Петър Бобев
Разум в бездната (3)

Загадъчните светлини

Джон Мунк сам предложи да слезе на дъното вместо Питър Райт. Направи го не само да изтъкне личните си достойнства пред Хелен Фарлоу. Това беше една от причините, сантименталната. Но другата, деловата, беше по-важна в случая. Налагаше се да види всичко със собствените си очи. От лаборанта китаец, мълчалив като статуята на Буда, не бе успял да откопчи ни думичка. А не знаеше нищо за обекта на проучванията. Томас Фарлоу го бе наел ведно с Питър неотдавна, след като вече бе станала аварията с дълбоководния му робот. Иначе може би не би ги и наел.

Джон се нагласи в кабината, притегна винтовете на люка. Мощният кран простря стоманената си ръка и плавно положи апарата сред вълните. Океанавтът пусна в движение водореактивните си двигатели, хванал лоста за управление. Диферентомерът върху командния пулт показа тридесет градуса на килевия наклон. Това беше пределът. По-стръмно спускане ставаше опасно.

Тигровите акули, които от вчера обикаляха около кораба, се втурнаха да го разгледат по-добре, но убедили се скоро, че не става за ядене, изостанаха назад.

Прозрачният лазур на повърхностните слоеве скоро потъмня, синевата се уплътни. Червеният цвят на батиандъра стана кафяв. Нямаше нужда да поглежда дълбокомера. Ясно — достигнал е вече петнадесет метра дълбочина. Прелетяха стадо бонита, подгонили пасаж скумрии. Подобно на оживели лампиони пулсираха припряно медузи.

Внезапно нещо се размърда пред илюминатора. Джон го позна начаса по описанието на Питър — октопода с подутината над очите. Какво се бе привързал така към хората? И къде ли се бе губил досега? По корпуса под ватерлинията? На палубата или дори в някоя каюта?

Той се сети за съня на Хелен. Впрочем дали това наистина е било сън?

Повече не му обърна внимание — нали не му пречеше? Продължи спускането.

На деветдесет метра жълтата обкова на фара стана яркозелена. Тогава от синята мъгла изплува огромен морски костур, завъртя се с глупаво ококорени очи, после врътна недоволно опашка. Разправят, че някога такава риба глътнала един бисероловец, но той успял да се измъкне през хрилете й, за да разкаже за премеждието си.

Под двеста метра настана такава тъмнина, която не приличаше на нищо земно, каквато не можеше да се срещне и в най-мрачната нощ на повърхността.

Внезапно подводницата се озова сред вихрушка от светли точки. При слабото им сияние Джон успя да ги различи. Танцуваше стадо риби брадвички. И изведнъж — някакъв безшумен взрив, ослепителен блясък. Навярно в илюминатора се бе блъснало светещо калмарче и бе изстреляло огненото си облаче.

Пронизал настъпилия мрак, прожекторът улови в яркия си сноп два двуметрови калмара, които се бяха вкопчили в някакъв жив, оплетен възел. Те стягаха усуканите си пипала и се гризяха настървено с папагалските си клюнове, слепи и глухи за целия околен свят. С ужас в очите октоподът се дръпна назад, в закритието си между соплата на реактивните двигатели.

Отгоре, пробила грейналия облак на рибите брадвички, се стрелна огромна сянка. Косатка! Сякаш разсякла черната бездна с острия си гръбен плавник, тя се нахвърли между двамата бойци, с една захапка преполови и двамата, после рязко обърна нагоре, а преполовените тела, като срязания Гордиев възел, бавно се отпуснаха към дълбините, сподирени начаса от една белоока акула.

Лодката се изправи, сякаш се хлъзна по невидимо дъно. Джон разбра веднага какво е станало. Беше достигнал термоклина — температурния скок, границата между по-топлите повърхностни води и по-студените придънни слоеве. Той натисна по-рязко лоста, почти до четиридесет и пет градуса, проби невидимата преграда, после отново продължи да се спуска плавно надолу. И му се стори, като че ли бе попаднал в някаква жива супа, гъмжило на живот. Пред фара му танцуваха в луда вихрушка червени скариди, пъстри плаващи червеи, ракообразни копеподи, малки и големи медузи, сред които се стрелкаха ескадрили от червени, лилави и черни калмари.

