Петър Бобев
Разум в бездната (2)

Кошмарният сън

Сънят на Хелен Фарлоу беше ясен и отчетлив като наяве. Девойката лежеше в койката си, загледана с вторачени очи в странното същество, което се намъкваше в каютата й през полуотворения илюминатор. Всъщност не толкова странно. Тя успя да го разпознае веднага. По стената бавно пълзеше октопод. Уж обикновен октопод, а в същото време не тъй обикновен. Едновременно и животно, безформена молюска, и колкото невероятно да изглеждаше това — човек. Някаква грамадна попова лъжичка с изпъкнали печални очи. Повече приличащ на невиждан уродлив старец, с изпъкнало плешиво чело над ококорените очи — точно такова, каквото й го бе описал Питър, след като бе изплавал на повърхността с повредения батиандър.

Главата й се маеше, в стомаха й се надигаше противна тръпка. Сърцето й биеше ускорено. Идеше й да закрещи от ужас, а не можеше, нямаше сили. Нямаше и воля. Нещо по-властно от нея бе стиснало устата й, сковало мускулите й.

Октоподът се спря на масичката и се надигна върху осемте си ръце. Вторачи в нея златистите си немигащи очи. Загледа я упорито, настойчиво, дори властно. Но не. Не и властно. Повече с мъка. От очите му се излъчваше някаква неизказана, неудържана тъга, като че ли събрал в очите си мировата скръб.

И пред нея остана само това. Изчезна уродливото животинско тяло, грозните пъпчиви пипала. Останаха само тъжните очи под човешкото чело. И неизказаната им скръб, изпълнила каютата й, удавила целия свят.

Не се чу никакъв звук. И въпреки това Хелен го чу. Чу го с цялото си същество, все едно изкрещяно от всяка нейна клетка. Сякаш не нейният мозък го извика, а някой друг, който се бе намъкнал насила в съзнанието й.

— Какво всъщност представляваш ти?

Девойката беше уверена — питаше пришелецът. Никой друг. А не можеше да му отговори, не знаеше как да отговори. И какво.

— Разбираш ли ме? — не спираше неочакваният гост. — Дорасла ли си в своето развитие да схванеш моята мисъл?

Хелен трепереше, цяла обляна в пот. Безсилна да свърже в едно явната интелигентност с безформеното тяло, което стоеше пред нея.

— Отговори ми — не спираше вътрешният глас. — Аз съм разумно същество. Разумна ли си ти? Способни ли сме да се свържем, да се разберем?

— Но кой си ти? — стори й се, че изкрещя Хелен.

Явно не чул въпроса й, оня насреща продължи настойчиво:

— Искаш ли да установим връзка — моят народ с твоя? Да си помогнем. Вие и ние: разум с разум.

Той протегна ръка — така й се стори — не безобразно пипало, а ръка.

— Желаеш ли да дойдеш с мен, при моя народ?

Досегна пръстите й с мокрото пипало, осеяно с вендузи. Хелен не можа да удържи вика си на ужас. Писъкът й прониза каютата.

И само след миг през отворената с трясък врата влетя разтревожена черната й прислужница. Девойката се бе полуизправила в леглото, пребледняла, задъхана, с широко разтворени очи. И сочеше с трепереща ръка.

— Там! Там!

Негърката погледна нататък. И не видя нищо.

— Какво има, мис? — запита тя.

— Пришелецът!

— Тук няма никой, мис! Присънило ви се е…

Хелен опита да се овладее. Наистина нямаше никой. Явно, че й се е присънило. И бе сънувала това, което я бе развълнувало най-силно вчера — разказа на Питър. Октоподът с тумора между очите. Добре че не бе се срещнала и с кракена.

Когато след закуската се изкачи на горната палуба, тя завари там Питър Райт, облегнат на парапета и загледан в искрящата водна повърхност, по която се носеше плавно цяла флотилия велели — приличащи на палачинки мекотели, които неуморно кръстосват моретата, опънали отвесните си ципи като платна. В сянката на борда се въртяха в замайваща въртележка три големи тигрови акули. Прелитаха подобни на водни кончета летящи риби.

