Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Анималистичен роман
- Морски приключения
- Научна фантастика
- Приключенска фантастика
- Социална фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Петър Бобев
Заглавие: Разум в бездната
Издание: първо издание
Издател: Издателство „Народна младеж“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1979
Тип: роман
Националност: Българска
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Дим. Благоев“
Излязла от печат: 13.VII.1979 г.
Редактор: Стоянка Полонова
Художествен редактор: Мариана Белопитова
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Рецензент: проф. Цоло Пешев
Художник: Ани Бобева
Коректор: Лилия Вълчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1249
История
- — Добавяне
Морският змей
Джон Мунк следваше уверено батиандъра на Питър. Томас Фарлоу не искаше да рискува. Изпратил го бе за охрана на Питър. Защото сега вече държеше животът на първия му океанавт да бъде запазен. Поне докато установеше причините на аварията.
Ала не такива бяха намеренията на самия телохранител. За него този беше най-удобният случай да разчисти сметките си веднъж завинаги с омразния съперник: и в любовта, и в подводното поприще. А изгодите на Томас Фарлоу не го засягаха. Нещо повече, неуспехите му още повече облекчаваха задачата на Джон, подпомагаха замислите и желанията му.
Дълго време батиандърът на Питър плаваше отпреде му, кацнал върху мерника на ултразвуковото оръдие. И Джон едва сдържаше порива си да натисне спусъка. И да приключи.
Но не го стори. Знаеше, отгоре локаторите следяха пътя им. Лесно щяха да се досетят по какви причини едната подводница е излязла от строя. Томас Фарлоу нямаше да му прости. Налагаше се да почака. Да чака още. Може би съвсем малко. Сгодният случай сам щеше да се представи.
Дълго време го следваха в зловещ ескорт десетина лимонени акули. После, види се, им омръзна. И когато мракът го обгърна напълно, те го изоставиха. Изчезнаха нанякъде. Безкраят отново засия в милиарди разноцветни искрици, които блещукаха, сякаш си намигваха.
Той се удари леко в лъжливото „течно дъно“, рязката граница между по-плътните придънни пластове и по-леките повърхностни води. Проби с решителен удар границата и продължи надолу. Обкръжи го огромно струпване на планктон, сякаш бе попаднал в жива каша от пихтиести прозрачни животинки като разварен китайски ориз.
Сега вече можеше. Под това плътно струпване, под екрана на лъжливото дъно, ехолокаторът ставаше безпомощен. Лъчът му попиваше, изгубваше се. Под такива звукоразсейващи слоеве по време на войната много подводници са се измъквали от уловилите ги в ултразвуковите си пипала миноносци и самолети.
Ето, пихтиестият слой се вдигна нагоре, тъй както се разнася мъглата от планински връх, подгонена от лъчите на изгрялото слънце. Джон опита да поднови връзката си с повърхността. Отправи позива. Веднъж, дваж. Както очакваше, не успя да се свърже. Дочу само далечно бръмчене като транзистор с изтощени батерии. Значи вече можеше! Вече никой нямаше да се сети какво се е случило под живия облак. Той наведе машината. Нагласи батиандъра на врага си точно в средата на мерника. Опипа спусъка…
В този миг напреде му се изпречи гигантска сянка. Закри целия илюминатор. Джон изруга гневно. Не е лесно да се решиш на убийство. След толкова колебания. И тъкмо когато си се решил, нещо да попречи за изпълнението на това мъчително решение. Побеснял от гняв, той даде изстрел.
И съжали. Попадението му не се оказа смъртоносно. Улученият гигант сякаш полудя от болка. Размята се, заогъва се така, че батиандърът се разлюля както при най-свирепата буря. Джон едва успя да опази главата си от удар в някой от стотиците уреди, които запълваха командната кабина.
После вълнението утихна. Внезапно. Изглежда, чудовището бе избягало. Но не, все още беше тук. Преди да си отдъхне, океанавтът го видя отново. То връхлиташе повторно, право срещу подводницата, право срещу прожектора, с такъв устрем и такава настървеност, че Джон, който съвсем не беше страхливец, усети как по тила му полазва ледена тръпка.
Насреща му се носеше с цялата мощ на стоманеното си тяло една исполинска змиорка със злобно озъбена муцуна и святкащи в сатанинска злоба очи. Дълга повече от тридесет метра, дебела два-три метра. Главата й за секунда нарасна, изпълни целия илюминатор, раззинала зловещо уста, в която стърчаха като бяла ограда два реда остри зъби, толкова дълги, че дори ако поискаше, не би могла да затвори челюстите си.
Тя се нахвърли върху подводницата в яростен опит да захапе фара й. То се знае, не успя. Само начупи няколко зъби, които изтрещяха като прекършени колове. Но ударът й разтърси леката машина. Излезе от строя външният термометър. При повторното й нападение, придружено с ново счупване на зъби, угасна прожекторът. Наложи се океанавтът да си послужи с ехолокатора. И ето, той улови врага си в последния миг, когато след кратко засилване връхлиташе в трета атака. Нямаше никакво време за губене. Досега батиандърът бе устоявал на дивите удари. Но докога? Достатъчна беше една дори най-мъничка пукнатина в корпуса и под страшното налягане водата да нахлуе в него, за да го запрати завинаги в бездната. Тогава нямаше да му помогне нито автоматично освобождаващият се баласт, нито ултразвуковото телеуправление от кораба, предназначено да поеме пилотирането на лодката, ако човекът в нея е ранен или загубил съзнание.
