Петър Бобев
Разум в бездната (4)

Ненадейното нападение

Тоя път вече трябваше да слезе Питър Райт. Единствен той, незаменим със своето умение, би могъл да проучи основно аварията и ако е възможно, да установи причината й. Не беше работа за телевизионно оглеждане, не и за изследване през илюминатора на батиандъра, не и за грубите, недодялани пръсти-клещи на механичната ръка. Нужно беше човешко око да се взре във всяка подробност, във всяка пукнатина и драскотина; нужни бяха човешки пръсти да докоснат всеки детайл на робота, да изпитат степента на корозията, да проверят каква част и каква сплав е устояла. Нужна беше не пасивна, безволева електронна машина, в човешки мозък, който на място да състави правилната оценка и незабавно да вземе решение.

И тъкмо в това се състоеше разликата между някогашния губернатор Ван Димен и сегашния бизнесмен Томас Фарлоу. Ван Димен не се надяваше кандидат-зетят да му донесе слава, а Томас Фарлоу, напротив, предпочиташе Питър Райт да се върне невредим, ала, то се знае, след като е свършил успешно задачата си. Защото ако не успееше да я реши както трябва, ако не му се удадеше да установи на какво се дължи обезвреждането на дълбоководния руден комбайн, то означаваше, че и вторият, и третият робот, които бъдеха изпратени на дъното, щяха да бъдат постигнати от същата участ. Тогава Томас Фарлоу, волю-неволю, трябваше да обяви на всеослушание, че се отказва от проекта си, че разтурва създаденото акционерно дружество, което на обикновен език означаваше направо фалит. Но неговият фалит нямаше да бъде като на много други — само просто преливане на капитала от едно предприятие в друго, а направо провал. Защото в това предприятие той беше вложил всичко, което притежаваше — и още няколко милиона, които не притежаваше — авансово, в надежда, че ще ги получи за милионите на Дик. Когато става дума за милиони, чувствата замлъкват. Заради чувствата на сина си бащата на Дик нямаше да хвърли на вятъра парите си. А Томас Фарлоу трябваше или да изчезне, или да се затрие нейде из Латинска Америка, или да си пусне куршума в челото. И да остави Хелен сама и безпомощна в този хищен свят…

Той едва изчака океанавтът да се подготви за опасното спускане. Подготовката беше тежка и продължителна. Още снощи, след като беше получил нареждането на шефа си, Питър си бе направил първата инжекция, която целеше да запълни с лимфа всичките му костни празнини, главно черепните синуси и вътрешното ухо. В противен случай при чудовищното налягане на дъното — около двеста осемдесет и седем атмосфери — костите щяха да се раздробят на пясък.

Втората процедура, най-важната, основата на успеха му, се състоеше в правилното поставяне на изкуствените хриле — неговото изключително важно и извънредно сложно приспособление, което заместваше дишането на въздух в огромните дълбочини с дишане на циркулираща в апарата особена течност, преситена с кислород.

Всъщност това не беше само негово изобретение, не беше изобретение и на баща му, който положи началото на тези опити и постигна значителни успехи. Това беше откритие на природата, убягвало от погледа на хората досега. И баща му и Питър бяха уверени, че няма принцип, няма човешко постижение, което вече да не е било използвано милиони години от природата. В своите слепи опити при естествения подбор, при милиардите повторения и грешки тя бе постигнала най-целесъобразните решения, бе използвала възможностите на всичките си закони.

Не един път отделни животински видове са попадали в условия при голям недостиг на кислород. Повечето са загивали, но някои бяха развили у себе си способността да се задоволяват и с най-малкото, което им отпускаше скъперницата природа.

Личинката на щръклицата, която живее в храносмилателната система на конете при почти анаеробен режим, притежава две червени телца, съдържащи хемоглобин, с възможност да поглъща кислород стотина пъти по-силно от бозайниците. А хемоглобинът на свинската аскарида притежава сродство към животворния газ още толкова пъти по-мощно от конската щръклица.

Увлечението на стария Райт към проблемите на дишането не беше случайно. Клетият, боледуваше от емфизема на белите дробове, от чиито мъчителни пристъпи не можеше да се избави с никакви медикаменти.

Каква ирония наистина! Да страда от недостига на този химически елемент, който в свързано състояние е най-разпространеният в земната кора. Та и в самото човешко тяло.

