Петър Бобев
Разум в бездната (12)

Великото бедствие

Корабът сякаш летеше върху светещ облак. От кръгозор до кръгозор. Под черно-синьото тропическо небе, осеяно с блестящи звезди, морето изглеждаше недействително — не притъмняла от мрака вода, а разтопено сребро. Милиони, милиарди светещи хамсийки се източваха една след друга, една до друга, сякаш прилепнали с опашките и перките си, от изток към запад и така създаваха някаква правдива илюзия, че всъщност закотвеният посредством своите електронни устройства кораб лети върху пламнало море. И сред това огнено преселение понякога се развихряха малки водовъртежи, наподобили микроскопични спирални галактики, които мигновено се стопяваха, след като врязалата се в рибния пасаж хищна риба отново се гмурнеше към дълбините. Риби — всякакви риби, малки и големи. И стрелкащи се сред тях светещи калмарчета. И сновящи акули, които опитваха да докопат някои от ловците на хамсии. И делфини, които излитаха над повърхността с огрени от морските сияния кореми, за да се забият отново с шумно пръхтене в дълбините.

Питър Райт стоеше, облакътен на фалшборда, загледан, замислен, дори без да вижда гъмжащия под нозете му живот. По право — живот и смърт редом, свързани в един неотменим кръговрат. Мислеше. Разговорът с работодателя му го бе разстроил напълно.

Ето, Питър му показа един нов свят; това, за което човечеството бе мечтало от векове — други разумни същества, братя по мисъл. Почти редом до него, но отделени с незначителен според космическите мащаби воден слой. Без да има нужда от гигантски съоръжения за връзка с други извънземни обитатели, без да има нужда от космически полети в търсенето на такива братя. Това откритие струваше повече от милиони долари, от милиарди долари. А то какво? Томас Фарлоу го посрещна с подигравка. И със заплаха. Питър не подценяваше силата на парите. Особено когато тя е насочена срещу такива като него, срещу един „цветен“. Имаше власт Томас Фарлоу и подобните му да натикат в лудницата всеки, който дръзнеше да отклони алчните им лапи от златната примамка. Без да се колебае, тая финансова акула щеше да затрие града на октоподите. Особено сега, след като бе разбрал какво съкровище застила пода му. Излезе така, както не бе желал Питър Райт. Със своя разказ, вместо да разколебае ненаситния бизнесмен, го бе настървил още повече.

Сега никой не би могъл да помогне на клетите разумни мекотели. Никой, освен Питър Райт. Той беше виновен пред тях. И беше длъжен да изкупи вината си. Томас Фарлоу разполагаше с безброй методи да премахне подводните си жертви. Дълбочинни бомби, отровни вещества, ултразвукови оръжия, мощни драги. А техният начин на живот бе пригоден за борба само с естествените им врагове. Еволюцията им не бе предвидила, че някога ще им се наложи да премерват сили с друга цивилизация, каквато се оказа за тяхно нещастие човешката — усъвършенствала се през хилядолетията в изобретяването на все по-смъртоносни средства. Срещу отбранителната цивилизация на Октопус сапиенс настъпваше най-агресивната цивилизация — тая на Хомо сапиенс. И изходът от предстоящия им сблъсък за Питър изглеждаше по начало предрешен.

Като главен виновник именно той беше длъжен, поне засега, при съществуващата обстановка, да отложи тоя сблъсък за година, за месец, за ден поне — да ги спаси в момента от Томас Фарлоу, да ги спаси от подобните на Томас Фарлоу. Има добри и лоши хора, има добри и лоши общества от хора. Октоподите трябваше да оцелеят днес, за да се срещнат утре с добрата част на човечеството.

Всъщност той вече бе решил. Веднага след разговора с шефа си се бе прибрал в своята каюта и там, скрит от всички, се бе подготвил за ново спускане. Изчакваше само действието на направените инжекции. Отначало му бе хрумнало друго — да избяга от кораба, да се срещне със съмишлениците си, да организират протестна акция, да разбудят общественото мнение в защита на обречените октоподи. Ала се отказа начаса. Не само от страх пред лудницата. Заради друго. Общественото мнение се задвижва бавно. А дотогава Фарлоу щеше да е свършил зловещото си дело.

