Петър Бобев
Разум в бездната (13)

Изнудването

Когато операторът при хидрофона предаде разчетения призив за помощ, Томас Фарлоу побесня:

— Какво дири там тоя твърдоглавец? Без мое разрешение. Дали не е отмъкнал и втория батиандър?

Оказа се, че не е. Апаратът си стоеше на мястото. А и не би могъл да слезе с него. За спускането му във водата беше необходимо съучастието на много хора от екипажа.

Хелен изтича разплакана при баща си.

— Моля те, спаси го! Ще изпълня всяко твое желание, само го спаси!

Овладял най-сетне яда си, той не отговаряше. Мълчеше, премисляше. Всъщност тоя глупак сам бе улеснил задачата му. Самообрекъл се бе. И без това от него вече нямаше много полза. А щом като калмарите щяха да разрушат подводния град и да изтребят жителите му, на Томас Фарлоу щеше да остане само едно — с необременена съвест да прибере златото им. Калмарите, доколкото му бе известно, не се интересуват от металите.

— Моля те! — хлипаше Хелен. — От теб зависи всичко!

Бащата вдигна глава.

— При подобни случаи аз нямам право да заповядвам. Нямам право да изпращам на явна смърт никого. Колкото и добре да е въоръжен батиандърът, никой не знае какви опасности ще му се изпречат. И ще успее ли да ги преодолее със своите оръжия. Имаш ли представа какво става сега долу, сред това чудовищно гъмжило?

— Именно за това те моля. Заради гъмжилото. Където е Питър. И ако не му помогнем… Татко, моля те! Моля те!

— Казах ти, нямам право да пращам и другиго на смърт.

— Ами ако Джон Мунк реши сам да отиде — тогава?

— Джон Мунк не е самоубиец. Колкото и да е смел.

Хелен не го изчака да се доизкаже. Излезе рязко навън и влетя в каютата на Джон, преди още да е чула отговора на почукването си.

— Мис Фарлоу! — привидно учуден я посрещна водолазът. — С какво бих могъл да ви бъда полезен?

Очакваше това посещение. И се бе приготвил за него.

Тя хвана ръката му.

— Мистър Мунк, моля ви! Само от вас зависи… Спасете Питър. Спасете мистър Райт…

— Това е безумие, мис Фарлоу!

— Не, не! Вие сте смел, вие сте опитен. Ще се справите. Запазете го! Умолявам ви!

Той помълча малко, преди да заговори отново:

— Не съм страхливец, това е вярно. Но рискувам само когато има защо.

Той я загледа право в очите.

— Какво ще ми предложите в замяна на това, мис Фарлоу?

— Замяна! — Тя стоеше втрещена насреща му.

— Така е устроен животът, мис. Всяко благо има своята цена. И измъкването на Питър Райт от бездната — също. Кажете ми, каква цена предлагате?

— О! Щом е за това! Ще ви дам всичко каквото поискате. Милион, два милиона! Всичко, което имам. Само го спасете…

Той поклати глава.

— Не, мис Фарлоу! Не за пари тоя път Джон Мунк ще изложи живота си.

— А за какво, кажете!

В същото време страшното подозрение вече зрееше в главата й.

Джон повдигна разплаканото й лице.

— Вие сте го забелязали отдавна. Изключено е да не сте го забелязали. Изключено е да не сте разбрали колко ви обичам!

Той я изгледа дръзко, победоносно.

— Мис Фарлоу, ще изпълня молбата ви! Но само при едно условие. Ще заложа главата си в това безнадеждно начинание, ако ми обещаете…

Тя прехапа устни. Грозното подозрение се сбъдваше.

— Ако ви доведа Питър Райт… Вие да станете моя жена…

Тя не успя да сдържи гневния си изблик:

— Но това… Това е…

— Не се притеснявайте! Наречете го изнудване ако щете! А не е! Вярвайте ми, не е! Това е любов, която не признава прегради. За която няма нищо честно и нечестно…

Възмутена, тя обърна гръб.

— Благородните чувства не се подкрепят с нечестни дела!

Но Джон Мунк знаеше силата си.

— Не се ли съгласите — натърти той, — Питър Райт ще бъде разкъсан от кракените. Всяка минута, която губим в безсмислени колебания сега, може да се окаже съдбоносна за него.

