Петър Бобев
Разум в бездната (9)

Зловещата заповед

Морето се бе разлюляло ненадейно, без никакъв полъх на вятъра. Навярно нейде далече-далече бушуваше ураган и дотук достигаха само притъпените му отгласи. Корабът, обърнат срещу разпенените вълни, посрещаше пристъпите им с кила си, разсичаше ги в два блеснали отломъка от течно стъкло, покатерваше се с неравна тръпка по надигащия се кристален хребет, за да хлътне отново, сякаш се гмурваше в зиналата напреде му тъмнозелена котловина, запълнена с оживяла дантела от пяна. Някога за целта хората употребявали плаващи котви — спуснати с дълги въжета платнени торби. Корабът на Томас Фарлоу, последна дума на техническото умение, беше обзаведен с най-съвършена апаратура. По никакъв начин, дори и в най-яростната буря, той не биваше да се отклони от златното находище. Цяла система от електронни устройства установяваше точните му координати и при най-незначителното му отклонение от тях задвижваше комплекса от реактивни двигатели, които автоматично коригираха отклонението, като го връщаха на точно определеното място.

Томас Фарлоу страдаше от морска болест. Никога през живота си не бе успял да се отърве от нея. Той и сега би отлетял начаса, би зарязал подмятаната от стихията черупка, ако не беше важната причина, която още го задържаше тук, ако не беше тайнственото изчезване на главния му океанавт след не по-малко тайнствената повреда на комбайна. Все с тая цел той беше извикал в каютата си заместника на Питър Райт. Сломена от тревога, на това спешно съвещание бе дошла и Хелен Фарлоу.

— Няма какво повече да прибавя — повтори Джон Мунк. — Знам, че е жестоко. Аз самият съм потресен. Но съм уверен, че Питър няма да се върне. Вече трети ден без никаква вест…

Хелен го прекъсна нетърпеливо:

— Той е подготвен да издържи във водата много повече.

— Вярно е. Но защо не се обади? Би могъл да предаде поне едно кратко съобщение с ултразвуковия си телефон.

— Може би пречи звукоразсейващият слой.

— Защо не попречи на нашите ехолокатори, които държат непрекъснато във визьора си легналия на дъното батиандър? Те биха уловили и самия Питър по металните му снаряжения…

Джон Мунк разпери безпомощно ръце. Гласът му стана тих, трогателно скръбен:

— Това засяга най-много мене.

Той хвърли бързо поглед да забележи ефекта от подмятането. И додаде:

— Премислих всичко. Питър Райт не може да бъде жив. Изключено е. Длъжни сме да се примирим със скъпата загуба.

— От какво? — почти изплака Хелен. — От какво може да е загинал? Нали не сте видели нищо подозрително наоколо?

Той вдигна рамене.

— Наистина не видях. И въпреки това знам, че съществуват толкова много опасности, които без да бъдат подозрителни… Аз например едва се справих с гигантската змиорка. Питър пък бе принуден преди това да се сражава с кракена. Засега ние знаем само тези врагове. А колко ли още като тях, и дори още по-опасни, се крият в бездната — хищници, за които дори и не подозираме?

Хелен най-после постави въпроса, който я тревожеше отдавна:

— Ами октоподите, които ви нападнаха! Все не мога да се освободя от ужаса на оня кошмарен сън — октоподът с изпъкналото чело…

— Пълчището, което ме обкръжи, не беше опасно. Обикновени главоноги, с които всеки водолаз е в състояние да се оправи без никакво усилие. Дори ако е лишен от мощните оръжия на Питър.

— И все пак! — не отстъпи Хелен. — Хълмът със светещите прозорци — нали тъкмо вие ги видяхте? Октоподи, които нападат дружно — пак по вашите думи. Необясними повреди в комбайна… Малко ли тайнственост крие всичко това?