— Да знаете какво сънувах! — изговори на един дъх Хелен, като се облакъти на парапета до него.

Той се обърна привидно изненадан, сякаш не я бе чакал нарочно от заранта на любимото й място. Обърна се с удоволствие. И в същото време с леко раздразнение, с някакво противоречиво чувство. Защо пак дойде при него? Играеше ли си още? Като византийските принцеси…

Но и в това раздвоено чувство се криеше особена сладост.

— Разкажете!

Всичко, което я засягаше, го интересуваше.

Тя замълча малко, преди да се реши:

— Навярно ще ви прозвучи малко наивно. Но… Вярвате ли, че някъде из вселената съществуват и други разумни създания?

— Стар въпрос! — усмихна се Питър. — Засега има все още два отговора — единият — да; другият — не. С еднакви шансове.

— Но вие? Какво мислите вие?

— Аз ли? Да си призная, много ми се иска да съществуват. За да не бъдем сами в безпределната самота на вселената. Каквото и да ми говорят научните факти, аз все не мога да си я представя безплодна и неразумна. Смятам, че навред действат едни и същи закони на еволюцията: от безжизненото към живото, от простото към сложното, от инстинкта към разума. Създал ли се е веднъж живот или негово подобие, в него трябва да се развие нервна система, а тази нервна система безусловно трябва да изгради мозъка. Животът е предопределен стадий в развоя на материята, то се знае, при достатъчна продължителност на благоприятните условия. Появата на разумни същества трябва да увенчае дълготрайното съществуване на живата материя. Дори у растенията вече се предполага наличието на някаква информационна система — у мимозата например…

Тя потърка челото си.

— А бихте ли допуснал, че обитатели на друга планета могат да посетят Земята? Да се вмъкнат в каютата ми? Да разговарят с мен?

Питър не успя да прикрие усмивката си.

— Докато не се докаже противното, и това допускане не е изключено. Защо да не дойдат, стига да притежават цивилизация, малко по-развита от нашата!

Хелен го погледна в очите.

— Ще ви кажа направо! Сънувах някакво същество. По̀ право смятах, че сънувам. Подобно на октопод. Като този, за който ми говорихте вчера. С изпъкнало чело. И то разговаряше с мен.

— На какъв език? — Той не успя да задуши отсянката на съмнение в гласа си.

— Та зная ли! Не чувах нищо, а разбирах какво ми говори. Предлагаше ми да се свържем — моят народ с неговия. Разум с разум. Помня, така рече той: разум с разум…

Питър едва сдържа избликналия порив да поглади челото й, да я успокои. Какъв ли кошмар бе изживяла?

Той стоеше до нея, разговаряше, усещаше топлината на рамото й. И като че ли беше разделен от нея с милион светлинни години. Нима е толкова непреодолим пределът между две съзнания, докато носителите на тези съзнания — мозъците им — се намират на разстояние само няколко сантиметра? Ех, ако би могъл някак си да прозре зад гладкото й чело! А и тя да разчете неговите копнежи, които той дори не дръзваше да изрече:

— Да не сте болна? Не е ли по-добре да си починете? Да вземете някакво успокоително. И всичко ще мине…

— Мисля, че е сън — поклати глава Хелен. — И все пак… Толкова ясен сън…

Тя отново вдигна глава.

— А не може ли да бъде друго?

От смущение неволно прехапа устни.

— Нямаме ли право да допуснем, че освен човека на Земята съществуват и други разумни същества?

— Добро утро, мис Фарлоу!

От другата й страна се подпря на фалшборда Джон Мунк, вторият океанавт на кораба, заместникът на Питър.

