Петър Бобев
Разум в бездната (6)

Пленник

Питър Райт лежеше отпуснат на пода, почти затиснат от ниския таван. Лежеше, защото без въздух в дробовете тялото му бе придобило отрицателна плаваемост — по жаргона на водолазите. В помещението цареше полумрак, разсейван от светлия сноп, който се процеждаше през тясната цепнатина в отсрещната стена. До тялото му се допираха други тела — жилави, лигаво студени. Питър се надигна да ги огледа. Между познатите си минаваше за човек с необикновено самообладание. Хора със слаби нерви не стават океанавти. Но при това, което видя, и той неволно потрепери. Сблъскани един до друг, край него лежаха отпуснати десетина едри октопода. Но не, вече не смееше да ги нарече така. Когато спаси онова уплашено същество от преследващите го акули, Питър бе допуснал, че подутината на челото му се дължи на някаква болест, на непознат паразит или тумор. Сега вече не се съмняваше. Това представляваше видов белег. Всички край него имаха същата подутина. Имаха същите очи. Наистина на мнозина биолози е правил впечатление почти човешкият израз на октоподовото око. Чрез зрителните органи на човека и октопода природата е постигнала по два способа едно и също решение, и то като че ли с малко предимство в полза на мекотелото. При него преминалата през зеницата светлина пада направо върху рецепторите, под които се намират нервните окончания — за разлика от човека, където разположението е обратно. И още нещо — полето на ясното зрение в главоногото е по-широко.

А тези очи край него гледаха още по-умно. И с някаква дълбока, неизразима болка. Затрогващо умно, затрогващо мъчително. Наистина главоногите са достигнали най-висшето развитие на нервната система сред всички безгръбначни. Все едно примати сред тях. Те като че ли са надраснали и много от гръбначните.

В тези очи, които се спираха върху него напълно безучастно, прозираше интелект, много по-развит от което и да е нему познато животно. Прозираше направо човешки интелект.

Съседите му издуваха и свиваха мантиите си, както въздишат хора, потиснати от тежки мисли. Опитваха да се изтласкат един друг с пипала, та да си създадат поне малко простор. По кожата им пробягваха на бързи вълни разноцветни окраски като загасващо огнище, раздухано от меха на ковача. С играта на цветовете главоногите изразяват своите чувства. Това е техният емоционален език. Каква ли горест изстрадваха сблъсканите край него същества, за да дават такъв несдържан изблик на своята мъка? Червеният цвят при тях е цветът на болката, на страха, на страданието.

Всичко това Питър успя да премисли набързо, в кратките промеждутъци, когато неговото човешко съзнание оставаше свободно, незапълнено от чуждата мисъл и от чуждата воля.

Ала не само окраската им издаваше тяхната мъка. Човекът я усещаше с цялото си същество; тя пронизваше собственото му съзнание, просмукваше се във всяка негова клетка. Макар че не можеше да се освободи от нея, той подразбираше, че е чужда, тяхна, натрапена му насила.

В главата му нахлуваше на чести вълни вихрушка от мисли, от усещания, съвсем разнородни, объркани, затова още по-неразбираеми, споени от някаква непреодолима воля. И тя, тая чужда воля, го притискаше към пода, сякаш къс желязо, привлечен от чудовищен магнит.

Пред тясната пролука, през която, за да влезе, той едва се бе проврял, стоеше друг октопод. И като часови не сваляше поглед от наблъсканите в тясното помещение същества.

Питър попривикваше към натрапчивото вмешателство на чуждите мисли. То вече не предизвикваше у него предишното замайване и гадене. Приемаше го, нагаждаше се към него. И в същото време се бунтуваше срещу му. Не можеше да се примири така покорно с подобно необяснимо явление. И навремени, когато тоя странен вътрешен натиск поотслабнеше, опитваше да се пребори с него. Понечваше да се изправи и да тръгне към изхода, за да изблъска оттам сякаш срасналия със стената пазач. Но при всеки подобен опит под втренчения му поглед пленникът отново усещаше как непознатата сила го приковаваше към пода. Как го превръщаше в безволна дрипа. А беше непоносимо и тежко, и обидно. Той, човекът, венецът на природата, обезсилен от погледа на някакво си мекотело!

Колко ли време беше минало? Часове? Или дни? Или само минути?

Един от съседите му се примъкна по-близо до него, загледа го втренчено с немигащи очи.

Питър трепна отново. В съзнанието му прозвуча като шепот един въпрос:

— Пришелецо, познаваш ли ме?

Как можеше да го познава? Та те всички си приличаха напълно. По какво да ги различи?

Чуждият глас в съзнанието му добави:

— Не схващаш ли какво те питам? Или не си способен да отговориш? Като безсловесните животни. Животно ли си ти, или разумно същество?

