Петър Бобев
Разум в бездната (14)

Адската машина

До седемнадесет часа оставаха още петдесет минути. Тая проста думичка — седемнадесет! А колко мъчения му струваше тя! Колко колебания! И угризения! Не е лесно това. Да решиш. И да го сториш. Да хвърлиш във въздуха единадесет души! Единадесет човешки същества, с които си се хранил на една трапеза, с които си делил несгоди и опасности…

Но вече бе надживял всичко. И мъката, и угризенията, и колебанията — всичко беше останало назад. Бе решил. Нямаше връщане. И сякаш сама Хелен му бе дала последния тласък към решението. При тоя спомен той отново стисна злобно зъби. Стори му се, че ще ги натроши от напрежение. Батиандрите бяха достигнали повърхността. Стрелата на подемника вдигна по-напред апарата на Питър. Постави го на палубата. Люкът се отвори и отвътре излезе съперникът му, посърнал, залитащ от изтощение. И се запъти към центрофугата, за да изцеди от дробовете си нагълтания разтвор, след което да премине отново към нормално дишане на въздух.

Джон гледаше разсеяно през илюминатора в очакване на своя ред. И тогава видя онова, което по-добре да не бе виждал. Забравила се от радост, без да се владее повече, Хелен притича срещу Питър и се хвърли на врата му. Разплака се върху гърдите му. После, все тъй неочаквано, в същия необясним порив, се откопчи от прегръдката му и побягна към каютата си.

Питър погледа подире й недоумяващ. Но нямаше време. Задушаваше се. Затова с бързи крачки се насочи към очакващия го ротор.

Ей това, невъздържаният порив на Хелен, притури капката, от която чашата преля. Притури грамчето на везните в полза на решението му. Осъди Питър Райт на смърт. До този момент Джон все още се двоумеше. Ако останеше жив, съперникът му цял живот щеше да застрашава щастието му. Всичко — и богатството, и личното щастие, и отмъщението — трябваше да се реши с един замах.

Вече не значеше нищо обещанието на Хелен. То беше последица на разум, на достойнство, на трезва преценка. Не на чувство. А той жадуваше за чувства.

Хелен го намери в каютата му. Каза му само това:

— Вие изпълнихте честно молбата ми, аз честно ще изпълня своята дума!

И му подаде едно писмо — без адресант, без подпис.

— Прочетете го!

И той го отвори.

Само пет думи: „Забрави ме! Не си подхождаме!“.

— Предайте му го!

Той не се съмняваше в нейната почтеност. Но не държеше на почтеността й. Искаше любов. Поклони се, едва сдържащ озлобението си.

С вдървена походка Хелен се качи в хеликоптера, не успяла да прикрие мъката си от съдбовното решение.

И с още едно решение, за което никой не се досещаше. Питър бе успял да й изпрати една кратка записка, с която й съобщаваше за оцеляването на разумните октоподи и за опасенията си поради неотминалата заплаха за тях от следващите действия на баща й.

С нея отлетя и Томас Фарлоу. След доклада на Джон за положението в града на октоподите той бе решил да отиде сам в машиностроителния завод, за да поръча нов робот комбайн. По свой проект. С нови подобрения. Бе успял отново да си възвърне бодрото самочувствие. Събитията се разиграваха така, сякаш сам той ги бе подготвил. Откриваше му се безпрепятствена възможност да започне експлоатацията на богатите залежи, а това означаваше да отмъкне златото на октоподите без никакви угризения, че е унищожил някаква цивилизация. Въпреки че нито Писаро, нито Кортес, нито Одисей, нито кой да е от другите завоеватели бяха страдали от някакви скрупули, когато съсипваха цивилизациите на покорените страни. Златото успокоява всяко угризение. И все пак — по-добре, че калмарите сами бяха изтребили владетелите на златото, а не той. И то сега лежеше на дъното безстопанствено. Извличането му нямаше да прилича на кражба, каквато беше всъщност, а на обикновен, почтен рудодобив.