Хелен бързо опита да прикрие неудоволствието си. Наистина нямаше никакви основания да бъде недоволна от него. Та той беше един безспорно очарователен млад човек. С фигура на атлет (та какъв ли океанавт би представлявало някое хилаво човече?), с правилни черти на лицето, направо красив, остроумен и духовит. Където попаднеше, Джон веднага ставаше център на вниманието. За разлика от мълчаливия, необщителен Питър. За Питър никой не можеше да каже нищо лошо. Но — и нищо добро. Питър просто беше обикновен, незабележим на вид човек. Трябва дълго да го наблюдаваш, за да разкриеш качествата му. Тя чувстваше, че и Джон Мунк я ухажва, но и ухажването му беше внимателно, недотегливо, с чувство на мярка, както подобава на джентълмен. Без да се натрапва, без да досажда…

Точно сега Хелен би предпочела да бъде насаме с Питър. Но не можеше да изгони другия. И, макар неохотно, се обърна към него:

— А вие как смятате, възможно ли е да има и други разумни същества? Не само някъде във вселената, а тук, на Земята…

Джон се усмихна.

— Ако се доверим на моя съименник, доктор Джон Лили, би трябвало да приемем, че това са делфините.

— А защо пък не? — вмеси се в разговора Питър, успял все пак да овладее неудоволствието от присламчването на съперника му. — Защо да не допуснем и у тях някаква друга — да речем, умозрителна цивилизация, без писменост и изкуство? Формите на разума са тъй разнообразни, както формите на живота. От бозайниците най-интелигентните са тези, които са овладели триизмерното пространство, за което е необходимо най-голямо въображение. Това са делфините, бобрите, тюлените, маймуните.

Джон побърза да го допълни учтиво:

— И още едно условие, главното — наличие на ръце. Не само мозък…

Питър чувстваше под вежливите думи упоритото желание на заместника си да го омаловажи пред девойката. И почти рязко подхвърли:

— Не е ли вече време да се откажем от тая атавистична представа за изключителността на човека?

Без да губи самообладание, Джон отвърна с предишния си любезен тон:

— Напълно съм съгласен, че е вече време. Но дори и да се бе появил някой друг интелигентен вид на Земята, човекът щеше да го унищожи, още преди да се е развил както трябва. Когато се роди някой по-способен вълк, плод на подбора или на случайна мутация, човекът тутакси организира хайки, докато го премахне. Той и сега непрекъснато провежда подбор сред животните, насочен против умственото им израстване.

Джон замълча, за да придаде повече убедителност на думите си:

— И не само спрямо животните. Така питекантропът изтреби австралопитека, така и кроманьонецът измести неандерталеца. Така под куршумите на нашите деди изчезнаха индианците…

Бързо усилващо се бръмчене заглуши думите му. Тримата вдигнаха очи. От ясното небе се спускаше плавно червеният хеликоптер на боса, собственика на кораба, техния работодател, все едно техния собственик, на когото с договор бяха продали силите, здравето и способностите си.

— Баща ми! — зарадва се Хелен. — Извинете ме!

И забърза към площадката за кацане да го посрещне.

Томас Фарлоу изскочи от кабината като пружина, почти притича по спуснатата стълбичка и с едра решителна стъпка, както обикновено, се насочи към дъщеря си. Без поздрав, дори без обръщение, той почти изстреля от упор въпроса си:

— Какво дириш тук?

Усмивката замръзна върху лицето й. Но тя успя да се овладее:

— Не е ли по-уместно да продължим разговора в каютата ти?

— Добре! — Той закрачи гневно нататък.

И когато тя затвори вратата след себе си, бащата отново запита:

— Кой ти позволи да дойдеш тук?

Девойката отвърна тихо, но твърдо:

— Аз съм пълнолетна, татко. И имам право да си позволя такава волност. При това съм геохимик. И помагам в лабораторията. При тая тайнственост, с която си я обградил, един верен специалист не е излишен при спешните анализи.

Той свали сакото си.