В главата на Питър напираше вълна от възмущение и обида. Смятат го безсловесно същество! Него! Но по какъв начин да отговори? Както подобава — достойно. Всъщност по какъв начин слушаше тия въпроси? Та октоподите са неми. Оня насреща му не правеше никакво движение. С какъв орган произвеждаше думите си? И думи ли бяха това? И звуци ли бяха? Как да му отвърне и Питър, като дробовете му бяха пълни с течност и нямаха сила да я изхвърлят така, че да предизвика трептения на гласните струни?

Октоподът продължи все така беззвучно, мълчаливо:

— Аз съм Чудака. Не ме ли помниш? Този, когото ти спаси от акулите. Преди битката ти с Великия убиец…

Очите на пленника засияха. Най-сетне нещо познато, нещо дружелюбно в тоя чужд, враждебен свят! Но как би могъл да го разпознае? Та те по нищо не се различаваха. Той поне не знаеше къде да дири отликата. Та нима и при хората не е така? Всички негри за белия човек са еднакви. Както и всички бели за черния.

— Видя ли? — запълни съзнанието му гласът на Чудака. — Очите ти издават, че си ме разбрал. Тогава защо не отговаряш?

Той го хвана с пипало за ръката.

— Защо?

Мисълта на Питър заработи трескаво. Значи не всичко беше изгубено. Все имаше някаква надежда. Имаше доброжелател. Можеше да се осланя на него. И тъкмо тя, мисълта му, отвърна едновременно с беззвучното размърдване на устните му:

— Щом като си ти, отплати ми се! Спаси ме и ти!

Тесните зеници на октопода се разшириха.

— Пришелецо, значи и ти си като тях! Като животните. И тяхната вътрешна сила, силата на разума, не достига да излъчи мислите си извън грубата им кожа. Та трябва да се допреш до телата им, за да се свържеш с тях, за да разбереш какво преживяват.

И замълча.

Мина много време в мислено безмълвие. Питър продължаваше да лежи с глава, изпълнена от негласните стонове на съседите му. По едно време Чудака пак улови ръката му, убеден вече, че с него може да се разговаря само така, с допир.

— Виждаш ли тия около нас? Те са престъпници — според присъдата на Главния Разум. Най-страшните престъпници. Позволили са си най-непозволеното — да се противопоставят на Неговата воля. Главният Разум е всичко — сила и закон. И Той ги осъди. Тук съм първо аз, който посмях да избягам от родния град. Ето и Хромия, който опита да се самоубие, като се хвърли сам срещу гигантската змиорка. А самоубийството е непростимо престъпление. Никой няма право да умира без полза за народа на разумните. И за Главния Разум. Ето и Тихия… Защо ли пък и той е тук? Най-кроткият. Какво ли е прегрешил, докато ме нямаше? И още. И още много други недоволници… Всички сме осъдени от Главния Разум. Осъдени на най-страшното. На близост!

— На близост! — Питър гледаше смаян. — Та има ли по-тежко наказание от самотата? Карцерът, единичната килия… Без да чуваш човешки глас…

Чудака се надигна развълнуван.

— За нас самотата — това е бленуваното щастие! Да можеш за малко, поне за час, за ден, да се отървеш от преживяванията на хилядите покрай теб. Да се отръскаш от натрапчивата воля на Главния Разум. Представяш ли си ти какво означава да ти е известно всеки миг какво мислят за теб всички наоколо? И какво значи и те да знаят твоето мнение за тях?

Смутен от тези думи, ала все още не успял да ги проумее, Питър отправи мисълта си:

— А ние там, горе, мечтаем тъкмо за това. За близост. За разбиране. За честно и откровено общуване: на съзнание със съзнание, на чувство с чувство. В нашия свят, раздиран от противоречия; нашият свят, лишен от щастието на единомислието; нашият свят, отравян от скритност и коварство. Какво по-хубаво от това, да знаеш всичко за близките си. И те да знаят всичко за теб?

— По-хубавото е да не знаеш!

И отново замълчаха, приковани от нахлулия поток на чуждата воля, която заглуши излъчванията на всяка тяхна мозъчна клетва.

— Това е нашето проклятие! — добави след малко Чудака, когато тираничният натиск отслабна. — Осъдени от съдбата, преследвани от хилядите опасности на морето, ние сме принудени да живеем в този тесен град, наблъскани един до друг…

— Вие? А къде са другите?

— Всеки в отделна стаичка. Но и тъй, дори когато очите не виждат, мислите пронизват каменните стени, смесват се с твоите, объркват ги, превръщат отделната личност в някаква обществена безличност — като отделния полип в цялата колония на корала. И над всички, по-тежко от твърдия свод над главата ти, тегне волята на Главния Разум.

