Петър Бобев
Разум в бездната (10)

В прегръдката на кракена

Великият Убиец се носеше през черната бездна с мощни тласъци на водната си помпа, които удряха в ушите на човека като топовни изстрели. Ала не отпускаше убийствения възел на гъвкавите си като гума и яки като стомана пипала, не отслабваше захапката на безбройните си вендузи, които сякаш бяха сраснали с тялото на жертвата.

Освободен напълно от хипнотичната власт на доскорошните си поробители, Питър, макар и полузадушен от жестоката прегръдка, макар физически напълно обезсилен, мислеше трескаво. Диреше изход от безизходицата, в която бе изпаднал. Сега, оставен отново на себе си, на своето собствено „аз“, той прехвърляше през ума си всички възможности, една от друга по-неизпълними, да се отскубне от това безнадеждно положение.

Край него изоставаха назад и се губеха в черното нищо, както прелитат искрите на препускащ през нощта локомотив, рояци от светлини. По-големи и по-малки, почти неуловими, с всички цветове на дъгата. Или не, не като искри от локомотивен комин. По-право подобни на дъжд от падащи звезди, надраскали черния небосклон със светливите си дири.

А това?

Калмарът се вряза в огромното струпване на планктонни светулки. И звездният дъжд по чудо се превърна в някакъв неправдоподобен снеговалеж, в чудна огнена виелица. И би било неописуемо красиво, ако не беше толкова зловещо. Сам сред тая черна шемет, притиснат в непрекъснато затягащите се примки на безжалостните пипала, които наподобяваха оживели фосфоресциращи коренища на изскубнат от урагана баобаб.

Питър усещаше до хълбока си студенината на мощното оръжие, което висеше на него като ненужен къс метал. Напълно безполезен: при октоподите — поради тираничната им воля, която не му даде възможност дори да се сети за него; тук — поради непреодолимата хватка, която не му позволяваше да помръдне скованите си ръце, за да посегне към спусъка. А нищо друго не му оставаше. Неговата воля нямаше силата на октоподовата. Тя беше сама, отделна, а не сбор, мощен сбор от биотоковете на стотици, на хиляди разумни същества. Нямаше тая власт — да преодолее душевната мощ на чудовището, да го покори, да заповяда на мускулите му, та да се отпуснат, да го освободят.

Налагаше се, колкото и скъпо да му струваше това, да чака. Докато можеше да изчака, докато загубеше всякакви сили, смлян от чудовищната преса. Да дебне. И ако издебнеше някакво мигновено улисване, някакво едва забележимо отпускане, да посегне към оръжието си.

И още едно „ако“. Ако ултразвуковата му пушка вече не се бе повредила, ако след такъв престой във водата и след такова блъскане още можеше да действа. И ако настървеният му враг му оставеше време да чака и да дебне.

Изглежда, чудовищното мекотело бе преценило със своя животински усет, че се бе измъкнало далеч от смущаващото въздействие на благодетелите си и че бе вече време да започне закуската си. Моторът му разреди ударите си, отслаби ги. И накрая спря съвсем. Огромното туловище увисна неподвижно сред замайващия хоровод на подводните светулки, поддържано от вълнообразните поклащания на опашката, подобна на косо снаден върху вретенообразното му тяло светлив килим.

Пипалата му се раздвижиха, запримъкваха плячката към черната яма, от която се чуваше зловещото скърцане на ужасния клюн и лакомото мляскане на езика му, приличащ на гигантска пила. И след миг-два тая жива пила щеше да застърже човешкото тяло, за да го превърне на кашица, годна да премине през тесния му хранопровод.

Питър неволно потрепери. Защото отново зърна окото му. Такава сатанинска злоба, такава невероятна ненавист към целия свят и към всичко живо! Такава неудържима настървеност! Попаднал в обсега на тоя пъклен отвор, тоя извор на злоба, нещастникът усети, че му прилошава, че главата му се замайва, че губи съзнание. Навярно щеше да го загуби напълно, и може би за щастие, та да не види със собствените си очи собствената си гибел, ако не бе усетил и нещо друго. В чудовищната зеница неусетно ненавистта отстъпи място на нещо друго — на уплаха, колкото и недопустимо да изглеждаше това, на внезапно избликнал страх за собствения живот. Със същата сатанинска сила.

