да заразят някои системи на Утопия и да подготвят почвата за онова, което става днес.

— Но това е невъзможно. СКП съществува, ти самият го каза. Не може да е било номер.

Тери говореше бързо. Тя започва да разбира, помисли си Уорн. И никак не й харесва какво означава това.

— Да, компанията съществува и Джон Доу го знае. Утопия никога не би допуснала неизвестна компания. Но хората, които са дошли на проверка, са били самозванци, а не служители на СКП. Вместо да обезопасят пробивите, те са ги създали.

— Sira ulo — промърмори Тери. — Не.

— СКП никога не е била тук. — Уорн посочи телефона. — Фред е измислил цялата история. Той щеше да се усъмни, да разбере, ако нещо…

Тя мълчеше. Уорн хвана ръцете й.

— Тери — каза той, — Фред Барксдейл е къртицата.

— Не — отвърна тя.

— Той е вътрешният човек на Джон Доу. Той е дал на Джон Доу всичко нужно, за да проникне в системата ти. Никой друг не е имал достъп и пълномощия за това. Никой друг не би могъл да го уреди.

В този миг с болезнена и ужасяваща яснота Уорн схвана измамата в цялата й същност. Несъмнено Джон Доу предварително беше накарал хората си да се опитат да проникнат в компютърната мрежа на Утопия отвън. Това е дало законно основание на Барксдейл да се свърже със Службата по компютърно проникване. Само че не са се появили хората на СПК, а екипът на Джон Доу. Утопия сама беше поканила хакерите. Онези странни бъгове, за които Сара беше споменала, инцидентът на „Преследване в Нотинг Хил“ са били последици от инсталирането на троянския кон или хладнокръвни проби, направени от Джон Доу. И дори сега, когато беше открил категорично доказателство за това, той не искаше да мисли за последиците от подобно пълно и унищожително предателство. Барксдейл. Той знае твърде много за…

Сърцето му бясно заби в гърдите.

Тери го наблюдаваше със странно изражение. После бавно отмести поглед и мълчаливо поклати глава.

— Знам. Това е ужасно, ужасно! Не го разбирам, точно както и ти. — Уорн стисна ръцете й по-здраво. — Но сега нямаме време да се питаме защо.

Той се обърна към Пул.

— Трябва да намериш Барксдейл. Закарай го в Охрана, спри го преди да причини още неприятности. — Той бръкна в джоба си. — Ето ти моя пропуск, аз имам значката на Сара.

Пул не помръдна.

— Да намеря Барксдейл? Ами ако не си признае? Да не мислиш, че ще повярват на мен, а не на него?

— Ти си героят, измисли нещо. Кажи им онова, което ти казах току-що.

Пул изсумтя, взе пропуска и го пусна в джоба на якето си. Когато ръката му отново се показа, в нея имаше автоматичен пистолет.

Уорн го погледна изненадан. После си спомни, че хакерът беше стрелял по тях и беше изпуснал оръжието си в схватката.

— Ами ти? — попита Пул, провери дали пистолетът е зареден и го пусна обратно в джоба си. — Още искам да си получа доживотния пропуск.

— Ще се оправя. Ще се видим в комплекса на охраната. Само хвани Барксдейл.

— Пази се. — И Пул се втурна по коридора.

Уорн се обърна отново към Тери, която мълчеше пребледняла.

— Разбираш ли какво означава това? Ако дискът е празен, те са го подхвърлили нарочно. Истинският е у тях. Те вече имат технологията за Люпилнята. Защо Джон Доу иска Сара да му занесе втори, и то лично? Иска нея. Не знам защо, но съм сигурен, че тя е в опасност.

Докато говореше, през ума му премина ужасяващ спомен: Барксдейл, който сутринта бе предложил на Тери да заведе Джорджия в барчето. „Барксдейл знае, че дъщеря ми е тук. А Джон Доу знае ли?“

Тери внимателно го наблюдаваше. Внезапно очите й се ококориха сякаш и нейните мисли я бяха довели до същия въпрос.

Уорн се обърна, свивайки и разпускайки юмруци. Не можеше да вземе решение. Сара Боутрайт беше в смъртна опасност. Несъзнателно отиваше право в ръцете на Джон Доу. От друга страна, Джорджия може би също беше изложена на опасност. Дали рискът не е толкова голям? Но щом търсеха него… Щом вече бяха убили някого вместо него… И ако Джон Доу знаеше… Джорджия, най-близкото му същество…

Не можеше да бъде и при двете. Имаше време само за едната. Едната със сигурност беше в опасност, другата — може би. Едната обичаше, другата беше обичал. Покри с ръце лицето си. Дилемата беше ужасна.

Почувства ръка върху рамото си.

— Аз ще отида — чу глас.

Обърна се към Тери.

— Аз ще отида — повтори тя с ниския си мелодичен глас. — Ще се погрижа за Джорджия.

Той отпусна ръце.

— Ще го направиш ли?

Тя кимна.

За миг облекчението му беше толкова силно, че почувства физическа слабост.

— Все още е в Медицинския център, в реанимацията. — Той мислеше бързо. — Искам да я заведеш някъде, където и двете да се скриете. Ако можеш, заведи я в комплекса на охраната, но при всички случаи да е на безопасно място. Просто за всеки случай. Ще го направиш ли?

Тери отново кимна.

Миг по-късно той тичаше по коридора обратно към обществените зони на Утопия.