В лека спирала батиандърът продължаваше да набира дълбочина. Манометърът показваше петдесет, шестдесет, седемдесет атмосфери. Сто атмосфери — хиляда метра. По-право деветстотин и деветдесет метра, защото едната атмосфера се дължи на въздушното налягане над океана.

Винаги, при всяко проникване в дълбините, Джон изпадаше в странно, друг път непознато нему състояние на духа. Ставаше и той друг човек. Забравяше дори за какво е мечтал там горе под синьото небе. Губеше воля и амбиции. Оставаше едно-единствено чувство — особен покой, примирение с природата, необяснимо сливане с нея. Равнодушие, почти апатия. Дали пък това е будистката нирвана?

А не биваше. Бездната крие безброй опасности. Неподозирани опасности. Напоследък по моретата зачестиха тайнствените изчезвания на батискафи и батиандри. Корозия на метала, от който бяха излети корпусите им, или нещо друго?

Човекът все още знае съвсем малко за океанското дъно. А да не знаеш всичко — това означава да не знаеш нищо. Той е изучил много по-добре лунната повърхност. Дълбоководните обитатели, особено по-едрите и по-съобразителните, имат пълната възможност да избягат от тромавите му апарати и от спусканите от повърхността драги и тралове. Затова никой не ги познава. Та нали едва преди петдесетина години човекът успя да улови латимерията, която живее в дълбините и излиза към повърхността само да хвърли хайвера си? Та нали Питър Райт твърди, че той самият е срещнал мезозойска гигантска акула в Карибско море? А за тези акули се допуска, че са изчезнали неотдавна. По дъното се намират техни зъби, още неуспели да се вкаменят. Та нали доскоро уважаващите себе си учени отричаха съществуването и на кракените?

Джон угаси прожектора, като остави да действа само ехолокаторната уредба. Щом очите му попривикнаха към мрака, черното море засия като тропическо звездно небе. Пред илюминатора се разлудуваха уродливи риби въдичари, размахали светещите си примамки. Пламтящи скариди, дълги цяла педя, забързаха да се махнат от пътя му, загребали припряно с дългите си крачета. Едра триъгълна риба, грейнала в сребристо сияние, изплува от мрака и изчезна както се появи, като привидение.

И не само заради опасностите. И заради задачата си Джон нямаше право да се отдава на опиянението си. Той не беше космонавт, който се рее сред звездите; свръхчовек, покорил пространство и време; полубог, безчувствен към хорските дребни тревоги. Той беше обикновен човек със своите стремежи, със своите ясни земни цели.

Бързо сменяващите се светлинни знаци върху циферблата на дълбокомера показваха, че дъното вече приближава. Ето 2500 метра, 2600, 2700…

Джон спусна гайдропа — желязната верига, която има предназначението при допира си в дъното да умъртви удара на лодката. 2800 метра!

Ехолокаторът обрисуваше достатъчно ясно надигащото се подводно плато. С неравностите му, с възвишенията и падините. С бездействащия къс метал, в какъвто се бе превърнал телеуправляемият комбайн. И до него — някакво странно възвишение като огромна каменна могила. Такива земни образувания, ако не са дело на човек, обикновено се дължат на вулканична дейност.

Нямаше никакво време за размисъл. Батиандърът приближаваше бързо дъното. Оставаха още тридесет-четиридесет метра. През илюминатора на мястото, където трябваше да се намира странната могила, се появи разлято грейнало петно. То неусетно се уплътни, обособи се в отделни продълговати светлини, наподобяващи амбразурите в старинен замък, подредени в правилни редове на няколко етажа. Слисан от видяното, Джон забрави да щракне фотоапарата. Когато се сети, вече беше късно. Светлините угаснаха изведнъж, както ако някой бе превъртял общ електрически ключ.

Прожекторът се източи напред с опипваща ръка. И извлече от мрака очертанията на гигантската могила. Никакъв замък. Обикновен каменен хълм, без прозорци, без амбразури. Обсипан с безброй морски таралежи с огромни игли, сблъскани тяло до тяло, ще речеш, нарочно подреждани така от грижлива ръка, като подводна кактусова градина.