Беше прав. Хелен го съзнаваше. И сърцето й биеше учестено при мисълта не за минутите, а за секундите, които отлитаха безвъзвратно, секундите, всяка от които можеше да бъде последна за Питър…

А нямаше изход. С искрящи от възмущение очи, без дори да се обърне, тя отсече:

— Добре, съгласна съм! Но… Само ако е жив…

И побягна, заключи се в своята кабина.

Джон Мунк се приготви набързо. Тържествуваше. Как всичко се нареждаше съгласно неговите желания! След някой и друг ден фалиралият милионер нямаше да се противопостави на тази женитба. Напротив, щеше да бъде доволен. И тогава…

Дали сега, или утре, при взрива, ведно с всички други — и в двата случая Питър Райт беше обречен. Нямаше да пречи на бъдещето му — дори ако Хелен се отметнеше…

Стрелата на крана вече бе закачила готовия за спускане батиандър, когато водолазът се промъкна през люка и застана до пулта за управление. После апаратът прелетя от палубата до водата, потопи се в нея. Реактивният му двигател го насочи надолу, в помътняващия лазур на водната стихия, към черната бездна, където го очакваше такова премеждие, каквото нито бе виждал досега, нито можеше да си го представи.

Мракът го обгърна скоро. Затисна го с космическата си самотност. И безнадеждност. Джон дори не забеляза кипящия наоколо живот, неописуемата феерия на милиардите живи искрици, които се носеха край него във вечния си кръговрат. Следеше само екрана на ехолокатора, допрял с пръст спусъка на ултразвуковото си оръжие, готов всеки миг да изстреля миниатюрната си торпила с инфрачервен локатор, нагодена за жив прицел.

Едва когато наближи дъното, на триста метра от него, забеляза необичайното струпване на едри хищници. Огромни акули се стрелкаха в разярени глутници, ала все не дръзваха да се спуснат по-надолу, в близост до страхотните молюски. Без да се уплашат от батиандъра, може би приели го за свой събрат, те продължаваха да кръжат над обсадения град като орляци лешояди.

Стотина метра по-надолу го посрещнаха гигантските змиорки. Само че не тъй безразлично. А с настървение. И със злоба. Навярно го бяха взели за нов неканен сътрапезник или бяха допуснали и другото — че сега тъкмо той би могъл да задоволи разпаления им глад. Насреща му се втурнаха едновременно десетина огромни туловища със стоманен блясък. Ултразвукът, изстрелян с максимална мощност, ги обезвреди насред път. Но само тия, които нападаха отпред. Джон не успя да види онази, която го издебна отзад. Наистина пуснатият по корпуса електрически ток я умъртви на часа, ала въпреки това ударът й беше толкова силен, че Джон не можа да се задържи, а се блъсна с чело в манометъра отсреща. Изгуби съзнание, главата му клюмна върху пулта. Но автопилотът, пригоден за такива случаи, тозчас пое управлението, обърна елероните, насочи апарата обратно нагоре, към повърхността.

Водолазът се опомни скоро. Дълбокомерът показваше вече петстотин метра над дъното. А в това време ултразвуковият телефон бръмчеше тревожно:

— Мистър Мунк, слушам ви! Мистър Мунк, как сте?

Той отговори.

— Вече добре! Продължавам спускането.

И натисна лоста отново, заби в дълбините. Смутени от първоначалното посрещане, змиорките тоя път не дръзнаха да го закачат. Вместо тях го нападнаха калмарите, връхлетяха насреща му като оживял исполински мангров храсталак, излъчващ отровно зеленикави сияния. Както в преизподнята. В такова множество, че не можеше да се разбере кои пипала, кое туловище и кои пламтящи очи на кое чудовище принадлежат.

Джон ги зърна в ехолокатора, откри ги отдалеч, много преди да се появят в светлината на прожектора му. И ги превари. Пусна насреща им първата торпила, която се поколеба за миг към кой враг да се отправи, после избра средището на настъпващата глутница. В следната секунда избухна взривът. Размята в безредна вихрушка отскубнати пипала и изтърбушени тела, които бавно уталожиха мъртвешкия си танц и почнаха да се отпускат безжизнени към дъното. Скоро подире им се отправиха с обърнати кореми и някои от кръжащите отгоре акули. Сърцата на ненаситниците не бяха издържали и този път на мощната експлозия.