Ходът на разсъжденията му беше горе-долу такъв. Кислородът от въздуха бива пренасян до тъканите посредством червените кръвни телца. Колкото са повече те и колкото са по-богато снабдени с хемоглобин, толкова по-добре ще вършат функциите си. Козите, образували се като животински вид в планините, при разредената атмосфера, притежават в един кубически милиметър кръв около петнадесет милиона еритроцити, докато у човека те са четири-пет милиона. Но техният брой е предопределен наследствено, така предопределени са количеството и сродството с кислорода на хемоглобина им.

Логичният извод при това положение е, че в неговата кръв би трябвало да се въведе друг хемоглобин, не човешки. При изследванията като най-мощен се оказа аскаридният.

Но в същото време неговото внасяне е невъзможно, понеже той по своята химическа същност представлява сложна белтъчна молекула, която предизвиква смъртоносна имунна реакция у тогова, в чиято кръв е попаднал.

Налагаше се или да бъде потисната цялата защитна система на реципиента, или пък да бъде отстранена белтъчната същност на хемоглобина.

Това се оказа най-трудното. Старият Райт, вече тежко болен, успя да разцепи тази сложна молекула на двете й главни съставки: на белтъка „глобин“ и небелтъчното желязосъдържащо вещество „хема“, активния транспортьор на кислорода, което не причинява фаталното образуване на антитела в кръвта на човека.

При проведените опити с морски свинчета и кучета аскаридната „хема“ предизвика стократно увеличение по отношение усвояването на кислорода в обогатената с нея кръв.

Той може би щеше да довърши опитите си, може би щеше да открие лекарство против мъчителната хипоксия, може би щеше да постигне целта на живота си — освен на себе си да даде облекчение и на милионите страдащи от задух, от белодробна туберкулоза, от сърдечна слабост. Но обществото, неговото общество, не му позволи. Не му прости свободомислието, не му прости петното, което според свойствените му предразсъдъци му бе лепнал чрез брака си. То не се унижи да приеме в средата си някаква индианка от крайбрежното село. Не пощади и сина му, плод на тази позорна според неговите закостенели догми любов. Едва след дълги увещания Питър бе приет от един по-напредничав директор в колеж за бели ученици. Но след като другите родители изтеглиха оттам децата си, за да не общуват с „цветен“, директорът с огорчение се видя принуден да отстрани слисания малък метис, който все не можеше да проумее безсмислиците и произтичащите от тях неправди в живота. Тъй старият Райт се зае сам с образованието на сина си. Тъй, по тази причина, и Питър, който вече имаше повече научни публикации от мнозина професори по биология в страната и който беше постигнал това епохално откритие, в действителност нямаше диплом за завършено основно образование.

Все така, в борба за защита на своите права и правата на сина си, едновременно в търсене на средства за сложните си научни експерименти, угасна клетият неудачник. Умря по ирония на съдбата с кислородна маска на лицето тъкмо пред прага на голямото си постижение, когато вече довършваше изпитанията си върху маймуни и се тъкмеше да направи решителния опит върху самия себе си.

Школата, прекарана при стария Райт, оформи и сина по негов образец. Питър продължи работата на баща си, довърши я. Ала не спря само дотук. Медицинската страна на проблема, която безспорно не подценяваше, все пак му изглеждаше по-скромна от новото му увлечение — овладяването на океанската бездна.

От майка си, индианката, бе унаследил любовта към морето. Тя го бе научила да разпознава морските животни и да се пази от тях; тя му даде първите, най-важните уроци по гмуркане. И така, вече пристрастен водолаз, неусетно той измести целта на бащините си проучвания — от областта на медицината към водолазното дело.

Знаеше го добре, съществуващите дихателни апарати бяха непригодни за дълбините. Там чудовищните налягания могат да смачкат както аквалангите, така и човешките дробове, да натрошат като свръхмощна преса ребрата и костите на плувеца.

Йоханес Килстра от Лайден бе посочил верния път с опитите си, при които принуждаваше мишки и кучета да дишат не въздух, а вода, обогатена с кислород при десетина атмосфери. Така също и хора. Акванавтът Френсис Фалейчик бе понесъл напълно безвредно подобен експеримент.