Тръпка разтърси гигантското тяло. И в същия миг човекът дочу някакъв звук в доскоро властващото наоколо безмълвие. Чу звук, наподобил далечно проскърцване на ръждясала панта. А той познаваше тоя звук. И нова надежда замъждука в гърдите му. Врагът на твоя враг може да се окаже твой приятел. Кашалотът е най-опасният противник на калмарите. Дали пък тъкмо той нямаше да донесе спасение на Питър в този съдбоносен миг на живота му?

Изведнъж водометът на калмара изпухтя като оръдеен гръм, учести ударите си. Исполинската жива торпила отново се стрелна през водните простори. Ясно — бягаше, отстъпваше, отказваше да приеме боя сега, когато имаше някаква плячка в ръцете си. Поне докато я изяде на спокойствие.

Дали кашалотът щеше да го изпусне; дали грейналата искрица надежда нямаше да угасне отново?

Но не! Скрибуцащата панта наближи. Беглецът почна да сменява посоките, да се мята насам-натам, дано заблуди преследвача си. Напразно. Локаторът на кита го бе уловил вече и не го изпускаше. Затова главоногото промени тактиката си. Обърна се рязко и връхлетя насреща му, без да изоставя жертвата си. Посегна, както обикновено, да се метне на гърба му. Но не успя, забравил, че вече беше инвалид, че без едно око, без една ръка и без още едно от късите си пипала нямаше предишната сила и пъргавина. Забави се може би само стотна от секундата. Но тази стотна част се оказа достатъчна за зъбите на кашалота, които докопаха опашния му плавник и го стиснаха в непускаща захапка. Спънат в устрема си, Великия убиец побесня. Размята се цял, прегъна тялото си, посегна да се залови с пипала за главата на врага си.

Успял толкова леко да осъществи своя замисъл в боя, китът се обърна рязко, зашиба с мощната си опашка. И Питър, загубил вече всяка представа за световните посоки, разбра по бавното просветване на водните слоеве, че се носят нагоре. Огненият дъжд престана. Звездната нощ се превърна в сива дрезгавина. И в нея човекът почна да различава неясни сенки, които кръжаха наоколо им.

Кракенът опитваше с всички сили да забави това изплуване. Пухтеше с водната си фуния, разперваше мантията си като парашут, дереше с ноктите на вендузите си кашалотската кожа.

Ставаше по-светло. Дрезгавината премина в кристалносин здрач. Прелитащите наоколо сенки откроиха очертанията си, превърнаха се в глутница едри акули, които следваха като погребален ескорт вплетените на живот и смърт бойци.

Ето, и синият кристал изсветля, разтопи се в прозрачен, течен лазур, в който Питър успя да разгледа вкопчените в гибелна схватка гиганти. Видя подобната на базалтова скала кашалотска глава, която продължаваше да намъква в устата си захапаното туловище на врага си; видя извиващия се в спазми калмар, който в отчаянието си бе прибягнал към последната си хитрост — бе запушил с единствената си тентакула дихалото на кашалота.

И в следния миг чудовищният възел от сплетени едни в други гигантски тела, челюсти и пипала, между които трепереше от ужас едно незабележимо дребосъче — човекът, излетя над повърхността и плесна отново върху й като срината канара сред оглушителен трясък и водопад от водни пръски.

Кашалотът вече се задушаваше. Кой знае откога претърсваше за плячка дълбините, кой знае откога жадуваше за глътка въздух? А сега безпощадното пипало се прилепваше все по-плътно към единствената му ноздра, не пропускаше ни струйка въздух. Обричаше го на гибел тъкмо тук, в неговата стихия, до самия източник на живота — въздуха. Той се завъртя бясно над водата. После се гмурна надолу. И отново излетя. Отново се стовари върху водната повърхност, опитващ да оглуши врага си, да го замае, та да отпусне хватката си.

При тия луди скокове Питър зърна събиращите се над моресражението чайки, албатроси и фрегати, които кръжаха нетърпеливо над тях, като снижаваха бързо полета си. А при падането във вълните виждаше как се пръсваха за малко глутниците акули, които отново се окопитваха и стесняваха спиралите си, примамвани към струйките кръв от раните на борците: синя от калмара и яркочервена от кашалота. Мародерите на морето се готвеха за предстоящото пиршество.