Питър знаеше на какви опасности щеше да се изложи при това рисковано спускане към дъното — по целия път през морската бездна и сетне в самия град, сред враждебните му жители, където имаше само един приятел. И то приятел, който можеше и да не е вече жив.

Срещу обикновените хищници Питър щеше да носи ултразвуковия си пистолет, зареден с дълготраен акумулатор. А срещу силата на разумните октоподи си бе приготвил оловен шлем, изготвен по типа на рицарските каски с тесни процепи за очите, който имаше предназначението да го предпазва от мощните им биотокове. В случай че не склоняха да го изслушат, ако решеха да го посрещнат пак като враг, той щеше да им покаже своята сила. Понякога тя е по-убедителна от най-убедителните доводи. Ултразвуковото му оръжие беше приспособено да се превключва и на малка мощност, която обезсилва противника, парализира го, без да убива. Надяваше се, че така ще успее да преговаря с тях като равен с равни.

Питър погледна часовника си. Време беше. Прибра се, облече хидразиновия костюм, прикачи реактивния двигател, наложи оловния шлем, постави дихателния си апарат и взе в ръце пистолета и фенерчето. После, така натоварен, се прокрадна на палубата, където бе успял да скрие баластната си торба с оловни сачми. Едва пристъпващ, смазан от товара си, той се промъкна до юта и най-сетне успя да слезе по стъпалата на трапа до водата. Светещите хамсии бяха отминали по своя път и сега морето се плискаше под нозете му като оживяла смола, скрила под черната си непрогледност всички ужаси на бездната. Питър знаеше, а за онова, което не знаеше, имаше достатъчно въображение да си го представи — какви опасности, знайни и незнайни, го очакваха по предстоящия му път. До днес винаги се бе спускал с батиандър, който го доставяше невредим до дъното. И там, под неговата закрила, излизаше навън, ала винаги разчитащ да се прибере зад яките му стени и мощните оръжия. Сега нямаше батиандър. Неговият лежеше обезвреден, може би разрушен от октоподите, а не би могъл да вземе Джоновия апарат, понеже за това беше нужно разрешението на шефа.

Той махна с ръка. Беше решил. При това не смяташе, че е първият човек, който се обрича за своите убеждения. Днес никой нямаше да оцени саможертвата му. Може би проблематичното бъдеще. Но и така нямаше право да отстъпи. Защото не ставаше дума за спасяването на един град, дори на един народ. Досега познатите му герои се бяха жертвали само за това. Този път ставаше дума за спасяването на една цивилизация, съвсем различна от човешката. Затова може би още по-ценна.

Водолазът привърза баласта към краката си. Неволно си помисли: „Така някога са погребвали моряците“. Захапа назъбника на „хрилете“ си. Пое дълбоко дъх. Хемоглобиновият разтвор нахлу в дробовете му, изтласка с няколко едри мехури въздуха. След първото замайване от противоестествената промяна в начина си на живот. Питър скоро се опомни. И скочи. Морето го погълна. Сякаш го всмукна в бездънната си паст.

Пропадаше стремглаво. Това издаваше скоростта на излитащите насреща му светещи животинки: медузи, риби, скариди, калмарчета. Като обратен снеговалеж. И така неволно добиваше впечатлението, объркано и смущаващо, че не потъва, а лети нагоре с краката в друго непознато черно нищо.

Портативният ехолокатор улови някакво струпване на живот. Питър светна начаса с фенерчето си. И видя края на жестоката драма. Между зъбите на огромна акула висеше мъртво делфинче. А наоколо сновяха с мълниеносни набези пет-шест възрастни делфина, които връхлитаха като торпили върху врага си и го блъскаха с муцуни в хрилете и слабините. Акулата видимо отслабваше. Накрая тя не устоя на тия бесни набези, на тия смъртоносни атаки. Обърна корем и почна да потъва. А само секунда след това, кой знае как усетили участта й, цяла глутница по-малки акули, които преди това не биха дръзнали да се мярнат пред нея, се спуснаха подире й и я заръфаха настървено.

Понеже потъваше по-бързо от тях, Питър скоро ги изпревари. Дълбокомерът му показваше двеста метра. Но и без негова помощ той би узнал в кой пласт е попаднал. Пластът, в който фитопланктонът престава да фотосинтезира и в който понякога кислородът се изразходва от гъмжилото на бактериите. Краткото задушаване скоро премина. Беше прекосил опасния слой. И продължаваше стремглавото си падане.