Само че методът имаше една слаба страна. Нужен беше доставчик, който да обогати тридесетина пъти водата с кислород, за да я направи годна за дишане.

Питър Райт си бе поставил друга задача — да използва съдържащия се в самата вода кислород. Тази идея също не беше нова. Милиони години преди това я бе осъществил водният паяк, който си изприда от паяжина мехурче под водата и го напълва с донесен от повърхността въздух. Стои си там малкият изобретател в своя прозрачен водолазен звънец и диша просмукания през стените кислород. На този принцип, основан върху пропускливостта на някои ципи по отношение на газовете, беше изготвил своята дихателна маска Валтер Роб. Основното у нея е специална полимерна мембрана с повърхност около два и половина квадратни метра, която има способността да извлича кислорода от водата.

Но само до двадесетина метра дълбочина, до две-три атмосфери налягане. Повече не издържа. С маска от такъв тип Валдемар Айрес плавал под вода цял час. Само че — почти до повърхността.

А погледът на Питър беше устремен към засега непостижимите дълбочини. Затова за него се оказа по-интересно постижението на Лампер, който под вода дишаше от апарат, съдържащ физиологически разтвор, наситен с кислород. Някои отдавна правеха опити да запълват този апарат с друга дихателна течност, като използваха различни концентрации на някои флуорни съединения, способни и при нормално налягане да бъдат насищани с кислород в подходящи за дишане количества, но и при единия, и при другия случай престоят на акванавта биваше ограничен — докато се изчерпи газът от разтвора.

Не! Не ставаха!

Питър Райт мечтаеше за друго, за неограничено пребиваване, и то на всякаква дълбочина.

Коя идея щеше да се окаже най-подходяща? Губеше съня си в обмислянето им.

Пък и да бяха само те! Жак Кусто например предлага чрез специална операция към кръвоносната система на човека да се включи специален патрон, който да подава кислорода си направо на кръвта. Други мечтаеха за анаеробно дишане. И какво ли не?

Съвременният технически век не страда от липса на идеи.

И от всички тия идеи Питър Райт трябваше да избере едната, най-обещаващата. Той предпочете да обедини в една няколко от тях. Изготви своята маска по подобие с мембраната на Роб, само че с многократно по-силна пропускливост за кислорода. И то пропускливост в течност, а не във въздух. И запълни апарата с физиологичен разтвор, та да позволи на водолаза да диша течност по принципа на Килстра, като го насити с получената от баща му „хема“ на аскаридния хемоглобин.

По такъв начин съдържащият се в морската вода кислород, преминал активно през филтъра на апарата му, който представляваше фино нагъната подобно на хриле мембрана, се поглъщаше жадно от аскаридната „хема“, а тя с вдишването нахлуваше в белия дроб и там отдаваше кислорода си на преминаващите през алвеолните капиляри човешки еритроцити.

След дълги, мъчителни опити младият откривател най-сетне успя да установи оптималното количество и състав на разтвора — безспорно с по-голяма концентрация на кислорода от тая на въздуха, за да се намали честотата на дишането, но не повече от границата, над която става отровен. С това целеше да предпази гръдния кош от преумора, понеже водата е осемстотин пъти по-плътна от въздуха.

Опити, опити, опити: върху жаби, мишки, маймуни. И накрая, като истински учен, и върху себе си. При един от тези опити успя да спаси Хелен от чудовищния древен кархародон.

Това беше безспорен успех. И фармацевтичните акули, а едновременно с тях и оръжейните тръстове, подушили изгодата, побързаха да му го отнемат, побързаха да откупят патента му. Откривателят отказа под предлог, че не го е проверил достатъчно, затова се нуждае от още много изпитания. Всъщност това не беше лъжа. Той до сега го проверяваше. С тази цел прие и предложението на Томас Фарлоу…

А може би и заради нещо друго, което не искаше да признае и пред себе си — заради Хелен…

Но патента си, по право принципа, по който възнамеряваше да продължи проучванията и с който трябваше да се съобразяват другите учени, предложи на Здравния комитет при Организацията на обединените нации.

Това вече преля чашата. Военните ведомства го обвиниха направо в държавна измяна. Защото ги лишаваше от значително бойно предимство при надпреварата във въоръженията. При морската война щяха да бъдат незаменими подобни водолази, които са в състояние да престояват по цели седмици в дълбочините и да изплуват без нужда от декомпресия, за да нанасят изненадващи удари върху вражите флотилии. Изведнъж ставаха излишни предприетите опити за дресиране на делфини за диверсионни цели.

