Петър Бобев
Разум в бездната (8)

Великия убиец

Питър трепна. Сякаш ток премина по цялото му тяло.

— Пришелецо, стани! Съдът те чака. Големият съд!

И той се надигна, подчини се безпрекословно на непреодолимата безгласна заповед. Отправи се към светлия изход и пропълзя в блесналата вътрешна зала, сподирен от няколко мълчаливи пазача — „Пипала на Разума“. Главния Разум се бе изправил върху скъпоценния си трон, стъпил здраво с осемте си крака-ръце и вперил в него немигащите си зеници. С такава воля, с такава настойчивост и с такава злоба, от която човекът потрепери. Като притеглен от невидими въжета, той се отправи към подножието на трона. И там спря, отпусна се отново безволев върху златните плочи. Погледът му обшари нависналия отгоре му свод. Най-после успя да види сънародниците на Чудака. До всеки отвор, пред жилището си се бе прилепил по един октопод и гледаше надолу — всички вперили очи в тиранина, откъдето се излъчваше страшната всепокоряваща воля.

— Пришелецо! — гръмна в съзнанието му. — Трепери! Сега ще чуеш присъдата на най-стария. И ще научиш каква ще бъде участта ти! Трепери!

Питър не можеше да откъсне поглед от извиващите се уродливи пипала. И макар че вече го знаеше, макар че беше убеден, цялото наслоявано от поколение на поколение високомерно самочувствие за човешката изключителност, цялата му душевна нагласа, целият му предишен опит отхвърляше с възмущение, не можеше да приеме, че тези безформени, противни по външност молюски имат също така разум като неговия, ако не и по-съвършен.

Внезапно в подножието на престола се отмести една златна плоча и зад нея зина грейналата повърхност на просторно подземие, от което се издигна сбръчкан като мумия октопод и пропълзя бавно навън. Но не само бръчките го отличаваха от другите; отликата се дължеше и на златния, изящно гравиран шлем, който стоеше плътно прилепнал върху изпъкналото му чело. Купчина подобни на неговия шлемове лежаха натрупани в помещението зад него.

— Народе! — прогърмя отново мисълта на тиранина. — Преклони се пред най-стария, отдай почит на Неизменната Памет!

Подсъдимият изведнъж разбра, без някой да му го бе обяснявал нарочно, каква е ролята в това общество на златоувенчания старик. Сякаш вече неговото съзнание бе почнало да се сраства с октоподските съзнания, неусетно всмукало от тях и разсъжденията, и уменията им. Разумните главоноги нямаха писменост, никъде не бе зърнал ни следа от буква или йероглиф. Златните барелефи бяха повече изкуство, което използваше за сюжет историята, но не и наука, не и писменост. Вместо азбука, вместо книги октоподите разполагаха с нещо друго — един жив мозък. Някаква биоелектронна машина. Някакво подобие на тибетския далай лама, който не върши нищо друго, напълно изолиран от живота на съгражданите си. И само запомня, само задържа в паметта си всяко знание, всяко събитие от живота на народа си.

Питър неволно си припомни думите на Платон: „Изобретяването на буквите е влошило паметта“. Наистина, запишеш ли нещо — и го забравяш. С помощта на своята Неизменна Памет, предавана от поколение на поколение, тъй както се предава властта на далай лама, октоподите бяха събрали цялата си наука в най-малката по обем библиотека на света, в клетките само на един мозък.

Неизменната Памет излезе от подземието и се нагласи върху златния пиедестал пред Главния Разум. Очите му гледаха разсеяно. Личеше си, че нищо от това, което ставаше край него, не го засягаше.

Внезапно той посегна с пипало, отложи шлема от челото си. И в този миг очите му светнаха, осенени от разбиране. Заоглеждаха, странно оживели, и залата, и увисналите по свода й зрители, и подсъдимия.

— Вечна, Неизменна Памет! — заговори мисленият глас на октоподския водач. — Погледни това същество пред Теб! И кажи своята дума!