Китът се изправи на опашката си над водата, завъртя се на място като исполински пумпал. И при това завъртване, види се, Великия убиец не издържа. Забрави дребната си плячка, отпусна зловещите броеници на вендузите си. И Питър излетя на двадесетина метра от мястото на боя. Още докато падаше от високото, видя как калмарът внезапно реши друго, пусна се с всички пипала от врага си и се гмурна в дълбините, като преди това изстреля цялото съдържание на чернилната си торба. Водата потъмня, превърната в кафява мътилка — петно с диаметър стотина метра.

При падането си човекът изгуби съзнание. Опомни се, когато вече потъваше към дъното. И тутакси отправи напред ултразвуковия си залп. Връхлитащата десетметрова бяла акула потрепери, пресрещната от смъртоносния лъч, после се обърна с корема нагоре. Същата участ сподели и нападащата втора хищница. И третата.

След това вече никой не се яви. Мощните звукови откоси бяха прогонили всички опасни съседи.

Океанавтът изплува на повърхността. Огледа се. Наоколо не се виждаше никакъв кораб. Само реещите се морски птици, които се пръсваха по своите пътища разочаровани, без да са вкусили от изобилната плячка, на която се бяха надявали. И вирнатата опашка на кашалота, който отново се гмурваше в дълбините подир избягалата жертва, след като бе поел гигантската си глътка въздух.

Питър изтегли антената на портативния радиопредавател. Дробовете му все още бяха пълни с течността и не можеше да говори, затова той изчука с морзовата азбука позива си за помощ. Повтори го няколко пъти за по-голяма сигурност, докато съгледа приближилия хеликоптер, който увисна точно над него и му спусна въжена стълбичка.

На кораба го привързаха към центрофугалната люлка, за да изцедят дихателния разтвор от белодробните му алвеоли. И след като гърдите му, изкашляли и последната капчица, поеха шумно дъх, водолазът си направи необходимата инжекция за възвръщане към обикновения начин на живот.

Един час беше достатъчен, за да се превърне отново в истински сухоземен жител. Само лекото главоболие и заглъхването в ушите все още напомняха за чудодейната метаморфоза.

През цялото време Томас Фарлоу седеше до него, макар и все още прежълтял от морската болест. Показно — за да се убедят всички в загрижеността на работодателя към служителя, а всъщност — това разбираше отлично самият Питър — за да не изтърве излишна дума пред чуждо ухо.

И когато най-сетне океанавтът се изправи от леглото, готов да даде отчет за онова, което бе извършил, Фарлоу сложи бащински ръка на рамото му:

— Е, сега, млади човече, можем да се изслушаме!

Не само поради необичайното предразположение на шефа си, повече заради това, че се смяташе задължен да бъде изчерпателен, Питър му разправи сбито и ясно всичко, което бе последвало след излизането му от батиандъра: пленничеството у разумните октоподи, лова на калмарски яйца, жестоката присъда, преживения ужас в прегръдката на кракена и битката на двата морски колоса, благодарение на която бе успял да се спаси.

И когато най-сетне той свърши, Томас Фарлоу, слушал дотогава замислен, поклати глава.

— Разказахте го прекалено убедително, за да бъде вярно.

Питър го изгледа слисан.

— Какво искате да кажете? Не ми ли вярвате?

— Не съвсем. Може би вие сте убеден в това. Дълбоководното опиянение може да предизвика всевъзможни халюцинации.

— Нима и раните ми от ноктите на калмара са халюцинации?

— Изглежда, това е единствено вярното. Попаднал в пипалата на чудовището, в ужаса, в отчаянието — всичко останало ви се е присънило.

Океанавтът не можа да се овладее повече. Повторно му разказа всичко от начало до край, без да премълчи нищо, което би заинтересувало тази машина за пари. И завърши раздразнен:

— Луд ли ме смятате, мистър Фарлоу? Кажете направо!

— Аз не. Но всеки друг, който ви чуе… Хайде, поставете се на чуждото място: подводен град, фабрика за злато. Пък и тия интелектуални молюски! Как ви хрумна?