То се знае, не го осъдиха формално, защото липсваше параграф от закона, под който да го подведат. Но общественото мнение, насъскано от пресата, го посрещна с такъв вой, че направи престоя му в родината непоносим…

Питър облече хидрокостюма си, предназначен да запази тялото му от преохлаждане в големите дълбочини. Този костюм беше импрегниран с хидразин, който, смесен с катализатор, отделяше нужната топлина. А полученият при протичащата реакция газ, преди да бъде изтласкан от водното налягане, създаваше допълнителна изолация на организма му. Постави върху очите си контактните лещи. Защото там, при чудовищното налягане, не би устояла никаква водолазна маска. А без очила гмурецът е все едно сляп, тъй като човешкото око не е нагодено към водната среда с нейния по-голям ъгъл на пречупване на светлината от въздуха.

Тогава вече приготви разтвора си, напълни с него апарата, прикачи филтъра му на гърдите си и захапа мундщука, който едновременно с това притисна носа му. Това беше най-решителният, най-отговорният момент в подготовката — първото вдишване на разтвора, при което въздухът трябваше да бъде изтласкан от дробовете, без да бъде предизвикан обичайният при такива случаи спазъм, водещ до задушаване. Въпреки че бе изследвал основно процеса и си бе взел нужните за случая потискащи кашлицата медикаменти, при поставянето на апарата се налагаше изключителна предпазливост и готовност за всяка изненада.

После се настани в батиандъра, затвори люка. Кранът го положи сред вълните.

Преди да се потопи в синята бездна, заливаща илюминатора, той успя да зърне Хелен, която му махаше с ръка от борда, видимо развълнувана. Дали наистина се тревожеше за него, дали…

Подире му щяха да спуснат и батиандъра на Джон, който имаше за задача да го охранява, докато слизаше надолу, пък и после, след като излезеше навън и станеше по-уязвим за дебнещите го там неизброими, знайни и незнайни, опасности. Но Питър не го дочака, нямаше такова нареждане. Дубльорът му щеше да го настигне по пътя.

Днес спускането протече без премеждия — едно съвсем обикновено пътуване във все още необикновения за човека свят. Кристалната прозрачност на повърхностните води бързо потъмня, риби и медузи, загубили присъщите си окраски, ставаха все по-синкави и преминавайки през мътно синьото, почерняха съвсем, разтвориха се в непрогледната нощ на дълбините. И тогава из черната бездна неусетно изплава, сякаш го погълна, една невероятна илюминация, приказен хаос от светлини. Тия разсеяни навред синкави и жълти звездички безспорно бяха ноктилуки, червеникавите огънчета — медузоподобни гребенчета, а стрелкащите се на всички посоки разноцветни съзвездия — дълбоководни калмарчета. Пулсираха медузи, подобни на окачени в нищото японски фенери. А преминаващите рибни пасажи грееха с немигащи зеленикави сияния. Ето насреща му се хвърли някаква сянка и в следния миг изстреля в илюминатора му огнената си струя. Нямаше съмнение — калмар огнехвъргач. След него се мярнаха няколко калмарчета таксеуми и батотауми, чиито очи, снабдени със синкавите си лампички, бяха окачени върху дълги стълбчета, както при охлювите.

Питър се довери изцяло на автопилота. Отпусна се, замечта. Всъщност водолаз ли беше той, който дири рудни залежи по морското дъно за сметка на алчен бизнесмен, или понесъл се в нищото астронавт, зареян сред звездите, през залутаните в безкрая галактики и мегагалактики; където се зараждаха свръхнови звезди; където в грандиозни взривове се разрушаваха и създаваха цели вселени; покрай бели джуджета и черни космични ями; където се срещаха светове и антисветове; където вещества и антивещества се анихилираха с мощ, която се изчислява само със степен, равна на безкрайност.