Мълчал досега, отпуснат в леглото, прежълтял от неприятните пристъпи на морската болест, Томас Фарлоу най-сетне се намеси в разговора:

— Напълно съм съгласен с мистър Мунк. Чрез него говори желязната логика. И все пак — нямаме право да вдигнем безпомощно ръце. Никакво право! Даже ако вероятността е едно на един милион. Защото се отнася до човешки живот…

Джон прикри умело усмивката си. Знаеше, пет пари не даваше старият Фарлоу за човешкия живот. Боеше се ненаситната акула за друго, за бизнеса си. Защото единствен Питър Райт би могъл да разучи основно, на самото място, със своите очи и ръце, а не с непригодните все още за такива дълбочини телевизионни камери и с непохватните клещи на механичните ръце, на какво се дължи повредата на комбайна. Защото не успееха ли да открият причината, нищо не им гарантираше, че ако пожертват още няколко милиона, ако пуснат и втори комбайн, неговата участ няма да бъде същата. А подобен втори неуспех безсъмнено щеше да означава крах. Защото Фарлоу щеше да загуби не само милионите за построяването му, но и доверието на акционерите. Всеки знае това, акционерите са опасно стадо. Те лесно натикват спестяванията си в най-рисковани начинания, но още по-лесно, при първата паника, се втурват в борсата, за да си изтеглят акциите, за да ги разпродават глупашки дори със загуба. Защото са научили от горчив опит, че по-малката загуба е вече печалба.

Томас Фарлоу продължи:

— Мистър Мунк, налага се отново да опитате. Да проучите цялата околност, да заснемете на филм всичко, което по ваша преценка заслужава внимание. За да го обсъдим после тук заедно на спокойствие. Да изследваме до последната подробност и това, което е отпечатал обективът, а не човешкото око.

Джон едва потисна неприятната тръпка, която полази по плещите му.

— Ако държите на това, ще сляза пак. Макар и убеден в пълната му безполезност.

И тогава шефът му се изказа докрай:

— Задачата ви ще бъде да унищожите всяко живо същество в околността с радиус най-малко петстотин метра.

Той повтори натъртено:

— Всяко живо същество. Разбира се, след като не откриете никаква следа от мистър Райт. И още нещо — да взривите подозрителния хълм. Та да узнаем най-сетне доколко е подозрителен.

Джон се надигна:

— Ако съм разбрал правилно, и вие допускате вмешателство на някакви тайнствени същества…

— Не изключвам и тази вероятност. Успяващият бизнесмен се отличава от несполучилите с това, че взема мерки и срещу най-неправдоподобните възможности. Лабораторният анализ на донесения къс от робота не показва никаква радиоактивност и никакво топлинно въздействие. Поради това изключвам вулканична дейност. Агентът е бил химически. И при липсата на каквито и да е било следи от активно действащи химикали в пробите от местопроизшествието остава да се допусне намесата на някакви живи същества. Подобни киселини отделят някои молюски и гъби.

Той глътна още едно хапче против морската болест.

— Кога бихте могли да се спуснете?

— Не по-рано от утре заран.

Хелен не успя да сподави възклицанието си:

— Толкова късно!

— Ако зависеше от мене, бих тръгнал веднага — рече той. — Но вие знаете, апаратът ми се нуждае от дълга подготовка.

— Добре! — махна му с ръка Фарлоу. — Започвайте! Не губете време!

Подире му тутакси излезе и девойката. Тя хвана топло ръката му.

— Моля ви, спасете го!

— Мис Фарлоу! — Той задържа пръстите й. — Каквото зависи от мен, ще бъде направено.

Изведнъж тя издърпа ръката си. Почувствал това, той добави:

— Само че не виждам никаква полза. Никой не би могъл да му помогне. Ако не друго, ще опитам да спася поне акциите на баща ви.

И си тръгна. С тържествуващото чувство, че бе я видял молеща, нея, недостъпната Хелен Фарлоу. И със съжаление. Такова съжаление, че ако имаше някаква надежда, пред нейните умолителни очи не би устоял и би тръгнал да спасява дори съперника си. За да я види пак тъй мила и нежна. И доволна. Колко е сложен животът наистина! За да я спечели, беше принуден да й причинява болка. А нейната болка пареше неговото сърце като нажежено желязо.