— Щом като толкова ви тежи, тогава защо не го махнете? Какво ви пречи да се освободите от него?

— Защо ли? Защото при нашата дарба, по-лоша и от проклятие, при нашата дарба да общуваме със съзнанията си, по която се отличаваме от животните, Той успява тозчас да узнае мислите ни. И да обезвреди всеки непокорник.

— Тогава защо не бягате?

Чудака дълго мълча, преди да отговори:

— Мнозина бягат. Когато повече не могат да издържат. Когато отчаянието се превърне в безумие. Бягството е равносилно на самоубийство. Морето е пълно с врагове, които се справят лесно с отделния беззащитен беглец. Нашата сила е в нашата общност. С общите усилия на волята си успяваме да прогонваме от града и най-страшния враг, дори Великия убиец. Нашата волева преграда не действа само срещу вашите метални слуги и вашите лъскави черупки…

„Комбайнът! — помисли си Питър. — И батиандърът.“

Но не можа да направи нужния извод.

Чудака продължи мрачния си разказ:

— От такива дезертирания народът ни непрекъснато намалява. Загива народът ни, Пришелецо, поразен от изключителната мощ на собствената си мисъл, с която го е надарила природата. Кажи де! Благоволение или проклятие! Нашата сила, с която превъзхождаме всички други твари на морето, е причина за нашата гибел.

Във всеки затвор може да се говори дълго. Защото няма какво друго да се върши. И защото тъмничарят вече не се бои от думите на обезвредения затворник.

— И аз бягах тогава — продължи Чудака. — Смазан от отчаяние. Когато бях на външен пост. Не можех повече да издържа. Волята на Главния Разум ме унищожаваше като личност. Отравяше живота ми. Самочувствието ми. Какво е всъщност разумното същество без собствен разум и воля? Аз дори не реших, дори не допусках, че се самоубивам. Аз чисто и просто не устоях. Метнах се на питомната акула и полетях нагоре.

Той пак замълча. В очите му заискри непознато блаженство:

— Какво щастие! Аз се отдалечавах все повече и повече от нашия град. И съзнанието ми се освобождаваше от чуждите мисли. От чуждата воля. Тъй както се отръсква мръсна тиня от гърба. Да бъдеш сам! Съвсем сам! Да бъдеш ти самият, а не някаква смесица от безброй други съзнания. За това щастие, ако ще би да трае само час, само миг, заслужава да се умре.

— И ще умрете! — прогърмя в главата на Питър властният глас. — Но не без полза. От вашата смърт трябва да има полза!

Това наистина беше непоносимо. Да чуеш своята смъртна присъда не с ушите си. Да я прочетеш не с очите си. А да я узнаеш направо чрез мозъка си, да я всмукнеш в себе си.

Гласът вече бе замлъкнал. Дали наистина се бе обаждал, дали не беше пак кошмар, слухова халюцинация?

Питър усети успокоителното докосване до ръката си.

— Въпреки всичко аз не съжалявам. Доволен съм, Пришелецо, че избягах. Още по-доволен, че срещнах теб. И твоя народ. Аз съм Чудака. Наричат ме така, защото не могат да ме разберат. Защото не могат да повярват, че освен нас, октоподите, във вселената съществуват и други разумни създания. Смятат, че освен нас няма други. Макар че вие сте тъй противни наглед, някои от нас допускаха, аз също, че може би и вие притежавате разум. Че не сте обикновени хищници като акулите и кашалотите.

— И моят народ също така! — додаде Питър. — И моят народ смята, че човекът е венецът на природата, единствено и неповторимо явление. Заслепен от своя неповторим егоцентризъм.

Чудака додаде:

— Когато край града ни слезе вашият метален пратеник, аз бях този, който предложи, вместо да го разрушаваме, да се срещнем с вас. И да се споразумеем. Както се разбираме сега ние с теб. Да се поучим взаимно, да си помогнем взаимно. Но аз съм Чудака. Все едно малоумен. Взеха ме на подбив. И всяко съзнание край мен крещеше: „Безумец!“.

Навярно беше изминало много време от пленяването му. Празният стомах на Питър се усукваше болезнено в корема му.

— Аз съм гладен — каза мислено той.

И Чудака тозчас предаде желанието му на пазача. Скоро един нискочел октопод им донесе храната върху поднос от огромна мида пектен: няколко едри стриди, скариди и раци.

Питър го посочи с очи:

— Този не е като вас.

— Да! — отвърна Чудака. — Той е от обикновените октоподи. Наши далечни братовчеди, изостанали в своята еволюция. Ние ги държим в града си опитомени, за да ни прислужват.

— Роби?

— По-право домашни животни.

Без да разпитва още, свикнал вече да не се учудва в тоя странен свят, водолазът посегна към храната, но се дръпна начаса.