Мисълта на Питър работеше трескаво, в мъчителни опити да се отърве от опекунството на чуждата мисъл, да си изготви свои изводи, свои заключения, свой собствен начин на поведение. Да се освободи от натрапваните й чужди канони. И ето, нещо просветна там. Но тозчас се стопи, изчезна, заличено от вълната на чуждата воля. Но не! Все още Питър беше Питър — човек, не животно. Негласният въпрос отново изплава в съзнанието му: „Защо Неизменната Памет махна златната каска? И защо едва тогава проумя за какво бе извикан пред народа?“.

Старият октопод постави шлема до нозете си, тъкмо пред очите на подсъдимия. И заговори бавно, с достойнство:

— Аз съм Памет, не съм Разум. Аз само помня. И казвам какво помня, когато ме запитат. Ще ви кажа и тоя път, както съм го казвал на вашите бащи, на вашите деди. Нашият народ и друг път е залавял такива същества, когато е обитавал светлите плитчини. Ала те умирали веднага. Защото не могат без въздух. За пръв път виждам такъв. С външност на извънводен жител, а със способност да живее като нас във водата. Не! Не помня такъв.

В съзнанието на Питър изведнъж блесна откритието. Може би слисан от разказа на Неизменната Памет, Главния Разум бе отслабил своя мозъчен поток и бе позволил на човешката мисъл да вземе кратко надмощие. Не за украшение старецът носеше златния шлем на главата си, не току-така го свали. Не току-така сред разумния морски народ съществуваше законът нищо златно да не се поставя по-високо от главата на октопод. Не защото противоречи на чувството за красота и ред, както твърдеше Главния Разум. Всъщност тежкият метал е екран за електромагнитните вълни. Както металната конструкция на автомобила е пречка за радиовълните, та трябва антената да се поставя навън, така и скъпоценният шлем навярно играеше ролята на екран, препятствие за мозъчните радиоизлъчвания на октоподите. За да съхранява не смутена своята памет, старецът трябваше да бъде изолиран от вихрушката на чуждите мисли. Ей това беше изводът — за да се избави от безплътните мислени вериги на своя поробител, и Питър трябваше да препречи пътя на излъчваните от него заповеди.

Без да губи повече време, за да не позволи на тиранина да узнае какво става в главата му и да го възпре, човекът се пресегна рязко, грабна златната каска и я нахлупи върху главата си.

Мигновено усети как съзнанието му се освободи от чуждото насилие, сякаш железен обръч досега бе стягал черепа му. Остана само той, такъв, какъвто се познаваше, предишният Питър Райт, хладнокръвен и съобразителен, а не безволев сомнамбул, който извършва безброй неприсъщи нему действия в някакъв полусън. Освободен от задръжката на чуждата воля, съзнанието му заработи трескаво, втурна се устремно да преценява сложната обстановка, в която бе попаднал. Пред мисления му поглед се заизреждаха в светкавичен порядък безброй преценки и решения, както се сменят числата пред циферблата на електронен калкулатор. Стана му ясно начаса къде е и какво представлява — че е съвсем сам сред цял народ разумни като него същества, обединени от една фанатична, непреклонна воля. Сам, но не и беззащитен. Той също беше разумен. И имаше оръжие, мощна ултразвукова пушка, с която би могъл да помете цялото това множество само с едно натискане на спусъка. Тя висеше окачена на рамото, забравена досега и от него, а за щастие и от враговете, които, видимо пълни невежи в областта на техническите постижения на човека, не допускаха какво е предназначението й.

С изненадващо движение Питър я свали от рамо, за да я насочи напред, най-първо срещу водача. Ала не успя да прецени силата на реакциите му. С рязък тласък на водната си фуния Главния Разум, забравил изведнъж величавата си поза, се метна отгоре му и с един замах свали шлема, преди човекът да е натиснал спусъка.