Животът все още гъмжеше наоколо. Ето, фенерчето улови една огромна сянка, която се мяташе сред ято риби тон. Позна я. Риба трион, дълга три човешки ръста, размахваше яростно двуострото си оръжие и нанасяше тежки рани по телата на жертвите си, край които вече се струпваха вездесъщите акули, забързани да се самопоканят на неочакваната трапеза.

А ето и друго. Глутница еднометрови калмари се бе врязала в рояк скумрии. Те се стрелкаха със силата на водните си ракети ту на една, ту на друга страна, само захапваха в тила достигнатата плячка, захвърляха я да потъне безжизнена и пак налитаха върху друга. Питър ги бе виждал и друг път. И винаги, въпреки здравите си нерви, бе потрепервал с погнуса пред тази безсмислена кланица, при вида на необяснимата им стръв за убийство.

Вече наближаваше дъното, когато екранчето на локатора му улови очертанията на някакво дълго, извиващо се тяло. И още няколко зад него. Човекът мигновено насочи нататък ултразвуковия лъч на пистолета си. Едната змиорка се завъртя няколко пъти като изпусната гигантска пружина и замря, потъна. Другите се отдръпнаха веднага, изгубиха се в мрака.

Екранът пак засия. Още преди петното да се е откроило, Питър натисна спусъка. Отслабеният от разстоянието лъч не успя да порази смъртоносно нападащия гигантски калмар. Само го уплаши, предупреди го за дебнещата опасност и той побърза предвидливо да отстъпи назад.

Плахо безпокойство се прокрадна в душата на водолаза. Толкова хищници! В такава близост с града! И тъй безнаказано!

Светлият сноп на фенера полази по огромната полусфера на октоподската крепост. По-рано тя цялата беше обрасла с дългоиглести таралежи. Сега живата броня бе пооредяла, някак оплешивяла към върха. Виждаше се как кактусоподобните й защитници се разпълзяват бавно на всички страни, а над тях се струпваха рояци от риби с дебели устни, които търпеливо им отчупваха бодлите, докато ги отскубнеха напълно, преди да ги изядат.

Някъде горе, от едно мъждукащо прозорче, изпълзя обикновен октопод, от домашните животни при народа на разумните. И хукна нанякъде. За жалост не успя да избяга надалеч. Една от скритите змиорки се хвърли отгоре му, захапа го и отново се дръпна назад, изчезна, преди Питър да е дал изстрел.

Разтревожен, човекът допря с ръка края на мантийната гънка на мидената черупка. И живата врата, все така послушно, както и по-рано, се отвори. Стиснал здраво оръжието си, той се промъкна в града. При входа липсваха обикновените пазачи. Нямаше никакво движение, сякаш целият народ бе заспал. Както в приказката за „Спящата царкиня“. Или измрял…

Питър не посмя да свали шлема си, та да разбере истината, защото се опасяваше от засада, от някаква бойна уловка на враговете му, които навярно изчакваха именно тоя момент, когато той се окаже беззащитен срещу тях, да го нападнат с волевите си залпове. Затова предпочете да се осланя единствено на очите си.

Влезе в главната зала. Сякаш не бе същата. Предишният блясък липсваше, светлината бе отслабнала, преминала в мъждукащ полумрак. Размазали се бяха, изгубили ярката си прелест предишните феерични стенописи. Върху подовите плочи, край останките на разрушения трон, пълзеше Неизменната Памет, самотен, изоставен, и жестикулираше възбудено с осемте си ръце, като от ярост менеше бързо-бързо цвета си.

Случайно той съгледа новодошлия и се спусна към него. Хвана го за ръката.

— Значи ти си това, Пришелецо! Ти, който тласна народа ми към гибел!

Така, опрял ръка в пипалото му, Питър отговори:

— Защо пък аз да съм ви тласнал към гибел? Толкова ли е къса паметта на Неизменната Памет, та е забравила, че тъкмо вие опитахте да ме убиете?

— Защо ли? Нима не беше ти, който ги подучи да заграбят раковините на проклятието? И да забравят Реда — осветения от вековете Ред на разумните? Не беше ли ти?