Пътят като че ли се поочисти. Батиандърът се спусна в пролуката на живата преграда, наближи дъното. Ето познатия купол на подводния град, в който зееше грозно разкъртеният отвор, застлан с мъртви и разкъсани калмари, змиорки, акули и всякакви други твари. Ето и останките на повредения комбайн; ето и батиандъра на Питър, който лежеше наблизо, привидно здрав и непокътнат.

Къде ли се бе дянал сега оня, заради когото беше слязъл в тоя пъкъл? Защо не се обаждаше, защо не му дадеше поне някакъв знак.

Не му остана време да премисли. Морските страшилища настъпваха отново в плътен обръч, по-право не обръч, а бързо смаляващ се купол — от сила и алчност, и неправдоподобна настървеност. Няколко хищника, по-припрени, ту оттук, ту оттам се стрелваха, за да отмъкнат назад трупа на някоя акула или змиорка и после да изчезнат сред множеството, което се нахвърляше яростно върху плячката им. На отделни места пламваха ожесточени междуособни битки, в които бойците вече не правеха разлика между свои и чужди. Но не се отказваха. Разкъсваха набързо жертвата и отново стесняваха купола.

Джон беше изключителен храбрец. Това никой досега не бе и помислил да оспори. Не помнеше някога да се е разтрепервал от страх, както се разправя за другите хора. Понявга, къде на шега, къде на истина, се смяташе осакатен, лишен от това полезно за самосъхранението чувство. Най-сетне доживя и този ден. Убеди се, че не бе осакатен. Беше нормален човек. Защото едва днес проумя какво значи опасност, какво значи ужас. По челото му изби пот, сърцето му заби учестено. Досега никога не бе усещал, че има сърце.

Оказа се, че го има. И още нещо — ръцете му, манипулиращи върху пулта, потреперваха в несдържани тръпки.

Да, това беше страхът. Животинската паника пред опасността, при която сърната не вижда засадата на вълците. Трябваше да се овладее. Длъжен беше. А не можеше…

И той натисна спусъка на оръдието. С лявата ръка дръпна лоста за управление. Поведе апарата си по окръжност, която постепенно премина в бавно свиваща се нагоре спирала, като не вдигаше пръст от спусъка. Подобно на гигантска коса, все едно истинската коса на смъртта, ултразвуковият лъч помете редиците на обсадителите. Сякаш самият Джон се бе превърнал в божеството на смъртта и унищожението, по-жесток и по-безпощаден от хищниците, които изтребваше сега.

Сразените тела потъваха като канари и лягаха покорно на дъното. А той не спираше, продължаваше да сее гибел сред оредялото множество. Продължи да стреля и след това, когато в ехолокатора не се виждаше ни помен от враг. Едва успя да се овладее, та да спре. Да не изтощи акумулаторите.

Тогава отново се спусна надолу, над тая могила от леш, над тая неправдоподобна скотобойна, и насочи апарата си в зиналия отвор към подводната крепост. Промъкна се вътре бавно, предпазливо, в очакване на ново нападение, опипа с прожектора си цялата зала, видя грозните разрушения, безредните развалини, които бяха затрупали, бяха направили невидими златните плочи на пода.

И тогава го забеляза. Питър размахваше нетърпеливо ръце. Отчаян, с последни усилия.

Батиандърът се отпусна до него, механичната му ръка размести натрупаните каменни късове, освободи го от дългия каменен плен. Спасеният опита да се надигне, направи няколко движения и убеден, че е напълно здрав, приближи до илюминатора. Сам си стисна двете ръце в знак на благодарност, после изчука с пръст върху стъклото: „Охранявай ме отгоре! Ще се върна скоро“.

И докато Джон телефонираше на повърхността, че е успял да намери колегата си жив и невредим, Питър Райт доплува до златната плоча, отмести я с мъка и надзърна в подземието. Насреща му стоеше само Неизменната Памет.

Човекът се допря с ръка до пипалото му.

— Къде са другите?

Старият октопод отговори бавно:

— На сигурно място! Забрави ли, че аз съм Паметта на народа. Аз знам онова, което другите не знаят. И друг път е имало Велико бедствие. И друг път народът се е спасявал в долното подземие, тайният вход на което почва от моето светилище. Там е сега народът на разумните.

