Петър Бобев
Разум в бездната (7)

Двубой на титани

Едноръкия, когото разумните октоподи наричаха „Великия убиец“, се стрелкаше из черната бездна, побеснял от глад. Защото много дни наред все не можеше да улови никаква плячка, след като онова непознато, непробиваемо и за неговия клюн същество откъсна едната му тентакула. Трудно се преживява, когато си остарял, когато си изгубил предишната си пъргавина. Още по-трудно е само с една ръка. Нужна е и втора, за да притисне жертвата от две страни с ноктестите си смукала и вече да не я изпусне.

Навикът отново го поведе надолу, към познатото възвишение над морското дъно, от чиито светещи отвори от време на време излизаше някоя от ония твари, най-беззащитните обитатели на морето, когато са сами, и най-мощните, докато са заедно. Понякога те го прогонваха от леговището си, но твърде често сами го викаха, за да му предложат най-вкусната жертва. Наистина, какво представляваше за неговата охота, за засищане гигантския му търбух, един октопод, но когато нямаше друго, ще не ще, трябваше да се задоволи и с него.

Той усети затоплянето на водата не само със свръхчувствителната си опашка, усети го с цялото си тяло. И скоро под него грейна със стотиците си прозорчета подводният град. Изведнъж при неговото приближаване светлинките угаснаха. Непреодолима сила, отдавна позната нему, спря устрема му, изтласка го назад, сякаш се бе блъснал непредпазливо в тинестото дъно. Повече не можеше. Странната сила не позволяваше, разтърсваше тялото му, сковаваше плавника му, обезсилваше мантийната фуния на ракетния му двигател.

Едноръкия разбра. И тоя път не го допускаха до лакомата плячка. Трябваше пак да чака, трябваше пак да търси, трябваше пак да гладува.

И отново калмарът се втурна сред мрака с опашката напред, както обикновено, отпуснал назад сбраните в китка пипала, които при подводния му полет изпълняваха ролята на кормило. Фунията му стреляше залпове водни тласъци и го носеше напред като торпила.

А наоколо му гъмжеше животът. Безброй светлинки: жълти, сини, зелени, червеникави, прелитаха покрай него, улисани в своите грижи и тревоги. Ала той не ги поглеждаше. Твърде дребни, твърде незначителни бяха те, за да заситят глада му. Великия убиец търсеше друго, търсеше едра жертва — такава, каквато подобаваше на силата и настървеността му.

Виж, това заслужаваше. Преди да я е видял, той я усети. Откри я инфрачервеният локатор на опашката му с изключителната си способност да улавя разлики в топлината, достигащи до стотни части от градуса.

И се стрелна нататък. А когато я доближи, фунията му се изгъна рязко и превъртя тялото му така, че пипалата му излязоха напред и мигновено се вкопчиха в нея. Не опита дори да си послужи с единствената ръка. Все едно, нямаше да му свърши никаква работа. Но съжали тозчас, ако наистина имаше способността да преценява собствените си неразумни решения. Би опитал дори да се отдръпне. Но врагът не му позволи. Врагът не бе обикновена риба, мъчеща се да се спаси с напразни гърчения; не беше и акула, която, хваната както трябва, трака с безпомощен бяс трионените си челюсти. Тоя път в примката му бе попаднала гигантска змиорка. А тя, където и да бъде докопана, все намира възможност да извие гъвкавото си тяло и да насочи зъбатата си уста срещу всяка част на врага си. Така и сега. Опасната риба се завъртя пъргаво и само с един замах като змийско клъвване разкъса огромното му око. После впи челюсти между очите, заръфа с дива ярост.

И калмарът не устоя. Не само я пусна, направо я отхвърли от себе си и отново полетя напред, но сега вече не само еднорък, сега вече и едноок, като всяваше ужас в рибните пасажи и стадата от малки калмари, сред които се врязваше в бесния си устрем.

Ето, на пътя му попадна гигантска акула. Той не свари да се отклони навреме към нея и за да не я изпусне, простря напред тентакулата си, разтегна я до крайния предел, сякаш я изстреля. Успя да докосне новата си плячка, вендузите се лепнаха в грапавата й кожа, ноктите се впиха в плътта й. И само толкова. Акулата се превъртя рязко, преди другите пипала да я докопат, отскубна се и се гмурна в дълбините.

Великия убиец дори не се опита да я догони. Защото опашката му усети — наближаваше нещо голямо, нещо много топло. А много топло тук, в тая дълбочина, означаваше само едно — идваше кашалот. За по-дребните калмари той е най-страшният враг. Но за Великия убиец, за неговата големина и сила тоя зъбат кит бе равностоен враг. Щом като бе живял толкова дълго, това означаваше, че много често старият калмар се бе отскубвал от челюстите на нападналите го кашалоти, а нерядко бе побеждавал някои от тях и те бяха насищали глада му.