Питър се досети, беше почнал да се оправя в техните отначало неразбираеми разсъждения, в техния начин на мислене и в значението на някои от техните понятия. Схвана, че става дума за златните шлемове. Те бяха тия „Раковини на проклятието“. Ала не за спорове бе дошъл той тук, не за изясняване на своята вина или невинност, не за свое оправдание.

Той залита рязко:

— Къде е Чудака? Какво направихте с Чудака?

— Ето го! — Неизменната Памет посочи с пипало. — Изкупва греха си. С угризения и самообвинения.

И Питър го видя. Приятелят му лежеше, отпуснат като дрипа пред останките на трона, захвърлил в отчаяние шлема си.

Трогнат от неговата безпомощност, от видимия израз на страдание върху това безформено тяло, човекът се хвърли към него да го прегърне.

— Брате! — извика той с цялата сила на душата си. — Какво са ти сторили? Кажи ми!

Чудака отвори очи. Позна го. Но не по лицето, защото лицето беше скрито зад оловната маска. Позна го по душата, по излъчваните човешки мисли.

— На мене нищо зло не са сторили — отвърна той като стон. — Аз го сторих. Погледни! Градът загива. Разумните, а колко жалко звучи това име сега, са се сгушили зад своите раковини. И блаженстват в своята най-сетне достигната самота. Нехаят, че Редът се разпада. Останали без надзор, домашните животни бягат, зарязват задълженията си и те. И вече няма кой да произвежда. И няма кой да ни поднася храната. И няма кой да ни свети…

Намеси се и Неизменната Памет:

— А отвън дебнат змиорките и калмарите. Никога не дръзват да се приближат така. Само при Велико бедствие.

Чудака почти изкрещя с несдържан укор:

— Ето, виж! Това е плодът на твоята свобода!

А Питър не знаеше какво да отговори, слисан, потресен.

Отговори Неизменната Памет:

— Не свободата, а злоупотребата с нея!

Точно тъй. Питър кимна с глава. Свобода не значи безредие, своеволие, хаос. Както всяко явление в живота, и тя си има свои граници. Октоподите бяха прекрачили границата. В малка доза строфантинът запазва живота. В голяма доза го убива. Туземците мажат с него върховете на смъртоносните си стрели.

Чудака отново заговори — сякаш изхлипа:

— Но аз не исках това, не можех да го допусна. Жадувах за друго. Заради друго поведох борбата, заради друго изложих живота си. Не животинско равнодушие като на морска гъба, а Задружен Разум; не еднолична тирания, а съвместна самоуправа. Вместо една воля — съвкупност от волите и мислите и чувствата на всички. А то какво излезе?

— Всичко е излизало не така — прекъсна го Неизменната Памет, — както са го замисляли чудаците. Защото ти не си първият Чудак, няма да бъдеш и последният.

А нещастният октопод продължаваше да хлипа:

— Друга роля отреждах и на златните шлемове. Нарекъл ги бях за себе си „раковини на щастието“. За почивка, за временен отдих, краткотрайно откъсване от общите грижи. Да набереш нови сили, да останеш насаме със себе си, за да прецениш сам, да решиш, неповлиян от другите. А те…

Тогава и Питър заговори със задавен от самообвинение глас:

— За жалост — не само това! Има и друго. Дошъл съм като лош вестител. Злото не идва само, както казваме ние, хората. Тоя път ви заплашва и друго зло — отгоре, от моя народ.

— Какво още — почти безразлично запита Чудака.

— Моят господар иска вашето злато.

— Какво значи „господар“? Главен Разум?

— Не съвсем, но подобно на него. При нас има много Главни Разуми. Говоря за човека, който заповядва на мен.

— И иска нашата история? А защо му е?

Всъщност как да му обясни, че така нареченият „благороден метал“ при хората не служи като неизличим запис на историята? Как да му разгадае тая нелепост, че един от най-безполезните елементи в земната кора е придобил по някакви чудновати закони на икономиката ролята на световен еквивалент на ценност?

Неизменната Памет извиси глас:

— Бъди сигурен, ние няма да му я дадем! Че какво струва народът на разумните без история? Все едно животинско стадо.

Питър продължи:

— Ей затова съм тук. Да ви предупредя. Моят народ разполага със страшни оръжия. Няма да устоите насреща им. Никое живо същество не устоява.