Мощното излъчване на чуждия мозък се блъсна в съзнанието му като удар на стоманен юмрук, от който пленникът падна в несвяст.

И когато се събуди, след минута или след час, видя, че над него стояха все тъй безучастни Пипалата на Разума и съдиите му, а зрителите висяха търпеливо пред килиите си върху грейналия свод. В главата му отново прокънтяха думите на Неизменната Памет.

— Аз помня. И ще кажа всичко, което помня. Ние винаги сме убивали тия същества, защото и те винаги са ни избивали. Заради тях народът на разумните биде принуден да напусне топлите и светли плитчини, за да се засели в тая бездна, където е принуден сам да си създава светлина, сам да си отглежда храна, вместо да ги получава наготово както някога, когато е живял в плитчината, в някогашния щастлив живот, в доброто старо време. И всичко това все заради тия животни. Заради тях народът ни загуби щастливия живот.

Нейде отдалеч, откъм тавана, долетя единичен глас:

— Пришелецът не е животно! Пришелецът е разумна личност като всеки от нас.

— Не говори нелепости, Чудако! — прекъсна го беззвучният глас на водача. — Ще ни докараш зло. Каква разумна личност е той, щом като не е способен да предаде от разстояние мисълта си, а ни принуждава да разговаряме с него, като се допрем до тялото му, както постъпваме с домашните животни!

Намеси се и Неизменната Памет:

— Висшите форми на живота могат да се развиват само във водата, където са защитени от убийствената сухота на извънводната среда. Аз съм само Памет. А Паметта знае, че няма други разумни същества на света. И не може да има. Извън морето не може да съществува разум. Там, без вода, организмите изграждат само мускули и кости, способни да носят тромавите им тела.

Той млъкна и сякаш се загърна във величественото си мълчание.

Ала Чудака все още намираше у себе си сила и дързост да противостои срещу волята на Главния Разум.

— Аз наблюдавах Пришелеца в неговата черупка; аз наблюдавах сънародниците му в техния плаващ дом. Това е моето непоколебимо убеждение. И твърдя. Те също са разумни. Само че различни от нас. Навред по света може да има живот; навред по света при всякакви условия може да се зароди съзнание.

— Дори да е така! — прекъсна го Главния Разум. — Така дори е още по-зле. Два разума не могат да съжителстват редом. Ако е по-силен, другият разум ще поиска да ни унищожи. Или да ни зароби. Няма друг път.

— Има! Това е пътят на сътрудничеството. На взаимопомощта. Ние да ги научим на нашите умения, те — на техните.

— За да открият нашата сила и нашата слабост, та после по-лесно да ни унищожат.

— Не да ни унищожат, а да си помагаме срещу общите неприятели. Великия убиец е и техен враг. Аз видях с очите си как Пришелеца му отряза ръката.

Вече си личеше как Главния Разум губи търпение. Тялото му ту почервеняваше от гняв, ту позеленяваше. Очите му святкаха в несдържана възбуда.

— Замлъкни, наивнико! Ще ни навлечеш беда. Поне това не знаеш ли? Не ние навлизаме в техния свят, не ние рушим техните градове…

Отпуснат безпомощно пред мъчителите си, подсъдимият усещаше бурята в душата си. Трябваше да действа. Най-малкото да заговори, да им обясни, че не е имал и помисъл дори да им причини каквато и да е злина, че не им желае нищо лошо. И не само да се оправдае, но и да ги спечели като приятели, като съюзници в борбата срещу слепите стихии на природата. А не можеше, съзнаваше безсилието си. Мозъчните биотокове на хората са много по-слаби от свръхмощните импулси на разумните октоподи, нямат тяхната енергия да преодолеят съпротивлението на водата и да въздействат от разстояние. Затова могат да бъдат предавани само посредством пряк допир. А никой от поробителите му не пожелаваше да се докосне до нето, та така да установи контакта с неговото съзнание, да изслуша неговите оправдания и доводи. Те чисто и просто решаваха съдбата на едно за тях безгласно жертвено животно.

