Петър Бобев
Разум в бездната (15)

Все самотен

Питър още не можеше да се съвземе от неочаквания удар. Безпомощно отпуснат в леглото след преживените ужасии на дъното, след болезнените процедури в центрофугата и след мъчителното пренастройваме към обичайния начин на живот, на всичко отгоре бе получил и краткото писъмце без подпис. Нямаше нужда от подпис. Всичко беше толкова ясно. Само едно не можеше да си обясни — какво означаваше тогава оня необясним пристъп на нежност, след като излезе от батиандъра.

Банална мъдрост наистина — но истина! Колко е сложна човешката душа! И въпреки всичко, въпреки още незаличения, покъртителен пример със злочестината на разумните октоподи, той отново се поддаде на своята мечта. Защо пък не, защо да не може — да надзърнеш в душата на любимия, да разбереш, да прочетеш скритите му мисли, раздвоенията, колебанията му? Да споделиш и мъката му. Цялата световна история го доказва и цялата литература. Повечето от трагедиите са плод на неразбиране на прости недоразумения. Ако хората умееха да се изкажат един пред друг докрай, да споделят всичките си съмнения и тревоги, трагедиите без съмнение щяха да намалеят.

След онова, което бяха преживели октоподите, разумът му като че ли беше се примирил с действителността. Промяната в общуването докара бедствието им. Какво ли бедствие би причинила мечтаната от него промяна в общуването между хората — ако всеки можеше да надзърне когато му скимне в най-съкровените кътчета на чуждата душа, в тая сложна човешка индивидуалност, всяка за себе си отделна вселена…

И все пак… Разумът говореше едно, а чувството жадуваше за друго…

Ако би могъл така, за малко, за мигновение поне, да надникне в душата на Хелен? И тя в неговата. Да се убеди. Какво представляваше нейната постъпка — каприз на византийска принцеса или някакво чувство? А щом като е имало чувство, защо му изпрати това писмо? Тези пет думи тежаха над него повече от цял океан; те пареха, горяха съзнанието му, разкъсваха го по-жестоко от ноктите на калмара. Тоя непоносим въпрос: „Защо?“. Отгде можеше да знае, че тъкмо това беше цената на спасението му?

Бедите се трупаха една подир друга: и бележката на Хелен, която обгаряше лицето му като плесница; и злощастията на клетите молюски. Едно след друго губеше всичко, което смяташе, че е придобил: и любовта, и странното приятелство. Загубил бе и любимата, и Чудака — верния другар.

Какво повече му оставаше? Имаше ли смисъл да продължи този досаден живот отново в самота? Винаги самотен…

А ето, с октоподите общуваше душа с душа. Защо не се разбра и с тях? Или имаше нещо по-силно? А би трябвало да се разберат. Нищо не ги делеше. Освен Томас Фарлоу, освен неговата ненаситна алчност.

Ако не беше тя, двете цивилизации биха могли да си подадат ръце, да се споразумеят и да си помогнат взаимно. Октоподите щяха да научат много от хората, щяха да възприемат техните технически умения, които им бяха нужни долу, сред кръвожадните врагове. Не по-малко щяха да спечелят и хората — от октоподските биологични знания. Време беше и човечеството, след като бе развило своята техника до самоубийствени размери, да се замисли и за себе си, за своята природа, за своята същност — да прекрачи в ерата на биологичната цивилизация, която досега в безразсъдно твърдоглавие пренебрегваше. И двете са едностранчиви, непълноценни. Защо с общи сили да не бъдат обединени в една всеобхватна цивилизация?

Океанът е истинска съкровищница на земята. Един течен рудник, най-богатият, който човечеството познава. Умението на октоподите да извличат богатствата му не с химия и машини, а посредством живи организми, можеше да повиши многократно благоденствието на сухоземните жители. Отдавна беше известно, че молюските съдържат в кръвта си много мед, в хилядократно по-големи концентрации от морската вода, а някои дълбоководни техни представители вместо мед складират в телата си направо злато, холотуриите и асцидиите — ванадий, радиолариите — стронций, медузите — цинк, кобалт, калай, олово. Омарите и черните миди — също кобалт. Едни водорасли натрупват йод, други — алуминий. И не само рудник. Океанът е също така една неизчерпаема течна аптека. Слузта на някои охлюви е истински антибиотик, смъртоносен дори за вирусите, което не са в състояние да постигнат земните антибиотици. Получени са обнадеждващи резултати в борбата против грипа чрез слузта на някои риби. Морските гъби също отделят бактерицидни вещества, убийствени и за Коховите пръчици. От безчелюстната миксина е извлечено лекарство, усилващо сърцето. Отдавна се наблюдава, че в морските дълбочини рибите почти не боледуват. Защо?

