Петър Бобев
Разум в бездната (11)

Опиянението от свободата

Зашеметен от удара на кракена при напразния си опит да спаси Пришелеца, Чудака остана да лежи сгърчен на дъното, докато съзаклятниците му продължаваха да се бият с Пипалата на Разума. Когато той се свести, изходът от сражението вече му изглеждаше предрешен. След първата изненада тиранинът бе успял да вземе отново връх над волите на сънародниците си и сега те, напълно покорни, пристъпваха с тъпа настойчивост да накажат ония, които бяха дръзнали да оспорят властта му. Улисани в боя, сплели се в премятащи се кълбета от усукани като змии пипала, бунтовниците бяха забравили плана на действие, който бе изготвил преди това водачът им.

Със страшно усилие Чудака опита да се изправи върху омекналите от зашеметяването си крайници. Трябваше, длъжен беше да припълзи някак си до мястото на сражението, за да извърши онова, което трябваше да извърши — единственото, което би могло да даде превес в тая иначе съвсем неравна битка.

И потрепери. Видя как от черната дълбочина приближават дебнешком няколко грозно озъбени гигантски змиорки, подушили, че тоя път в безредицата сред октоподския народ може да им се усмихне щастието.

И тогава се убеди, че не всички бяха забравили. Тихия, най-нерешителният, най-колебливият заговорник, в чиято всеотдайност към делото винаги се бе съмнявал, този път се оказа най-паметливият и най-съобразителният. Докато останалите опитваха само със сила да спечелят по начало загубената битка, Тихия се примъкна незабелязано зад самовластника и с рязък скок нахлупи на главата му своя златен шлем.

Това се оказа краят на Главния Разум. Загубили внезапно и необяснимо връзка с неговата воля, престанали да получават категоричните му, нетърпящи възражения заповеди, октоподите се стъписаха. И най-първо — Пипалата на Разума, телохранителите му. Смисълът на това братоубийство не им беше ясен. Те само изпълняваха заповеди. Имаше кой да мисли заради тях. А сега изведнъж тоя, който мислеше, беше изчезнал. Насреща си имаха свои подобни, които нито обичаха, нито мразеха, но с които нямаше защо да се бият. И те престанаха да се бият. Напълно разколебани, неуверени, превърнали се от една отлично организирана войска в безредна оглупяла тълпа.

В този миг, махнал за целта шлема си, Чудака изкрещя с мисълта си:

— Сплотете се! Опасност! Нападат гигантски змиорки! Отблъснете ги!

Но вече нямаше кой да обедини тълпата, кой да насочи мощния й нервен поток срещу хищните нападатели. Обзета от ужас, тя се юрна към градската врата. И добре че змиорките, не забравили доскорошната мощ на враговете си, все пак се колебаеха, та това позволи на октоподите да се приберат зад яките стени на града.

И тогава се случи онова, което потресе до дъно останалия навън Чудак. Не това беше очаквал той от съмишлениците си. Не за това бе рискувал живота си. Той целеше свобода, а не ново насилие; целеше край на убийствата, а не нови убийства. Тихия, най-примирителният доскоро, го извърши. Дали му бе хрумнало сега, или пък го бе обмислил отдавна? Но и в двата случая това, което стори, беше отвратително.

Преди яката мидена черупка да се затвори зад гърба му, той изблъска навън победения тиранин, оставяйки го сам срещу връхлитащите хищници. Главния Разум опита да махне от главата си шлема, който сковаваше волята му, който обезсилваше властта му, който го бе обезвредил напълно. Ала не свари. Преди още да насочи потока на волята си, гигантските риби го заръфаха със закривените си зъби, отмъкнаха го назад в мрака, сборичкаха се над разкъсаните му останки.

Смаян от станалото, покрусен, Чудака допълзя до входа, допря се до мантийната гънка на мидената черупка. И след като тя послушно се отвори пак, той се мушна в коридора, забърза към вътрешната зала.

Но спря на входа, закова се на място.

Тихия се бе покатерил върху опразнения трон, бе заел позата на сваления властелин и размахваше красноречиво пипала. От възбуда кожата му менеше често-често цвета си, преливайки през всички разцветки.

Чудака свали шлема, за да чуе мисълта му. И я чу.

— Главния Разум е мъртъв! — крещеше с тържествуваща радост Тихия. — А Народът на разумните не може да остане без Главен Разум. Сега аз съм Главен Разум! Слушайте само мен, изпълнявайте моята воля, която от днес е волята на целия разумен народ!

Чудака не можеше да повярва. Нима за това бяха мечтали? Да заместят един насилник с друг! И то как — с подлост, с коварство! И в миналото един е сменявал друг. Но в честно единоборство. Усетиш ли в себе си сили да устоиш срещу волята на Главния Разум, излез насреща му пред всички и премери с него душевните си сили! И ако надделееш в този мисловен двубой, заеми трона! Така беше досега. Победеният се подчиняваше напълно, превръщаше се на часа в един от хилядите покорни поданици. Докато дойде последният Главен Разум. Виж, той вече не прощаваше на тези, които дръзваха да оспорят върховенството му. А ги осъждаше на близост в затвора, дори ги изгонваше от града, което беше равносилно на убийство.

А сега? Сега се бе явил един узурпатор, който с хитрост, с подлост се домогваше до онова място, което не заслужаваше.

И не само това. И още нещо, което надхвърляше всяка мярка.

— Махнете златните раковини от челата им! — заповяда съзнанието на Тихия.

Присламчилите се към новия водач телохранители на предишния тиранин се спуснаха послушно към останалите съзаклятници, които, още неопомнили се от неочаквания обрат на събитията, бяха забравили да махнат шлемовете си и така не бяха чули ни дума от речта на Тихия.