— Искам да говоря с Чудака!

— С никого повече няма да говориш! Достатъчно зло ни причини.

Питър се поколеба пред неговата решителност.

— Но аз идвам като приятел. Ти четеш в душата ми и сега. Желая ви само доброто.

— Доброто желание невинаги носи само добро.

— Не бъди жесток, старче! И не бъди тъй упорит! Цяла вечност двете наши цивилизации са съществували редом, без да се познават. И сега, когато се срещнахме, когато можем да си помогнем, когато искаме да си помогнем…

— Ето плода на вашата помощ!

— Ние сме силни, брате по разум. Можем да ви избавим от враговете; можем да ви помогнем тъкмо сега, когато най-много се нуждаете.

Октоподът поклати плешивата си глава.

— През пролуката на вратичката аз видях, убедих се във вашата мощ. И реших. Не, не ни трябва никакъв допир с по-висша цивилизация, ако впрочем по-силната значи по-висша. Аз знам много. Не е възможно дружба между силен и слаб. Единият трябва да се покори на другия. Или, ако откаже, да загине…

— Искам да говоря с Чудака. Той ще ме разбере.

— Тъкмо за това няма да те пусна. Той е слаб, безволев. Много злини са донесли на народа ни мечтателите, чудаците. Тоя път аз ще се намеся.

И неговата мисъл стана внезапно умоляваща:

— Ако действително ни обичаш, ако действително ни желаеш доброто, то, моля те, иди си! Устроени сме от природата различно. Принудени сме да се разделим. Върви ти при твоите и аз при моите! Да не се запомним със зло! И да не се срещаме повече!

А в това време Питър се чудеше какви доводи да намери, как да склони непреклонния старик.

— Калмарите и змиорките отново се събират. Ние ще ви пазим от тях. Поне докато се съвземете. Сега сте слаби. Боя се за вас.

— А от вас кой ще ни пази?

И понеже Питър, улучен тъкмо в неговите съмнения, ненадейно млъкна, той добави:

— Сплотен от бедата, народът на разумните вече изтрезня. И дълбоко в подземието набира сили за новата борба. Мощта на неговата задружна мисъл отново ще прогони неприятелите, ще впрегне в съзидателен труд нови множества помагачи. И ние пак ще си изградим нов град, не по-лош от досегашния. Ала не тук, много е близо вече до вас, а по-дълбоко, в още недостижимите за вас дълбочини. Ще тръгнем веднага, аз ще ги поведа. И когато вие отново дойдете тука, ще намерите само развалините… Само развалини…

Питър разбра. Напразни бяха всичките му увещания пред неотстъпчивия своеобразен мъдрец. А чувстваше, дълбоко в себе си беше убеден, че Неизменната Памет е прав. Поне за сега. Поне за себе си. Всички събития доказваха правотата му. И Питър беше безсилен да промени хода на събитията. В своя свят на ненаситна алчност…

— Прощавай!

Той махна уморено с ръка. Обърна се и излезе. Старият октопод го догони с мисълта си:

— Единственото добро, което можеш да ни направиш — истинско добро, то е да накараш твоя народ, твоя Главен Разум, да не ни търсят повече… Да ни оставят в покой… Ти също…

Без да се обърне, смазан от мъка, оставил частица от сърцето си тук, сред скритите в подземието уродливци, смазан от съзнанието за вината на своя народ, за своята лична вина, Питър се отправи към очакващия го батиандър. Улови се за него. Джон отвътре разбра знака му, насочи се право нагоре, към разкъртения отвор. Питър намери батиандъра си, затиснат от мъртвото тяло на огромен калмар. Едноок и еднорък. Едва успя да се провре в люка. И там, застанал зад допълнителния пулт, пусна двигателя. С няколко резки тласъка апаратът се освободи от затисналото го туловище и пое нагоре редом с Джон. Разрушеният град, превърнат на чудовищна кланица, бързо се стопи в избликналия отвред мрак. Изчезна.

А там, в същия мрак, изчезна и един странен народ. Остана нейде далече-далече, сякаш в друга галактика. И единственото същество, с което Питър се бе почувствал брат. Единственият приятел…