И може би най-важното. Има основания да се надяваме, че бичът на двадесетия век — ракът, ще бъде победен с хормоните на тези опасни морски хищници — акулите. Защо? Толкова много защо! Твърдят, че при тях е установена двойна имунна система: специфични антитела, които се образуват, както и при човека, срещу определена болест; и неспецифични — срещу всякакви микроорганизми. Техните неспецифични антитела, многократно по-мощни, унищожават напълно и раковите клетки. Вече се използва предпазливо екстракт от черния дроб на акули в борбата със злокачествените образувания при бозайници. И не само акулите. В разгарящия се двубой с рака постепенно притурят своя принос и останалите морски обитатели. По аптеките е пуснат хормоналният препарат „Бонелин“ — извлек от морския червей Бонелия, и „Холотурин“ — от морските краставици. И двата видимо забавящи зловещите тумори. За целта се използват и екстракти от миди, от морски таралежи, от звезди. Предстоят фантастични открития. Защото никое човешко въображение не е в състояние да измисли нещо по-фантастично от това, което вече е създала природата. Само че ние още не сме го научили.

Човекът прониква в морските тайни дръзко и самоуверено, почва да извлича полза от огромните богатства на морето. Но колко по-бързо, колко по-лесно, с по-малко усилия и жертви би могъл да постигне това, ако подиреше помощта на истинските морски обитатели, за които тези тайни са обикновено ежедневие…

Високоговорителят на вътрешната разговорна уредба запращя предупредително. И веднага след това се обади гласът на дежурния:

— Питър Райт да се яви в сонарната рубка!

За какво ли им беше потрябвал?

Той се надигна тежко, облече се набързо и с все още уморени, сковани крачки слезе в помещението, където пред екрана на ултразвуковия локатор се бяха привели двама души: дежурният и операторът.

— Погледнете!

Зеленикавата диря, която пробягваше от край до край на екрана, очертаваше една леко лъкатушна ивица, която бавно се насочваше от запад към изток.

Лъчът беше настроен на дълбочина две хиляди осемстотин и петдесет метра и насочен върху тайнствения подводен град. При това разстояние отразеният от дъното изглед беше съвсем неясен, с разлети очертания. Не беше възможно да се получи образ от никакво животно, още по-малко от безкостните октоподи. Но наличието на метали се открояваше ясно.

Светливата ивица представляваше метал, в това нямаше никакво съмнение. И този метал се движеше, извираше от хълма като грейнала река и течеше надолу по склона на подводната планина.

— Какво е това? — запита на глас дежурният.

Питър знаеше какво. Но нямаше право да го издаде. Съвестта му, цялото му същество не позволяваше да го издаде. И той само сви рамене.

— По какви причини е потекло находището? — натърти дежурният.

Само трима на кораба знаеха, че е злато: шефът, Питър и Джон. Имаше защо да се чудят двамата специалисти, застанали пред екрана.

— Вулканично изригване, което е стопило рудата… — подметна операторът. — Или…

И погледна недоумяващо Питър.

— Какво ще кажете?

— Нищо не мога да кажа! — отвърна той, стиснал до болка юмруци, принуден в името на своите убеждения да лъже.

— Ще съобщя по радиото на мистър Фарлоу! — реши изведнъж дежурният.

И ведно с оператора се упъти към радиорубката.

Питър не се опита да ги разколебава. Никой нямаше да го послуша. Господарят беше наредил при всички важни случаи да бъде уведомяван незабавно.

А знаеше какво щеше да нареди Томас Фарлоу. Водолазите да се спуснат на дъното, за да унищожат бягащите октоподи, които, напускайки развалините на старата си крепост, отнасяха със себе си и златните плочи — своята славна история. Народът на разумните нямаше да остане без история, като стадо животни. Но и алчният бизнесмен нямаше да се откаже от находката си, защото за него тя беше къде-къде по-важна от някакъв си октоподски летопис.

Питър се обърна и забърза към каютата си. Длъжен беше да предприеме нещо. Ала какво именно? Как да помогне, как да спаси приятеля си? И неговия народ. Да изкупи вината си пред тях. А знаеше, беше уверен в това. Нямаше да ги спаси напълно. Рано или късно хората на бизнеса щяха да ги намерят на новото им място. И понеже друго не му оставаше — поне да отложеше тая съдбовна среща! За времето, когато не ще има Фарлоувци.