Обземаше го отново оправдана гордост от това пълно уединение, от тая пустош, която прекосяваше сам. Докато самотата горе, сред хората, го потискаше. А знаеше — човекът е и ще си остане обществено създание, което не може да съществува отделно. Алиенацията е лично усещане, плод на изтощените нерви, стрес, естествен отпор срещу урбанизацията — тоя преразвит човешки нагон за общуване. Има някакъв предел на сближение както между молекулите, така и между хората. Отначало търсене на близост. После, като бъде прекрачен този праг, почва да действа обратната сила. Наблъскани плътно един до друг в тоя съвременен свръхград, хората попадаха под властта на другия нагон — отблъскването. Идва проклятието на парадокса: самота сред множеството.

И пак Хелен! Сякаш тук, отделен от нея с километровия воден слой, той я виждаше много по-разбираема, по-любима, отколкото горе, застанали един до друг. Докога ли щеше да я чувства все така — тъй близка и в същото време тъй отчуждена, физически желана и душевно недостижима?

Ето, насреща му се зададе риба аномалопс, чиито фенерчета под очите мигаха като тропически светулки. Те грееха толкова ярко, че Питър успя да види преминалата покрай батиандъра триметрова плоскоглава акула с изпъкнали бели очни ябълки и озъбената уста на рибата макрорус с немигащи телескопски очи. А ето и една уродлива голямоуста риба със светла примамка — въдица на опашката си, която опитваше да нагълта жертвата си, два пъти по-голяма от нея. В бездната рядко се среща плячка, затова, щом попадне, каквато и да бъде тя, не бива да се изпуска. А ето и рибата пеликан — като че ли само уста и опашка. Накъдето и да се обърнеше — все челюсти капани със закривени назад зъби.

Подплашен от изникналото напреде му метално чудовище, побягна с неравни тласъци на водната си фуния десеторък октопод вампир, наръсен с множество светещи точки като скъпоценности и с два ярки фара в основата на пипалата.

Ехолотът показа, че дъното наближава. И скоро в блесналия сноп на прожектора Питър видя изплавалия в мрака хълм — точно такъв, какъвто му го бе описал Джон. Подирил по-удобно място, той отпусна плавно машината си върху една обрасла с рогови корали площадка и натисна бутона за излизане.

Когато люкът се разкри съвсем, океанавтът преметна през рамо ултразвуковия пистолет, окачи на колана си бидона с хранителната паста, а на гърдите — портативния ехолокатор и изплува навън. Прожекторът осветяваше морското дъно в ярък конус, чиято основа се разтапяше в плътния мрак на тридесетина метра от подводницата. И в този грейнал конус сякаш бе заключен целият му свят. Един неправдоподобен, омагьосан свят, изграден от светлини и форми, към които човешкото око все не можеше да привикне.

На дъното, върху гъсталака от преплетени актинии, морски пера, лилии, морски портокали, мийни гъби и четинести червеи, лежеше полуоглозган труп на гигантска акула, затрупан с щапукащи навред раци, с морски звезди, едри скариди и охлюви. И риби. Вихрушка от грейнали със седефените си люспи тела: голямоусти, саблезъби, триножници. И акули. Тук всяко достигнало късче месо е празник, дългоочаквано пиршество, на което всеки снабден със зъби или нещо подобно на тях се смята поканен по право. Това е „манна“ небесна за вечно гладните придънни обитатели. Постоянно валящият откъм повърхността дъжд от органични отпадъци не е достатъчен да уталожи хроничния им глад. Той задоволява някои раци, гъбите, четинестите червеи, мидите, лилиите. С бактерии, които образуват повърхностната ципа върху тинята и които там са главните първични производители на жива материя, се хранят ракообразни, миди, ежове, офиури. Гълтат направо тинята червеи и холотурии.

Това е тя — оскъдната храна на дълбините!

Питър включи окачения на гърба му реактивен двигател, задвижван от същия хидразин, който отопляваше и костюма му. Ракетната струя го понесе леко напред.

Повреденият комбайн лежеше уж на същото място, а в действителност някъде другаде, защото пред него основата на хълма не беше нагризана, както показваха снимките на Джон, а цяла, заоблена, непокътната. И тъй като хълмовете не регенерират сами като отчупените лъчи на морските звезди, значи някой бе отместил апарата. Кой ли беше този някой? И ако се съдеше по тежестта на комбайна, огромна дори във водата, той трябваше да притежава необикновена сила.

