Петър Бобев
Разум в бездната (16)

Благодарността на акулите

Петте минути течаха бавно. Джон се бе понадигнал в лодката и се взираше с възбудени, нетърпеливи очи към плавно полюляващия се върху вълните кораб. Чакаше.

Още четири минути.

После щеше да дойде богатството, охолното благоденствие. Пред мисления му поглед се открои с такава яснота, сякаш го виждаше наяве, бъдещият му живот: прекрасното ранчо, ролс-ройсите, вилите в планините и край морето, бялата яхта. И чековата книжка. И следващите го по петите журналисти. И снимката му, която не слиза от първите страници на вестниците.

И Хелен! Като царствено видение, облечена цялата в бяло, обкръжена от деца. От техните деца. Едно от друго по-хубави, по-способни. Той се усмихна насмешливо. Какви еснафски мечти!

Но не можа да ги отмахне. Остави се повторно на пороя им.

Хелен му даде дума. Хелен нямаше да го измами. Скоро щеше да забрави омразния метис. Жените имат слаба памет. Дори и Хелен. И тогава не само по дълг, по сърце щеше да бъде негова. Защото нито е глупав, нито грозен. При това ще бъде богат. А тя — вече обедняла. Затова по-покорна, по-малко горда.

И не само с парите от бащата на Дик. Джон Мунк не беше толкова наивен, та да се осланя единствено на чуждо подаяние. Винаги бе разчитал повече на себе си. Така и сега. След четири минути никой друг освен стария Фарлоу нямаше да знае точното разположение на златното находище. А след тия четири минути той щеше да бъде вече финансов труп. Напълно безобиден. Дик и баща му, и съдружниците им, тия заслепени от алчност акули смятаха, че координатите, които им бе съобщил Джон, са верни. Проклетници, допускаха ли, че е толкова лековерен, та да им ги съобщи предварително, оставяйки ги те да оберат каймака, докато това би могъл да стори той самият. Корабът не беше закотвен точно върху златния хълм. Томас Фарлоу умишлено го беше установил на рейд на две мили западно от находището. А когато докладваше за местонахождението му, Джон добре премислено го посочи с още две мили западно от кораба. А всичко това правеше общо четири мили. В радиус от четири мили и на дълбочина повече от миля и половина трудно някой би успял да намери това, което дири.

И докато го диреха, Джон Мунк щеше да си е свършил работата. На него не му трябваха нито специални кораби, нито роботи комбайни, нито дълбоководни драги. Достатъчен му беше един батиандър, дори под наем. При всяко спускане да измъква поне по една златна плоча. А една плоча тежи петдесет-шестдесет килограма. При всяко спускане — двеста-триста хиляди долара!

Дик и баща му може би не се интересуваха от златото. Може би целта им беше друга — Томас Фарлоу да фалира, та да заграбят акциите му.

Йохан Кеплер, великият астроном, е смятал, че земята е живо същество, което диша с приливите и отливите си, а хората върху нея — нещо като въшките по главите на хората.

Само след малко на тоя свят щяха да лазят единадесет въшки по-малко. Толкова струва човешкият живот. И самият Джон Мунк с всичките си амбиции, с мечтите и страстите си също така е една въшка на земята. Нищо повече… Само че една въшка е по-умна, друга по-глуповата; една по-силна, друга по-слаба…

Той потръпна. Стрелката на хронометъра наближи седемнадесет часа. Дъхът му пресекна. Сърцето му сякаш спря да бие. Замръзна, и то в очакване.

Секунда, две, три! Пет! Десет! Двадесет! Тридесет!

Изведнъж параходът трепна, сякаш подскочи върху вълните. Откъм бака, точно пред командния мостик, изригна облак черен дим, разду се, обгърна цялата носова част.

След още две секунди избоботи гърмът. Блъсна го в гърдите, в които от тържествуващ порив напря едва потискан вик на победа.

Беше успял! Беше постигнал целта си! Беше заслужил богатството и щастието си!

Джон прехапа устни. А вторият взрив? Защо не избухна другата адска машина? Отново почна да отброява изтичащите секунди: Десет! Двадесет! Тридесет! Петдесет! Минута! Две! Пет!

Ясно! Нямаше да избухне! Механизмът й беше отказал да задейства. Забавил бе потъването на кораба. Но щеше да потъне. Обречен беше. Ето, носът му почна да се навежда напред, вълните взеха да преливат върху бака. Колко предвидлив беше излязъл, та зареди два експлозива!

А това? Какво е това?