Дали въобще беше възможно мирно съвместно съществуване между два толкова различни свята? Но дано дотогава тези, които Чудака назоваваше Главни Разуми на хората, поумнееха достатъчно; дано дотогава се откажеха от безразсъдната си алчност; дано проумееха, че е много по-изгодно и за тях да се обединят с октоподите в дружба и взаимопомощ, а не да ги унищожат! Дано! Да се убедеше в същото и народът на Чудака.

Погледът му се помрачи. Защото това съвсем не беше изключено — клетите разсъдъчни молюски да изчезнат при новите по-неблагоприятни условия, преди да ги намерят повторно хората, най-сетне поумнели, с протегната ръка за дружба.

И все пак, каквото и да станеше в бъдеще, днес пред него стоеше една ясна, безспорна цел — да ги спаси. Никой друг нямаше тази власт, никой друг нямаше да поиска това.

Неугасеният телевизор в каютата му продължаваше предаването. И Питър посегна да го изключи. Но спря слисан. На екрана се виждаше как преминава някаква многочислена манифестация.

Чуваха се отделни възгласи:

— Да спасим своите братя по разум!

— Братята ни по разум не са по другите планети, а на нашата земя!

— Не — на Томас Фарлоу!

И най-отпред, сред познатите лица на съмишлениците си той зърна и лицето на Хелен.

Какво диреше Хелен сред тях?

Говорителят обясняваше с безстрастния си глас:

— Днес се провежда първата по рода си демонстрация на земята. Демонстрация в защита на някакви хипотетични разумни октоподи, чието съществуване било застрашено от дълбокоморските разработки на известния индустриалец Томас Фарлоу. Демонстрантите настояват да се забрани веднага тази дейност, а новооткритите същества да бъдат поставени под закрилата на закона. С равни права като хората.

Толкова! После на екрана се появиха кадри от някакъв стихиен пожар.

Питър стоеше слисан. Значи затова Хелен бе избързала — да намери другарите му, да им обясни, да поиска помощта им.

И го бе постигнала. Обществото бе чуло вече, обществото можеше да се разбуди от дрямката си. От тоя шум безспорно щяха да се възползват и конкурентите на Фарлоу, за да се отърват от него. Но за жалост, дори с тяхна помощ настървеният за злато бизнесмен нямаше да се откаже от плячката си толкова скоро, колкото се искаше на Питър. Докато общественото мнение се размърда, докато спре ръката на Фарлоу, вече щеше да бъде твърде късно. Заповедта за изтребването на нещастните главоноги щеше да пристигне всеки момент. И тогава, ако Питър откажеше, Джон Мунк беше в състояние да я изпълни.

А след това, дори правителството да извършеше проверка, нямаше да намери нищо. Подводният народ нямаше да съществува. А него, Питър Райт, щяха да тикнат в лудницата, ако не в затвора. За клевета.

Налагаше му се да действа незабавно, без никакво умуване, без никакво губене на време.

Сега му оставаше само едно — батиандрите! Ако ги повредеше, никой нямаше да слезе на дъното. А бегълците щяха да се измъкнат. Само туй, нищо друго…

С това решение той се спусна в трюма, запъти се към оставените апарати. Със свито сърце. Та те му бяха тъй близки, като другари. Нима той трябваше да ги обезвреди? Все едно да нанесеш удар с нож в гърба на приятеля. Ала скоро овладя безсмислената си сантименталност. Та те бяха бездушни машини. Късове обработен метал. А ония, другите, там долу — те бяха живи същества, разумни същества, способни да мислят и да страдат като него.

Той заобиколи машината си откъм стената, за всеки случай да се укрие зад нея. Пфу! Като престъпник.

И съзря небрежно захвърления хидразинов костюм. Кой ли си бе позволил такава небрежност?

Питър се наведе да го вдигне. В тоя миг от него се изхлузи черното сандъче. С циферблата. Дочул зловещото цъкане на часовниковия механизъм, той настръхна. Значи работеше, зареден със смърт! Погледна стрелката. Оставаха още десетина минути. Имаше време. Без да се замисля кой може да бъде злодеят, осъдил другарите си на унищожение, Питър отвъртя капака и спря часовника. За сигурност прекъсна свързващия проводник на батерията. И се подпря отмалял до стената. По челото му се стичаха лъкатушни струйки пот. От напрежение, от преживяното вълнение. Но доволен, с тържествуваща радост в гърдите. Убеден, че бе спасил и кораба, и екипажа, и ценната му апаратура. Без да допуска, че на десетина метра оттук, под ехолота, подобна злокобна кутия отмерваше последните секунди, преди да пропусне смъртоносната си искра.