Върху вече безпомощния комбайн се бе нагласила морска звезда соластер и се мъчеше да обхване в изхвърления си навън стомах уловената друга морска звезда. Под нея пък пурпурен охлюв опитваше да пробие с назъбения си език черупката на едра стрида. Рояк гигантски морски паяци бяха облазили двуметрова анемона и смучеха ненаситно телесните й сокове.

Океанавтът се приближи до робота. Взря се в разядените му детайли. Каква сила бе постигнала това? Вулканично явление? Наистина, водата тук беше необичайно топла за такава дълбочина. И той бе принуден да изключи хидразиновото си отопление. Но да стопи метал! Или пък мощна радиоактивност. Но донесеният Гайгер-Мюлеров брояч отмерваше нормален йонизиращ поток.

Питър се подпря смутен, по право задържа се за робота, за да не падне. Какво ставаше? Защо главата му се замайваше? Защо стомахът му се сгърчваше в необяснима тръпка? Защо изведнъж загорча така в устата му, а пред погледа му се завъртяха светли вихрушки? Дали пък след толкова дълга подготовка дихателният му механизъм се бе самоизключил?

Внезапно той усети върху си нечий вторачен поглед. Вдигна очи. И видя отсреща, сякаш инкрустирано в скалата, едно немигащо око. С пръстеновиден клепач като бленда. Око на октопод, което го гледаше като човек — замислено и леко печално. Туловището му не се виждаше, сляло се със скалата. Главоногите безспорно са най-интелигентните представители на безгръбначните. И свръх това надарени от природата с още безброй способности: пипала като ръце, вендузи, клюн с отрова, орлов поглед, реактивен двигател, запас вода за сушата в мантията си, регенерация, димна завеса, чернилен двойник, наркотик за враговете и най-съвършения камуфлаж на света.

Питър се вгледа по-внимателно. Не, не приличаше на неговия познайник. Това беше обикновен октопод. Липсваше странната буца между очите. Усетил, че е открит, осморъкият опита да се измъкне встрани неусетно. После, изведнъж решил друго, изстреля чернилната си бомба. И изчезна.

Водолазът отново усети прилошаване. Дали не беше дълбочинното опиянение? Изпитваше чудновато чувство. Беше той, а в същото време не беше. Нещо нему неприсъщо, външно, нежелано пронизваше съзнанието му. Чужди мисли, чужд порив. Все едно че някой друг се намъкваше в неговата кожа, проникваше в черепа му, раздуваше го така, че щеше да го пръсне. Непоносимо усещане, неизпитвано никога, дори и в най-грозния кошмар. И чужда воля, която задушаваше неговата воля, заповядваше му да зареже робота, да не се докосва до оръжията си и да тръгва. Усещаше как плавниците му сами го насочват към основата на хълма…

Но не! Той успя да намери отново сили в себе си. Не биваше да се поддава на това непонятно внушение! Не биваше! Та той беше човек — със стремежи, с дързост, с чувство за отговорност. Длъжен беше да изпълни задачата си. Не да се предава…

Успял с неимоверни усилия да изтласка за миг от съзнанието си неизвестния нашественик, Питър обърна назад и пусна реактивния си двигател. Насочи се към батиандъра, за да се укрие зад неговите стени, докато успее да си даде отчет за станалото.

В този миг в основата на хълма се разкриха няколко тесни отвора, от които излетяха с неравни реактивни тласъци множество октоподи. Те се нахвърлиха мигновено отгоре му и се опитваха да го омотаят в пипалата си. Бяха обикновени безчели октоподи. Странно! Тия животни не нападат вкупом, защото са отявлени индивидуалисти. Коя беше властта, която ги обединяваше?

Не за пръв път Питър се срещаше с такива морски обитатели. В единоборство, поотделно, би могъл да се справи с всекиго от тях. Той и сега опита отдавна проверения способ. Докопа най-близкия нападател и с внезапен замах обърна наопаки мантията му. Обезвреди го напълно. Следващия удари между очите и го пусна да се премята безжизнен във водата, която почерня от изхвърлената преди смъртта му боя. Повече не можа. Оня, другият в съзнанието му, отново надделя, угаси борческия му дух, желанието му за съпротива.

Омотан, обезсилен от стотиците пипала, които го стягаха в гумените си възли, Питър се остави безволно да бъде завлечен към зиналото насреща му отверстие в чудноватото възвишение.