— Веднага в затвора!

Пипалата на Разума побързаха да изпълнят и тая му заповед, повлякоха ги към тясното подземие.

Преди още да се е поддал и той на зараждащата се у всички всеобща покорност, Чудака наложи отново шлема на главата си, отскубна се от хипнотичната й сила. Собствената му мисъл заработи бързо, трескаво, възбудено. Не можеше, не биваше да остави събитията да се развият така. Не за да се намести на трона един подлец, Пришелеца им бе посочил пътя към свободата. Чудака беше длъжен пред своите подобни, пред историята на народа и най-вече пред себе си, пред своята съвест, да попречи на тоя жесток и несправедлив обрат. Нали заради това го наричаха Чудака? Заради чудатите му мисли и постъпки. И реши. Пропълзя бавно напред, изолирал напълно мисълта си зад тежкия шлем, към гърба на новия властник, който, опиянен от победата, вече не подозираше никаква опасност за властта си. И преди Папалата на Разума да се досетят какво замисля, преди да предадат тревогата си към новия повелител, с мощен тласък на водната си фуния Чудака се метна върху гърба на Тихия, захлупи главата му със своя шлем, натисна очите му с две пипала и го оплете, обезсили го напълно с изненадващата хватка на останалите си крайници. После бързо, преди другите да са усетили какво е станало, го изблъска в светилището под трона, където Неизменната Памет го посрещна с недоумяващ поглед.

Чак тогава, успял да го обезвреди зад непроницаемата завеса на златната стена, Чудака отсече гневно:

— На такива — с тяхната мярка!

И огледа слисаното множество, което се озърташе осиротяло, за втори път в толкова късо време изгубило водача си.

— Махнахме един насилник — заговори той, вече по-спокойно, по-уверено — не за да поставим на негово място друг. Махнахме го заради самата свобода.

— Аз пък не знам какво е свобода? — обади се откровено някаква мисъл.

Чудака се извърна рязко.

— Това е мечтата на разума. Всеки да мисли, да усеща, да върши това, което решава неговата воля, а не волята на насилника. Всеки да се чувства отделна независима личност, освободена изцяло от оковите на чуждото вмешателство. Всеки — сам в своето съзнание, което значи — в своята духовна крепост! Не само свобода на действие и изява, а и свобода на мисълта!

— Че възможна ли е такава свобода! — запита друг.

Чудака посочи с поглед към подземното светилище.

— Ето нейния ключ! Там, долу, при Неизменната Памет, лежат нарочно скрити от нас златните раковини, които имат силата да ни отведат към блаженствата на волността.

Излезлите вече от затвора негови съмишленици нахълтаха в подземието, за да укротят беснеещия неуспял узурпатор, докато народът разграбваше изхвърляните навън шлемове, за да ги налага тутакси върху главите си.

А Неизменната Памет, излязъл пред светилището си… махнал в почуда своята каска, въртеше на всички страни големите си жълти очи — недоумяващ, потресен, отчаян.

И ето, ненадейно и неговата мисъл заговори; заговори възбудено и заплашително, като всички пророци на света:

— Безумци, спрете! Отивате към гибел!

Чудака се изправи пред него, горд и тържествуващ.

— Не към гибел, а към щастието на свободата! Пришелеца, когото вие убихте, преди смъртта си ни показа спасението, показа ни пътя към волния полет.

Ала Неизменната Памет не спираше:

— Пришелеца ни отмъщава и след смъртта си. С коварна хитрост. Спрете, безумци! Спрете, ви казвам! Това щастие е измамно. То носи гибел — чуйте мъдростта на вековете!

— Вярно е — прекъсна го с риторичен обрат Чудака. — Носи гибел, но за тиранията. За народа на разумните то е извор на радост от свободата.

И се обърна с разперени пипала към тълпата:

— Вече няма Главен Разум! Няма и да има! Настъпи царството на Всеобщия Разум. Няма еднолична воля, а обща, задружна, волята на целия народ.

Някой от привържениците му се провикна разпалено:

— Не ни трябва Главен Разум! Ние можем да мислим сами!

И се спусна към трона, блъсна го на пода, напъна да го счупи. Струпаха се отгоре му и другите, оплетоха го в яките си пипала. Превърнаха го в купчина златни отломъци.

А Неизменната Памет продължаваше да обикаля залата и да крещи мислените си заплахи:

— Винаги когато безумието е обхващало народа на разумните и той е пожелавал да се измъкне от благодатта на Съвместната Мисъл, за да се отдаде на измамните наслади от отчуждението, винаги, повтарям, ни е сполетявало бедствие. Безумци, захвърлете раковините на безумието!

Почервенял от гняв, изгубил вече търпение, Чудака пристъпи решително към него:

— Престани най-сетне, старче! Наситихме се на твоите прокоби. Забрави ли, че ти си само Памет, не и Разум? Запиши в своята памет и това събитие, запиши Деня на свободата! За да разказваш някога на щастливите ни потомци.

В това време всеки, успял да нахлупи върху челото си някой шлем, опиянен от обзелото го щастие на освобождението от натрапчивите чужди мисли, които доскоро бяха властвали в собствената му душа, отхвърлил ги с един замах като досадни прилепала, бързаше да се усамоти в своята килия, за да се отдаде изцяло на неочаквано полученото блаженство. Да остане насаме със себе си, да се погледне очи в очи със собственото си съзнание. Да съзре най-сетне и себе си, след като цял живот се е чувствал само частица от цялото, над което властваше непреодолимата воля на Главния Разум.

А Неизменната Памет продължаваше да плува из залата с неравни старчески тласъци и да нарежда зловещите си предсказания:

— Опомнете се! Защото иде Злото, иде Великото бедствие! Аз го виждам…