Неизменната Памет отново се изправи с блеснали очи.

— Паметта повтаря, потвърждава, настоява: ние никога не сме навлизали в техните градове, не сме опитвали да ги рушим. А те? Тогава какъв е изводът? Изводът е само един — те са завоевателите. А завоевателите винаги трябва да бъдат изтребвани. Както се изтребват акулите и калмарите. Без пощада. Всеки, който неканен е проникнал в нашия град, е осъден по начало на смърт, за да не отнесе тайните ни при своите. Нека те да си живеят в техния свят, а ние — в нашия. Не искаме тяхното, не даваме нашето.

Той пое тържествено с четири пипала златния си шлем и го наложи върху челото си, после бавно, с царствена походка се намъкна в олтара, под трона. Вратата се затвори безшумно зад него.

Тогава Главния Разум вдигна нагоре пипала:

— Разумни народе, ти чу мъдростта на вековете, заключена в словото на Неизменната Памет. Неизменната Памет изрече своята дума. Неизменната Памет произнесе своята присъда. Какво ще кажеш сега и ти, народе?

Като хипнотизирани от неговия поглед, хилядите съзнания от свода откликнаха в хор:

— Смърт! Смърт! Смърт!

Питър неволно посегна да запуши ушите си, за да се изолира от тая омраза, от това диво настървение. Но не успя да заглуши крясъка на мисълта. И се остави безволев, покорен като сомнамбул, да го поведат отново навън, но вече не към изпитание с надежда, както беше при лова за калмарски яйца, а към сигурна, неотменима смърт.

Поеха по друг коридор. С два отвора. Зад единия се виждаха наведени над каменни плочи вече не обикновени октоподи слуги, а истински разумни октоподи. За пръв път Питър ги видя заети с труд. И вече знаеше какъв труд. Не обикновена работа, която беше отредена за животните, а изкуство. Неволно, както много други възгледи, бе възприел и тяхното разбиране за творчеството. Убеден беше в него, нямаше нужда да му го казват. Животното се отличава от разумното същество и по това, че не познава магията на изкуството. Върху каменните плочи, бъдещи калъпи, художниците бяха закрепили в нужния порядък гъби пробивачи. Отделяната от тях въглена киселина разяждаше повърхността на калъпа в желаната форма.

В отсрещното помещение помощниците им насипваха в тези форми подкваса от бактерии, които с невероятна скорост отлагаха върху повърхността на матрицата бързо нарастващ златен слой, основата на бъдещия барелеф. Питър не се учудваше повече на всичко, което виждаше; досещаше се по необясним начин, чрез тайнствената психическа връзка с октоподите, и за техните познания за природата. Желязно-мангановите конкреции на морското дъно се образуват от дейността на специални бактерии. Лептотриксите и талионемите не се нуждаят от кислород, защото направо използват електроните при преминаването на тривалентното желязо в двувалентно. Също и тиобацилус ферооксиданс, който се храни със сяра. Безброй видове бактерии. Всеки метал има свой биологически спътник. Известни му бяха микроби, които поглъщат манган, молибден, ванадий, мед, цинк, даже уран. Слушал бе, че съществува поглъщач и на златото — сухоземна плесен. И друг — някакъв представител на тиобактериите. Навярно такъв микроорганизъм или подобен на него, селекциониран отдавна от разумния подводен народ, натрупваше огромните златни запаси, за чието заграбване се бе захванал Томас Фарлоу, без да подозира какъв е произходът им. Обикновените бактерии металопоглъщачи действат бавно — конкрециите им нарастват с един милиметър на хиляда години. То се знае, ако са верни методите за изчисляване скоростта им. Заслугата на октоподите се състоеше в това, че бяха селекционирали раса, която работеше хиляди пъти по-бързо.