— Нима аз ще ви убеждавам в това, мистър Фарлоу? Вас, един културен човек. Да ви убеждавам, че формите на разума могат да бъдат тъй разновидни, както формите на самия живот.

— Има природни закони. Изключено е в тая ниска степен на еволюция, в стадия на мекотело, да се развие мозък и разум, като човешките. Обмяната на веществата, биоенергетиката няма да го допусне. Примитивното телесно устройство не е в състояние да задоволи огромните енергийни изисквания на една висша нервна система.

— А нима жизнената форма на човека не е тъй примитивна, както в останалите бозайници? И въпреки това неговата телесна архаичност е успяла да се съгласува с най-високата физиологична натовареност, способна да задоволи капризните изисквания на мозъка.

— Вие сравнявате човека с най-висшите гръбначни, с бозайниците. А сега с вас говорим за мекотели…

— Ние, мистър Фарлоу, съвсем не познаваме нито етологията, нито физиологията на тия низши същества. Та ние не сме изучили както трябва и рибите. Все смятаме, че топлокръвните имат по-богата енергетика. Тогава защо рибата меч е способна да развие по-голяма скорост от делфина? Според последните изследвания, които впрочем са ви добре известни, бързоходните риби, към които спадат рибата меч и рибата тон, съвсем не са студенокръвни. Тяхната телесна температура в движение е с десетина градуса по-висока от околната среда.

Томас Фарлоу мълчеше с някакво сковано изражение на лицето.

— Впрочем — запита той накрая — кажете ми защо тъкмо на октоподите спряхте избора си?

— От къде на къде пък аз! Природата в неизчерпаемата си изобретателност е направила този избор. А той е естествен, за мен напълно приемлив. Обикновените октоподи показват учудващи интелектуални дарби. Да споменавам ли за находчивостта им да поставят камъни между черупките на мидите, та да не се затварят? Ами за умението им да строят домове, като ги покриват и отгоре с плоча? За стратегическите им укрепления — за насипите от пясък и черупки пред домовете им, откъдето дебнат враговете? За дълготрайните им условни рефлекси, за отличната им памет, за любопитството и способността им да се поддават на хипноза, което е израз на висока нервна организация. При тия същества, наречени от мен „октопус сапиенс“, природата е направила само недостигащата крачка напред.

— Дори и да е така, както го разправяте, защо не допуснете другото, по правдоподобното? Че не е никакъв разум, а инстинкт. Както пчелите, както мравките…

Питър Райт махна с ръка.

— Инстинкт! Каква неопределена дума! Употребяваме я винаги, когато сме безсилни да обясним някое явление.

Милионерът продължи настойчиво:

— Но да говорим сериозно! Как можете да ги смятате разумни, щом като нямат представа от техника, от математика. Вие сам го казахте.

— Вярно е, математиката е основа на нашата цивилизация. Тя е цифреният израз на логиката. Но само израз, не нейна същност. Нима австралийските туземци, океанийците, амазонските индианци, всички изостанали племена от света трябва да бъдат изхвърлени от вида „Хомо сапиенс“ само защото не познават математиката? Там, където е мястото и на кроманьонеца. Защо цивилизацията трябва непременно да се слива с техниката? Нима елините, които познаваха, кажи-речи, само меча и мотиката, не бяха високо цивилизовани хора?

— Те имаха писменост.

— Разумните октоподи нямат. Затова пък разполагат с нещо друго. Неизменната Памет, като електронен хранител на информацията — цел, към която се стреми и нашата техническа мисъл.

Той губеше търпение:

— Защо не искате да разберете, че всяка разумна форма може да има свои специфични прояви? Нашата се изявява в техническия прогрес, оформи се като типично механична цивилизация. За добро или за зло. Какво ни пречи да приемем и тази, която аз видях — една биологична цивилизация? Която вместо изкуствени оръдия на труда използва живи същества и биологични методи? Която не оставя никакви вредни отпадъци. Която оползотворява всичко с максимален коефициент на полезно действие, без да замърсява околната среда. Ей това замърсяване, което заплашва с гибел цялата биосфера, всичко живо на земята.