— Нима сурови?

— Те съвсем не са сурови, а сготвени със стомашния сок на морските звезди.

Питър вдъхна няколко пъти дълбоко, да пресити кръвта си с кислород, после издиша докрай дихателната течност в апарата и махна мундщука, който тозчас се затвори, та да не изтече тя в окръжаващата го вода.

Като нямаше друг избор, той опита една стрида. И не се погнуси. Напротив, услади му се. Навярно от глада. Поиска още. Все едно цял живот бе ял риба и раци, полусмлени от изхвърлените навън стомаси на лакомите иглокожи.

И тогава като взрив в главата му отново изкрещя, оглуши го властният глас:

— Излезте!

Само толкова:

— Излезте!

Като докоснати от електрически ток, отпуснатите на пода затворници се понадигнаха. После послушно, един подир друг, изпълзяха през отвора.

Питър остави храната. Издиша нахлулата в дробовете му морска вода и захапа мундщука. Вдъхна дълбоко от живителната течност. Задиша ускорено, да попълни отново изчерпания по време на яденето кислород. И за да възстанови загубата при изключването на апарата, впръсна малка доза аскаридна хема в разтвора от прикачения към „хрилете“ резервен патрон.

После излезе навън ведно с останалите. И там неволно стисна очи, заслепен от ярката светлина, която плисна в тях. И когато ги отвори, неволно отстъпи назад. Беше попаднал в пространна куполообразна зала, която светеше като тропическото небе. Човекът бързо си изясни на какво се дължеше това. Облепилите свода подобни на скаридите прозрачни еуфазиди се виждаха ясно. С прах от такива светещи ракообразни по време на войната японците разчитали получените бойни заповеди при противовъздушните затъмнения. Но не само рачетата, а и самите стени излъчваха равно, немигащо сияние. Така светят бактериите. Когато погледът му попривикна с блясъка, Питър забеляза пръснати сред еуфазидите много други луминесциращи същества. Сякаш цялото живо осветление на бездната беше събрано тук, под тоя вълшебен покрив. И разкошни, увиснали като полилеи медузи, и синкави ноктилуки, и червеникави гребенчета, и мигащи калмарчета.

Изведнъж той се досети. Та това не беше само осветление, то беше и живопис — чудно, неподозирано огнено изкуство. Подредени в жива, искряща мозайка, тези разноцветни огънчета образуваха сложни композиции, в които личаха вплетени октоподи, акули, калмари, мурени, кашалоти — върху един грейнал купол събрано цялото многообразие на морето.

И още неначудил се на тая феерия, Питър ахна от новата изненада. Наистина злато! Целият под беше настлан със златни плочи. Но не. Не бяха плочи, не бяха и кюлчета, каквито крият в трезорите на банките, а прекрасни, матово блестящи барелефи с гравирани върху им невиждани от човешкото око сцени, пищни композиции с все същите герои.

— Това е миналото на моя народ — усети думите на водача си Питър. — Записано върху жълтите скрижали, за да не се заличи през вековете. Някога, много отдавна, използвали други — червени — но те позеленявали и записките изчезвали. Жълтите го запазват завинаги…

— Охо! — помисли си човекът. — Дори и история. И то златна история!

— Има насмешка в думите ти, Пришелецо. Но сега не е време за високомерие. Виждаш ли Го — там, в средата, върху златния пиедестал? Това е Той, Главният Разум.

Насред залата, издигнал се върху осемте си пипала, ги стрелкаше с гневен поглед огромен октопод. Някаква уродлива твар, а в същото време необичайно величествена, заплашителна. И властна. Толкова властна. Сякаш олицетворение, символ на властта.

Десетина пазачи без никакво оръжие (всъщност тяхното оръжие бяха мозъчните им биотокове, предавани на разстояние) ги оградиха и поведоха нанякъде.

— Пипалата на Разума — побърза да обясни Чудака. — Телохранителите, най-верните му оръдия.

Пред стената водачът им спря. Допря я с пипало. И Питър чу отчетливо:

— Отвори се!

Стената се размърда и в нея зина широка пролука. Под мислената заповед гигантска черна мида бе разтворила черупката си.

След като излязоха от главната зала, затворници и пазачи поеха по един дълъг коридор, отстрани на който бяха наредени някакви особени помещения.

Всъщност не и особени. Чисто и просто складове. В първия от тях, сблъскани един до друг в каменни рафтове, подаваха мустакати глави едри лангусти. В съседния пък се бореха върху къс месо цяло стадо омари. А тук? Струпани на камара, щапукаха огромни криви раци. До тях, размахали тънките си крачета, плуваха едри скариди.

— Не са складове — възрази му Чудака. — А развъдни стопанства.