— Ние вече се убедихме в това — потвърди Неизменната Памет. — Никой никога не се е връщал от лапите на Великия убиец. Единствен ти. Значи си по-силен от Великия убиец.

— Моят господар, моят Главен Разум иска златото ви. То значи, че ще го има. Затова идвам да спася поне вас. Имате само два избора: или да загинете всички, след което той пак ще постигне своето; или да му го дадете преди това, та така да се откупите.

— А няма ли и трети? Как ще ме увериш, че няма да изберете третата възможност? Твоят Разум да получи нашата история, а после да ни зароби, за да му произвеждаме още злато?

Питър погледна безпомощно. Наистина това съвсем не беше изключено. То можеше да хрумне във всяка алчна глава като главата на Томас Фарлоу. Нима за пръв път ставаше така в човешката история? След като им опоскаха и последните зрънца злато и сребро, испанците не натириха ли покорните индианци в сребърните рудници на Потоси? Бурите не принудиха ли безправните хотентоти да им копаят диаманти в калните дупки на собствената им земя?

Чудака мислеше напрегнато.

— Не! Не мога да го реша сам! Това решение е право и дълг на всички. Длъжен съм да питам всички. А как да сторя това тъкмо сега? Ето, ела сам да ги видиш.

Той се надигна в неочакван порив, затегли го за ръката, повлече го към притихналите килии. От една към друга, една след друга. И навсякъде човекът виждаше все същата картина. Свити на кълбо в дъното, захлупени под грейналите в златни сияния шлемове, октоподите лежаха неподвижни като заспали, с присвити зеници, със забавено дишане, добили в покоя си блажена светлосива окраска.

— Виж ги! — не спираше разтреперан от гняв Чудака. — Опиянени, пристрастени. Забравили правата си, отхвърлили задълженията си. Запазили си това единствено право…

Питър тутакси си припомни. Бе виждал пушалня за опиум. Точно такива, като захвърлени дрипи, изглеждаха и хората, завладени от магията на наркотика. И сякаш някой го стисна за гърлото. Значи за клетите октоподи свободата се бе оказала тъй пагубна, както най-пагубният опиат. Не си бе представял някога как би изглеждала не само една пушалня, а цял народ от наркомани. И го видя…

Погнусен, Чудака се допря до един октопод. И така, чрез тоя допир, успя да стигне до съзнанието му, да заобиколи златната му броня. Бе усвоил вече в отчаянието си, убеден в правотата на Неизменната Памет, и неговите изрази:

— Безумецо, стани! Градът загива! Стани ти казвам!

Мигновено почервенял, оня изкрещя мислено:

— Остави ме на мира! Поврага града ти! Нека загива! Само ме остави!

Чудака се дръпна смутен. Приближи до друг, до трети. И все същият успех. Прогонваха го грубо, тъй както не бяха постъпвали никога преди това.

Внезапно нещо изтрещя. Чу го единствен Пришелеца. Защото октоподите са глухи. Стори му се, че външната стена се руши. Той стисна приятеля си за ръката и го повлече нататък. За жалост опасенията му се бяха оправдали. В якия зид зееше разкъртена пролука. И през нея се намъкваше чудовищната тентакула на още невидим в тъмнината кракен, по която изпъкналите като чинии вендузи, осеяни по ръбовете със закривени тигрови нокти, пулсираха тръпнещи в очакване да се впият в първата попаднала им плячка. До стената, скован от ужас, се бе прилепил обикновен октопод, изгубил способност да преценява, забравил дори, че може да бяга. Уродливата лапа го докопа и залепна мигновено за него.

Неволно сравнение пробягна през ума на човека. Тъй и езикът на мравояда опипва разкъртените подземия на термитите в търсене на храната. И в същия миг натисна спусъка. Прерязаното като от бръснач пипало се загърчи по пода, без да изпуска плячката си. Ала нямаше място за ликуване. Защото на негово място начаса се подаде второ. Разкърти с мощен натиск още няколко тухли в зида. До него се проточи трето. Ултразвуковият откос обезвреди и двете. А в същия миг се появиха още две. И още две. Чу се срутване откъм отсрещната стена.

Питър се поколеба. Явно беше, човешкото оръжие не можеше да бъде навред, не можеше да измести изпитаното през вековете оръжие на октоподите.