Фарлоу подметна:

— Както мравките, които доят листни въшки или отглеждат в оранжериите си гъби.

Той промени темата рязко:

— И тая телепатия! Безспорно много подходяща за фантастичен роман. Но съвсем не на място в нашата работна хипотеза. Някак лековато, като насън, сте разрешили проблема за комуникацията с други разумни същества.

Питър отвърна начаса:

— А защо тя да не бъде най-подходящата форма за общуване между два разума? Езикът на всеки мозък е един и същ — електрически. Всички сетива му говорят на тоя език. Осъществим ли връзка между биотоковете на отделните нервни системи, ние ще осъществим непосредствения им разговор една с друга без потребност от преводачи и електронни машини. Електрическият език на мозъците е един, а всяко съзнание го облича в своите символи — думите. Затова е разбираем за всички.

Задъхан, той спря да го запита:

— Отричате ли способността на нервната тъкан да произвежда биотокове?

— Енцефалограмите го потвърждават без уговорки — отвърна усмихнат Фарлоу. — Биоелектричеството е познато от времето на Галвани. Но това е едно. Сега става дума за предаването на тия биотокове на разстояние.

— Щом като съществува променлив ток, а вече е доказано, че биоплазмата може да го генерира, край него непременно ще се зароди електромагнитно поле. Все повече учени днес са убедени, че в живата природа по един или по друг начин се осъществяват всички възможни физически системи. Всеки ден се откриват нови и нови прояви на „шестото чувство“: ехолокацията на китовете и прилепите; електролокацията на някои (и то, изглежда, много) риби; топлинното зрение на калмара и гърмящата змия; вибрационното чувство, чувството за време; ненапълно проучените способи за ориентация — например чрез поляризираната светлина при насекомите. И още, и още… Нужно ли е да ги изброявам? Да спомена ли дълбоководните радиоактивни риби от Филипинската падина, които излъчват рентгенови лъчи? За какво им са тия лъчи?

— Хайде, щом като почнахте, продължете нататък: психокинезата и левитацията, способността за придвижване на предмети и за летене посредством силата на мисълта!

Питър забеляза иронията. Затова продължи по-убедено:

— Докато едно явление не бъде отхвърлено научно, то е допустимо. Както бе отречен „перпетуум-мобиле“ едва след като бе доказан законът за съхранение на енергията. Засега поне не се спори относно наличието на кожно-галваничния рефлекс у човека. При опитите е открито електромагнитно поле на разстояние четвърт метър от изолиран нерв на жаба. При мускул и сърце на човек това влияние се усеща на десет сантиметра. Безспорно е установено и обратното. Всеки ден се натрупват все повече факти в тази област, доскоро смятана едва ли не за метафизика. Не само в мускулите, а и около тях съществуват електромагнитни полета, каквито се откриват и около нервите, и около мозъка. Защо да не допуснем, че те могат да дразнят кората на друг мозък и да предизвикват там непосредствено съответните нервно-психически процеси, щом като радар при определена мощност парализира крилата на птиците…

— Дори да приемем всичко това за доказано — прекъсна подробните му доводи Томас Фарлоу, — фактът, че си убеден, още не значи, че си убедителен. Защо тогава хората, които са надарени с безспорно най-съвършената нервна система, нямат най-силно развита тази способност — тази „биоинформация“, както ми е известно, че я наричат?

— Защо ли? Навярно защото човек я е заменил с друга форма на информация, с речта. И сега телепатичните дарби се срещат само като атавизъм. А при „октопус сапиенс“ те са доведени до съвършенство. И са изместили всички други, изключили са потребността от говор и писменост. Предопределили са…

— Достатъчно! Запознат сте отлично с въпроса. Толкова, че човек просто не е в състояние да се освободи от изкушението да помисли единствено приемливото. Вие вярвате, че сте видели това, което сте искали да видите.

Питър Райт почти изкрещя:

— Но какъв интерес имам да ви мамя? Какъв?

— Интересите могат да бъдат различни. Един от тях например — да създадете излишен шум с вашата сензация, да поискате проучвания на откритите от вас „братя по разум“, връзка с тях, да въздействате върху сантименталността на лековерната публика, като настоявате да бъдат спасени тези братя от „капиталистическите акули“ — и в крайна сметка да попречите на експлоатацията на залежите.