От юта се издигна бавно във въздуха разузнавателният корабен вертолет. Джон го бе изпуснал съвсем от сметките си, тъй като отдавна не беше използван, след като започнаха подводните проучвания. При това разчиташе на бързото потъване на кораба, след като е сразен с две пробойни.

Вертолетът се надигна тежко. Пригоден да вози петима, сега беше поел целия екипаж — тъкмо единадесет души. Значи — и Питър! Вратата зееше отворена и върху спуснатата въжена стълба висяха двама души, които не бяха успели да се сместят вътре.

Разочарован, атентаторът изруга глухо. Ей това не би трябвало да допусне! В никакъв случай! Тази беше една от главните му задачи — да унищожи специалистите. Та после да няма никой, който да помогне на Томас Фарлоу при повторното дирене, ако му остане още сила и желание за нови проучвания.

Макар и претоварен далеч над допустимия предел, хеликоптерът пое към брега, почти докосвайки вълните. И скоро изчезна зад кръгозора. Заглъхна и бумтежът на огромните му витла.

Тогава взривеният кораб се наведе още по-стръмно, загреба водата с бака си и изненадващо бързо се гмурна под вълните.

Джон Мунк остана сред океана. Сам в своята гумена лодка. Остана да чака и той своите спасители. А защо ли се бавеха и те? Не бяха ли разбрали точния час на експлозията?

Защо се бавеха?

Сините акули, които се мотаеха преди това около него, бяха изчезнали нанякъде. И на тяхно място се бяха домъкнали няколко бели акули. И то — цели страшилища, дълги по пет-шест метра. Бялата смърт! Тъй ги наричат всички. Те нападат и лодки.

Някои твърдят, че акулите не са най-примитивните риби, а напротив — най-висшите. Много от тях са достигнали до живораждането, както при бозайниците. Мозъкът им е по-голям от останалите риби. А хрущялът е по-късно изобретение на природата, много след карбонатните брони на мекотелите. И това любопитство! Любопитството е изява на по-съвършена нервна система.

Дали само от любопитство опасните хищници се въртяха все по-бързо и по-бързо наоколо, като неусетно стесняваха спиралите си край него? И в кой ли миг на някоя от тях щеше да хрумне тъй естественият въпрос: „Какъв ли е вкусът на една гумена лодка?“.

Защо не идваше вертолетът?

Ето, един остър плавник се отклони от въртележката и се стрелна към него. Джон не изчака. Натисна спусъка. Ултразвуковият лъч рязко спъна устрема на нападателката. Тя изпляска няколко пъти с опашка и обърна корем. Сестрите й тутакси се нахвърлиха върху нея, заръфаха я начаса.

Дочул най-сетне самолетния бумтеж, Джон щеше да изкрещи от радост. Той се изправи в лодката, та за малко щеше да я прекатури. Размаха радостно ръце. Насам, насам!

Долетялата откъм изток машина се завъртя веднъж-дваж над мястото на корабокрушението, очертано със седефено мътното петно на разлетия мазут.

И тогава Джон потрепери. В миг проумя всичко, цялата безнадеждност на своето положение. И цялата си глупост.

Той очакваше хеликоптер, който може да се застои неподвижно над него, да спусне въжена стълба, да го вземе на борда си. А бяха пратили обикновен самолет, не и хидроплан. Всъщност не и обикновен, а боен изтребител.

Значи тъй, ония мръсни сухоземни акули не са помисляли да го измъкват! Пожертвали са го по начало. И бяха пратили тая машина само да провери дали задачата е изпълнена.

Вече не им беше нужен. Напротив, жив той можеше да се окаже опасен свидетел срещу тях. И те бяха решили да премахнат своето оръдие. То се знае, без да му заплатят за услугата. Откак свят светува, подбудителите са се отървавали все по същия стар, изпитан начин от станалите им вече излишни наемници. Как не го допусна по-рано, заслепен от своите желания! Как можа да се окаже тъй недалновиден! И то за пръв път в живота си! За пръв и за последен!

Но нима и това?

От носа на самолета се източи дълга светеща диря, която зашиба с оловния си откос по морската повърхност.

Такава беше тяхната благодарност! Акулска благодарност!

Джон не свари да вдигне нагоре своето оръжие.

Изведнъж, като на филм, за миг пред очите му изплава едно видение, от което дъхът му спря. Със своята смърт той щеше да освободи Хелен от дадената дума… И нищо повече нямаше да им попречи… Представи си ги тъй ярко и живо, сякаш застанали пред него, с насмешливо съжалителни погледи… Питър Райт… И Хелен… Неговата Хелен… Прегърнати…

Кипналата бяла ивица полази бързо към гумената му лодка.

И ето…