— И това ли? — не сдържа въпроса си Питър, неволно докоснал го с ръка.

В ниското помещение пред тях бяха събрани гъмжило холотурии. Отстрани един обикновен октопод ги дразнеше често-често с пипало. При всяко негово докосване живите краставички изхвърляха навън вътрешностите си.

Чудака добави:

— Ще си ги възстановят скоро. Ти го знаеш. Съвършена регенерация. Все едно нищо не е било. Ние обираме тия вътрешности за храна, а самите производители остават живи, способни за ново производство.

Питър отиваше на смърт. Сигурен беше. Без никакво съмнение. А не можеше да го почувства. Сякаш бяха осъдили не него самия, а някой съвсем друг, чужд човек. Зловещо! И в същото време тъй великодушно. Види се, не е толкова жестока самата екзекуция, по-жестоко е очакването й, броенето на часовете, минутите и секундите, които остават. Чуждата натрапчива воля запълваше изцяло, до най-скритото ъгълче съзнанието му, не допускаше вътре никакво чувство — ни мъка, ни ужас, ни слаба уплаха дори. Толкова странно! Сигурен, с непоколебима убеденост за очакващата го участ, човекът беше обзет от същото безразличие, с което навярно и тиранинът ги изпращаше натам…

Коридорът изглеждаше безкраен. Но ето че през няколко овални прозорчета блесна ослепителна светлина като волтова дъга.

— Оттук започва хранителната верига! — заговори Чудака. — Първоизточникът на нашия живот. Ето топлопровода. Тук именно под действието на топлината и тази ярка светлина се заражда хранителната утайка. Виж я, подобна на безформена медуза. Тя е годна за ядене и без преработка. Ние обаче предпочитаме да угояваме с нея други животни, които ни служат за храна.

Отначало човекът не доразбра обясненията му. Горе, между колегите му, все още траеше спорът: има ли, или няма в дълбините същества, които превръщат минералните вещества в органични без хлорофил и светлина; и, второ — има или няма други дълбоководни водорасли, способни да фотосинтезират при светлината на бактериите. Изглежда, пред очите му доказваше правотата си поне една от двете хипотези. Климатът на града, ако можеше така да се говори за това чудновато подводно общежитие, без съмнение беше твърде благоприятен. Някъде наблизо бликаха термални извори — каптирани и отвеждани до всяко помещение посредством сложна водопроводна система. Но те не само създаваха подходяща температура. Със своите соли те обогатяваха морската вода и подхранваха пищния живот, който кипеше и вън, и вътре в подводния град. Както някои допускат за Саргасово море.

— А това пък са работилниците.

В залата отдясно се трудеха множество обикновени октоподи, наведени над особени каменни блокчета.

— Калъпи за тухлите на бъдещите ни градежи — рече Чудака. И добави тъжно: — Ако изобщо ще ни потрябват…

Питър видя наредени като сардели в консервени кутии множество миди камъкопробивачи. Нагласени така, че да стържат чудните калъпи в желаната от работниците посока.

— После в издълбаните дупки поставяме пясък и подбрани червеи, които ги спояват в яки тухли. Отсреща за същата цел използваме морски мъхове.

Удивлението все повече и повече овладяваше измъченото съзнание на човека. Насилническата воля не му пречеше да поема новите знания. Нещо повече — като че ли го подпомагаше. С какъв ли интелект трябваше да бъдат надарени тези — за малко щеше да каже мекотели, но се спря навреме — тези чудновати същества; какви ли познания трябваше да притежават, за да постигат всичко без никакво друго сечиво, освен пригодените за нуждите им живи организми?

Подразбрал мислите му, Чудака прибави:

— Това е плод на нашата мисъл. Мисъл, способна да насочи неразумната дейност на всяко животно нататък, накъдето пожелаем. Вместо за разрушение — за разумно изграждане.

Целият разговор, който, ако се водеше с думи, щеше да отнеме много време, сега, с помощта на мисълта, протече само за няколко минути — толкова, колкото беше необходимо за затворническата колона да се източи през подземието.

Така достигнаха външния изход. Питър, нито кой да е друг човек, никога не би могъл да го открие в равната стена, обсипана с еуфазиди, ако при допира на водача тя сама не се бе разтворила. И този път — гигантска мида. Но не само това — и още нещо. Външната черупка на мидата беше подсилена с броня от таралежи, чиито неимоверно дълги и гъсти шипове се преплитаха така, че не допускаха никакво същество по-голямо от скарида да проникне вътре. Под мислената заповед на водача и тия бодливи стражи се отдръпнаха, отместиха иглите си, за да пропуснат дружината навън, в открито море, сред непрогледния мрак на дълбините. А там като в звездното небе блещукаха милиардите му обитатели, лъжеха се със светливите си примамки, подмигваха си за любовни срещи, стряскаха преследвачите си с огнени изстрели.