Върху му налиташе огромно животно. Топлината, улавяна от калмарската опашка, не лъжеше. Опасен противник. Друг път калмарът отбягваше такива схватки, предпочиташе сигурната плячка. Днес прие борбата. Гладът е лош съветник. При този глад, който го измъчваше от много дни насам, би се нахвърлил едновременно върху няколко кашалота, а не само срещу един.

И той го пресрещна насред път. Като всички главоноги калмарът е глух. Затова не можеше да чуе стържещите звуци, които издаваше носещият се насреща му враг. Но ги усети с цялото си тяло. Ултразвукът, макар и нечут, обезсилваше мускулите му, забавяше действията му, правеше го по-бавен и по-уязвим за нападение. Затова по стар опит той отскочи встрани, та когато неприятелят, понесен в устрема си, отмине надолу, да се хвърли върху гърба му, по-далеч от снопа на зашеметяващите сигнали.

Хитростта му успя. Метнало се върху кубичната глава на кита с мълниеносен скок, чудовищното мекотело залепна за нея с всичките си вендузи. Мигновено заби клюн в дебелата кожа. Грапавият му език я застърга настървено, започна да го яде още жив и непобеден.

Ала кашалотът, също тъй стар и опитен боец, не изглеждаше съгласен да бъде изгризан приживе. За да оцелее до тази старост, и той всеки ден бе улавял и нагълтвал по няколко калмара. Всеки ден по няколко битки с калмари, всеки ден по няколко срещи с тяхната мощ, с техните хитрости.

Неговата сила беше фронталната атака — да докопа врага с челюсти, да го премели с огромните си редки зъби и постепенно да го намъкне в гърлото си. Но и така издебнат, надхитрен при първата схватка, той не помисли да се откаже. Главоногото се намираше в своята стихия. Колкото повече удължеше битката, толкова по-изгодно беше за него. А бозайникът трябваше да изплува. Времето му беше отмерено. Не би могъл да издържи под вода повече от два часа. После щеше да загине.

Той размаха бясно опашния си плавник, същинска чудовищна турбина. Завъртя туловището си като гигантски пумпал с надежда да отхвърли прилепналото до него, сраснало с него гъвкаво и едновременно твърдо като желязо тяло на врага си.

Напразно! Великия убиец държеше яко и продължаваше да дълбае плътта му със закривения си папагалски клюн.

Калмарът умее само едно — да стиска, да не пуска. А китът със своите безсъмнено по-развити умствени способности има възможност на търсения, на избор между многото похвати и тактики в боя. Той мигновено прецени. Приложи нова маневра. Устреми се право нагоре. Не само защото знаеше, че дълбоководните животни не понасят слънчевия пек. И заради друго. Въздухът в дробовете му се свършваше, трябваше да го подмени.

Едноръкия, макар и не толкова умен, не толкова съобразителен, схвана опасността. И опита посвоему да попречи. Той пък не желаеше по никакъв начин да достигне повърхността, където предимствата щяха да се обърнат изцяло към страната на противника му. Затова разпери мантията си като парашут, насочи струята от водометната си фуния срещу посоката, в която го отвличаше китът. Тяхната съвместна мощ преодоля мощта на китовата опашка. Но улисан да спре изплуването нагоре, неволно отслаби хватката на пипалата си. Кашалотът усети това мигновено отпускане. И се превъртя. Докопа със зъби едно пипало. Запримъква го към гърлото си, притегли към устата си заедно с него и цялото му тяло. Побеснял от безсилна злоба, гигантският клюн застърга още по-яростно кожата на врага. Потоци кръв рукнаха, разсеяха се на тънки струйки по водните течения. И скоро на полесражението се струпаха глутници акули, които прелитаха покрай борците, опиянени от мириса на кръв, всеки миг губещи търпение да се намесят и те в борбата. И в очакваното пиршество.

Китът приложи нова хитрост. Превъртя се отново, рязко, мълниеносно. Не очаквал такъв обрат, Великия убиец не успя да се задържи на гърба му. Размята се около него, увиснал на захапаното пипало. Все по-бързо и по-бързо. Накрая то не издържа. Откъсна се. И кашалотът, с отскубнатото пипало между зъбите, се устреми нагоре, към светлината. Към въздуха. А калмарът — надолу. Разделиха се без победител. Готови, настръхнали за нова битка, за нова среща. Щяха пак да се търсят. За истинска победа.

Едноръкия, макар и ненапълно опомнил се от борбата, отново потъна към дъното. Смътен усет го влечеше все нататък; внушаваше му, че край непристъпното убежище на октоподите би могъл да получи това, което толкова време диреше из морето.

Предчувстваше, че тъкмо там, тъкмо тоя ден щеше да позасити празния си стомах.