— Знаеш много добре за какво те питам. Изрично ти забраних да се срещаш с тоя… тоя „цветен“…

Хелен го прекъсна възмутена:

— Тоя „цветен“ е учен. И ти го цениш като учен. От ранга на Жак Кусто, на Ален Бомбар. А в някои отношения и повече от тях. Неговото откритие ще направи революция в овладяването на океана. Първият човек, който може да слезе на морското дъно без подводница, без водолазен костюм, без акваланг — това е той. Като риба сред рибите…

— Този учен, от когото толкова се възхищаваш, е мой служещ — отсече Фарлоу. — Аз му плащам. Без мен, без моята помощ, неговото изобретение не струва пукната пара. Само чрез мен той би могъл да го изпробва. И да го докаже…

— Питър не е първият откривател, който е бил ограбен от тези, които държат парите…

— Охо, вече и „Питър“! И неговите мисли за „тия, които държат парите и ограбват“ нещастните учени.

Внезапно той промени гласа си. Стана дори ласкав:

— Хелен, моето момиче! Избий тази прищявка от главата си! Не виждаш ли и ти самата, че не ти подхожда? Та ти, щеш или не щеш, си една от „тия, дето държат парите“. Не само защото е беден. Аз имам достатъчно. По-важно е другото. Забрави ли в какво общество живееш? Имаш ли представа какъв скандал ще предизвикаш? Не за такава участ съм те готвил, Хелен. Опомни се! Нашето общество няма да му прости това. Не аз, а обществото. Това, че е „цветен“…

Тя се изправи рязко насреща му.

— Ако не беше тоя „цветен“, сегашният ни разговор нямаше да се състои. Забрави ли и това?

Намекът й беше ясен. Напомняше му, че Питър Райт някога бе спасил живота й. Напомняше му за деня, който тя никога нямаше да забрави. Тогава под водата бяха само двамата: тя и Дик. Тогава го харесваше. Допускаше дори, че би могла и да го обикне. Той беше от нейната среда, строен и красив. Шофираше лудо, боксираше се отлично, танцуваше като професионалист. А главното — и нейният баща, и неговият не им пречеха. Напротив, надяваха се чрез техния брак да слеят двете враждуващи дотогава фирми. Дик беше и отличен подводен плувец. Той я научи да си служи с акваланга, той й показа прелестите на подводното царство — там, из ненагледните подводни джунгли по Карибското крайбрежие. Двамата, които тогава смятаха, че са влюбени. Сами, в тази райска красота! Имаше и акули, то се знае. Но Дик успяваше да ги прогонва, като ги боцкаше по носа с една къса тояжка. Макар че за всеки случай носеше ултразвуковия си пистолет. Докато един ден… При спомена тя отново усети как ужасът вледенява цялото й тяло. Не бяха слезли много дълбоко — не повече от шестдесет метра. Блестящото тропическо пладне тук се бе превърнало в приказен кобалтовосин здрач, в който се открояваха кораловите шубраци, всички обагрени в синьо, наподобили лунна зимна картина. И само когато запалеха фенерите си, околният свят, цялото това фантастично струпване: водорасли и гъби, звезди и охлюви, актинии и риби, засияваше в неправдоподобната си пъстрота… Чудовището изплува от дълбините почти отвесно — някакъв апокалиптичен кошмар, роден в ада. Насочи се насреща им, раззинало чудовищна трионена паст. Не уста, а вход към преизподнята. Толкова голяма, че би могла да ги налапа наведнъж двамата, без да се задави. Вкаменената челюст на такава древна акула Хелен бе виждала само в музея. И Хелен, и Дик забравиха пистолета. Дик забрави дори и нея. Без да даде знак за отстъпление, без да се обърне, той се устреми нагоре. Каишката на пистолета се закачи в един коралов клон и оръжието им падна на дъното. Но Дик не се спря, та да си го вземе. Нямаше време. И понеже беше много по-силен, много по-пъргав от нея, скоро я изпревари. Нещастната девойка разбра, че е загубена. Чудовището вече връхлиташе не като животно, не като акула, а като олицетворение на неизбежната гибел. Отворило уста като люк на транспортен самолет. И в тоя люк Хелен трябваше да влезе в следната секунда; да влезе, за да не излезе никога… Но тогава, без да разбере как и откъде, между нея и врага й се изпречи човек. Не, не беше Дик. Дик вече се бе изгубил някъде в сините висини. Хитростта на непознатия успя. Акулата се отклони подире му, изостави първата си жертва, предположила, че тая плячка, която се навираше сама в устата й, ще се окаже по-достижима… Обезумяла от ужас, Хелен не дочака развръзката. През рамо, докато се носеше задъхана нагоре, тя успя да види как човекът се спусна към дъното, вдигна пистолета…