Пипалата на Разума бяха прикрепили върху гърба на всеки осъден по няколко светещи животни, едновременно като белег, за да не би някой да се отклони незабелязан в тъмнината, и като осветление по пътя.

Само след двадесетина метра, прекосили с няколко тласъка на водните си фунии отделящото ги пространство, всички навлязоха в една тясна пещера, гъсто обрасла от горе до долу с рогови корали, разноцветни анемони и миди, с мъхове, и гъби, върху които лазеха звезди, ежове, раци, офиури — цялото неизчерпаемо богатство на подводните пасища. Ята причудливи дълбокоморски риби, които, ако бяха по-едри, щяха да представляват кошмарни чудовища, се разпръсваха боязливо при тяхното приближаване.

Пещерата скоро премина в дълъг и тесен тунел, който сякаш нямаше завършек.

Тогава Питър чу отново мисълта на Чудака:

— Последният ни лов. Ще има пиршество. Калмарските яйца дават сила, дават смелост. И тия от нас, които останат живи…

— Нима някои ще останат живи? — запита неочаквано обнадежден Питър, притиснал се плътно до новия си приятел.

— Ловът на яйцата е наистина много опасен. Защото отгоре им бдят настръхналите майки. Ти сам ще видиш… Ако успееш да го видиш… И тоя от нас, който оцелее днес, утре ще седи редом с всички свободни на тържеството. Опростен. Такъв е законът. Изкупил е престъплението си.

— Всъщност какво значи при вас „утре“? Когато винаги е нощ, без съмване и мръкване. Без промяна.

— Не! — възрази мисълта на събеседника му. — Не е без промяна. Има промяна. Голямото вълнение на живота. Когато горе, на другия свят, става светло, планктонът потъва надолу. А с него и тия, що се хранят с планктона, и ония, що се хранят с планктоноядците. Така всеки ден — ту издигане нагоре, ту спускане надолу. Когато започне новото спускане, това е то „утре“, това е новият ден.

По нарасналата тревога, която заизлъчваха мозъците на спътниците му, станала вече неподвластна на насилническата воля, и която свиваше в мъчителен спазъм гърлото му, човекът се досети, че наближават крайната цел.

Наистина пещерата скоро започна да се разширява, докато ненадейно свърши в дъното на огромна отвесна пукнатина, исполински скалист каньон на океанското дъно. Стражите останаха на изхода, а със силата на мисълта си избутаха напред осъдените.

Отначало Питър не разбра нищо. Отгоре му, в мрака, преминаваха неясни светливи облаци. Постепенно тия размазани петна почнаха да се открояват, да се оформят в някакви чудовищни образи. И той, затаил дъх, отстъпи назад. Това бяха кракени. Пет-шест гигантски калмара се суетяха напред-назад над главите им. И слузта, която покриваше телата им, излъчваше синкави сияния, превръщаше ги в зловещи привидения с пламтящи червени очи като нажежени дискове.

— Калмарките търсят място за яйцата си — продължи и сега да обяснява мисълта на Чудака. — Нашата задача е много проста. Да се проврем между пипалата им, да измъкнем прилепените към дъното яйца, преди да затвърдее обвиващата ги слуз. Само това, нищо повече — да поровим между пипалата им…

Досега Питър не беше забелязал, че новият му другар има чувство за хумор — наистина зловещ, потискащ, но все пак хумор.

Скован от ужас, и в същото време овладян от необяснимо възхищение, той се подаде напред. Да види всичко, да разбере. Та нали беше първият човек, комуто се удаваше щастието или нещастието да наблюдава това чудовищно тайнство на дълбините!

Точно пред него, повече над него, висеше с главата надолу, подобен на готова за старт космическа ракета, огромен калмар, по-право калмарка, прибрала назад тентакулите си, и с ловки движения на късите си пипала прилепваше към каменистото дъно върху дълги нишки гроздове едри сиви колбаси — яйцата си. Насочен от погледа на приятеля си, човекът видя на още няколко места, закътани на сигурно и на топло в тая термална област, множество подобни гроздове, като исполински китки сиви банани.

— Когато тя се надигне да се премести другаде — рече Чудака, — ще връхлетим. И ще ги отмъкнем. Колкото можем да носим. Следвай ме!

Още преди той да довърши, чудовищната носачка отскочи нагоре и се спря над тях, увисна на височина двадесетина метра, като се задържаше с леки поклащания на триъгълния си опашен плавник.

— Напред!