Върху равното дъно се поклащаха бавно пъстри морски пера като разкошни ветрила. Тук-таме развяваха пипалата си дълбоководни анемони, подобни на чудовищни хризантеми. Полюляваха се изящно безброй морски лилии. Нептунови чаши, в които удобно можеше да се намести човек, сякаш очакваха морския властелин да налее в тях божественото си питие. А из тях щапукаха, пълзяха, извиваха се едри морски звезди, охлюви — съвсем голи, с разноцветни израстъци или с фантастични бодливи черупки, десетоноги раци, четинести червеи, подобни на другопланетни цветя, които мигновено бързаха да се скрият в каменните си тръбички. Хиляди холотурии гълтаха дънната тиня, за да я изхвърлят навън начаса с неравни сгърчвания. По разклонения висок човешки бой рогов корал пълзеше едра офиура „Глава на Горгона“, като оживяло коренище. Прелитаха уродливи риби. По дъното се хлъзгаха риби без перки, чиито дълги мустаци заместват очите.

Ала човекът нямаше време да се възхищава на рядката прелест, на съвсем неправдоподобния за земния жител гъмжащ живот. Предстоеше му по-важна задача.

Наоколо не се виждаше ни следа от конкреции. Океанавтът ги познаваше добре. В своите находища те настилат дъното като едър чакъл. Нямаше нито желязо, нито манган, нито мед, нито никел. Ясно, босът ги мамеше. Не се доверяваше никому. Без съмнение диреше нещо друго. Но какво ли? Затова ония, конкурентите, проявяваха такъв интерес към неговите проучвания. Затова даваха такива щедри подкупи да се доберат до тайната му.

Той насочи апарата си към бездейния робот. Наистина в този вид злополучната машина не беше годна за никаква работа. Всяка издадена част беше смачкана или отчупена, а целият й корпус — разяден, сякаш къс желязо, стояло векове във водата, а не последната дума на техниката, излята от некорозиращи сплави. Каква неизвестна сила го бе превърнала в купчина безполезна ръжда?

Вулканична дейност? Може би. Външният термометър показваше необичайна за такава дълбочина температура — плюс двадесет градуса по Целзий. Докато трябваше да бъде най-много три-четири градуса.

Внезапно пред илюминатора му прелетя тъмна сянка — октоподът, който бе пътувал дотук гратис с батиандъра му. С няколко резки тласъка на фунията си, както плуват на подскоци всички октоподи, той се устреми към хълма. И изчезна. Джон познаваше непостижимата дарба на главоногите да се сливат с околната среда. Но тоя път не беше това, не беше мимикрията. Октоподът изчезна наистина. Като вълшебник. Там, където се отправи, стърчаха хиляди шипове на сблъсканите един до друг таралежи, сред които нямаше място за цял октопод.

До полуизгнилия комбайн, който, преди да спре, бе успял да загризе основата на странната могила, блестеше някакъв жълт отломък.

Батиандърът простря напред механичната си ръка, задвижван от биотоковете на човешката ръка. Клещите хванаха здраво жълтия къс, изтръгнаха го от тинята и го поднесоха пред илюминатора. Джон затаи дъх. Нямаше никакво съмнение. Вече му беше съвсем ясно какво диреше босът тъй настойчиво. И защо пазеше в такава тайнственост своите издирвания.

Със свръхусилие на волята си върна на мястото му жълтия къс. Ония горе не биваше да го видят.

Той отново включи ултразвуковия телефон, с който поддържаше връзката с кораба:

— Роботът напълно негоден! Разяден от неизвестен реактив.

От слушалката прозвуча рязката заповед на Фарлоу:

— Вземете някоя част от него за изследване!

Металната ръка отново се протегна напред, откърти къс метал от разядената машина и го скри в специалния люк. Джон пусна двигателите. Насочи ги към повърхността.

Когато подемният кран постави батиандъра му на палубата, океанавтът се измъкна навън и побърза да отнесе на шефа си взетия къс от комбайна. Но Томас Фарлоу го изпревари. Сам го посрещна на стълбата. Там се бе събрал целият екипаж. Бяха дошли Хелен и Питър. Джон сметна, че и той има право да прибави една нова сензация към сензационната поредица през последните дни.