Случайно в блъсканицата осъденият забеляза до себе си своя приятел, заобиколен от оцелелите след изпитанието с яйцата на калмарите вече освободени затворници. Издебнал сгодния момент, той се допря с ръка до него. И така му предаде мисълта си, без друг да я чуе:

— Ти мечтаеш за свобода. Мечтаят и другите, както казваш. А тя, свободата, е сред вас. Скрита в златните шлемове, които Главния Разум е заключил в олтара на Неизменната Памет. Златният шлем освобождава съзнанието ти от всяка тирания на мисълта. Златният шлем носи свободата…

Повече не успя. Но и това беше достатъчно. Чудака бе разбрал. Очите му издадоха радостта от откритието. И Питър продължи пътя си с чувство на облекчение. Сега му оставаше да мисли само за себе си.

Ескортът го откарваше към определената цел. Бързаше. И така в бързината човекът свари да погледне и наляво, да зърне детските ясли на подводния град. Без никой да му го каже изрично, той вече знаеше, че жените на разумните октоподи оставят яйцата си под грижите на обикновени женски октоподи, които сега бдяха съсредоточени върху натрупаните купчинки яйца, обливаха ги с чиста вода през водните фунии и ги почистваха от най-малките прашинки, които биха могли да се полепят по тях. Питър бе допускал това още преди да го види. Безделието бе притъпило родителския им инстинкт. А нямаше ли някаква връзка между изчезването на тоя народ и нежеланието на майките да се грижат за децата си? Възможно ли е процъфтяване на културата, и то не само разцвет, а дори обикновено съществуване без признаци на израждане, при угаснало родителско чувство?

Ето, външната врата се отвори. И цялата процесия се източи през нея. Понесените фенери със светещ планктон пръскаха мрака на двадесетина метра, сякаш превъртяха малка грейнала пещера в черния кристал на морската бездна. И ведно с тъмнината отстъпиха и те, отдръпнаха се и сновящите наоколо заплашителни сенки. Може би акули, може би змиорки, може би любопитни калмари, изтласкани надалеч от обединената воля на цялото октоподово множество. Дори подпрените върху дъното риби триножници, плъхоопашатите риби и слепите бротулиди побързаха да се отместят от пътя им.

За бездейното съществуване на дълбоководния народ очакваната екзекуция представляваше любопитно забавление, което щеше да внесе поне малко разнообразие в ежедневната скука. А след всяко такова зрелище предстоеше богато пиршество с обредното вкусване на калмарските яйца. Питър знаеше, не го очакваше обикновено смъртно наказание, а важен ритуал, осветено от вековете жертвоприношение.

Напълно безволев, той самият заплува към леко издигнатия плосък камък на двадесетина метра от главния вход. Оставен съвсем сам, без никакъв страж, без никаква охрана. И се отпусна покорно върху него, простря се по гръб, с обезсилени ръце и нозе, окован като с най-тежки вериги от чуждата воля. Не само предчувстваше, убеден бе какво го очаква, а нямаше сили да му се противопостави. Виждаше в далечината изоставения батиандър, зад чиито стени, ако успееше да се добере дотам, щеше да се почувства в пълна безопасност, а не можеше да направи нито крачка нататък. Усещаше на рамото си хладината на ултразвуковата пушка, а нямаше дори искрица желание да посегне към нея. Лежеше и очакваше. Очакваше покорно участта си, на която го бяха обрекли безпощадният тиранин и немислещата памет, на която го бяха обрекли и безчувствените като роботи жители на подводния град, на която го бе обрекла неразумната и сляпа традиция…

В главата му ехтяха като топовни залпове мислените повици на тълпата, изгубила вече търпение:

— Ела, ела, Велики! Приеми нашата изкупителна жертва! Ела, не се бави, Велики Убиецо!

Опипваха като невидими ръце простора, търсеха, зовяха.

И го намериха.

Преди да го е видял, Питър усети приближаването му. По притихването на множеството, по пръсналите се рибни ята, по полазилия през тялото му като електрически ток неовладян ужас.