Ей това решение, това двойно решение — на Хелен и на баща й — опрости и задачата на Джон Мунк. Защото от самото начало той си блъскаше главата над въпроса как да ги отстрани от кораба в часа на експлозията, ако не двамата, поне нея. Стигнал бе дотам, че да им приготви фалшива радиограма, с която да ги извика при майката на Хелен, като излъже, че е ранена при злополука, или че е болна — от малария, от грип, от чума дори…

Оставаха още четиридесет и пет минути!

Вече можеше!

Джон влезе в каютата си. Извади от куфара един затрупан с дрехи пакет. Отвори го. Желязно сандъче с циферблат. Той нагласи стрелката точно на седемнадесет часа. После го уви с хидразиновия си костюм и излезе. С най-невинния си изглед се спусна в товарния трюм под бака. Ако някой го срещнеше, щеше да отговори, че му се налага да провери батиандъра след вчерашното спускане. За щастие никой не го запита нищо. Всеки имаше достатъчно своя работа, та да се интересува от чуждата.

Джон огледа помещението. Двата апарата, неговият и на Питър, лежаха редом един до друг, почти до стената. Закриваха го добре, ако някому хрумнеше да надзърне в този отсек. Той приближи до стената и постави между двата шпангоута донесеното сандъче, все още увито във водолазния костюм. Остави го така естествено, като че ли наистина някой го бе забравил случайно.

А сега и второто!

Джон Мунк не рискуваше. Всяко дело, за което се заловеше, трябваше да бъде завършено докрай. Макар и един път на хиляда, понякога адската машина не избухва. Макар и едно на хиляда, бордовата обшивка се оказва непробиваема. При това само с една пробойна корабът може още дълго да се крепи на повърхността. И екипажът успява да се спаси. А това не биваше да се допусне. За да не останат специалисти, които, ако не са сигурни, то поне да се досещат за мястото на златото. И главно, за да не останат свидетели, които да разгласят, че е имало експлозия, да предизвикат подозрения, полицейски следствия и ред други нежелателни последици. Всичко трябваше да свърши без следа, без никаква улика, без доказателства.

Необходима беше и втората бомба. С две дупки в корпуса корабът щеше да отиде бързо-бързо на дъното. Затова Джон бе поел двойния риск. Да зареди два експлозива. Двоен риск, но с двойно по-голяма увереност за изхода на начинанието.

Той нагласи стрелката и на второто сандъче. Пак на седемнадесет. И така, без да го увива в нищо, се запъти към ехолота. Там под него обшивката бе най-уязвима, пробивана и заварявана впоследствие за лага и за ехолота.

Този път не успя да мине незабелязан. Спря го лаборантът от химическата лаборатория.

Джон го излъга с уверен глас:

— Ще подменя трансформатора на ехолота.

И без да предизвика някакво подозрение, се вмъкна в отсека. Натъкми смъртоносния си товар върху самата обшивка. Точно под работната маса на оператора. И все така спокоен, самоуверен, се изкачи на палубата.

Оставаха още петнадесет минути!

Атентаторът облече хидразиновия водолазен костюм, нагласи акваланга на гърба, окачи пистолета на гърдите и се спусна във водата по щормтрапа. При учудения поглед на вахтения матрос отговори кратко:

— Проба на дихателя!

И се гмурна. Изчезна под водата. Преплува така на дълбочина десетина метра, за да няма нужда от декомпресия, около четвърт миля. Чак тогава се подаде на повърхността. Корабът се полюшваше спокойно върху вълните, без да подозира заредената в търбуха му смърт.

Наоколо кръжаха няколко двуметрови сини акули, но видимо без никакви нападателни намерения. Само го изучаваха отдалеч, повече от вечно незадоволеното акулско любопитство.

Джон измъкна изпод балона със сгъстен въздух сгънатата гумена лодка, включи я към акваланга и изчака търпеливо, докато изпусканата въздушна струя я надуе. Тогава се прехвърли в нея, отпусна се по гръб. Хронометърът му показваше седемнадесет без пет.

— Още пет минути!