Чудака се втурна нататък с цялата бързина, на която беше способна водната му фуния. Последва го начаса и Питър със силата на газовата струя от изпускания хидразин. Пътем той видя как налетяха и останалите затворници — всеки към своята плячка. Без бавене грабна първия попаднал му грозд, помъчи се да го отскубне. Оказа се, че макар и пресни, нишките вече държаха здраво. Когато успя да ги разкъса и да отскочи назад, усети настаналата суматоха. Другарите му по орис бягаха ужасени насам-натам, преследвани от цяла гора пипала, които разсичаха като исполински бичове водата и посягаха да докопат някои от бегълците. Отгоре им се бяха струпали всички гнездещи калмарки, разярени от дръзкото нападение на грабливите дребосъци. Понякога някой вик на ужас пронизваше съзнанието на Питър и бързо заглъхваше в предсмъртен стон. Нямаше съмнение, това беше поредната жертва на безпощадните пипала, на светкавичния удар от калмарския клюн.

Най-сетне с пределната си скорост Питър успя да се мушне в пещерата. Бе се спасил. Но какво бе станало с другите, каква участ бе постигнала приятеля му?

Едно студено, потръпващо пипало се докосна до него.

— Тук съм!

Питър се обърна. И го позна. Вече бе почнал да го различава от останалите. Така и негърът, попаднал сред бели, свиква да намира индивидуалното у тях; така конярят може да разпознава конете си, а овчарят — овцете в стадото си. Позна го не само по очите, някак по-одухотворени и по-неспокойни от другите. Позна го и по присъщите му плетеници от бръчки върху изпъкналото чело, неповторими за всеки разумен октопод, както са неповторими отпечатъците от пръстите на отделния човек.

— Свърши ли всичко? — запита обнадежден Питър.

Наситил се бе, преситил се бе вече на подводните тайнства.

— Трябва да изчакаме Тихия и Хромия! Всеки е длъжен пред Съда на Съдбата.

Тогава Питър видя двамата затворници, които все още се суетяха до изхода на тунела. Тихия стоеше притаен, залепнал към каменната стена, и се озърташе разтреперан, а от преживяното вълнение и несдържания страх тялото му преминаваше бързо от една окраска в друга.

— Тръгвайте! — подкани ги мислено началникът на охраната.

Под мощния волев импулс, който излъчваха Пипалата на Разума, нещастникът се сгърчи, но се подчини. Тръгна редом с другия осъден. И все пак насред път се спря, закова се на място, сля се с морското дъно. Без да го погледне, другарят му се хвърли светкавично към струпаната на пет метра от него купчина яйца. Награби колкото свари, и отскочи назад. За беда не успя да достигне тунела. В светкавичен замах една огромна тентакула разсече водата и залепна за него. И тогава съвсем неочаквано Тихия се хвърли към яйцата, сграбчи ги и побягна. Прибра се с незаслужения си трофей при стражата. Никой дори не го запита как се бе сдобил с тях — Пипалата на Разума следяха само за едно — да не се връща празен.

Питър сви погнусено устни. Постъпката на Тихия, която мина като че ли незабелязано за другарите му, за неговите човешки разбирания изглеждаше направо гадост. Но той не се опита да я порицае. Беше съвсем чужд на тия същества, нямаше право да ги съди, защото не познаваше нито законите, нито нравите им. Само запази за себе си своя извод. И своето първо разочарование…

Пазачите вече ги подреждаха за връщането. Защото изпитанието беше привършило, защото бяха донесли достатъчен улов. И главно — защото разярените калмарки дълго време нямаше да допуснат никой друг до гнездата си. А калмарските яйца-салами не са за насищане. Питър вече го бе подразбрал. Тяхното предназначение изглеждаше друго, ритуално, нещо като причастието в християнската църква.

Водачът ги преброяваше. И Питър чу ясно с мисълта си:

— Доведохме две осмици. Връщаме една. Значи една осмица е послужила за Изкуплението.

Човекът усети свиване в сърцето. Наистина, скъп беше откупът за тоя странен обред. Или пък — много евтин… Но за тиранина, за Главния Разум. Така, в името на прастария обичай той успяваше да се отърве твърде изгодно от непокорниците.

Разбра още нещо. Разумните октоподи имаха представа от смятане. Само че брояха посвоему. Поради десетте си пръсти човекът е създал за своите нужди десетичната бройна система. А октоподите — осмичната. По числеността на пипалата си.

Тръгнаха назад потиснати, разстроени. Изминаха обратния път, разменяйки си тъжните сигнали на нервните биотокове. Достигнаха началото на тунела, после прекосиха откритото пространство пред главния вход.

Тогава Питър успя да види и как ловуват разумните октоподи. Трима ловци дебнеха сгушени, почти невидими до скалата, а пред тях се стрелкаха пет-шест еднометрови калмара, насочвани от мисълта им като хрътки. В далечината се показа едра риба. Калмарите мигновено се втурнаха нататък и я оплетоха в пипалата си. Но не я заръфаха начаса, както постъпват обикновено събратята им, а я помъкнаха към господарите си, които я поеха от тях и положиха до себе си, а гончетата си натириха отново подир друг дивеч.