И ето, от черната непрогледност се източи огромната лапа на чудовището, осеяна с големи като чинии вендузи. След нея изплува от мрака грозната китка на размаханите по-къси пипала, подобни на кълбо от побеснели анаконди. И зад тях… Някакво зловещо привидение, излъчващо студени зелени сияния. Няма по-ужасяваща гледка на света от главата на кракена. Не е възможен такъв кошмар, който да се сравни с нея. На лявата му страна, където преди това е святкало едното му око, сега зееше тъмна кървава рана. А отдясно грееше с червени пламъци единственото му здраво око, огромно и зло, което струеше потоци от яростна ненавист, сякаш огнен прозорец към Ада.

Чудовището видимо се колебаеше, привличано насам от обещаната жертва, от която очакваше да позасити непоносимия му глад, в същото време отблъсквано от спомена за многото несполуки, преживени пред тая недостижима бърлога. То протягаше напред грозната си лапа, увенчала дебелото като греда и гъвкаво като гумен маркуч пипало; осеяните с тигрови нокти вендузи почти докосваха безволно отпуснатото човешко тяло, което само изтръпваше от леден ужас, без да направи опит за спасение; после отново я издърпваше назад към заплашително сгъващите се пипала, между които в черната яма прещракваше зловещо гигантският клюн.

Исполинската лапа най-сетне се престраши, стрелна се, както се стрелва езикът на хамелеона, и грабна обречената си жертва. Питър усети как острите нокти пробиха отоплителния му костюм, как хидразинът почна да изтича във водата, как мощните вендузи залепнаха в кожата му, причинявайки му болка, по-силна от болката на впилите се нокти.

В същия миг видя и как от града излетя с бързи тласъци Чудака, нахлупил върху челото си златния шлем. Ясно, бе се възползвал от отклоненото внимание на разумния народ, от усилията на волята, които бе приложил Главния Разум, за да укротява бунтуващото се съзнание на човека, и се бе промъкнал в подземието, където изолираният от външния свят Неизменна Памет положително не бе го усетил. Подире му излетяха все така с нахлупени каски още десетина октопода. И Тихия с тях. Ясно, не бе разчитал само на себе си Чудака, бе извикал и другарите си. И това вече не изглеждаше като акт на отчаяна дързост, а като добре организиран бунт. И докато неговите съзаклятници се нахвърлиха върху Главния Разум, където се сборичкаха с Пипалата на Разума, Чудака се стрелна право към чудовището, което отвличаше приятеля му. Жалкият! Давид е имал повече изгледи за успех в двубоя си с Голиат. И въпреки това Чудака не отстъпваше на някогашния Давид по храброст и самоотверженост. Отбягвайки с пъргави отскоци протяганите към него пипала, той успя да се приближи до единственото око на врага си. И посегна да изпръска в него съдържанието на донесената прозрачна торбичка. Питър се досети какво можеше да бъде това съдържание. Смес от разяждащата течност на няколко вида морски охлюва и на рибата клионе. Нещо като „царската вода“ в химията на хората, способна да разтваря и най-устойчивите метали; течността, с която, вече му беше напълно ясно, октоподите бяха успели да разрушат неръждаемите сплави на дълбоководния им робот.

Ако Чудака беше успял, от болка и безпомощност при внезапното си ослепяване кракенът щеше да изпусне своята плячка. Но не успя. Сварил навреме да замахне с дългата си тентакула, в която стискаше здраво уловения човек, Едноръкия отхвърли надалеч от себе си досадния дребосък. Огромната му водна фуния изпуфтя като соплото на презокеански реактивен самолет. После източеното му като ракета тяло се устреми нагоре с триъгълната си опашка напред, понесло в увисналите си пипала обезсилената жертва.

Обединената воля на октоподското множество след изпълнения жесток ритуал го бе отхвърлила назад, прогонвайки го все по-далеч и по-далеч от града си.