Джон дори нема̀ време да си го помисли. Само го почувства като мигновена реакция. И натисна спусъка. Ултразвуковият залп, изстрелян с максимално допустимата мощност, посрещна чудовището насред път. То се разтърси като ударено от електрически ток, загърчи се в страхотна конвулсия, зашиба бясно с опашка. И внезапно се изпъна, замря неподвижно. По инерция тялото му продължи да се носи безволно напред, блъсна се в батиандъра, раздруса го за последен път, но вече в безпомощен мек тласък. И потъна.
Джон си отдъхна. Провери отново двигателите. Слава богу, действаха. Устояли бяха в жестоката схватка. Бе се спасил. За това трябваше да благодари само на случая, на щастливия случай. Добре че нападателката беше сама, а не глутница. Добре че дълбоководните хищници обикновено бродят като единаци. Иначе… Но бе изтървал удобния момент. Бе изтървал съперника си. Опита за всеки случай дали работи ултразвуковият му телефон. Предаде към повърхността:
— Нападна ме гигантска змиорка. Принуден бях да я унищожа. Продължавам спускането.
Отгоре долетя отчетливо гласът на Фарлоу:
— Някакви повреди?
— Само светлинният прожектор. Ще опитам да го поправя.
— Тогава продължете! И не изпускайте из очи Питър Райт!
Ясно, задачата му отново се усложняваше. Звукоразсейващият пласт, който единствен можеше да прикрие саморазправата му с врага, вече се бе разпръснал или се бе придвижил другаде.
Тази проклета змиорка! Ако нямаше друга задача, би я догонил, за да я извлече на повърхността. И после да извика ония учени, които не вярват в нищо, ако не са го видели със собствените си очи. Да дойдат, да се убедят, че улавяните понякога двуметрови лептоцефали не са възрастни особи, а само личинки, прости личинки, но личинки на гигантските змиорки. Бяха фотографирали отдавна такава риба край големия бариерен риф, но професорите от кабинетите си не благоволиха дори да погледнат тия снимки. Смятаха ги фотомонтаж. След това я бяха виждали някои океанавти. Но не повярваха и на техните потвърждения. На страха очите били големи. А за „Великото морско неизвестно“, за морския змей, се носят легенди от най-дълбока древност. Както и за кракена. Ала кракенът най-сетне бе уловен, измерен, препариран. И скептиците си прехапаха устните. Трябваше да им бъде поднесена препарирана и една гигантска змиорка, за да си прехапят и езика.
Трябваше! Но сега не можеше. Нямаше право.
Вътрешното осветление не беше засегнато. Джон потърси повредата в прожектора. И я намери скоро. Океанавтът е длъжен да съчетава в едно лице много специалности. Не само хидролог, не само океанограф или биолог, не само геолог. Той трябваше да бъде и отличен механик, за да може там, в бездната, да отстранява на място всяка авария в сложната си машина. Оказа се, че при удара се бе прекъснал един проводник. Подменянето му отне по-малко от минута.
Блесналият фар провъртя светлия си тунел в мрака. И в него Джон насочи лодката си. Ускори двигателите. Трябваше да догони изпреварилия го съперник. Ехолокаторът му показваше, че Питър е достигнал дъното. Навярно вече е излязъл навън.
Всъщност още по-добре! Така ще бъде по-уязвим.
Ето, прожекторът му хвана в светлото си пипало полегналия батиандър върху чудноватата подводна поляна. Пилотът му навярно се навърташе около повредения комбайн. Яркият сноп се отправи нататък. Но нищо. Повреденият робот стоеше безпомощно, съвсем не на място със своеобразното си устройство на човешко творение сред причудливите форми на живота върху морското дъно. И ни помен от Питър, ни помен от какъвто и да е човек…
Къде се бе дянал, проклетникът?
Завъртял се в кръг, прожекторът опипа цялата околност. Пак напразно. Не откри нито следа от него, нито какво да е отражение от металните му снаряжения и чувствителния ехолокатор.
В същия миг дойде нападението. Улисан, Джон видя враговете в последната секунда. Отгоре му връхлетя цял полк октоподи. Той свари да забележи само едно. Не бяха като оня с издутото чело. Подобно на всички осмокраки по света — грозни, уродливи, безчели създания. Те облепиха апарата му, напънаха да го превъртят на гръб. Но човекът успя своевременно да натисне бутона за отбрана. Бликналият по повърхността на батиандъра електрически ток отхвърли настрана нападателите. Ала те вече бяха успели да го облеят с плътната си чернилка. Със затъмнен илюминатор, все едно сляп, Джон включи двигателите. Нямаше какво повече да дири тук. Апаратът му се стрелна нагоре, взе да набира височина.