Когато Хелен изплува на повърхността, Дик я чакаше на скалата. Спусна се да я прегърне. Ала тя го отстрани само с едно ледено движение. И в това движение изрази всичко: презрение и погнуса, което той разбра. Отиде си. А Хелен остана да изчака спасителя си…

Споменът се превъртя като филмовата лента през съзнанието й за две-три секунди. Докато Томас Фарлоу процеди през зъби:

— Длъжен беше да го стори!

— Защо пък длъжен?

— Като човек.

Хелен възтържествува:

— Изведнъж излезе, че е човек! Значи един „цветен“ има право да спасява една бяла жена, а няма право да я обича.

— Точно тъй, няма право! И кучето е длъжно да спаси господаря си…

Девойката обърна гръб възмутена.

— Това вече е прекалено, татко!

И тръгна към вратата.

— Чакай! — задържа я Фарлоу. — И още нещо…

Когато тя се спря, без да се обърне, той пошушна:

— Тук, на моя кораб, има издайник. Въпреки изричната ми забрана някой е съобщил на журналистите за аварията с комбайна. И за битката на тоя… На Питър Райт с кракена… А имаш ли представа какво значи това?

Тя въпреки всичко беше дъщеря на бизнесмен и имаше ясна представа за безкръвната, но не по-малко жестока борба на борсата.

— Акциите падат?

— И за да спася курса им, бях принуден да подиря помощ от бащата на Дик.

— По-добре от всеки друг, само не от него!

Сякаш не я чул, той добави:

— И да ти кажа ли кого подозирам?

Дъщеря му го изгледа с тревожно досещане.

— Твоят метис! — натърти Томас Фарлоу. — Аз съм много добре осведомен относно неговите разбирания, относно неговите разюздани изказвания. И неговата неприязън към „тия, които държат парите“…

Хелен кипна:

— Вече прекаляваш!

И тръшна подире си вратата.

Бащата седна на койката, хванал с две ръце главата си. Толкова я обичаше. Единствено за нея живееше, за нея трупаше богатства и пари. За да бъде охолна и щастлива. А тя? Би се примирил, ако избереше за другар в живота си някой беден младеж, да речем, като Джон Мунк. Младеж, който с личното си обаяние скоро може да влезе в техния кръг. Но един метис! Нима тъкмо неговата дъщеря трябваше да се обрече на позора — цял живот да навежда поглед, за да не прочита в очите на познатите си презрението. Неговата Хелен…

Той стисна юмруци. Нямаше друг изход. Трябваше да се отърве от него. А разполагаше с достатъчно възможности. Можеше да му измисли безброй опасни задачи. Задачи, каквито друг път не би възложил на човек…

Горчива усмивка сгърчи устните му. Имало подобен случай. Някога, отдавна. Губернаторът на Холандска Индия Ван Димен също така решил да се отърве от нежелания годеник на дъщеря си. И го удостоил с голямата чест. Дал му два прогнили кораба и го изпратил да открива нови земи. Дано не се върне. Но Абел Тасман напук се върнал, след като открил сегашния остров Тасмания и го нарекъл Ван Дименова земя, а северния остров на Нова Зеландия кръстил „Земя Мария ван Димен“. За разлика от Ван Димен, Томас Фарлоу имаше чувство за хумор.