Двамата, човекът и мекотелото, побягнаха навътре. Чудака вече бе направил своя избор. Той влетя в първата ниша и без да моли, без да обяснява, без да увещава, дръпна грубо шлема от главата на блаженстващия си сънародник. После влезе в съседната килия, откъсна и нейния обитател от гибелния му рай. Разтърси третия, четвъртия… десетия… двадесетия. Повече не свари. Подире му се повлече тълпа от разярени, незадоволени докрай наркомани, чиито възбудени мозъци крещяха, заканваха се, виеха и не позволяваха да проникнат в тях отчаяните му призиви за разсъдливост и сплотеност пред надвисналата заплаха.

Без да трепне пред техния ропот, Чудака продължаваше да буди все нови и нови наслаждаващи се и да хвърля шлемовете им по пода. Ведно с това и негодуванието растеше. Вместо съзнателна оценка на грозната опасност, в изложените отново на показ съзнания закипя недоволството, неудовлетвореността, прераснали неудържимо в злоба срещу този, който се опитваше да ги лиши от рая.

— Народе на разумните! — викаше в душите им Чудака. — Защо сега не се покажеш разумен? Великите убийци рушат родния ти град. Какво чакаш още? Защо не обединиш усилията си, та да прогониш враговете там, откъдето са дошли?

Неговият мозък опитваше да въздейства само върху способността им да разсъждават, върху логиката им. Не бе пригоден да налага своята воля. И тълпата, склонна по начало към подчинение не на разума, а на по-властната воля, не му се подчини. Напротив, опита тя да го покори на своята съвместна воля.

— Защо ни даде блаженството? — крещеше тълпата. — А след това ни го отнемаш?

И Чудака усети началото на своето поражение, усети някаква склонност към бездействие, неясен порив да се отпусне и той. Да ги остави…

С последно усилие той успя да нахлупи своя шлем и тъй да се предпази от съвместния им натиск. Опита вече да влияе всекиму поотделно.

И додето той се мъчеше да разбуди от сладостната му дрямка един особено упорит сънародник, множеството, обединено от недоволството, настървено да си възвърне отново загубеното щастие, се нахвърли отгоре му.

Питър даде най-слабия импулс на пистолета си и замахна с него, както се замахва с коса. Бунтовниците се свлякоха омаломощени на пода.

Наистина те се опомниха скоро, но вече поизтрезнели, изгубили предишната си страст за борба. Останаха така легнали, мълчаливи, като само въртяха смутено големите си жълти очи. Недоумяващи.

Тогава, в тоя момент, когато бяха станали най-уязвими за внушението на новия си водач, готови да се подчинят вече не на силата, а на здравия разсъдък, се срути сводът на Главната зала. Срути се тежко и плавно, както става под водата, като забавен кадър на филм. Въпреки това мнозина не успяха да избягат от сгромолясващите се зидове, които ги затрупаха под развалините. Не можа да се запази и Питър. Някакъв тежък блок го удари по шлема, който едва го спаси от смърт. После цяла лавина сринати тухли го затрупа цял. С удесеторени усилия нещастникът опита да се измъкне от каменната клопка, ала тя не смяташе да го изпусне от ръбестата си прегръдка. Успя само да поразчисти няколко буци пред главата си.

Скоро утайката се поразсея. И човекът видя. През срутения свод надзъртаха множество чудовищни калмари. Пипалата им се виеха отгоре като клонаците на оживяла безлистна гора, между които грееха в адска жарава очите им като зловещи луни. И оттам някъде, от тая сатанинска плетеница, се източваха надолу чудовищните им тентакули и докосваха ту един, ту друг бягащ октопод, за да го отмъкнат нагоре, към оживелите клонаци, където нещастникът изчезваше в бездънните им подмоли, към скърцащите гигантски човки. Понякога ръцете на два хищника се срещаха върху една жертва. И тогава се сплитаха в яростна схватка, в която увличаха останалите си пипала и ненаситните си клюнове. Двете страшилища се вкопчваха в невиждан дотогава от никое човешко око титаничен двубой, запремятаха се, като сраснали една о друга, менящи цветовете си скали, оплетени в стари възлести коренаци.