— На дъното видях чудноват хълм. Като храм. Със светнали прозорци.

Хелен неволно прехапа устни.

— Разумни същества! Така ли?

Фарлоу се вмеси делово:

— Направихте ли снимка?

Джон вдигна рамене.

— Додето се сетя, прозорците угаснаха. И храмът се превърна в обикновен каменен рид.

Томас Фарлоу сви устни.

— Моля, без повече шумотевици! И без това са ни предостатъчни. Не е необходимо аз да ви го обяснявам. Дори в батиандъра при такава дълбочина пилотът не е застрахован против всевъзможни халюцинации.

Той сложи дружески ръка върху рамото му.

— Вие идете да си починете, както се полага! Докато ние извършим анализа. После ще ми докладвате подробно. Дотогава ни дума никому! Ни думичка!

При това напомняне Джон едва сдържа усмивката си. Вече знаеше защо. Обърна се и се прибра в каютата си. Да почива? И то сега, когато бе разкрил тайната!

Той превъртя резето. Извади магнетофона си. И продиктува: „Вълкът не търси люцерна. Търси Райска птица“.

Такъв беше шифърът им. „Люцерна“ означаваше манган. А „Райска птица“ — злато. Злато беше намерил Томас Фарлоу. Цял хълм от самородно злато. Стотици, може би хиляди тона. Всъщност защо му трябваше на него манган, защо му трябваше желязо или никел, титан или цирконий, които след преработката им трябваше да се превръщат пак в злато, когато можеше да извлича направо самото злато? Дори във века на атомната енергия, на урана, радия и тория, еталон на ценност, както и хилядолетия назад, си оставаше пак тоя „презрян“ метал. Все той…

Джон нагласи магнетофона на най-бързите обороти, после извади скрития портативен радиопредавател. Пусна записа. Предаването не трая повече от секунда. Дори някой да го уловеше, нямаше да го различи от обикновен радиошум. А ония оттатък щяха да го препишат на нормални обороти и да го разчетат.

Само след минута долетя отговорът, също така сгъстен, сбит в по-малко от секунда. След като магнетофонът го удължи, Джон чу новото нареждане: „Продължавай риболова! И чакай Летящата риба!“.

Значи беше наближил решителният час. Часът, за който Джон се готвеше отдавна. Часът, в който щеше да реши всичко с един замах. С един замах да унищожи омразния съперник, да спечели богатството. И Хелен! Само заради Хелен заслужаваше да извърши много по-опасни дела. И много по-долни…

Хитрец беше бащата на Дик. Проумял, че не ще успее да глътне милионите на Фарлоу чрез провалилата се женитба, бе измислил другото — да го изправи пред фалит. И ако му се удаде, да заграби и находището му. Единствен Джон можеше да му помогне в това, само на него разчиташе. Иначе би ли му превеждал тия хиляди долари в банката? Иначе би ли му обещавал цял милион, ако успее начинанието им?

Но лоша щеше да му излезе сметката. Не за това мечтаеше Джон Мунк, не сам той да натика Хелен Фарлоу в ръцете на Дик. Джон Мунк щеше да му помага, докато дочака банкрута на Фарлоу, докато види Хелен по-сговорчива. А после щеше да заговори той. Нима го смятаха толкова глупав, че да издаде тъй доверчиво точното находище на златото? Та нали освен Томас Фарлоу от онези, които щяха да оцелеят, единствен Джон Мунк щеше да знае точните му координати? Колко му трябваше да докаже, че при бягството от кораба е загубил корабния дневник? А той въобще нямаше да го краде. Да предизвиква излишни подозрения! Точните координати, всички нужни данни бяха в главата му. Мозъкът му беше електронна машина, която не заличаваше нищо, след като веднъж го е записала.

И когато скандалът позаглъхнеше — а че ще има скандал, той не се съмняваше — Джон Мунк щеше да извади златото. Но вече за своя сметка. И като собственик на цяла планина самородно злато щеше да заговори с Хелен… Да заговори с целия свят…