В главата на човека неволно изплава един отдавна възпиран въпрос:

— А вие? Какво правите вие? Примитивни октоподи ви приготвят храната, те ви прислужват, те ви произвеждат строителните материали, те ви обработват градините и фермите, калмари ходят на лов вместо вас. Какво правите вие, докато те ви слугуват?

Електромагнитните токове от нервната система на Чудака побързаха и тоя път да отговорят:

— Ние мислим и ги управляваме.

— А някой управлява вас.

— Вярно е, управлява ни. Но ни оставя да пируваме. Да се забавляваме. Ние обичаме да танцуваме — до самозабрава.

— И това ви задоволява?

— Някои да, други не! Тия като мен. И те стават все повече и повече. Тия, които напускат града. И изчезват. Защото не намират смисъла на пиршествата, на напразните развлечения.

Мозъкът на Чудака внезапно замлъкна, овладян от някакво тежко чувство — на нелепост, на празнота, на безнадеждност.

Питър усети болезнена тръпка в гърдите, необяснима, несдържана жал. И към новия си приятел, и към безпощадните си поробители, колкото и страшно да изглеждаше това. Сякаш успя да надзърне зад тежка завеса, зад покривалото на нерадостното им битие. Наистина без труд, който да придаде съдържание на цялото им съществуване, без собствени преживявания, без право на лично предпочитание и воля — какъв смисъл имаше техният живот?

Тази странна дарба, това почти фантастично умение да излъчват своята мозъчна енергия в потоци от електромагнитни трептения извън своето тяло и да я индуктират в съзнанията на себеподобните си, да общуват с тях, да възприемат техните мисли и така да дават възможност на най-властолюбивия сред тях да налага на другите своята воля; изключителната си способност да управляват чрез внушение и по-низшите животни, за да ги принуждават към безпрекословно и почти разумно извършване на всевъзможни полезни действия — всичко, което беше създало мощта и цивилизацията на разумните октоподи, всъщност се бе оказало и тяхното проклятие. По прастария закон на противоречията — всяко явление съдържа в себе си зародиша на своята гибел. Няма жива твар, няма тъкан, няма нервна клетка, която да не отделя биотокове. Нали тъкмо те биват записвани от електрокардиографа, от енцефалографа, от неизброимите уреди за измерване телесните излъчвания. Има риби, за които се допуска, че общуват с електросигнали; смята се за доказано, че нилският мормирус вижда със своя радар; мнозина са тези, които вярват, че това явление е разпространено в природата много повече, отколкото може да си представи човек. И при рибните пасажи, и при птичите прелети. Навред, където съществува жива материя.

Но тук, при разумните октоподи, а Питър вече си ги бе кръстил за себе си „Октопус сапиенс“, както човекът е „Хомо сапиенс“, тази дарба бе преминала всяка граница, бе достигнала своя абсурд. И както всяка крайност, заплашваше вида с изчезване, превърнала се в израждане. Така прекомерното развитие на кучешките зъби в саблезъбия тигър бе предопределил гибелта му. Както гигантизмът бе унищожил и мастодонтите, и диноцериите, и птицата моа. Всички, които бяха прекрачили прага на нормалното, на подходящото за живота. А октоподските тирани, самовъзвеличили се като „Главен Разум“, настойчиво, методично провеждаха своя отбор, като унищожаваха волевите личности и оставяха да съществуват най-бездейните и най-безропотните. В нагона си за власт те подкопаваха силата на своя народ, което в същото време подкопаваше и тяхната собствена сила.

Когато преминаха във вътрешната зала, другите затворници се пръснаха на всички посоки, разлетяха се към пролуките в искрящия таван, всеки в своята килия, подчинили се на общата заповед, или по право, освободени от мислените окови, които ги бяха свързвали досега. До Питър остана само Чудака, който понечи да му каже нещо, но накрая и той се отправи към блесналия свод с няколко подскока, отхвърлен нататък от мощния поток на заповядващата воля. Човекът остана сам, потиснат, скован от непоносимия биоелектричен сноп, който струеше от златния трон сред залата и пронизваше със своите електрони не само мозъка, но и цялото му тяло.

И в съзнанието му прозвуча заканата на чуждата воля, някаква буря от биотокове, които в мозъчните му клетки се превръщаха в единствено разбираемите за него сигнали — в човешка реч:

— Законът се отнася само за нашите. Те изкупиха свободата си. А ти не си от нашите. Ти си чужд. За теб нашият закон не важи. Твоята съдба ще реши Големият съд…