А долу, сред настъпилата суматоха, в ужаса на безредното и безсмислено бягство, при опитите на внезапно изтрезнелите жители да намерят какво да е укритие от размаханите над тях безмилостни пипала, се бе изправил, единствен не изгубил присъствие на духа, старият октопод. Неизменната Памет кършеше разтрепераните си крайници и крещеше с мисъл:

— Насам, безумци! Насам! Аз ще ви осигуря за малко закрила!

И тези, които успееха да го разберат, се спускаха към светилището му. Сблъскваха се пред спасителния отвор, задръстваха го и губеха скъпоценно време, докато старецът успееше да ги подреди.

Единствен Чудака продължаваше да кръжи из полуразрушената зала, като ловко избягваше протегнатите към него пипала, продължаваше да оглежда всяко кътче и да вика с последни сили:

— Пришелецо, къде си? Обади се, приятелю!

Но очите му не можеха да забележат затрупания човек, мозъкът му не можеше да долови без допир до тялото му отчаяните викове за помощ на Питър.

Най-сетне, напълно убеден, че всяко търсене повече е безполезно, съкрушен от мъка, той се насочи към подземието, пропълзя вътре. Неизменната Памет го последва и притвори златната врата.

Човекът разбра. Останал бе сам, съвсем сам. Вече не можеше да разчита на ничия помощ пред настръхналите отгоре му кръвожадност и сатанинска злоба, облечени в могъща плът. Длъжен беше да разчита единствено на себе си. Затова отново напрегна мускули, достигна копчето на реактивния си двигател. Пусна го с пълна мощ. Напразно. Каменният капан държеше здраво, не пускаше. И все пак не беше съвсем без полза. Успя да измъкне ръката си навън. Но дали за добро, или за зло? Дали така враговете нямаше да го забележат по-лесно?

Посегна да извади пистолета. Стори му се, че го изравя от затисналите го развалини цяла вечност, докато в туй време край него опипваше настървено огромно калмарско пипало. И го извади. Насочи го нагоре. Натисна ударника.

И ужас! Нищо! Никакъв изстрел!

В ръцете му лежеше един безполезен къс метал, обезвреден, смачкан от случаен удар при сриването. Беше напълно безпомощен, беззащитен като проста мида пред разярените чудовища, които продължаваха да къртят недосъборените стени и да ровят из руините. Вече нямаше съмнение — щяха да намерят и него, щяха да го измъкнат като мида от купчината камънаци, която сега беше неговото последно убежище.

Мисълта му работеше трескаво — тъй както е способна при крайна нужда, когато организмът показва чудеса от неподозирани сили и възможности. Мисли, хрумвания, решения — едно от друго по-неприложими сега, по-нелепи.

А това? Защо пък не? Нищо друго не му оставаше. Единствено помощта на хората — тия, които бе опитал да заблуди. Единствени те бяха в състояние да му помогнат, да спасят и него, и обречения народ на разумните.

Само че как да ги повика, как да се свърже с тях? Та нали целта му тогава беше да се укрие? Не бе взел портативния си ултразвуков телефон. А не бе предвидил и никаква друга връзка. До легналия извън крепостта батиандър въобще не можеше да се добере. А пистолетът му беше обезвреден. Ако той поне се намираше в изправност, би могъл с няколко изстрела с различна продължителност да привлече вниманието на хората, да им поиска помощ по азбуката на Морз.

Той трепна. А защо пък не друго? Щом няма ултразвук, има на разположение простия звук. Когато тръбата за вземане проби се удари в дъното, се счупва стъкленото клъбце. И пукотът от това счупване се улавя от хидрофона на кораба.

Оставаше му само тая надежда — хидрофонът да работи. Иначе… И още нещо — над него да не се е образувал звукоразсейващ слой. Или от планктон, или от рязка граница между студената и топлата вода, които отразяват звуковите вълни като огледало и не им позволяват да достигнат повърхността.

Той взе две тухли и почна да ги удря една о друга:

Три бързи почуквания — три забавени. И пак три бързи.

Това по Морза трябваше да означава: три точки — три тирета — три точки.

— Ес — О — Ес!

Сигналът за бедствие.

Добре че главоногите са глухи, че не ще го чуят.

И продължи да изчуква по-нататък:

— Говори Питър. От Града на октоподите. Обсадени сме от пълчища калмари. Помощ!

И отново същият призив. Под тоя свод над главата му от сплетени освирепели чудовища. И отново…