За щастие Питър Райт нямаше да се върне никога. Никой не се е връщал след толкова дълго отсъствие.

Три часа се въртя покрай механиците, които подготвяха батиандъра за новото изпитание. И точно в пет се прибра в каютата си. Разпъна антената на радиоприемателя, включи магнетофона на бавните обороти. Мигновеното избръмчаване, което бяха чули ушите му, се разчлени на няколко ясни, разбираеми думи.

„Сватбата определена за петък, седемнадесет часа. Сватбата определена за петък, седемнадесет часа.“

Той прибра апаратите. Сърцето му биеше учестено. От това се бе страхувал досега. Без да го признае и пред себе си. И ето, то бе наближило. Очакваната с боязън заповед, която изпълваше нощите му с кошмари, бе пристигнала. Въпреки всичките му надежди. Защото той все не бе допускал, че врагът на Фарлоу ще се реши и на това, че ще намеси и Джон в тази дяволски рискована работа.

Ако зависеше от него, би зарязал всичко и би се махнал оттук. Би се запилял отново по света. Въпреки Хелен, въпреки Питър. Само не и това, което му възлагаха. По дяволите любовното щастие, по дяволите отмъщението, по дяволите хилядите долари.

За беда не зависеше само от него. Обвързал се бе така, сякаш бе продал душата си на Сатаната. Не само заради обещаните хилядарки. Уви, не само заради тях. Главно заради другото, заради електрическия стол! Трябваше да избира между двата кошмара: или „определената за петък сватба“, или електрическия стол. Средно положение за него нямаше.

Той не се смяташе чак толкова виновен. Оня беше не по-малко отговорен… Това се случи преди две години. Пред залива на Порт Роял, някогашното пиратско свърталище. В тази неизчерпаема съкровищница Джон беше открил потъналата каравела, там беше намерил сандъка с пиастрите. И когато на дълбочина деветдесет метра той отваряше капака, замаян от мекия отблясък на лампата му върху натрупаните монети, оня се нахвърли отгоре му с водолазния си нож. Така беше, но иди и го докажи пред съда! Кой ще повярва на думите на убиеца, след като няма други свидетели, освен акулите? В законна самоотбрана Джон бе замахнал със своя нож. И оня се бе отпуснал безжизнен на дъното, обгърнат от мътилката на изтичащата кръв. Акулите се бяха струпали отгоре му, сякаш бързаха да заличат следите на престъплението. Но не можаха — и те не можаха да го спасят.

Когато се изкачи с изваденото съкровище в моторницата си, която го чакаше закотвена на повърхността, той я видя завзета от петима яки мъжаги, които го посрещнаха с насочени пистолети. Това, че му взеха сребърниците, не беше още нищо. По-страшното беше другото, което последва. Филмовата лента, която му прожектираха в неговия кубрик — филмовата лента на цялата схватка, с убийството на нападателя и разкъсването му от акулите. И ясни, в едър план кадри, от които всеки би могъл да разпознае убиеца. Ей заради този филм, достатъчен да го прати на ешафода, продаде душата си. Ведно с хилядите долари, накрая, когато изпълнеше уговореното, щеше да получи и филма. Заради него, заради тия няколко метра целулоид бе изпълнявал всичките им прищевки. И все се бе надявал, че няма да се решат на това. „Сватбата“ означаваше взривяване на кораба и унищожение на цялата му апаратура. И на целия екипаж. Да не остане нито един специалист, запознат с проучванията, та да разкаже другиму за изключителното златно находище. И нито един свидетел.

Нямаше никакъв изход. Филмовата лента го държеше по-яко от най-тежките окови. Заповедта беше заповед. И трябваше да я изпълни. Въпреки всичко, което щеше да му струва…

Оставаше му да се надява, че някога, след години, ще позабрави и престъплението, и невинните жертви, и своя грях. Както забравят и другите. Парите щяха да му помогнат. Щеше да му помогне и любовта на Хелен.

Хелен! Най-важното — Хелен не биваше да остане на кораба! Трябваше да я махне оттук! На всяка цена!

Иначе не би имал сила да изпълни задачата си…