Питър отпусна ръце.

— Значи вие все още не ми вярвате! Все смятате, че ви мамя, за да ви напакостя?

Томас Фарлоу изостави ироничния си тон. Заговори сериозно:

— Напротив, млади човече! Вярвам ви. От начало и до край. Но ви предупреждавам, че ако разгласите навън това, ако му дадете гласност, ще ви отправя в лудницата. А имам тая възможност, не се съмнявайте! И вашите твърдения сами ще потвърдят наложителността от психиатричното ви лечение.

Питър го изгледа слисан.

— Но вие ще продължите ли?

— А как? Да спра ли? Насред път?

— Нима ще разрушите града им? И ще ги оставите беззащитни срещу враговете им?

— Всъщност какво искате вие? Да измамя акционерите си, това ли? Да пръсна спестяванията им… А аз да фалирам, да си тегля куршума…

— Не това!

— Какво тогава?

— Да установим връзка с тях, да споделим знанията и уменията си. Те струват повече от всичкото злато.

— Вие нали установихте връзка? И за благодарност ви поднесоха на кракена. Наивни бленувания са това, драги Райт. Дори ако са разумни същества, техният разум е от съвсем друго естество. Как бихме могли да общуваме с някакви съвсем различни от нас твари, когато още не сме намерили верния път за общуване между самите хора?

Младият човек гледаше смаян и вече уморен да доказва правотата на неща, които смяташе по начало доказани.

— Е? — Той не можеше да намери нужните думи. — Какво ще правите по-нататък?

— Каквото съм започнал. Никога не съм спирал насред път. А ако упорстват да ми пречат, ще ги унищожа.

— Но помислете! Разумни същества — като нас, като мен. И като вас…

— А другите хора не са ли? И въпреки това — при война… И не само при война…

Той се замисли.

— Бях млад бизнесмен тогава. Имах съдружник, вече побелял, какъвто съм аз сега. В джунглата открихме петрол. А туземците се опъваха, не освобождаваха периметъра. Убиваха работниците ни. Отначало аз не се съгласявах с жестокото предложение на съдружника си. Отхвърлях го. Като вас. Със същите доводи. Но животът излезе по-силен. Въпросът беше — или те, или аз. Сега е поставен същият въпрос. Това искам да ви кажа. Ние тогава не се спряхме пред истински хора, та пред някакви молюски ли ще отстъпим? Ако нашата цивилизация се бе стъписвала пред всяка друга цивилизация, би трябвало ацтеките и инките все още да принасят в жертва на кървавите си богове по десетки хиляди пленници на ден; би трябвало в Африка все още да безчинстват тайните общества на леопардите; в Индия да върлуват сектите на удушвачите, австралийците все още да ловуват с бумеранг… Това ли поддържате вие? Застоя?

Питър почувства хладна тръпка по гърба си.

— Ако това е според вас цивилизацията, аз бих се отказал начаса от всяка цивилизация, придобита на такава цена.

— Вие може би да. Но обществото в неговата целокупност — не. Прогресът върви напред. И премелва всичко, което спъва устрема му.

Питър млъкна. Най-сетне бе прозрял, че няма полза. Че не е способен да убеди шефа си в своята правота, в логиката на човечността. Може би октоподите бяха прави за себе си. Прави по усет — дори без да допускат, че бъдещето им зависи от хора като Томас Фарлоу. Както и диваците само по усет избягват допира с белите. Като че ли наистина прогресът на едните винаги означава гибел за другите. А защо трябва да бъде така? Нима никой не може да укроти хората като Томас Фарлоу?

Решението му се зароди неусетно. Не му оставаше вече нищо друго. Трябваше да избира между лоялността към работодателя, която за него вече звучеше като лакейничене, и лоялността към собствените си убеждения — която при всички обстоятелства си остава винаги почтеност.

Томас Фарлоу, безспорно добър психолог, изглежда, се досети какво става в главата на своенравния му служител. Затова на тръгване, вече с ръка върху бравата, се извърна и подметна през рамо:

— И запомнете! Заради подобни бълнувания, заради интелектуални октоподи, разум на морското дъно и прочее нелепости затварят в психиатрията…